View Full Version : Образът на Люцкан в Последна радост.
gattopardo
03-03-2009, 10:41
Трябва ми нещо за образа на Люцкан от Йовковия разказ Последна радост. Ако някой ми помогне ще съм му много благодарен. Ама много!
Ще ти дам няколко теми а ти си пробери :)
Йордан Йовков- “Последна радост”
Мечта, любовта и войната
Блуждае из българската литература един странен човек – Люцкан, “кротък и простодушен”, “с безгрижна и безобидна душа на птичка божия”, с поизвехтяло бомбе и редингот, подарени му от младия градски инжинер.”Последна радост” е историята на Люцкан, един от поредицата мечтатели роматници в поезията на Йовкаов, историята на живот, изпълнен с магията на цветята и любовта, грубо стъкан, както стъпква всяка война. По размер и комцептуален заряд произведението е по скоро повест, отколкото разказ, както се възприема обикновено. С римски цифри са обозанчени десет глави, но проблемно емоционално и ситуационно творбата се дели на дже антитетично части: Първата (включва четири глави) – сантимент към вече отминаващото за автора време, а за читателя – все още отдалечаващо се в десетилетията, дори във вековете, сантимент към колорита на времето и на неговите хора; втората част (включва шест глави) – пълна противоположност на първата – холерата и страданията, ужасите не войната и смъртта.
Въведението е пронизано от носталгия към “доброто старо време”, към “въображението на отминалото старо време”. Спокойно с пластична яркост Йовков пресъздава духа, настроението, бълбукащия живот в малкия провинциялен град, в който безпогрешно откриваме някогашния Добрич. Но още встъплението към разказа, дори още в първото изречение: “Градът бързо се подновяваше и растеше”, носи усещане за промяна като нравственост и битов декор, начин на живот и личностни взаимоотношения. Преплитат се утвърдени и нови норми, в традицията се вмества по широка индивидуална свобода. В тези променящи се във всяко отношение години прозира патриархалната романтика на отминаващото и промамливия чар на новото. Писателят релефно откроява най-колоритните човешки фигури, които със своето неординерно присъствие и поведение придават цвят на повседневието – Рачо Самсарът, дядо Слави, Кръстан Касапинът...
Чак във финала на живописната интродукция, когато цялостната атмосфера е очертана като яркоцветен акварел, авторът въвежда централния герой Люцкан, не по-малко колоритен от вече представените лица, но впечатляващ в друг аспект. Не за първи и не за последен път Йовков избита героя си сред онези непригодни за практичния делник мечтатели, чиито години минават в някаква полуистина, полуизмислица. Люцкановия живот обаче е едновременно и напулно реален, само поизместен от делника към етично празна въображаемост – “сложната и тънка наука за цветята, с емблематичното значение на багрите им и особения алегоричен говор, който се изказва, чуто или нечуто...”. това е свят деликатен и добър, лъскав – въпреки издевателствата на младата компания над Люцкан, свят на силни чувства, любов, поезия, красота и някаква почти детска наивност, в която цари единствено нежност и доброта в дела и помисли. Без капка ирония, с деликатно внимание Йовков разгръща любовната линия на повествуванието. За Люцкан любовта е чудо, лудост, както и поезията му. Той не чака нищо от Цветана, просто обича с цякото си същество, самотно, странно и беззащитно.
Навлизайки в ежедневието на Люцкан, с пластичен, зримо акварелен психологически дълбок рисунък, писателят разширява обкръжението около своя герой, въвличайки целия град като съучастник в играта на цветовете. Оформя се един крайно оригинален любовен триъгълник (Люцкан, Цветана, инжинерът), в който обичайните при подобни обстоятелства разпалени страсти, граничещи с престъплението (“Албена”), са изместени от нравствено благородство и особено радко срешана толерантност. Наистина странностите на самия Люцкан изключват мотива за съпрничество, но пътищата на човешката природа са неведоми. Не странностите на героя обаче определят етичната наситеност на повествуванието, а нравствено художествените предпочитания на самия автор. В цялото му творчество се налага специфично йожкожско духовно поле със свое излъчване, с хуманистичния патос на неизгасващото внимание към човека.
Двете части на “Последна радост” са противоположни по всички посоки: ситуация, психологически реакции, проблемно емоционален заряд,настроение, атмосфера... контрастът е пълен: идилично романтичната хармония на мирния свят е изместена от неумолима жестокост и страдание. Йовков е еднакво силен като повествувател и в едната и в другата сфера.
Историята на Люцкан е художествено образно въплъшение на хуманистичните авторови прозрения. Сред разнотипната галерия на своите герои Йовков отрежда специялно място на “малкия човек”. Чудаци и насретници като Люцкан, изоставени от съдбата, забележими единствено със странностите си, често смешни, те крият в тайника на душата си най-истински и благородни озарения, по детски чисти жъзторзи , но и жестока болка. В “Последна радост” без да изменя на своята максима да остава винаги скрит зад героите си, никаде да не се намесва пряко, Йовков формулира хуманистичните си послания: “ И разсъдила може би, че всички тия хора еднакво са достойни, че може би първи между тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкан... и му подава цветето”.
Една трайна тема в прозата на Йовков- човекът и войната – тук е разгърната изцяло в трагичен план. И като ситуация и като психологически рафлекси. Ако в “Белите рози” драмата е в потъпканата радост, в изпепеления живот. Но ужасът на сраженията остава в далечен план, то в “Последна радост” фронтът присъства със смазващото си ежедневие, в което холерата и глеадът убиват преди куршумите. Никъде в Йовковата белетристика бойната не е така потресаваша и страшна – глад, мъгла, кал, дъжд... и холера.
Тези Йовкови страници заедно с повестта “Холера” на Людмил Стоянов, са най-силните изображения на военния ужас в литературата ни.
Въпреки прокрадващата се носталгия по другото, още по старото време, Йовков с тихо съзерцание се подапя в романтичната идилия на Люцкан, неподозиращ трусовете на епохи и събития, с пиетет акцентира висшата нравственост на най-обикновените човешки радости. Но “етичният реализъм”, както няколко литературоведи определят художествения подход на Йовков, във военните сцени от “Последна радост” е изместен от стаен, неизказан протест, възмущение и болка. Те напират в обстановката, в масовите сцени, в потреса на героя от това, което става с него и другите край него. Външно жидимите картини се редуват с виденията на измъченото съзнание, което търси пристан от нещастията единствено в спомена за цветята – въплъщение на премазаната романтика от предишния, мирния живот. На преден план са изведени духовните рефлексии, психологическото отреагирване на войната, жрязала се грубо, дръстично унищожила малкия човешки свят, даден от природата на всеки. За Люцкан това е магията на цветята и любовта.
И този разказ потвърждава пристрастието на Йовков към белия цвят, тук тясно вплетен в съдбата на героя. Писателят е създал свой модел не само за художественото, но и за чисто житейското битие на понятието “бял”. В “Последна радост” между всички цветове най-често се изтъква белият, поставя се на първо място: “ Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени, всякакви цветя!” естествено това понятие носи повседневното си значение, но и в битийния план то се доотсенява. Рядко пълен синоним на пълен и чист, то крияе в себе си тези качества, дори там, където привидно е обективно безпристрастно: “белите й като сняг зъби”, “бялата й ръка”, “чистата й като сняг белина” – за харизантемата, “млечно бяла мъгла”... знаковата му символност далеч не е еднозначна. Променят се асоциятивните рефлексии не толкова като разнопосоченост, колкото по същност. В редица разкази (“Белите рози”, “По жицата” – “бялата лястовичца”, “Мечтател” – “белите коне”) в това понятие се таи по равно меланхолен или по-фатално трягичен глад за живот и любов. В “Последна радост” то придобива многостепенна символна стойност. Тук то е разграничено в езика на цветята: обещание – надежда (”Роза... Бяла! Любов, която въздиша”); чистота (“Бял карамфил пък, което значи чистота...”, “Разкошна бяла хризантема с нежни чисти като бял сняг листенца”).
Особено емблематично е трикратното лайтмотивна повторение: “Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече любов”. Както в редица разкази, например “Мечтател”, така и тук границата реалност – бъображаемост се заличава. Действително изживяното прелива, разтваря се духовния копнеж. Изключителната сцена, когато непознатото момиче подава на Люцкан “голямо бяло цвете”, една от безбройните изключителни сцени ж Йовковата проза, в съзнанието на героя постепенно преминава в мечта – спомен-видение. В халюцинациите на болния Люцкан, в предчувствието за смъртблуждае и ликът на Цветана, една от жръзките с живота. При Йовков художественият образ, с трайно присъствие в творбата или съвсем епизодично, е акварелен, оживен, раздвижен, изпълнен с послания, носи психологическото бнушение, бележи пътя към иначе неуловимия вътрешен свят като реалност на изживяването или като халюцинация.
И в разгръщането на мотива “бяла хризантема” отново са потурсени полюсните контрасти: от една страна красотата и нежността (“Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкан. Цял един свят отколешен и хубав, се открива пред очите му, той гледа това чудно цвете, което след веселия празник на лятото донася със себе си тихата меланхолия на есента”), и от друга страна – грубостта на света (войникът стъпква подадената хризантема). И отново се появява от една страна – любовта към Цветана, която му се привижда като безплътно видение, и от друга – повеят на смъртта в нейните две лица – холерата и куршума.
Финалният епизод на разказа-повест – психологически наситена инсценировка на предсмъртните мигове, интерпретативно е разгърнат в три вариянта. Първи план: последи контакти на Люцкан сус света. Ситуационната драма приема подчертано психологически ритъм, подсилен с контраста на мигновеното просветление: “Стрък бяла лайка... Погледът му не се отмести вече в друда посока... лицето му се разведряваше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му, отпъждаше сенките. В огасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се помъчиха да се усмихнат”. Внушението е многопосочно, дълбоко и отвежда кум най-сложните и неразгадаеми трепети на духа. Цветята са заместили всичко, от което съдбата е лишила люцкан. Сега пред прага на небитието един стрък лайка озарява последното дихание. Белият цвят с асоциятивните алюзии за красота и добро, този пут антитетично съпътства трагизма. Така жижда картината големият хуманист Йовков; няма оправдание за войната, само стъпкан човешки живот.
Втори план: оценката на санитарния полковник. При цялата трагичност на обстановката, неизразена пряко, неприкрита сатиричност обгръща думите му. Както в цялото си творчество, така и тук Йовков не коментира., а само разказва, инсценира кариеристичния фалш на казионното лицемерие, което за жалост се препраща от епоха в епоха: “Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце, като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу жрага”. Спокойно, без излишен апломб на словото, се налага конпрастът между външната фасада и действителната човешка драма с най-интимните трепети в последните искрици живот. За бедната. Неразбираща жестокостта на света душа на люцкан има една истина – благородна. Детски чиста, деликатна, която в последните мигове приема образа на “бялата лайка” – един от най-ярките внушителни и много посочни “бели символи” в белетристиката на Йовков.
Трети план: погледът на “младия момък”. “офицерски кандидат”, още непобеден от демагогията, който се доближава до психологическата реалност: “Бедния! – помислил си той. – В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!”
В “Земляци”, “белият ескадрон”, “Българка” и в много от Йовковите военни разкази войната е подвиг и героика. Обикновеният войник я възприема като продължение на своята полска работа. Но в най-силните творби (“Последна радост”, “Белите рози”...) контрастът жойна – индивид е изведен ж полюсен трагизъм. Войната е само уйас, глад, холера, смърт. И неволно чуваме възгласа на Вазов: “О! Боже! Всяка война такваз е!”. В “Последна радост Йовков вижда човешката драма, погубения живот, с който някой силен на деня се е разпоредил. Негласно, но настойчиво звучи въпросът: “Ц какво право? Защо?”; вупрос обвинение, а който никое време и никоя идеология, каквато и да е тя, не е дала отговор и няма и да даде, защото на тези устои се крепи самата организация на човешкото общество от възникването му.
Светът и човекът в разказите на Йовков
Красота, добро и хармония - три вълшебни думи, които придават много по-различни измерения на света, с който сме свикнали. В техния смисъл се побира мечтаното, към което човекът се стреми от древни времена. Ако повярваме на Йовковото прозрение, че "думата е страшно нещо", тези три слова създават невероятна вселена, очертават пространство, в което властва прекрасното. Психологът Йовков надниква в човешката душа - в този микрокосмос с неподозирани дълбочини търси онова, което осмисля битието и кара човек да се чувства пълноценен. Неговите обикновени и необикновени хора живеят в един възвишен свят, сякаш по този начин се оттласкват от прозаичното, от грубото, монотонно и сиво ежедневие. Този свят е завършен и цялостен, в него няма нищо в повече или по-малко, той е една съвършеност. Силата и очарованието му са в онези етично-морални правила, които правят човека извисена личност.
Красотата у Йовковия човек е особена - тя не е само физическа - понякога е "невидима за очите, а се усеща със сърцето". Външно неугледни хора (Серафим, Люцкан) поразяват с нежността и чистотата на безкористната си душа. Красивият жест на Серафим - да даде парите си на непознат човек, за да го ощастливи, е прекрасно изражение на духовната красота. Сам нещастен, Люцкан живее във вълшебния свят на цветята, разбира тайнствените им послания и прави хората по-добри, като им ги продава. Този странен медиум между света на хората и света на цветята - един от любимите Йовкови герои, въплъщава хармонията в сътворената от писателя вселена.
При Йовков красота и добро са почти идентични понятия. Величествените герои от "Старопланински легенди" се променят в името на доброто (Индже, Шибил) и така затвърждават красотата като нравственост. За Индже-закрилника разказва песента, обезсмъртила го в народната памет; "Какъв юнак, какъв хубавец" - възкликва страшния бей, виждайки озарения от любовта Шибил, сам слязъл от планината, воден от най-красивото човешко чувство. Красиви са Божура и Тиха в самопожертвувателната си любов, която ги извисява до неподозирани височини на човешкия дух...
И ако в този великолепен цикъл Йовков изобразява изключителни герои в изключителни ситуации, то е, за да уточни възхищението си от способността на душата да се стреми към възвишеното, непреходното. Дори и в "малкия свят" на ежедневието писателят търси измеренията на хармоничното съществуване. Показателни в това отношение са преживяванията на Сали Яшар. Майсторът на каруци от Али Анифе, постигнал слава и богатство, не е напълно щастлив от своя живот. Като всяка търсеща смисълът на живота личност, той иска да бъде запомнен, да остави следа след себе си. Колебанията му - да направи чешма, мост, хан - са свързани с вътрешния подтик да стори добро, да бъде полезен за хората. Прозрението за осъществяване на благородната цел идва в миг, в който той твори незаменимите си каруци. Пеещите каруци са неговия "себап" - дар, който носи на хората щастие и прави и самия него щастлив. Какво по-голямо удовлетворение от това да знаеш, че си полезен на другите с това, което вършиш всеки ден! Тъкмо то е същността на битието - осмислено, пълноценно, хармонично, завършено. Изключително проникновено писателят ни довежда до една проста истина, която не винаги съзнаваме, потопени в бързото ежедневие. Нужно е да я изстрадаме, за да я превърнем в съзнателна позиция. Делничният занаят Сали Яшар превръща в изкуство и така става творец на хармония. В неговите каруци той слага и парченце любов. Прозрението на героя съответства с идеала на самия писател, въплътен в творчеството му:
"Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много неща беше видял, много нещо бе преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво - което стои над всичко друго - любовта между хората". Думи, определящи хуманизма и морала на Йовков, в коя-то централно място заема обикновеният човек, запленен от доброто и красотата, устремен към един по-хармоничен свят.
Невероятен, но пленителен ни изглежда светът на Йовков - в него обикновеното става необикновено чрез дълбочината и силата на човешките изживявания. Докосвайки се до тази "друга реалност" под въздействието на вълшебното слово, можем да осъзнаем скритата същност на обичайните неща, да открием красотата и хармонията дори в едно малко полско цвете, нежно полюлявано от тихия вятър...
Йордан Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.
В зрелите произведения “Последна ,радост” ,”3емляци” ,”Белите рози”-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.
Селяните от Брешлян/”Земиуляци”/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не могат да я приемат.Земляците водят двойнствен живот -телом са на фронта ,но духом се връщат в родното село ,към кърската работа.Мъдростта им се изразява в умението да съхранят изконните човешки ценности в уоловията на един жесток абсурд ,на едно безумие.
Войната в разка “Последна радост” се явява опустошителна буря ,унищожила човека като личност.Проблемът за войната е разгледан от гледна точка на абсурда и трагизма в нея ,на нещастието и загубването на моралните добродетели.Йовков открива красота в душата на човека ,а войната разрушава красотата ,носейки трагедия и смърт.Затова писателят я отрича.За него тя е най-голямото бедствие на земята ,защото унщожава красотата и човечността.
Контрастното противопоставяне на красотата на човека и ужаса на войната е залегнало дълбоко в същността на образа на Люцкан от разказа Последна радост”.Авторът прави от добродушния ,наивен и безгрижен като \"пткчка божия\" мечтател ,източник на вдъхновена поезия ,превръща неговата възторжена любов към цветята в химн на любовта и красотата.Досегът на Люцкан с красотата е предопределен от доброто ,много често разкрито от \"възторжената\" му мечтателност.Неговата доброта му позволява да прецени кога да даде бял нарцис в знак ,че има студено сърце ,и кому да даде знак за обич.Героят е щастлив ,когато общува с цветята ,с тяхното емблематично значение ,защото така общува с хората.Той продава цветя ,не за да печели ,а да доставя радост на другите.В личността му са заложени красотата и човечността ,доброто и стремежа да бъде достигнато ,любовта и мечтата.Чрез образа на героя Йовков внушава ,че този банален ,грозен свят може да бъде и романтичен ,защото има хора като Люцка ,изпълнени с поетично очарование ,издигнали се високо над делничното.
Описаната от Йовков картина на заминаването на фронта е обикнат похват на писателя.С нея той внася обрат ,който е значителен и същностен за творбата.В него виждаме Люцкан в необичаен за творческата му натура военен шинел и чуваме \"трагическия и пророчески смисъл\" на думите на Рачо Самсара”.....Жетва ,жетва иде”.
Тези думи отвеждат към една друга творба на Йовков -”Земляци”.Общото в тях е стремежът на автора да разкрие чувството за дълг на българина и отношението на селянина към войната ,като към полска работа.В образа на Стоил е заложен предимно усетът за земята ,но в Люцкан откриваме по-голямо сходство с Йовков ,с неговия мироглед и възгледи.Писателят превръща Люцкан в свой апел за мирен живот ,дарява го с плът ,за да е по-близо до хората ,сближава го с природата /любовта му към цветята/ ,за да разкрие естественото в него ,подчертава пророческото му начало /знае емблематичните значения на цветята/ , за да постави на показ и първичното в героя си.
Нечовешкият начин на живот и промените ,които настъпват в човешката душа ,са начини ,чрез които Йовков отрича войната.А ключовите моменти в живота на героя по време на война са подареното цвете и смъртта му -идея за вечно живия порив към красотата.За да конкретизира мотива за бедствеността на войната Йоков на моменти внася наименованието на поемата ,съставена от гороя:\"Люцкан гори в пламъци!\" .Усещането за обреченост и трагичност е и в променената външност на героя.В. образа му ярко и пълнокръвно резонира отчуждението от хората и красотата ,което носи войната.Единствената радост за Люцкан през всичките тези изнурителни походи е бялата хризантема ,символ на красотата и невинността на човешката душа ,на добротата и човеколюбието.В тази хризантема той вижда очарованието на безвъзвратно останал в миналото свят ,пълен с красота и човещина свят ,който не смъртта го владее ,а истинския и красив живот ,изпълнен с радости и безгрижни дни.Това малко цвете връща силите на Люцкан ,вдъхва му вярата ,че този ад ,наречен война ,ще има край.Зад образа на непознатия войник ,стъпкал бялата хризантема ,стои войната ,ужасът и покварата ,а зад образа на Люцкан -нейното отрицание -мирът ,красотата ,доброто.В тази сцена на символизиран сблъсък ,на един своеобразен военен акт ,изпъква нечовешката трагедия на войната и хуманистичното и отричане от Йовков.Болезнената потребноот на героя от обич и доброта се превръща в странно примирение с външния свят ,което насочва погледа към вътрешната хармония и нравствена чистота.
Войната носи глад ,студ ,мизерия ,изнурителни походи.Тя не само отнема живота ,но променя хората ,които деградирати се превръщат в зверове.Приятелството ,другарството и доброто в човека са изместени от злобата и егоизма.Чрез войната писателят разкрива смъртта \"невидима ,коварна и неуловима\" ,\"свирепа ,тържествуваща и ненаситна...\".Целият и ужас изтръгва от гърдите на Рачо Самсара думите:\"Война!Няма по-голямо бедствие от това на земята!\".Тази война руши ,унищожава.Тя обезверява човешките души ,обезличава ги ,превръща хората в губещи ,поражда отчаяние и покруса.Люцкан се променя ,покрусен от болести ,измъчен ,страдащ ,затваря се в себе си и заживява със спомените за “ухаещите цветя” ,всяко със свое значение.Писателят -психолог заклеймява войната и чрез внушението ,че душата на Люцкан страда ,което несъмнено поражда усещане за трагизъм.
Красивото в разказа -цветята ,стиховете за тях ,служенето на любовта ,на другите ,се съчетават с доброто сърце на героя. Красотата загива ,противопоставяйки се на войната ,на нейния абсурд и трагизъм ,на убийствата и смъртта.Доброто у Люцкан е врденото добро.Героят го носи у себе си в стремежа да помага на хората.Той се стреми кьм доброто ,а от него се иска да убива.Целият разказ е построен в/у този организационен принцип -невъзможността от взаимно разбиране м/у двата свята -мира и войната.
Войната е жестока стихия и в нея понятия като добро и красиво нямат стойност.Тя убива и най-малките проявления на духовни ценности и естетизирани чувства.Люцкан умира ,задушен и отвратен от злото и жестокостта по време на война ,умира ,защото не може да приеме грубия и нечовешки живот ,а сърцето му е наранено от всичко ,което осъзнава по време на дългите походи.
В разказа “Проследна радост” красотата не може да бъде видяна субективно ,а обективно ,за да няма война.В последния си миг ,героят протяга ръка към бялото цвете на полската лайка.И това е последното добро ,което той извършва.Жестът на протегнатата му ръка към \"засмения цвят ,леко разлюлян от вятъра\" разкрива копнеж по живота ,жажда за човешко щастие и поезия.В емблематичното си значение ,бялата лайка е послание за обич -безкористна ,човешка ,желаеща добро и творяща красота.Тази обич не е химера ,за Йовков тя съществува.Люцкан умира ,но жаждата за красота е жива.Хуманизмът на Йовков ,преплетен с неговите естетически разбирания е изразен чрез изводите ,които авторът внушава в своите разкази :войната руши човешкото щастие ,душевната красота и любовта на човека.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.