View Full Version : Трябва ми есе: "Човек да бъде справедлив без да бъде
spe6no mi trqbva ese na tema може ли човек да бъде справедлив без да бъде жесток
*Липсва описателно заглавие на Кирилица! Латиницата ще бъде забранена от 01.04.09. г. !
Точка 1 и 7 от Правила на форума (http://www.teenproblem.net/f/pravila.html).
Редакция на MakeMeLaugh
Какъв беше въпроса, който разглеждаме? – Честност и справедливост. Честността е качество на човека, тя произтича от самия човек. Честността е за човека. То е единично отношение към човека. А пък справедливостта засяга не нас, но и другите. Справедливостта е спрямо другите. Честността е спрямо себе си. Справедливо човек постъпва спрямо другите, човек постъпва честно спрямо себе си. Тогава разликата между справедливия и честния човек как ще определим? Честния човек казва: „Мен това като човек, не ми подобава да бъда безчестен“. Справедливият не казва, че не му подобава, но той търси същността, казва: „Това е несправедливо“. Не казва, че не му подобава, но казва, това не е право. Една постъпка оценява сама по себе си, казва: „Тази постъпка не е справедлива“.Човек може да бъде честен по закона, по външната форма на закона може да бъде честен, а в същото време може да бъде несправедлив. Може да е спазил всичките форми на закона честно, обаче същността я няма вътре. Честността е нещо външно. Справедливостта е нещо вътрешно. Честността е мазилката отвънка, справедливостта е съдържанието отвътре. Честността лесно се измива. Трябва човек често да маже, да измазва. Справедливостта, то е градеж вътре, съградено е едно здание, съдържание има. Тогава кой е за предпочитане, честния или справедливия? Честния човек е черна събрана вода, справедливият човек е извора. То е само за уподобление, за да имате ясна представа, идейно. Честността има и друго изяснение, по качество се отличават. Справедливостта е изгрев, честността е залез. Изобщо старите хора говорят за честност. Като остарее човек, той става много честен. А младите говорят повече за справедливост. Младите в началото са справедливи, в края са честни. Човек като се отдели от Бога най-първо е справедлив, като дошъл до себе си, обеднял, станал честен, да не би да изгуби и малкото, което има в себе си. Защото честността е най-малката връзка, която го държи свързан с Бога. Защото и нея като изгуби, той е изгубен. Честността е последната връзка, която те държи с Божественото. Последната връзка е тя. Нея като изгубиш, всичко отива. Справедливостта показва, какво е бъдещето на човека. А пък като дойдеш до честността ще знаеш, че нито крачка повече напред не може, отдето си дошъл, ще се повърнеш назад.Тогава имаме две движения. Честността е движение напред, справедливостта назад. Справедливият човек гледа назад, честният трябва да гледа напред. Справедливият трябва да гледа назад, понеже опасността е отзад, напред е всичко уредено. Той се връща отзад, за да уреди работите, а пък честният трябва да върви напред. Разбира се честността и справедливостта вече функционират. Съчетанието на способностите, чувствата и действията на човека са по особен начин съединени на справедливия. Особен начин има на съединение и при честния. В справедливостта ти имаш предвид да уредиш работите на другите, не своите си работи, но повече работите на другите. В справедливостта ти уреждаш първо работите на другите, после своите работи уреждаш. Щом уреждаш своите работи и после уреждаш работите на другите, ти си честен. Сега, ако зададете въпроса: „Защо е така?“ Защото честността урежда своите работи, защото работите им са неуредени. Защо справедливостта урежда най-първо работите на другите? – Защото работите на другите не са уредени. В справедливия човек всичките работи са уредени, а работите на другите не са уредени, той ги урежда. На честния, работите не са уредени, а на хората са уредени, той урежда своите работи. Всеки, на който работите не са уредени е честен. Затуй той ги урежда. Всеки, на който работите са уредени е справедлив. В справедливостта работите на другите хора не са уредени. В честността моите работи не са уредени. Честността е на място, когато нашите работи не са уредени. Честни трябва да бъдем, да приложим честността в себе си. Когато работите на окръжаващите не са уредени, трябва да бъдем справедливи. Справедливостта е, която иде на помощ да помага на общото. Справедливостта помага на общото, честността – на частното. Това са разсъждения, може да ги опитате в живота. Аз ви говоря за една теория, която може да опитате доколко е вярна. Защото може да я вземете като хипотеза, може да опитате, да направите своите наблюдения. Вие не сте имали тази дефиниция и никъде няма да я срещнете. Тя е ново положение на човешкото съзнание. Хората го съзнават тъй. Сега, понякой път, туряме /честността/ да уреди обществените работи. Тя не може да ги уреди. Честността ще уреди малките работи. Един малък извор е тя. Справедливостта е голям извор. Тя може да урежда и големите работи. За Бога никога не се казва, че той е честен, но справедлив е Той. За Бога не можем да кажем, че той е честен. Като кажем, че Той е честен, значи работите му не са уредени. Той е справедлив, в него всичко е уредено и слиза да урежда нашите работи. Справедлив е Бог. То е Божествено качество. Затова по-добре е да бъдем справедливи. Хубаво е да бъдем и честни. Потребна е и тя.
Справедливостта е свързана с човешката мисъл. Честността е свързана с човешките чувства. Френологически те са два противоположни полюса.
Ако си справедлив може да станеш и честен. Справедливостта е от един по-висш свят.
На теория всички знаем, че светът не е справедлив. Боб Марли умира на 36 от рак. Доктор Менгеле умира на 75 на плажа в Бразилия. Чудесни, талантливи и добри хора остават без работа и без партньор, докато вулгарни, зли и глупави хора просперират. Но на практика отвсякъде ни бомбардират съобщения, гласящи обратното.
"Бездомниците са мързеливи пияници, които дори да получат работа, няма да я работят – предпочитат да просят."
"Дебелите хора са дебели, защото само си седят на задика и се тъпчат. Ако имаха воля, щяха да отслабнат."
"Бедният е беден, защото е прост!"
Казвали ли сте някоe от тези неща? Аз съм казвала. Истината е, че казвайки нещо такова, човек сам се успокоява: "Никога няма да стана 200 кила, понеже имам силна воля. Никога няма да изпадна дотам, че да живея на улицата, понеже съм работлив. Вселената няма да позволи на добър човек като мен да му се случи нещо лошо. Лошите неща се случват на лошите хора." и също: "Не съм длъжен да помагам на нещастните хора или да изпитвам съжаление – те сами са си виновни".
Всеки от нас живее в един специален свят, където нищо лошо не се случва без причина. Е, дядото на еди-кой си умря, но това можеше да се очаква – стар беше вече. Едно познато семейство се разведоха, но те не се разбираха така и така. Един съсед се разболя от рак, но той си беше противен тип и преди това. Една позната я изнасилиха, но тя винаги си е била въртиопашка.
В нашия свят всичко се случва поради определена причина. Има един друг свят – където хората си прерязват гърлата заради жълти стотинки и невинните страдат, но това не е нашия свят. Защо да бъдем готини и толерантни, ако това не е гаранция, че сме предпазени от лошите неща? В що за свят бихме живели, ако лошите неща се случваха на свестните хора, а хубавите на кофти хора - нали така?
Това явление не е останало незабелязано от учените психолози и дори си има име – феномена на справедливия свят.
Това е инстинкивната вяра, че в края на краищата всеки получава каквото си е заслужил. Този защитен механизъм ни позволява да си запазим здравия разум и да вярваме, че ако сме добри, честни и работливи, ще постигнем каквото желаем. Това е принцип, с който сме закърмени – като се започне от детските приказки, където злата грозна вещица изгаря в пещта, а добрия юнак получава принцеса и половин царство, та се стигне до многобройните филми и сериали, където добрия лекар/полицай/детектив разрешава успешно случая, а лошите си получават заслуженото.
На този аргумент всеки би се измял че той, разбира се, не вярва в тези глупости, че не разсъждава толкова елементарно. Но какво се случва на практика?
Повтаряме като зомбирани: "Не е луд този, който изяжда зелника, а този, който му го дава!","Ми той като позволява да се държат така с него, така му се пада!", "Да е мислил предварително, нямаше нищо такова да се случи!". Отъждествяваме човека със ситуацията, в която е попаднал. Имаш проблем – значи ти си проблемът. Човекът, изпаднал в тежко положение е автоматично възприеман като глупав, мързелив, досадно мрънкащ.
Всички вярваме, че сме добри, почтени хора, който първи биха помогнали на човек, изпаднал в беда. Но в действителност, когато се озовем в подобна ситуация, започваме да търсим под дърво и камък причини, поради които да го обвиним, че сам си е виновен. Защото ако се отъждествим с жертвата на несправедливост, рискуваме да влезем в "нейния" свят – светът, където се случат лоши неща. Току-виж, по нас полепнал лош късмет и докато се усетим, вече сами сме жертви.
И това си има име – нарича се Victim blaming.
Популярен пример за това е, че много по-често жените са тези, които обвиняват жертвите на изнасилване, че "сами са си виновни", отколкото мъжете. Психологическото обяснение на тази ситуация е, че жените се чустват застрашени от реалната възможност това да се случи и на тях и обявявайки жертвата за "глупава", се подсигуряват, че "на мен не може да ми се случи, аз съм умна".
В книгата на психолога Мелвин Лърнър "The Belief in a Just World" се описва друг пример: множество жертви на изнасилване прехвърлят вината за станалото върху себе си и отказват да признаят, че вината е преди всичко на насилника. Влиза в действие следният защитен механизъм: "Аз съм виновна – поемам контрол върху ситуацията. Направила съм глупост – повече няма да я правя. Следователно съм застрахована, че това е само инцидент, който няма да се повтори".
Но всъщност не е чак толкова важно, дали несправедливо се самообвиняваме в или обвиняваме някой друг, вместо истинския виновник. И в двата случая защитаваме не толкова себе си, колкото вярата си в "Справедливия свят".
Затова винаги се намират стотици доводи се оправдае насилника и нито един в подкрепа ма жертвата. Понеже така е по-лесно. Понеже така можем да продължим да вярваме, че "в края на краищата, всичко някак си ще се подреди". И не е нужно да поемаме лична отговорност или да променяме каквото и да било – Вселената си знае работата.
Но това не е толкова интересно. По-интересното идва, когато човек се научи да разпознава този стереотип и започне да забелязва колко дълбоко е залегнал в основата на ежедневните ни разсъждения. А още по-интересно става, когато се опитаме нарочно да не го използваме.
Изведнъж се оказваме като в безтегловност – не е чак толкова сигурно, че този, когото са ограбили е бил престъпно невнимателен, не е чак толкова сигурно, че този когото мачкат сам си го е заслужил със слабия си характер, не е чак толкова сигурно, че този, който не може да си намери работа просто не търси както трябва.
Или както казва Джон Ленън – помислете и нещо сторете.