crazymm
03-14-2009, 15:40
Здравейте, от много време чета темите и коментарите тук, но ми беше трудно да събера смелост да напиша каквото и да е, било то и коментар. Но сега животът ми се обърка изключително много и имам нужда от помощ..
В края на миналото лято бях на лагер с момичетата ( и едно момче ) от клуба ми по лека атлетика, който вече не посещавам. Понеже бях нова, познавах всички много бегло, пък и лагерът беше в едно забутано село и аз се правех на недоволна, че съм там. Свикнала съм да бъда заобиколена от момчета, стараещи се да привлечат вниманието ми, и много се зарадвах, че в същото селце са и едни футболисти. Очаквах 10-те дни да минават бавно и мъчително като единствения лъч надежда да е вниманието на футболисите. Да,ама не..
Една от съотборничките ми се разболя. Тя е с две години по - голяма от мен и до момента на заболяването й нямахме почти никакви отношения. Само че когато обикаляше по стаите, искайки предполагаемите и приятели да отидат с нея,привлече вниманието ми. Грубото отблъскване на пиклите също. За това аз проявих желание да я придружа до болницата, която беше в другия град. Явно ситуацията е била доста стресираща за мен, защото нямам спомени как е минало при лекаря. Както и да е, като се върнахме си направихме чай и седнахме в кухнята да си говорим. (Тук е момента да кажа, че тя се интересуваше от психология по това време, а аз от философия. И взаимно утвърдихме интереса си към двете науки.) Онази вечер наувих две неща:
1. Можех да и доверя всичко, без да се страхувам от неодобрението й.
2. Мълчанието може да се окаже удивително предразполагащо.
Цяла вечер й говорех за семейството, приятелите, монотонното си ежедневие и за фасадата, която поддържам. Накрая, когато най - сетне се запътихме към леглата, (спяхме в различни стаи) си писахме смс-и до среднощ.
С течение на времето (което е било макс 8 дни) започвах да я чувствам все по - близка. Тя не ми разкриваше много за себе си, но я рабирах, беше я страх. Знаех за част от проблемите й, за останалото се досещах. И понеже навярно познавате завистливата човешка природа,няма да се изненадате от последствията на нашето сближаване: съотборничките ни започнаха да измислят, че ние двете имаме любовна връзка,защото се заключвахме в стаята на новооткритата ми приятелка. Не мога да ги виня, вероятно и аз бих си помислила същото, но истината е съвсем различна. Тя полагаше основите на моя интерес към психологията и обсъждахме общоприетите маниери и какво всъщност се крие зад тях. Мислех, че като се върнем в града всичко ще се промени, но приятелството ни се заздрави.
Излизахме всеки ден, тя се запонза с моите приятели, аз с нейните, карахме колела,но разговорите ни продължаваха да странят от повърхностните диалози, които водят повечето "приятели".
И такаа.. септември се скарахме,но за седмица. Сдобрихме се точно на първия учебен ден. След това сме се карали два-три пъти,но винаги след като се сдобрим,се сближваме дори повече. Винаги има за какво да си говорим и точно за това я ценя толкова много.
Но майка ми беше против нашето приятелство. Не хареса нея, нито колко близки сме. Не й хареса, че не знае как точно протичат часовете, в които прекарваме времето си заедно, не и хареса й че най - добрата ми приятелка е по - голяма от мен и че отношенията ни твърде много се различават от тези, които имам с останалите ми приятели. Веднъж дори ме пита да не би с нея да сме гаджета,което беше върха на обидата. Та ние дори не сме демонстрирали често привързаността си! През цялото ни приятелство да мсе се прегърнали 5-6 пъти, като единия път беше, когато тя мина покрай моето училище (а се водехме скарани) и аз от оградата като я видях толкова и се зарадвах, че се затичах към нея. Но майка ми не ще и да чуе..
Преди 1-2 седмици ми забрани да се виждам с най - добрата си приятелка, но аз след дълго колебание, реших да не го правя. Естествено казах на момичето за забраната, наложена от родителите ми.
И такаа.. В Петък минах покрай нейното училище, за да й оставя един тефтер ( от както майка ми забрани да се виждам с нея, си разменяме тефтера: 1 седмица е у мен, 1 у нея) и останах за часа и по ФКС. Не знам от къде е разбрала майка ми, но е факт, че знае за срещата ни и ми забрани да се виждам с приятелката си, цитирам: "ЗАВИНАГИ" (изкрещяно). И това ми го забрани преди няколко часа.. Добре че сега съм у баба ми и мога спокойно да пиша!
Съжалявам, ако съм ви натоварила, но просто не знам какво да правя. Обикновено съм на практиката, че съветите са онези неща, които на нас самите не ние стига смелост да направим, кажем и т.н. Но сега съм толкова отчаяна, че ВСЕКИ съвет е добре дошъл!
П.П. Сори, ако има много правописни или пунтоакционни грешки :) .
В края на миналото лято бях на лагер с момичетата ( и едно момче ) от клуба ми по лека атлетика, който вече не посещавам. Понеже бях нова, познавах всички много бегло, пък и лагерът беше в едно забутано село и аз се правех на недоволна, че съм там. Свикнала съм да бъда заобиколена от момчета, стараещи се да привлечат вниманието ми, и много се зарадвах, че в същото селце са и едни футболисти. Очаквах 10-те дни да минават бавно и мъчително като единствения лъч надежда да е вниманието на футболисите. Да,ама не..
Една от съотборничките ми се разболя. Тя е с две години по - голяма от мен и до момента на заболяването й нямахме почти никакви отношения. Само че когато обикаляше по стаите, искайки предполагаемите и приятели да отидат с нея,привлече вниманието ми. Грубото отблъскване на пиклите също. За това аз проявих желание да я придружа до болницата, която беше в другия град. Явно ситуацията е била доста стресираща за мен, защото нямам спомени как е минало при лекаря. Както и да е, като се върнахме си направихме чай и седнахме в кухнята да си говорим. (Тук е момента да кажа, че тя се интересуваше от психология по това време, а аз от философия. И взаимно утвърдихме интереса си към двете науки.) Онази вечер наувих две неща:
1. Можех да и доверя всичко, без да се страхувам от неодобрението й.
2. Мълчанието може да се окаже удивително предразполагащо.
Цяла вечер й говорех за семейството, приятелите, монотонното си ежедневие и за фасадата, която поддържам. Накрая, когато най - сетне се запътихме към леглата, (спяхме в различни стаи) си писахме смс-и до среднощ.
С течение на времето (което е било макс 8 дни) започвах да я чувствам все по - близка. Тя не ми разкриваше много за себе си, но я рабирах, беше я страх. Знаех за част от проблемите й, за останалото се досещах. И понеже навярно познавате завистливата човешка природа,няма да се изненадате от последствията на нашето сближаване: съотборничките ни започнаха да измислят, че ние двете имаме любовна връзка,защото се заключвахме в стаята на новооткритата ми приятелка. Не мога да ги виня, вероятно и аз бих си помислила същото, но истината е съвсем различна. Тя полагаше основите на моя интерес към психологията и обсъждахме общоприетите маниери и какво всъщност се крие зад тях. Мислех, че като се върнем в града всичко ще се промени, но приятелството ни се заздрави.
Излизахме всеки ден, тя се запонза с моите приятели, аз с нейните, карахме колела,но разговорите ни продължаваха да странят от повърхностните диалози, които водят повечето "приятели".
И такаа.. септември се скарахме,но за седмица. Сдобрихме се точно на първия учебен ден. След това сме се карали два-три пъти,но винаги след като се сдобрим,се сближваме дори повече. Винаги има за какво да си говорим и точно за това я ценя толкова много.
Но майка ми беше против нашето приятелство. Не хареса нея, нито колко близки сме. Не й хареса, че не знае как точно протичат часовете, в които прекарваме времето си заедно, не и хареса й че най - добрата ми приятелка е по - голяма от мен и че отношенията ни твърде много се различават от тези, които имам с останалите ми приятели. Веднъж дори ме пита да не би с нея да сме гаджета,което беше върха на обидата. Та ние дори не сме демонстрирали често привързаността си! През цялото ни приятелство да мсе се прегърнали 5-6 пъти, като единия път беше, когато тя мина покрай моето училище (а се водехме скарани) и аз от оградата като я видях толкова и се зарадвах, че се затичах към нея. Но майка ми не ще и да чуе..
Преди 1-2 седмици ми забрани да се виждам с най - добрата си приятелка, но аз след дълго колебание, реших да не го правя. Естествено казах на момичето за забраната, наложена от родителите ми.
И такаа.. В Петък минах покрай нейното училище, за да й оставя един тефтер ( от както майка ми забрани да се виждам с нея, си разменяме тефтера: 1 седмица е у мен, 1 у нея) и останах за часа и по ФКС. Не знам от къде е разбрала майка ми, но е факт, че знае за срещата ни и ми забрани да се виждам с приятелката си, цитирам: "ЗАВИНАГИ" (изкрещяно). И това ми го забрани преди няколко часа.. Добре че сега съм у баба ми и мога спокойно да пиша!
Съжалявам, ако съм ви натоварила, но просто не знам какво да правя. Обикновено съм на практиката, че съветите са онези неща, които на нас самите не ние стига смелост да направим, кажем и т.н. Но сега съм толкова отчаяна, че ВСЕКИ съвет е добре дошъл!
П.П. Сори, ако има много правописни или пунтоакционни грешки :) .