Поредното есе

[withoutbreaking]

Здравейте :) Търся помощ .. Трябва ми есе по литература на тема "Стремежът към целта е по-важен от самата цел" или "Всеки има своя пустиня"
Благодаря предварително :)

П.П предлагам да се направи RQ:Есета вместо да се пишат 75754 теми.. Още веднъж мерси

[kotence_91]

Всеки има своя пустиня
Всеки, родил се на тази земя, открива своята пустиня, докато израства в обществото и открива себе си по пътя но опознаването.
Пустинята за някои е храмът, където намират утеха, а за други – самотата, която ги кара да се чувстват ненужни на този свят. Пустошта, която откриваме така внезапно и от която понякога толкова силно се нуждаем, че заключваме всички врати към себе си, към своята душа, се нарича самота. Но не онази, която те кара да търсиш пристан някъде далеко от себе си, а другата, която те зарежда с енергия, за да можеш да се изправиш след поредното падение в живота и да продължиш напред с достойнство.
Пустинята, това е самотата. Тя е твоето най-далечно, най-потайно място, където само ти можеш да отидеш. Никой няма ключ за тази врата от живота ти – само ти. А той се намира скътан някъде в твоето сърце. Там няма злоба и пошлост. Там са твоите – нашите - мечти. Всичко е красиво и недокоснато от човешка дребнавост.
Пустинята е отшелничество. Бягство от хората, но не завинаги, а само за мигове от времето, което така бързо препуска и минава покрай нас, без да можем да го спрем, камо ли да го върнем. В тази наша измислена или истинска пустиня откриваме миражите на нашия живот. Оазисът, пълен с буйни и неспокойни води. Там можем да останем сами за ден, два, че и по-дълго. Да размишляваме за времето, когато всичко е било идеално и истинско. За времето, когато сме били деца, за несбъднатите мечти, за първата обич, за сладостите и прегрешенията в живота. Пустинята е куфарът, където заключваме старите спомени – добри и лоши. Оставяме го до непознатите миражи и оазиси сред пустошта, за да го потърсим и отключим отново някой ден. Започваме нов живот.И някой ден след месец-два, година-две се връщаме в нашата пустиня, за да отключим куфара отново и да оставим новите спомени до старите. И така цял живот. Ще си отиваме и връщаме, за да можем да запазим всяка малка добрина, всяка малка илюзия и всеки малък кошмар за цял живот.
Пустинята - тя е част от нас. Пустинните хора – това сме ние. Успели сме да я съхраним в сърцата си, защото това е нашият недостъпен храм, където душата ни разкрива своята болка и радост.

[kotence_91]

Може и това да ти помогне ...

Всеки има своя пустина
Моят избор е пустинята на човеците – при земното и земните. Там, където момичетата си мислят: „в днешно време, когато не вярвам на никого и за 30 сребърника мога да се предам сама”*... Там, където семействата си говорят не повече от 20 минути на ден, където общуват с sms-и, e-mail-и, бележки. Там, където всичко бива осребрявано. Там, където от училище всяка година отпадат над 23 000 деца и възрастните отчитат това просто като средностатистически данни, където 30 000 са изоставените от родителите си момичета и момчета, а годишно изоставят още по 3000 малки – от бебета до 3 годишни. Зверовете са рядкост, но озверяването – ежедневие. Приех привкуса за „постоянно утринно участие в прогреса, Възпявам битките. Но съм наясно, че трябва да си се родил слепец, за да възпяваш битки”*. И продължавам битките – от кухнята, на компютъра и обратно.

Очевидно всеки прави своя избор с надеждата за невъзможното щастие, интуитивно следвайки мисълта на св. Иван Рилски „Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне”. Всеки е избрал своята пустиня и доброволно й се е обрекъл. С надежда да я оживи. Св. Иван Рилски е избрал Рилската пустиня, хралупата на любим дъб, пещерата високо в планината. Избрал е да се освободи от материалното, да раздаде наследството от родителите си и да живее без да среща човешко лице, сред зверовете, които за дългите години на неговото отшелничество неизменно били добри с него.

Къде е Силата?

Там, където не срещаш човешко лице или там, където хората се срещат, но нямат очи и сърце да се видят? Там, където градиш манастир и Вяра в хората, или там, където крепиш малкото останало добро и се опитваш да го опазиш, нахраниш, и да му помогнеш да израсте заедно с децата?

Кое е по-значимо? Да се научиш да избягваш препятствията или да ги преодоляваш?

Да издържаш на бури, студ и пек, на самота и на взаимност само с дивите зверове? Или да переш до мазоли, да поправяш домашни, да налагаш с компрес изгарящо от температура телце, да работиш, да готвиш, да танцуваш, да пееш, да обичаш, да прощаваш? По-леко ли е да отидеш далеко от изкушенията или да останеш в житейската пустиня – в центъра на светските съблазни, на тяхното разточителство и господство?

Къде е истината?

Навсякъде.

Важно е човек да следва своя път. Така в напрежение и лишения, водиш борба с природните стихии или с човешката корист и собствените си съмнения и изкушения, и успяваш, защото не те мъчат и не те отслабват нито сребролюбие, нито завист. Без значение дали си в Рилската или в житейската пустиня. Тогава се случват и Чудесата – без да си бил никога пленник на очакванията.

[withoutbreaking]

СТРАШНО МНОГО БЛАГОДАРЯ :)