trqbva mi za utre ese po lite ese na tema za neq s lubov 8) plss nqkoi ako moje da mi nameri neshto po temata tam za maikata :-o ms predvaritelno :-)
*Заглавие на Кирилица!
Точка 1 от Правила на форума (http://www.teenproblem.net/f/pravila.html).
Редакция на MakeMeLaugh
Поглеждам заглавието и в първият момент ми се струва,че всичко съм казал само с едно заглавие.Истории много,приказки също,моята може би но нищо не се различава,само дето я виждам под моят си ъгъл и ми се случва за първи път.Може би за това имам нужда сега да пиша и да изливам всичко в анонимният свят на човечеството.Някой ще махнат с ръка и ще кажа "Баси и тоя ли?" , други ще се зачетата и ще кажат "Я колко хубаво е написано" , трети просто ще видят себе си...
Иска ми се всичко да беше по-друг начин,някак си по-простичко,някак си по-елементарно и с по-малко ирония от страна живота.
На скоро чукнах трийсетте и си замислих какво съм направил през десетте години в които хванах живота си в ръце след като изпълних и дългът си към армията.От една страна не е малко,но пък от друга не е чак толкова много.Аз съм си аз,леко променен,с малко по-философски поглед на живота.Единственото което ми остана е да създам семейство и да се радвам на едно или две деца.Но някак си това ми се струва малко като "Сървайвър",само дето голямата награда е да доживея старините си,да се полюшвам на люлеещият се стол до бабката,която ще плете,а край мен да тичат трима, четирима малчугана и да се носи врява из цялата къща...
Наистина ли ще се чувствам щастлив тогава?!Наистина ли ще съм изживял един пълноценен живот?!
Стига толкова с тези въпроси,май все пак трябва да пиша и по същество,защото едва ли някой ще дочете това до края....
Всичко започна една късна есенна вечер.В началото беше опознаването,след това дойде и целувката.Оттогава животът ми се преобърна.Разбрах колко може да търпи човек,който обича истински,разбрах на какво съм готов,за да спечеля едно сърце,за да го накарам да тупти само за мен.Човекът е най-мазохостичното животно на земята,пренебрегва себе си в името на разбирателството с любимият човек.А дали любовта е споделена...това вече е друга тема.Никога през цялото това време не чух "Обичам те!". Подарих нещо толкова съкровено,качих я до звездите давайки име на една от тях с нейното.Защо трябва да й свалям звезди,след като мога да издигна нея до тях?
Но не би...явно и това не беше достатъчно,за да разбере какво чувствам аз.И все пак бяхме заедно до колкото беше възможно.Всеки един откраднат миг от времето й беше моето време да доказвам,че мога да променя живота й,че мога да дам много,но пак се провалих и се провалях всеки път в който се опитвах да достихна до нея.И все пак тя ме търсеше,искаше,но по начин който някак си беше нейният начин да е с мен.Пътувахме много,смеехме се,говорихме,танцувахме,лю ихме се,но някак си щом изгрееше слънцето се случваше нещо като в приказката за Пепеляшка.Тя ставаше друг човек,хладен,затворен и безчувствен.Аз търпях,чаках,бях винаги там където трябваше да съм когато имаше нужда от мен.Бях приятел,слушател,любовник, ях мястото към което тя винаги бягаше,когато имаше нужда да избяга.Но "само" толкова.Аз обаче продължавах да се надявам,дори започнах да казвам гласно това което изпитвам към нея.Ефектът както се очаква беше нулев.Разговорът моментално отиваше в друга посока и думичките оставаха да висят във въздуха...
Но интересното бе,че не губех надежда,имах й доверие,тя също ми имаше доверие.Не бях нахален,не бях досаден с приказки,действията ми говореха много повече...
Въпросът който се върти в главата ми сега е дали пак бих могъл да мина отново през нещо подобно или не?!
Изгубил ли съм доверие вече в любовта или пак ще срещна някой някъде там и всичко ще се повтори?!
Все въпроси без отговор.
Някъде бях прочел,че за да искаш прошка от някой трябва да си достатъчно силен,да простиш.Сигурно бих простил,но едва ли бих има доверие отново.
Вече съм никой за нея,защото аз така избрах.Винаги съм имал избор.Невярвам в съдбата,защото живота е низ от избори,които трябва да направим,като в онези приключенски книжки-игри от преди години в които ти самият си главен герой.
Аз реших да затворя врата и повече да не преминавам през нея.
Чудя се какво ли чувства тя сега?!Осъзнала ли е какво е изгубила?!
И все пак може и да не е изгубила нищо,може би й е по-добре без мен.
Аз поне се връщам към онова старото Аз което знам от преди години.Търпелив,но без чак толкова компромиси,романтик,но без излишен драматизъм...
Животът все пак е пред мен.Научих си урока!
За момента няма любов,но пък няма да трепвам при всяко позвъняване на телефона и когато видя името изписано на дисплея,да усещам онази болка която ме заливаше при мисълта за поредната среща или поредното разочарование.Вече няма името да се изписва на дисплея,вече съм спокоен.
За болката ли?Няма болка,поне се постарах да не ме боли.Изиграх си ролята на лошият във финалната сцена на филма.
Предпочитам да изразходвам енергията си там,където наистина ще бъда полезен,там където ще срещна разбиране...
Бъди спокойна,прощавам ти!Прощавам ти,защото не съм злопаметен и съм добър човек.Аз не тая лошо в себе си.При мен остават само хубавите спомени.
Дано да имаш втори шанс да бъдеш обичана толкова силно.
Дано този път не избягаш...