3.Добротворството – между човешко и божествено
в разказите на Йордан Йовков
След войните, които България води в началото на 20-ти век, и след последвалата национална катастрофа, българските творци започват да търсят нови пътища, за да достигнат до човека и до неговия духовен свят. Тяхното творчество, без да притежава критическата заостреност на прозата от 19-ти век, се стреми към поставяне и разрешаване на нови естетически и хуманистични проблеми. Тази насока в българската литература се оказва особено благоприятна за своеобразието на творческия натюрел на Йордан Йовков, който посвещава живота си в търсене на нравствено устойчивото, красивото и доброто у човека. Като „търси човека и в звяра” – основна максима, заимствана от руската литература – той поставя началото на нова психологическа линия в българската художествена проза. Йовков твърдо вярва в духовната сила на своите герои, във вроденото им чувство за дълг и хуманизъм и в будната им съсест. Той успява по един силно емоционално-въздействащ начин да убеди читателя, че благодарение на прекрасното и доброто у хората, те ще съумеят да се преборят с мъката и злините и ще изживеят пълноценно своя живот.
В цялото си творчество Йордан Йовков се стреми към утвърждаване на онези нравствени принципи, които съхраняват човека като такъв. А добротворството е най-силното и истиснко доказателство за хуманизма и богатата душевност на неговите герои. Способността да правиш безкористно добро е онова неповторимо пречистващо дело, което извисява обикновения, простосмъртен човек до божественото и вечното. Самото понятие - добротворство – носи абстрактен смисъл, чиято многопластовост и нюансираност може да се открие в разнообразни поведенчески актове – от съчувствието към мъката на напълно непознат човек и оказаната помощ, през проявеното съпричастие към всекидневните изпитания, които животът изпраща, до благородната лъжа, вдъхваща последна надежда. Хуманизмът като прекрасно човешко чувство е намерило израз в разказите “По жицата”, “Другоселец”, “Серафим”. В тях са отразени добродетелите, преживяванията и страданията на обикновени хора, които обаче са носители на големи и непреходни нравствени ценности. Тъкмо в тези разкази моралната извисеност до пределите на божественото начало у човека е обоснована с удивително художествено майсторство.
Йовковият герой Серафим от едноименния разказ е най-яркото доказателство за способността на човека да бъде съпричастен към чуждата болка и с готовност да помогне на напълно непознат човек. Разказът “Серафим” е включен в една от късните книги на писателя (“Женско сърце”, 1935). Историята, разгръщаща се в текста се стреми да покаже, че доброто всъщност няма сложна направа, че то може да се сбъдне насред един най-обикновен декор, в действията на един съвсем обикновен човек.
За повествователя същината на добротата е в готовността на личността да дари, да помогне на другия, без да очаква никаква отплата. Произведението като че ли подсказва, че има съдба и има орисия, че може би съществува странна, ирационална сила, която неизвестно защо понякога трупа нещастия в нечий път. Но текста определено защитава и вярата, че има активен индивидуален избор, има способност за съпричастност към чуждата болка, човешка солидарност, дарба за великодушие, че го има добрия човек. Йовковият оптимизъм рисува точно него, добрия, в портрета на Серафим. Сред реалността, обитавана от героя, етическите ценности се оказват въплътени в действена реалност, в простия хуманен жест на “малкия човек”.
Образният и ситуативният свят в творбата е сравнително просто съграден. Героите в текста са само трима, между тях като че ли не се случва кой знае какво. Но “покрай” семплата събитийност в действителността, рисувана от разказа, се решават някои от трудните въпроси, заставащи пред всеки човек – какво значи да бъдеш добър, как се прави добрина, как се живее според етическите предписания на религията, проповядваща грижа и милост за другия.
Разказът събира Еню, собственик на кафенето, около което е центрирана историята, Серафим, странно изглеждащия човек от другаде, Павлина, чийто мъж е болен. Еню и Павлина са сродници, а Серафим е чужд; те са местни, той е пришелец неясно от къде (“нито селянин, нито гражданин”), живеещ без обвързаност с други хора, имот, корени. Образите на Еню и Павлина са напълно нормални и с нищо не излизат извън границите на общоприетото. А Серафим е твърде особен, твърде различен от всички останали. Тази идея се въвежда още при появата на героя в разказа с описанието на изпъстреното му от кръпки зимно палто: “Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто…”. В портрета му се появява един двусмислен детайл: “… очите му, като у пияниците или у хората, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени” – пиянството приписва на героя един порок и го обвързва с чисто земните страсти..
Всичко в описанието на Серафим обаче подсказва, че съществуването му се разполага отвъд общоприетата представа за “свестен”, “успял”, “надежден”, добре вписан в обществената норма и социалната деиствителност: „... беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан или пък пасеше един-два добитъка”.
И така – дошлият в Енювото кафене е „чудак”, „странник”, но точно той прави онова, което “нормалният”, “порядъчният” човек по всяка вероятност никога не би направил – Еню със сигурност не го сторва. Серафим дава изработените за цяла година пари на непознатата чужда жена просто защото тя се нуждае от средства, от помощ за болния си мъж. И това дори не е единствената му смайваща постъпка: “Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както ги беше дал тая сутрин на Павлина.”
Парите, отношението към тях са знакът, мярата за прагматично, адекватно спрямо правилата на реалността живеене – парите са фундаментална ценност в света, обитаван от Еню – именно тях вижда непрекъснато кафеджията в жестовете на пришълеца: „Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еню разбра, че там нейде ще е скътал парите си...Вечерта...остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето...”Страх го е да го не оберат” – помисли си Еню, като забеляза, че Серафим се попипва по пазвата”. Серафим е друг, защото парите не са толкова важни за него. В мярата за стойност, изповядвана от героя, палтото с кръпките се оказва истински важната репрезентация на аза, въплъщението на неговата уникална, висока значимост, на човешката му смисленост, означение на верността му към идеята за ценност, която не мери с пари значимостта на индивида.
В образа на Серафим, в действията му има нещо изключително, което ярко го откроява от обикновените хора. Серафим живее не просто под небето като всички останали, той е своеобразен център на повествованието, на света в разказа и затова ляга точно в средата на мегдана – постъпка, която на пръв поглед е напълно необяснима и странна: „Той застана точно по средата на мегданя пред кафенето и там взе да си приготвя легло...”. От центъра на този малък свят – света на тримата – героят излъчва нравствена мощ, която заразява Еню с желание за добротворство. Серафим е сякаш Божи пратеник, който не просто идва, а „се явява” по тези места. Той е носител на Христовата вселюбов и отзивчивост, която трябва да обърне в новата вяра Еню. С всички свои качества, колкото и малко да са те в разказа, Еню е изключително земен човек, крайно практичен и явно с успех подрежда живота си. Серафим идва да смени неговата ценностна система, да му даде нов светоглед и да промени житейската му позиция. Самото име – Серафим – е ангелско. В древноеврейското си значение Серафим е висша ангелска титла и означава „горящ”. С присъствието и постъпките си той изгаря съвестта на Еню и пречиства от него греха, показвайки му правилния път – пътят на добротворството и човечността.
В решението на Серафим да даде пари на Павлина, магията на привличането няма намеса – помощта, която героят оказва на нуждаещата се жена е просто жест на доброта, жест на човек към човека, не на мъжа към жената, а преди всичко мисъл за християнската длъжност към себеподобния. Способността за човечност и съпричастност според разбиранията на Йовков е оцелялото ангелско начало в човешката душа след грехопадението. В света на разказвача все още по земята бродят странни люде, наистина коренно различни от наложилите се критерии за ценности в свят, чиито основи лежат върху чистия прагматизъм и материализъм. Това са хора, които въпреки своята самотност, могат да сбъдват малките чудеса на добротворството.
„Серафим” е в особен „разговор” с ред други произведения на Йовков. Критиката деситилетия наред изтъква пристрастието на прозаика към красивите хора, към изключителните не само като характер и съдба, но и като външност личности. Но не бива да се пренебрегва фактът, че вниманието на писателя е постоянно привличано от съвсем различен ( спрямо герои като Индже и Шибил ) типаж. Грозният, неугледният, нелепо изглеждащият, комуто нещо не достига, комуто се смеят, който не би събрал погледите на околните – възхитени и респектирани, непрекъснато се завръща в текстовете на белетриста ( такъв е Серафим, такива са и Люцкан от „Последна радост”, Живко от „Чудният”, Аго от „Ако можеха да говорят” ). Болнавият, неспособният за успешна интеграция в групата, със слабост към алкохола ( всичко това е Серафим) непрекъснато интригува въображението на автора: за Йовков всяка причина за аутсайдерството на личността, всяка форма на алиенираност, на изключителност от масовото, от нормативното е обект на специфично художествено съзерцание.
„Серафим” е разказ, който в най-голяма степен интерпретира вечната тема за добротворството и човечността. Разказът като сюжетно-персонална цялост има специфично място в творчеството на Йовков, разкривайки един изконен проблем, обвързан с поредица от мотиви и художествени образи – проблемът за конфронтацията „добро – зло”, за съпричастността и способността на саможертва в името на доброто. Това е и разказ, който е в особена „идеологическа” взаимообвързаност с един толкова физиономичен за Йовковата проза текст, в чиято основa също лежи извечният мотив за акта на добротворчеството – „Другоселец”.
Общочовешките измерения, внушени чрез проблемите на условния свят в "Другоселец", са проектирани в парадигматично Йовково построение на многопластово противопоставяне. Художественото интерпретиране на екзистенциални проблеми като човешката самота и човешката грижа в тази внушаващо реалистична творба, без външно, без фабулно-иреално експлициране на абсурда, носи нови измерения в жанра разказ не само в българската, но и в световната литература.
Чрез заглавието "Другоселец" Йовков ни насочва към присъствието на нещо чуждо, отдалечено, другоизмеримо още преди да започне художественото моделиране в определени хронотопни, сюжетни построения. Другостта е разкрита не само като вид селение, но и като социален феномен и социална присъщност. Всеки си има своята другост. Изграждайки модел на битието, на съществуващото чрез внушенията за определен социален ареал, Йовков осъществява проекция на хармонична двойственост в противостоенето индивид-общество. Човешката грижа и човешката самота са разкрити и обобщени чрез противопоставянето в различни нива на разказа - време, пространство, герои, диалог, стилистика, фразеология и т.н. Още в първото изречение: "Като на всеки празник кръчмата се пълнеше с хора." - откриваме внушението за повторяемост на времето и качествено му разделение: делник - празник. Следва разколебаване на ценностния знак на празничното време, почти парадоксално: "Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа."
Като на всеки празник, събрани в кръчмата разговорите на селяните са насочени към нивите - всеки има свои ниви, там е вложил труда си и „мъката си”, както по-нататък в текста ще каже Татар Христо. На изразеното доволство, че всички ниви са хубави, дядо Иван противопоставя съмнението: "Никой не мой да каже отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбара си, ама ако е рекъл Господ, голям спор и берекет ще бъде тази година." Изразил чувството за зависимост на персонажите от външни, висши сили, внезапно самият дядо Иван взема правото на императивно внушение с думите: "Трябва пазене само." В тези думи сякаш звучи едно предсказание, че нещо ще се случи.
Вкарването на Другоселеца от полския пазач нарушава атмосферата на кръчмата. От място за веселие тя се превръща в своеобразно съдилище. По ред свои характеристики колективът в кръчмата, рисуван от наратива, е различен до противоположност от типа човешко, конкретизиран в Другоселеца. Първоначално Татар Христо пожелава възмездие - да удари Другоселеца, наказвайки го за влизането в нивите, но е спрян от кмета. Оказва се, че "подсъдимият" е много беден. Между събраните в кръчмата и чуждия човек има незаличима граница – те са „добре”, а той е „зле”(макар и тези понятия да звучат твърде отвлечено и многосмислово). Тази взаимна неангажираност на щастие и нещастие, на добруването и страданието – колкото и да е парадоксално на пръв поглед – е означение, характерна изява-въплъщение на абсолютната самота, на пълната алиенираност на човека, зазидан в своята тежка съдба.Но идва моментът на пияния Торашко, който разказвачът сякаш сам противопоставя на своя разказ: „Изведнъж стана нещо неочаквано.” След като Торашко казва на Другоселеца: „Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!” и го целува - в кръчмата става „съвсем тихо”. Движението на общия шум заглъхва. Изведнъж грижите на всички сякаш стихват, за да се осъзнае, че и Другоселецът е като тях - със собствена грижа. Дори външно по-изразена - бедността му личи по всичко. Провинението на Другоселеца е опростено.
Но неговото страдание далеч не свършва до там. Сега всички напускат кръчмата, за да станат свидетели на нещастието на Другоселеца - опредметената в разказа грижа - болното му конче. Всички се спускат да помагат. Татар Христо, допреди малко готов да удари Другоселеца, сега разтрива коня му, докато сам се изпоти. Следва на пръв поглед нещо много човешко и съпричастно - желанието да се помогне на човека, да му се внуши спокойствие, но в друг план на разказа парадоксално - кметът казва "Недей бра грижа." Кметът - допреди малко сам загрижен за собствената си власт, снишаващ се, оглеждащ се, шепнещ - сега съветва Другоселеца нещо, което самият той не може да постигне - да се освободи от собствената си грижа. В този момент се утвърждава отново идеята за безкористното добро, за проявената съпричастност към непознатия, „другия”, който до скоро е бил дори враг.
Това обаче не трае дълго. След докосването на двата свята – този на Другоселеца и този на селяните, те отново се разделят, окозват се взаимно непроницаеми. Кметът се прибира в кръчмата, след него и всички селяни. Те са отново в своето комуникативно празнично-грижовно пространство. Другоселецът остава сам със своята опредметена грижа - болното конче. Никой вече не се интересува от него. Повествователят засилва вътрешното уголемяване на грижата у Другоселеца: „А той все развеждаше коня си, от час на час загрижен все повече, че добичето не отива надобре.” С изключително тънък усет за художествено внушение е изразено самозатварянето в собствената грижа - излезлият от кръчмата Торашко нито вижда, нито познава Другоселеца: „И тъй като беше отминал напред повече отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.” След „неочакваната” си постъпка в кръчмата, той се връща в границите и законите на битието и поема към своята крепост. Така накрая другоселецът остава абсолютно, безизходно, неспасяемо сам с болката си: „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си.” Въпреки проявената човечност и грижа към мъката на този чужд човек, в края на разказа Йовков по един особено емоционално-въздействен начин утвърждава изконната истина за невъзможното сливане на противоположни светове и факта, че другостта често е непреодолима граница, която разделя човешкото битие.
Многопластовите проявления на добротворството могат да бъдат открити в най-различни постъпки, дори такива, които на пръв поглед не са олицетворение на извечните човешки ценности. Такъв акт на човечност и съпричастие е благородната лъжа на Моканина от разказа „По жицата”. Страданието в разказите на Йовков ражда неповторимата нравствена красота в човека. Моканина умее да разпознава страданието и знае, че то идва по неизвестни пътища, за да изпита човешката доброта. Постепенното "узнаване" е всъщност конкретизация на човешкото измерение в чуждия свят и отъждествяването на Гунчо с идеята за екзистенциалното страдание. Страшна е мъката, която завладява душата на Моканина при въпроса на болната Нонка за бялата лястовица: ”Ще я видим ли ,чичо?”. 0съзнаването на трагичното безсилие предизвиква в героя мощен изблик на дълбока съпричастност към човешкото нещастие: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Моканина би могъл да отрече, но сърцето го заболява и заради Гунчо, и заради Нонка. Вълна от съчувствие и човешка жал съдържат задъханите му и забързани думи, отправени към момичето: "Ще я видите ,чедо...". Бързо и задъхано казва това Моканина, за да увери момичето, че това, което казва, е истина, че бялата лястовичка - символ на човешката жажда за щастие - съществува. Любовта ражда "лъжата", тя носи успокоението. Добротата на героя еhttp://www.teenproblem.net/forumв умениетоhttp://www.teenproblem.net/forumму да разбере чуждото нещастие, в благородството иhttp://www.teenproblem.net/forumдуховната му щедроот. Добротатаhttp://www.teenproblem.net/forumражда красивата му постъпка - да съхрани жива надеждата за бялата лястовица - символ на човешката жажда за малкото, за жизнено важното, сърдечното, необходимото. Когато се окаже непостижимо, то се превръща в блян, в мъчителен копнеж. Така Йовков казва своето "не" на човешкото нещастие, мъка, така протестира, обвинява и се бори. Силата на разказа е в духовния потенциал на героите, в изключителната нравствена красота на "малкия човек”, който носи в себе си неподправена доброта и съчувотвие към чуждата болка.
И в трите разказа - „По жицата”, „ Другоселец” и „ Серафим” - впечатление прави един мотив - героите помагат с всичко, което могат на непознати хора, за да облекчат, ако е възможно, мъката и страданието им. Очевидно този въпрос вълнува най-много писателя и в това той вижда наистина човешкото. Защото съвсем естествено е да помогнеш на свой близък, изпаднал в беда, но когато сърцето ти е отворено за болките на всеки страдащ несретник, когото срещаш, това вече е забележително и внушително проявление на хуманизъм и духовна красота. Еднаквата социална съдба, еднаквите грижи и проблеми сближават героите в тези разкази. Думите на Моканина „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” разкриват идейната същност и съдържание и на трите разказа. В тях Йовков майсторски рисува тежката участ на народа, копнежа му за щастие и стремежа му към обич и радост. Трогателно е страданието на бедните и отрудени хора, но не по-малко вълнуваща със своята безкористност е и помощта, която им оказват техните братя по съдба. Наистина велико и безкрайно красиво нещо е любовта между хората, както беше прозрял и Сали Яшар в разказа „Песента на колелетата”. Тя може да осмисли живота на човека, да го изпълни с удовлетворение и пълноценност, да го извиси и обогати. Това е мерилото за нравственост, според Йовков. В настоящия момент Гунчо, Другоселеца и Павлина се нуждаят от подкрепа, но друг път Моканина, селяните и Серафим могат да изпаднат в беда. Да можеш да дадеш от сърце и малкото, което имаш - това е истинската човечност, това е извисеността на духа. И Йовков открива тези прекрасни качества на обикновения, незабележителния човек от народа, който винаги ще те разбере и чистосърдечно ще ти подаде ръка за помощ. Така писателят е верен на демократичната тенденция в развитието на нашата литература, верен е и на своя идеал и убеждение, че народната душа е един прекрасен свят, в който можеш да срещнеш всичко красиво - и доброта, и отзивчивост, и благородство, и лиризъм. Гунчо търси бялата лястовица не за себе си, а за своето болно чедо; Павлина моли за пари не за свои нужди, а за да заведе съпруга си на лекар; Другоселеца влиза в нивата на Татар Христо не да ограби труда му, а за да подкрепи плахата си надежда, че единственото му конче ще оздравее. Три трагични човешки съдби внушават цялостната картина на народното тегло, разкриват красотата на народната душа и извисяват хуманизма на твореца, който ги е изваял. Защото само един проникновен човеколюбец като Йовков може така да се слее с народа си, с неговите стремежи, с болките и така майсторски да ги отрази в своите творби. И именно с този дълбок, искрен и всеобхватен хуманизъм посланията на Йовков са актуални и днес.
Във всички свои творби, в цялото си богато и многообразно от идейна гледна точка творчество, Йордан Йовков се утвърждава като хуманист. С много обич писателят твори през целия си живот за хората от народа, старае се да им бъде полезен, стреми се да им дари красота. Затова и до днес той вълнува и докосва човешките души. Защото нравствеността, любовта и копнежът за щастие са вечни, както са вечни и болката, страданието и мъчителното морално израстване. А у Йовкоов всичко това го има. От него се определя актуалността и непреходността на творческото му дело. То е безсмъртно, защото в него е отразен и съхранен животът в цялата му сложност, многообразие и широта.