PDA

View Full Version : Социални и национални мотиви в лириката на Яворов ЛИС



enili
03-16-2009, 15:28
Социални и национални мотиви в лириката на Яворов ЛИС molq vi trqbva mi spe6nooo :-#

Tedi4ka
03-16-2009, 20:44
Противоречивата същност на човека и света в поезията на Пейо Яворов (ЛИС)

В началото на своя творчески път, под влияние на народническите сиhttp://www.teenproblem.net/forum настроения, Пейо Яворов създава стихотворения предимно със социална насоченост. Ранните му творби обективират света в неговите национални, обществени и битови измерения. В резултат на сложната обществено-историческа и социално-психологическа ситуация в България на границата между двете столетия, поетът изживява идейно-естетически и духовен прелом. Социалната проблематика отстъпва място на интереса към интимния свят на човека; екстровертната творческа нагласа се заменя от интровертна; предметно-реалистичната образност се претопява в абстрактни и смътни видения и идеи; трагичните прозрения за света и човека, за безсилието на реалното битие помитат възрожденския гражданско-патриотичен оптимизъм. Характерно за творбите от този втори период на Яворов е нарушаването на обективно-реалистичния рисунък. Углъбяването на философската проблематика, съсредоточаването на вниманието върху сложната и противоречива същност на човешката природа и разкриването на нейната духовна раздвоеност е основа за осмислянето на страданието не толкова като отражение на външни фактори като обществените принципи, житейските закони, политическите конфликти, колкото като последица от същността на духовните човешки амбиции, от естеството на личните пориви и идеали. Тези различни разбирания у Яворов бележат настъпването на нов етап в развитието на националната ни литература - Модернизма. Поетът се вълнува от духовно-психологическите изживявания на личността, от нейния емоционален свят.http://www.teenproblem.net/forum
Основна тема в творбите на автора е раздвоението, застъпени са противоречащи настроения, идеи и мотиви. В поезията на Яворов са пресъздадени проблемите на човека и света, често се стига до крайности като същността им и връзката между тях бива изследвана. Вниманието е съсредоточено към вътрешния свят на човека, към душевните му състояния. Модернистичните идейни и естетически търсения на Пейо Яворов са свързани с проблемите на личността, с нейните драматични преживявания, предизвикани от чувството за самотност и безизходица, от съзнанието за трагична обреченост. Авторът изследва същността на човешката психология и глъбините на човешкото съзнание, претворява различните проявления на страданието. В творбите си Яворов прави опит да разгадае вътрешно-психологическите устои на личността, да открие движещите ценности и ръководните принципи на житейската философия. Като обективни и субективни причини за мъчителните изживявания поетът посочва невъзможността за постигане на близост между хората и разрушените връзки помежду им.http://www.teenproblem.net/forum
В произведенията на Яворов, от неговия така наречен от литературната критика втори период, в центъра на авторовото внимание са глобалните философски въпроси за същността на човешкото и природното битие, за стойностното и устойчивото в тях. Поетът изследва различните проявления на човешката мъка - социални, национални, духовно-психологически, като в модернистичната си лирика акцентът пада върху емоционалните и превъплъщения, върху вътрешния свят на човека. Основен източник за поетическо вдъхновение вече не е външният свят, а тайната на неговата душа, вечните въпроси за живота и смъртта.http://www.teenproblem.net/forum
Плод на едновременното въздействие на две литературни течения е поемата „Нощ”. Творбата е поетична изява на синтеза между национално-традиционното иhttp://www.teenproblem.net/forum модернистичното начало в осмислянето на проблема за страданието. Фактът, че в това произведение се проявява не само въздействието на установена традиция в литературата ни, но и новите търсения на съвремието, определя раздвоеността му. Поемата отразява драмата на личността - тревожно лутаща се между полюсите на идейното и социално обезверяване и поривите към възвръщане на стремежите и идеалите. Страданието на личността е разгледано като последица от противоречивите изживявания и състояния: вяра и безверие; копнеж за близост, за сърдечна взаимност и чувство за самотност и изолираност; порив към действие и усещане за безсилие и мрачна безперспективност; съзнание за неизпълнен патриотичен дълг и трагична съдбовна предопределеност, която отнема всяка възможност за осъществяване на дълга. Творбата разкрива вътрешната борба на Аз-а, неговите душевни терзания плод на личното му и национално страдание. Загубил вътрешната си хармония - „в душата хаос и тревога” лирическият Аз се стреми към трите изконни същности на битието - майката, родината и любимата, за да намери упование чрез тях. Тези три образа са единствени ипостаси на доброто, но над тях витае символът на смъртта; над тях тегнат тленността, напразните човешки усилия, безсилието на личността пред независещите от нея обстоятелства. Мъката и страданието са следствие на противоречивите изживявания и състояния. Лирическият герой ту се приближава, ту се отдалечава от надеждата, редуват се мечта и кошмар, терзание и отдих, така както се сменят светлина и тъмнина, ден и нощ.http://www.teenproblem.net/forum
Яворов постига своите внушения чрез преплитането на традиционно утвърдени поетични образи и мотиви с похвати и принципи, типични за модернизма. Това обуславя отделянето на два образно-стилистични пласта в поемата - единият в духа на възрожденските стойности, които се превръщат в спомен и остават в кръга на недействителното, а другият - въплъщаващ модернистичните търсения на съвремието. В творбата „Нощ” ясно се усеща творческото влияние на Ботев - мотивите за патриотичната отговорност, за синовния дълг, чувството за вина и лично прегрешение, себеотрицателната всеотдайност, приемането на родината като висша ценност, определящ смисъл в човешкия живот и отъждествяването и с майка. Лирическият герой е съпричастен към съдбата на родината, към нейните страдания и се чувства задължен към нея, готов е да изпълни синовния си дълг:
http://www.teenproblem.net/forum
Прости, родино триж злочеста,
Прости разблудното си чадо.
Ще бъда товй! Кълна се, майко ...
Лирическият Аз жеале да служи на отечеството си - „с кръвта си кръст ще начертая” и този копнеж стига до самопожертвователни размери. Това себеотрицание обаче, се сблъсква сhttp://www.teenproblem.net/forum невъзможността за действие и усещането за безпомощност:
Макар и слаба, пак десница
Ще може - ето... А това -http://www.teenproblem.net/forum
Вериги! Кой ли и защо,
Кога ли ме е оковал?
Възклицанията, анжамбманите и апосиеопезите характерни за творбата са израз на голямото вълнение на лирическия Аз.
Влиянието на възрожденската традиция откриваме в изграждането на образа на майката като съкровена опора, въплъщение на безкористната и чиста обич. Тя му пее „и сладко,/ и толкоз тъжно”, носи му спомен за детството, надежда за спасение и щастие. Майката остава в сферата на недействителността, защото не успява да дари сина си с жадуваното успокоение - сблъсква се с трагичното съзнание на личността - „зная, ще умра”, с мисълта, че в живота няма да бъде постигнат жадуваният покой - „тъй ще бъде и докрай”. Картината на „хладен гроб”, върху който майка и либе плачат „и в летен пек и в зимен мраз”, потвърждава предчувствието за трагичната обреченост.
В творбата откриваме и характерни за модернистичната поезия елементи - като съсредоточаването на авторовтото внимание върху психологическата структура и душевното състояние на лирическия герой. Съзнанието на Яворовия човек е представно като драматично и раздвоено, той е загубил душевната си хармония („... Чернило черно/ орисници ми предвещаха./ И няма никога душа/ криле по воля да размаха!”) и изживява трагично неразрешими вътрешни противоречия и конфликти. Измъчен от тежката действителност, лирическият герой се пренася в света на нереалното, където среща своята мечта и намира щастието с любимата - „далеч от хората, в гори,/ в море широко: там не могат/ ни злоба людска, ни закон/ досегна рая ни...” Но и тази надежда се оказва обречена. Разединението на лирическият Аз се пренася и във виденията му - те се лутат между красив блян и мъчителен кошмар.
Съответстващо на драматичните човешки изживявания и основно изразно средство за поемата е антитезата, чието използване е характерно за модернистичните творби. Повишеното използване на глаголи и причастия създава усещането за постоянно действие, движещо се от една към друга крайност. „Нощ” е изградена върху основата на преплитането между реално и нереално. В духа на модернистичните насоки и творчески търсения видимият свят е крайно психологизиран.http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Поемата „Нощ” е израз на Яворовата представа за живота като въплъщение на мъката. Произведението съчетава отмиращите вече идеали на Възраждането с модерното самовглъбяване, с изживяването и изстрадането на самотата и с повишеното внимание към вътрешния свят на човек.http://www.teenproblem.net/forum
Поетичният възглед за страданието като същност на битието се потвърждава в „Песен на песента ми”, което доказва идейната и естетическа преориентация на поета към модернистичната поезия. Заглавието акцентира върху символиката на песента и произтичащите от нея многопланови внушения, свързани с духовното, изначалното и вечното. По своята идейна същност творбата има характер на житейска и поетична равносметка. Лирическият Аз разкрива совята драматична неудовлетвореност, породена от сблъсъка с реалността и утвърждава страданието, изразяващо се в мъчителното и драматично себеотстояване, като същност на битието. Персонифицирането на образа на песента, заявено още в първия стих, изгражда представата за общуването между твореца и творението като интимно, белязано от сложното преплитане на мъжкото и женското начало - Той - Поетът и Тя - Песента. Лирическият глас властва и повелява, покровителства и приютява блудницата „несретна”. В библейски план образът на блудницата може да бъде разчетен като мотива за завръщането, натоварен е с противоречиви внушения, вариращи между представите за развратност и непорочност - „пред невинността ли думи на съблазън/ Безсрамно ти не шепна,/ без срам остала навсегда!”, „Разврата ли не чух невинността ти да осмива”. В текста са отразени сложните и противоречиви процеси на идейно и нравствено обезверяване и на търсенето на нови опори. Противоречиви са и чувствата владеещи образа на героя - с гнева от измяната се преплита великодушието на прошката. Всесилният творец е безпомощен пред своето творение, защото творческият акт е извисяване, последвано от бездната на самотата, чудото на раждането е съпътствано с ужаса на раздялата. Творецът е изгубил своята идентичност - „Гласа ти вредом стъпките ми заглуши” и вместо до хармония със света е достигнал до падение:
http://www.teenproblem.net/forum
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.
Напразно търсих истина у тях, създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата - бог на вселената, душа в душата.
Човешката природа на твореца, съчетаваща порива към възвишеното с влечението към низкото, предопределя неговата противоречивост и извежда като безспорно състоянието на страдание - „Страдание! Едно страдание безлично/ жалко, безразлично,/ там негде по средата/ на истината и лъжата”. Натрупването на определения синоними е характерно за цялата творба. Чрез него текстът нюансира внушенията си, акцентирайки върху сложните състояния на творческия дух - състояния на крайности и на полюсни настроения лутащи се между възторг и отчаяние, екстаз от единението и непреодолимата самотност. „Песен на песента ми” може да бъде разчетена и като авторова равносметка, вглеждане в своя художествен свят, като част от процеса на себепознание. В този ред на мисли творбата може да се разгледа като манифест. Идейните и естетически послания не причисляват поемата в идеологията и естетиката на Символизма, защото текстът е неподвластен на литературно-исторически класификации. Новооткритите ценности, преосмислените философски възгледи, възстановеното духовно равновесие, постигнато чрез възвръщането на „мечтата”, водят до утвърждаване на вътрешния мир у човека. Образът на мечтата - „копнение за мир небесен”, е символно-алегорично обобщение на човешките търсения, стремежи и идеали. Основни категории в поемата са истината и лъжата. Чрез тях е внушена разколебаността и устойчивостта на ценностите, които са осъществими единствено в духовното пространство. Духовно-психологическите изживявания и състояния са представени чрез опорните образи на „пламъка” и „горенето”.От огъня на вечността ще пламнат „дърво и камък”, „сред кървав пламък и сред дим, сред задух нетърпим” ще се осъществи откъсването от земното и тленното. Апокалиптичната картина отвежда към „хладния покой и вечната забрава”. Единствено в пространството на небесното „сред пламъци и адски дим” е откриваем смисълът, само там самотата е победима. Типично по яворовски - „аз не живея: аз горя” („Две души”), „горенето” е утвърдено като единствена форма на живот, само в него е постижима красотата и единствено то е пътят към надмогване на самотата.http://www.teenproblem.net/forum Процесът на „горене” е символно-метафорично въплъщение на напрегнатата и драматична човешка същност, изява е на емоционалните състояния на героя и е отражение на вътрешната динамика.http://www.teenproblem.net/forum
В стихотворението „Маска” страданието вече не е плод на загубената вътрешна хармония, както е в „Песен на песента ми”, а е резултат от сблъсъка на две контрастни групи мотиви - живот, естественост, смисъл - от една страна и смърт, изкуственост, съмнение - от друга. Творбата представя лирическия герой, който залутан сред веселата тълпа на карнавала броди мрачен и дълбае ням „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. По своята същина това е фаустовската ситуация, която показва противоборството между живота („зелено е дървото на живота”) и мисълта, която се мъчи да го обхване („сива е всяка теория”). В „Маска” доминира проблемът за мисията на поета, за смисъла на лутането между света на хората и света на метафизичните въпроси. Преоценката на установената поетическа роля, съмненията за смисъла на духовното усилие, борбата между повика на живота и повика на мисията са породени от провокацията - пред очите на самотния мислител се мярка маскирана вакханка, която му прави неустоимо впечатление. В образа на жената са подчертани преди всичко сетивните, плътските елементи - „коса поток от злато”, „голота на свежо рамо”, „разкършена снага”, „женска плът”, докато в образа на самотния мислител са показани безцелността, лутането, тъгата - „Безцелно,/ ... / ... се лутах аз.” Появата на вакханката е триумф на живота, на сетивното, на чувственото. Тя е олицетворение на ествеността на битието, на неподправената радост от простите земни неща, които са така далечни от абстрактните мъдрувания на мислителя, който „в печал, която нивга не заспа”, търси отговора на „свръхземните въпроси”. Търсенията на самотния мислител го водят до едно и също съмнение - дали неговата отдаденост на духовното има смисъл или тя е някаква привидност, роля, поза, зад която се крие истинската му природа и дали тази маска на самотен търсач на вечни истини не пречи на живия човек да изживява собствената си човешка същност. Лирическият герой си задава въпросите за естесвеността на живота и изкуствеността на теорията и като че ли е склонен да повярва, че вакханката говори истината:
http://www.teenproblem.net/forum
................................ „Мрътвея -http://www.teenproblem.net/forum
ти каза истината; рано в стъд
сърцето ми замръзна; мисъл тъмна
коса на смърт размахва... Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ, и вече се не съмна...
Смъртта - не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!”
Нереалността на ролята се прокрадва и зад изрази като „В безумен сън унесен”, „безцелно”.Символизиращи т изкуствеността, абстрактността и безжизнеността мислител обаче е този, който изпитва истинското страдание - „Млад - на младост зноя не усетих”. Този стих, който напомня Ботевия „Млад съм, но младост не помня”, изразява безперспективността и безпътицата. Страданието се преобразува в копнеж по живота - „С ласка/ край мене, о живот благоухан,/ защо не спреш? Сразителю желан/ на всяка смърт, що значи тая маска - !” В същото време вакханката олицетворяваща неподправеността на живота, е цялата пронизана от изкуственост и привидност: „ръката, що го носи,/ ме перна с изкуствен лозов лист”, „като залутан слънчев лъч игрива,/ маскирана вакханка с волен смях/ напреде ми се мярна”, „изчезва в роя като блян”. Тясно свързан с въпроса за маската и за противоречието между естествеността и изкуствеността, между живота и смъртта е мотивът за карнавала. В традиционните общества именно празникът е времето, когато привичните роли се заличават. Всички застават равни един до друг и образуват идеална общност на базата на едно-единствено определение - човек. Получава се парадокс - маскирането изважда човека от привичната му роля, която макар и всекидневна, всъщност не е същностна за него. Сякаш именно маската превръща човека в истински човек. Лирическият герой обаче не е органична част от карнавала. Той води модерното съществуване на обособения, отделения от общността индивид.
В „Нирвана” лирическият герой търси състоянието на чистото битие, на пълната хармония на издигането над истината и лъжата, над доброто и злото. Нирвана е едно от основните понятия на будистката религия, което означава висша святост. Будистките канонични произведения описват нирвана така: „Има място, където няма нито земя, нито вода, нито огън, нито въздух, нито място в пространството, и няма нито възприятие, нито невъзприемане, нито този свят, нито друг свят, нито двата заедно, нито слънце, нито луна. Там няма нито движение, нито покой, нито възникване, нито унищожение. То не се движи и не стои, върху нищо не се основава. То наистина е край на страданието.” С първоначално заглавие „Вечните води” тази творба е проекция на жадувната от лирическия Аз нирвана. Идеята за край на страданието е привлекателна, но дали той е възможен в свят, където всичко е определено чрез своето отрицание и не-присъствие?
Отново вътрешната напрегнатост и мъчителните противоречия, които измъчват Яворовият герой срещамеhttp://www.teenproblem.net/forum в стихотворението „Две души”. Текстът е поетична изява на човешкото раздвоение и отразява процеса на духовно-психологическото и житейско страдание като неизменен белег на съществуването. Символът на „огъня” функционира и в това произведение, както и в „Песен на песента ми”. Образът на пламъка е ключов за творбата - той не само разкрива непримиримата противоречивост в човешкото съзнание, но и внушава представата за живота като вечно, напрегнато и мъчително горене. Още първият стих заявява Аза като противопоставящ се, изразява позицията му на утвърждаване чрез отрицание: „Аз не живея...”. Акцентът е поставен върху частицата „не”, за да накара читателя да почувства вика „аз горя”, който е отрицание на битуването. Пламъкът е символ на непосилността и болката от битието, на страданието и липсата на опори. Пепелта от своя страна означава миналото, враждебното и чуждото: „Навсякъда всявга раздвоя несносна/ на чезнещи в пепел враждебни лица.” Във финалния стих тази „пепел” е синоним на разпиляването, на липсата на устойчивост и смисъл. Подчертава се алюзията за обреченост и безсмислие на битието. Произведението утвърждава представата за драматичните конфликти като същност на човешката душа и на живота като цяло и представата за раздвоението - предопределено от дълбоката духовна и нравствена криза, от липсата на устои. Свързвайки жива и нвжива материя, за да подсили това усещане на двойственост, авторът си служи с оксиморонното съчетание „и в каменът аз чуя две сърца”.Изначалната двуполюсност на света - „добро - зло”, „светло - тъмно”, функционира в човешкото съзнание като категориална система. В душата на Аза се борят за надмощиедвете критични крайности - ангел и демон, отказвайки му правото на духовна хармония и цялост. „Две души” е интимна изповед на традащия, неспокоен, раздвоен Аз. Раздвоен между добро и зло, между светлина и мрак, между демоничното и ангелското начало, ой е сам, търсещ и обезверен. Затова е и така трагична тази изповед, белязана със знака на обреченост и безпътица. Финалът, който смислово повтаря началото символизира необратимо затворения кръг.
Пресъздаването на духовно-психологическото и емоционалното страдание като постоянна характеристика на човешката екзистенция е определяша особеност на голяма част от творбите на късното Яворово творчество. В творби като „Аз страдам”, „Недей ме пита”, „Честит е”, „Другари”, „На пладне”, „Дни в нощта”, „Ледена стена”, „Може би”, „Угасна слънце”, е акцентувано върху вътрешно-психологическите сфери на човешката душевност и разкриване на нейните изворите на страдание.
В стихотворението „Аз страдам” страданието е осмислено като вътрешнопсихологическа нагласа на духа, като неизменна характеристика на индивидуалното човешко битие. То е вечен определител на всяко човешко състояние, постоянна характеристика в процеса на напрегнатите човешки търсения и същност не само на човешкия живот, но и на битието като цяло. Ненамерил жадувания покой, раздвоен и огорчен, лирическият аз обръща поглед към бъдещето с надеждата то да му донесе желаното спасение и удовлетворение - „И винаги напред, и всякога надиря…/ Аз вечно диря” Духовно-психологическото и нравственото терзание са схванати като неразривна част от земния път на хората - „Аз страдам. И в самозабвението на труда, и в саморазяждането на покоя, -/ на битието в зноя,/ на извънсветовни блянове в студа -/ кога летя, когато падам,/ аз страдам”. Животът на лирическият герой се е превърнал във вечно дирене, бродене, лутане между върхове и бездни, полети и падения, а страданието освен като перманентно състояние, е осъзнато и като заложено в човека.
Горестта - плод на непрестанното търсене на метафизични истини и резултат от невъзможността на лирическият Аз да се противопостави на съдбата си, се основава и на конфликта с действителността. Разривът между личните духовно-нравствени идеали и пошлия характер на ежедневието е тема на творбите - „Недей ме пита”, „Честит е”, „Другари”, „На пладне”. В „Недей ме пита” споменът за отминалите стойности, за отмрелия дух на миналите времена се сблъсква с грозната картина на настоящето. Това разминаване между идеал и реалност поражда отчуждението на личността. Товаhttp://www.teenproblem.net/forumотчуждение прераства в самоизолация и затваряне на личността, стига до прекъсване на връзките със заобикалящия свят и околната среда. Тези процеси са разгледани в стихотворенията „Другари” и „Дни в нощта”. Основен образ, чрез който се постига внушението за самотност, е този на нощта. Той символизира отчуждението, предизвиква усещането за безизходица, безнадеждност - „Вечно тая студена; непрогледна нощ” („Дни в нощта”) Нощта със синонимните си названия мрак, здрач, тъмнина е персонификация на злото, хаоса, смъртта и е пространство на безсъниците и родените в тях прозрения за загадката на битието. Спомените и копнежите, които през деня са забравени, излизат наяве в нощтната тишината и пораждат смут и безпокойство в душата на героя. Самоизолацията и отчуждението са осмислени като извор на страданието. Творби като „Другари” и „Ледена стена” предизвикват усещания за самотност, безприютност, откъснатост от света и безродност. Стената е образното съответствие на екзистенцилната самота, на трагичната предопределеност на човешкото съществуване, на духовната смърт на човека и на невъзможността му да се себепостигне. Самотността е изживяна и като екзистенциална драма и като фатално предопределение. Трагизмът произтича от нарушенияте връзки със света. Същност на съществуването е страданието, осъзнато като мрак, безперспективност и обеченост. В стихотворението „Може би” относителността на външния свят е проекция на двойнствения свят на човека, който се раздвоява и самоанализира, защото противоречията са присъщи на духа му. Вътрешното съзнание за безизходица и безперспективност, за мрачна безнадеждност е породено от загубените идеали, от съкрушената вяра, от „угасналите слънца” и звезди - „И аз лежа безсилен да се дигна/ изпод надвисналия леден мрак.” („Угасна слънце”) Трагичните и мъчителни изживявания на героя са същността на духовно-психологическото и емоционално страдание.
Стремежът към духовно самопостигане и осъществяване на идеалите, поривът към преодоляване на страданието са отразени в стихотворението „Копнение”. С поглед „вечно устремен/ напред, към утрешния ден” лирическият Аз иска да открие своята перспектива за бъдещето, за да осъществи своите мечти. Обезверен във възможността да постигне идеалите си в реалната действителност, в сферите на обективното битие, Яворовият човек е обречен вечно да се лута („Все туй копнение в духът,/ все туй скиталчество из път,/ на който не съзирам края.”) и насочва търсенията си към съкровените и интимни измерения на човешките взаимоотношения.
Яворовият лирически човек изживява сложно и противоречиво, в нейната двуполюсна същност, не само своята социална, екзистенциална и душевна драма, но и своята любов. В неговото човешко съществуване любовта играе много и разнообразни роли. Любовното изживяване варира от тихата мечтателност и платоничното чувство до бурната, изпепеляваща плътска страст. За Яворов любовта е и свят на светлината - „Две хубави очи”; и съзидание - „Ще бъдеш в бяло”; и копнеж по красотата, който влива живителни сили - „Ела”; и молитва за добро и чистота - „Две хубави очи”;http://www.teenproblem.net/forum и знак за доброто у човека - „Не бой се и ела”. Но тя е и тъмна загадка, която го унищожава. Самата тя е страдание, защото щастието е непостижимо. Стремежът към преодоляване на страданието чрез възстановяване на човешката близост, чрез постигане на духовното единение, на емоционалната пълноценност и мечаните красота и хармония е тема на любовната лирика на Яворов.Но подобна близот е обречена и неосъществима, защото влюбените са осъдени на разминаване, символно внушено чрез образите на сенките и съня. Често любовта е съчетание на крайности - радост и болка, порив за единение и страх от близостта. Образът на възлюбената няма реални очертания, не е конкретизиран. Той е двузначен и противоречив. Приема вида на безплътен ангел, спасение, мечта; тя е серафична, нереална, чиста, въплъщение на женствеността - „Вълшебница”, „Ела”, „Блян”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”. Любовта е възможност за спасение от самотата, тя е облекчение, което носи спокойствие и утеха, бягство от конфликта с действителността. В лириката на Яворов любовта е едно от възловите понятия, изграждащи символния и смислов обхват на художествения му свят. Тя е подчертано двузначна и двуизмерна. От една страна, за поета любовта и жената са възможните спътници в обречения му устрем към мразовитите духовни висини. Самотния човек се нуждае от любимо същество, което да го озари с чистото на своята нежност. Със своето присъствие жената е призвана да мотивира страдалеца да събере съсипните на живота си и от тях да изгради нов свят, храм на чистотата и възторга. От друга страна обаче, в лириката на Яворов любовта и жената са проклятие, чудовища. Чисто плътското присъствие на женското същество се втурва в серафичния храм на духа и го разрушава и осквернява. Въпреки това природата на човека не е в състояние да устои на съблазанта и той посяга към греха, за който копнее. Така в любовната лирика на Яворов любовта и жената получават една двойнствена природа, те са ендовременно и благодат, и проклятие, серафични и плътски. В стихотворението “Две хубави очи” Яворов ни показва вътрешното единство и борба на две противоположни схващания за любовта - чистото и греховното. Обектът на желанието също е видян като вътрешно раздвоен и противоречив, затворен в сферата на копнежа за любов, взаимност и живот, от една страна, и тревогата, че тези чувства са невъзможни. След обичта “сън за щастие” на Пенчо Славейков, Яворовата любов се откроява с драматизма си - емблема на цялата лирика на поета. Трагичната невъзможност за постигане на успокоението и удовлетворението в реалността е резултат от разнородността на човешките възгледи, от различието в нравствените и етични позиции - „Не си виновна ти”, от трагичната предопределеност на човешките контакти - „Сенки”, „Среща” и от факта, че колкото и съвършено да изгежда любимото същество, то е част от греховната земя, следователно - преходно, тленно, безпомощно да устои жаждата за плътски страсти - „Чудовище”, „Демон”. В последните творби жената е дете на греха, „чудовище”, белязано с тъмното, земното. Неразрешимото противоречие у любимата за Яворовия човек е, че тя е едновременно и плът, и дух. Постигането на духовно успокоение и на емоционално удовлетворение се оказва невъзможно и в сферата на любовта, то е осъществимо само в сферите на мечтите, на бляновете и копнежите. Проявата на фаталистичната и песимистична Яворова нагласа е основа на възгледите му и за любовта.http://www.teenproblem.net/forum
„В часа на синята мъгла” разкрива Яворовия лирически Аз чрез критериите на равносметката преди житейския край. Образната символика в това стихотворение е обособена около три ключови представи: утрото, пладне и часът на синята мъгла. Общата им характеристика на времеви образи произтича от същността им ан компоненти от денонощния цикъл. Смяната им е вечна и неизбежна, подчиняваща се на природния закон, независеща от човека. По пътя на внушението и на символната знаковост тази характеристика се пренася и върху трите кл'чови момента в човешкия живот - детството, житейската зрялост и момента на равносметка преди смъртта. Промяната у децата се извършва по неумолимостта на същия природен закон, който управлява цикъла ден-нощ. Затова е трагично-неизбежна и метаморфозата им - „безгрижни лица” - глави, открити под прежурящото слънце; „безсмислен крясък” - „Морно меланхолни”. За лирическия герой всичко това е минало и изживяно, той вече е само зрител - „Седя и гледам през прозореца”, който претегля миналото, но е обърнат повече към това какво предстои на децата. Децата играят „вън” - динамиката, животът са отвъд прозореца, Яворовият герой се намира в едно затворено, статично пространство. Прозорецът е граница между вътре и вън, между затвореното и отвореното пространство, той е и граница във времето - намира се между живота и смъртта. Завесата е образ-символ на смъртта - „Но на прозореца завесата пред мен/ да падне чакам аз”. Падането на завесата е часът на синята мъгла, в който се срещат болезненият спомен от собственото минало и болезнената неизбежност в бъдещето на децата. Тревогата за съдбата на децата отправя мисълта към личната съдба. От миналото у лирическия герой жестоко пари не толкова преживяното, колкото премисленото, онези истини за живота, които водят до извода, че всички поколения са обединени от една обща човешка съдба - битието не зависи от човека. Действа същият този природен закон, който определя неизменимата същност на цикъла ден-нощ. Двете крайни екзистенциални точки се оказват не граници, а паралелно съществуващи компоненти на времето - „Живот и смърт се разминават всеки час”. Житейските прозрения на лирическия Аз са крайно песимистични, но са мотивирани преди всичко на психологическо ниво - споменът е „нерад” и изгаря „душите болни”. Трагичната предопределеност на човешкия живот е базисна концепция в Яворовата философия, мирогледно основание за драматичните и болезнени изживявания на героите му.
Страданието е централен и всеосмислящ проблем в Яворовото поетично творчество. Многостранното разкриване на проявленията, формите и основанията му е убедително доказателство за възприемането му като същност и неизменен белег както на човешкия живот, така и на битието. Вечната неудовлетвореност на личността, нейните мъчителните и драматични изживявания са характерна особеност в духовно-психологическата нагласа в Яворовия лирически герой, белег на модернистичните идейно-естетически търсения на автора и отправна точка към творчеството на българските символисти. С порива си към разгадаване на тайните на битието в неговата изначална вътрешна конфликтност, със стремежа си да определи мястото на човека в света, в осмислянето на релативността на живота и смъртта, с осъзнаването на крайността на реалното, плътското и безкрайността на духовното, с превръщането на метафизичните въпроси в интимна човешка болка Яворовата поезия утвърждава противоречивата същност на личността и света като средища на доброто и злото, на рая и ада.