MadBoy92
03-04-2009, 15:08
ПЛСС помощ есето е на тема МАЛКИЯ ЧОВЕК ДНЕС.... за утре ми е ако може по бързо некой да помогне ще съм ви мн благодарен !!!!!!!!!!!
detelina101
03-04-2009, 16:25
“Големият човек е като вятъра, малкия човек – като тревата: когато духа вятър, тревата се превива.” Конфуций
И така, малкият човек…
Горното е вярно, донякъде – но все пак, не бива да се забравя, че старите приказки винаги са стари, но не винаги са верни. Може би е било – наистина е било – така по времето на Конфуций, но сега нещата са коренно различни.
Всички ние сме малки хора. Малки в смисъл, че не решаваме проблемите на света – решаваме собствените си. Не взимаме решения, повлияващи на народи и държави – взимаме такива, от които зависят трима, четирима, десет души. Не обричаме милиони на глад, за да си купим оръжия – отказваме се от някои неща, за да зарадваме някого.
От друга страна, не сме специалисти по всичкология – всеки си разбира от работа, макар и да му е трудно да повярва, че другите си разбират от тяхната. Разбира и от две-три, до пет-десет неща, които просто го интересуват – не много, просто достатъчно. Никой не е светец, никой не е дявол. Трева – и като тревичките различни.
Сега, да вземем за пример тревата. “Всичко живо е трева”, убеждава Саймък, и не е далеч от истината. Тревата е нещо, което малко от нас забелязват. Газим я, мачкаме я; тук-там някой се грижи за нея. “Какво пък толкова си се хванал за тази трева?”, ще попитате. Ами, виждате ли, тя си има своята роля, ще отвърна аз. Малката тревичка предпазва планините от разпадане.
Именно тя. Не, разбира се, сама – та и как би могла? Не, тя моли съседната тревичка: “Ела тук, до мен, моля те. Сама съм – ела при мен.” И другата тревичка идва… От човещина, колкото и нелогично да звучи, идва. Разбира се, може да дойде и с лоши помисли – никой не е застрахован. Но тогава нещата не се получават, не се задържат нашите тревички заедно – залиняват, повяхват, побледняват; земята-майчица под тях се рони.
Дойде ли с добра мисъл, двете тревички растат в сговор. Растат, наистина, бавно, но пък такава е природата на тревичките. За сметка на това растат тихо, мирно, не пречат никому – напротив, на тях пречат, но те не се оплакват. Току се появи храст-драка, или пък дърво-побойник: за нищо започва да се заяжда, да пречи. Дори и бор-убиец се случва да се появи…
Но тревичките търпят и се борят с живота тъй, както могат. Всяка се бори сама, но всички се борят заедно. Подкрепят се, може и по добра дума да си кажат – ей тъй, не че наистина ще помогне, а просто за да кажат: “Ти си важен за мен! Пука ми за това, което става с теб!” А отгоре им тежи планината – горда, величествена… самотна.
Случва се, понякога, да няма трева – нито една-единствена тревичка. Има и такива места. Там нищо не расте – нито храст-драка, нито дърво-побойник, нито бор-убиец. Самата планина на такива места се рони, губи се, изчезва и спомен не остава, че е имало нещо там.
И остава вятърът, който вие самотно над пясъците, и замира, тъй като без тревата никой не чува вятъра…