PDA

View Full Version : Инфо за Г.С.Р



MrUndaztood
03-17-2009, 14:21
Много моля ако някой има регистрация в Помагало,да пусне този материал.

Искренно благодаря!

http://download.pomagalo.com/31028/georgi+sava+rakovski+biografiya/

Tedi4ka
03-17-2009, 14:41
okey :)

Tedi4ka
03-17-2009, 14:42
Малко известен факт е, че всъщност рожденото име на Раковски е Сава Стойков Попович. Роден е през 1821 в Котел в будно търговско - занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович. От края на 1837 г. постъпва в гръцко училище в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Родолюбивите чувства у него се разпалват от революционната дейност на вуйчо му капитан Георги Мамарчев, който става за него еталон за всеотдайно служене в борбата против поробителя. Затова приема за собствено име неговото Георги и от този момент той е Георги Стойков Раковски. Все пак времето, в което живее и учи Раковски, не е богато на революционни изяви. Като будна натура, като личност, търсеща път и свое място в борбата за свобода, дълго се лута. Юношата става член на един дервишки орден, в който, за да влезеш, не е необходимо да бъдеш мюсюлманин. Така младият Раковски облича дрехите на странстващ монах и се пренася да живее в текето (мюсюлмански манастир). Докато учи в Цариград, Раковски се включва в борбата за църковна свобода, като подпомага нейните водачи Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Пак с революционна цел посещава няколко пъти Атина, където се свързва с български патриоти. Създава връзки с гръцката революционна младеж. Увлечен в бунтовния кипеж, става деец на създаденото "Тайно македонско дружество", целта на което е едновременно с гръцкото въстание в Крит да се организира въстание и в България. След напускането на Гърция се установява в Браила под името Георги Македонски. Тук работи като частен учител по старогръцки и френски език в заможни български семейства. Влиза във връзка с ръководството на "Тесалоепирското дружество". В Браила Раковски успява да уговори и подготви общи действия за настъпление на българи и гърци срещу Турция. Румънската полиция открива дейността му, но Раковски успява да се укрие. През юли 1842 г. румънското правителство осъжда българския революционер на смърт. Помага му фактът, че по това време е гръцки поданик. Румънското правителство го предава на гръцкото консулство, за да го препрати в Атина за изпълнение на присъдата. Не мисли така гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатас. Той високо оценява личността на Раковски и вместо да го качи на бесилото, тайно го изпраща да учи във Франция. Раковски се установява в Марсилия и започва да учи право. Остава без средства и след две години се завръща в Котел. Преди да тръгне към родния дом през 1844 г. отново приема името Георги Стойков Раковски. В Котел решава като баща си да се отдаде на абаджийството и търговията. Само след една година е арестуван заедно с баща си Стойко Попович и в Цариград е осъден на 7 години затвор. През големи изпитания минава бащата, за да успее да извади сина си от затвора, което става през 1848 г. Излизайки на свобода, Раковски остава на работа в Цариград като адвокат и търговец. Успоредно с тази дейност, отново се включва в борбата за църковна и национална свобода. От това време датират и първите му литературни опити. Един от тях е споменът за затвора "Неповинен българин". Чрез потурчения поляк Вл. Чайковски, Раковски се запознава с още един друг поляк Пшевлоцки. Българският възрожденец се уговаря с него да действат общо. Пшевлоцки дава средства на Раковски, за да събере чета от 15 души конници, която да отиде в габровския Балкан и там да събере още толкова хора и да провъзгласят "Временно революционно българско правителство". Полякът убеждава Раковски да напише една прокламация, която той ще напечата и щом настъпи моментът, ще я разпръсне в пределите на България. Той го убеждава, че само тогава Франция ще се застъпи за българите пред Портата. А целта на поляците е да убедят Англия и Франция, че трябва да се съюзят в борбата срещу Русия. По време на Кримската война (1853-1856 г.) Раковски организира тайно общество с цел да съдейства на руската армия, чрез формиране на български корпус на турска служба, който да спомогне и за масово въстание в страната. Той изпраща свой човек в Сърбия и Влашко за среща с руски пълководци, за да ги запознае с българския план и да търси тяхното съдействие. Раковски не може да отиде, защото става преводач при Ахмед паша. Но предателство попречва да се реализира идеята и спомага да бъде заловен Раковски. Турците не успяват да го разкрият и да постигнат целта си, защото той упорито поддържа твърдението, че грешат в оценките си, защото е назначен на тази длъжност с ферман. Все пак го изпращат с шест въоръжени низами и един юзбашия в Шумен в главния стан на армията. След края на Кримската война Г. С. Раковски се премества в Сърбия. През 1856 г. с помощта на Данило Медакович започва да издава вестник "Българска дневница". Успоредно с това в Нови Сад подготвя пробния брой на в. "Дунавски лебед". През посочения период работи упорито върху българското историческо минало и обмисля основание на Българско книжовно дружество. През 1860 г. се установява в Белград. Тук организира издаването на в. "Дунавски лебед" и осъществява отпечатването на поемата "Горски пътник". В тази страна разцъфтява творчеството на Г. С. Раковски, който написва: "Предвестник горскаго пътника" - 1856 г., "Дунавски лебед" - 1860 г., "Кратко разсъждение" - 1860 г., "Няколко речи о Асен Първому" - 1860 г., "Български вероизповеден въпрос" - 1860 г., "Българските хайдути" - 1867 г. Съчиненията му са лишени от научни достойнства, но имат грамадно историческо значение за повдигане на народния дух и повишаване самочувствието на българския народ. Те се очакват с голямо нетърпение и се четат масово. В нашия град разпространител на произведенията на Раковски става учителят Анастас Х. Добрев, като пътува по земите на Балканския полуостров, зает с пласиране плащениците, изработвани от майка му. Към края на 1861 г. отношенията между Турция и Сърбия се влошават, затова княз Михаил подготвя изгонването на турския гарнизон от Белград. Разбрал това, Раковски се свързва с хайдушките войводи, намерили убежище в Белград. Той замисля създаването на чети, които при избухване на войната да навлязат в българските земи и да вдигнат народа на бунт. Раковски е роден държавник и дипломат, притежаващ необходимите качества, нужни за установяване на политически контакти, поради което сръбското правителство скоро го приема като официален изразител на амбициите на българския народ. Ето защо сръбското правителство му разрешава да образува българска легия в Белград. Тя го снабдява с нужните средства за издръжка и обучение. Помощи за българската легия събира още българската емиграция в Браила и Виена. От Париж д-р Г. Вълкович пише на Раковски, че му предлага услугите си на хирург и лекар. А Панайот Хитов в едно писмо до Раковски го уведомява, че започва подготовка на въстание в Сливенския край. Укрилен от помощта на сръбското правителство и българската емиграция, той изпраща куриери с позиви, които стигат до всеки кът на България и емигрантските организации в чужбина. На призива се отзовават младите от поробена България и от емигрантските среди, които се отправят към Белград. Тук идват и старите хайдушки войводи, на които Раковски не дава униформа на легисти, а разрешава да носят пищните си дрехи. От север и запад пристигат младите интелектуалци, прекъснали своето обучение, както и много други знайни и незнайни родолюбци. Постоянното седалище на народния войвода Раковски е в Белград. Той минава по улиците на града на път към двореца във файтон, ескортиран от конници. Той присъства на официални балове, на разговори с княз Михаил. Понякога се появява в бяла униформа, обшита с червен гайтан и позлатени еполети. Друг път е в алена униформа с черен кожен калпак и ботуши. Има случаи, когато отива облечен в прекрасен фрак, с цилиндър и бамбуков бастун. Всичко това Раковски прави със скрития смисъл да се отдаде на България видимо достойнство, равно на това на другите държави, които имат князе и посланици да ги представят. Целта на Раковски е да покаже, че българската легия не е просто доброволческа част в сръбската армия, а независима приятелска сила. Уговорено е с крал Михаил след победата на врага в Сърбия, сръбските войски да навлязат заедно с легията в българските земи и да помогнат за освобождението на България. Със средствата, отпуснати от сръбското правителство и казарменото помещение, Раковски организира живота на легията. Всички членове на легията са облечени в красиви хусарски униформи от бяло сукно, обшити със зелен и червен гайтан, съответстващ на българското знаме. Униформата се допълва от високи ботуши, кавалерийска сабя и черен калпак с перо и златен лъв с надпис "Свобода или смърт". Легистите след всяка седмица стават по-уверени, по-смели в стрелбата, по-добри на упражненията, при надбягване. Сам Раковски идва да наблюдава как протича подготовката им. При един такъв ден на легионерите е определено да прескочат ров от изоставено турско укрепление. Много от легионерите отказват, но когато идва ред на дякон Игнатий да го прескочи, той с лекота прелита през рова. Раковски проследява този момент и радостно извиква: "Левски скок". Това впечатлява всички и те дават на младия революционер името Левски, което по-късно самият той възприема като свое презиме. Когато Раковски преценява, че постиженията на легистите в бойната дисциплина и майсторско боравене със сабя и стрелба заслужават да ги поздрави, облича дрехите на Народен войвода сяда във файтона с разветия български трибагреник и отива в казармата. Щом го виждат, легистите развълнувани застават мирно. Раковски се изправя, поздравява ги за отличното усвояване на всички поставени задачи. Той им казва, че те са първите български синове - борци за свободата на поробената родина. След словото призовава всички да коленичат пред българското знаме. През пролетта на 1862 г. назрява конфликтът между Турция и Сърбия. На 3 юли /нов стил 15 юни/ 1862 г., неделя, внезапно долита вестта за стълкновение между сръбските и турски части в Белград, при което е убито едно сръбско момче. Това става знак за повсеместна битка из целия град. В нея Раковски с легията нанася най-силните удари на турския гарнизон в Белград. На 5 юли сутринта турците подновяват борбата. Легистите цели три дни и нощи задържат атаката на турците, въпреки тяхното превъзходство по брой и въоръжение. Проявите на легистите толкова силно трогват княз Михаил, че той лично ги поздравява. До действителна война между Турция и Сърбия не се стига, поради намесата на Великите сили. Свиканата от тях конференция в Цариград решава установяването на мир между Сърбия и Турция, но обсадата не е вдигната и българските легисти остават на поста си през цялото лято. Първа българска легия завършва съществуването си през есента на 1862 г., когато приключва конференцията в Цариград. При новосъздадената обстановка българската легия става ненужна на сръбското правителство. На Раковски му е наредено да я разпусне, защото няма да има навлизане в България. С болка Раковски събира легията и й съобщава, че трябва да ги разпусне. Той снабдява всички свои хора с пари и документи за прехвърляне в Румъния. В краткия си живот той изминава дългия път на израстване в революционната борба на българския народ и стига до извода, записан в позива от 1 май 1862 г.: "Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценна жертва! Нека никой не чака от другиго да го освободи! Нашата свобода от нас зависи! Нека всеки запише в сърцето си, за своята възторжена реч - свобода или смърт!" Раковски от името на "Върховното народно българско тайно гражданско началство", съставя прочутия "Привременен закон за народните горски чети за 1867 г." Той съзнава, че такива документи са необходими не само, за да се канализира стихийният устрем на младата революционна борба, но и да се узакони тя да придобие тежест в съзнанието на народа. През 1867 г. на 10 октомври Раковски умира. Денят е намръщен и леко ръми, сякаш и природата тъгува за ранната смърт на големия български син.
През своя живот Раковски се изявява като публицист, историк, етнограф, фолклорист, философ и поет. Всичките си дарби, способности и умения използва и подчинява само на една цел - да спомогне за разпалване на родолюбиви чувства в мало и голямо. Защото на него му е ясно, че турците никога не ще напуснат България по своя воля, докато народът се свива от страх и позволява да бъде унижаван, робията и кланетата ще продължават. Поемата му "Горски пътник" извиква спонтанен отзвук в душите на своите читатели. Всеки, който прочете поемата намира сходство между своята участ и страданията, прокудили героите на Раковски в планината. Преди да напише и да напечата "Предвестник", Раковски има готова от Котел поемата си "Горски пътник", която в тази първа редакция от 1854 г. не вижда никога свят. В нея ние имаме разговор между един забягнал в горските усои момък и едно вещо пиле, кукувица. Момъкът, "неповинний българин, много крати на смърт от предатели осъден", е "разпален ототдавно от любов народна, коя е дарба человеку и всекиму природна"* [1, 142]. Той е облечен в старобългарска златоткана дреха, обут е с опинци и носи шлем и сабя. Преследван от зла съдба, той е гнил в тъмници; сега е дошъл в гората, за да разсее мрачните си мисли и да чуе утехата на вещото пиле. След като излива болката си, той бива насърчен от пилето да работи като вуйка си (явен намек за автора и за капитан Мамарчов). Когато пък момъкът роптае против чорбаджиите-изедници и гърците-предатели и изказва разочарованието си от апатията на народа и възхищението си от сърбите, които са отхвърлили с храброст игото, - пилето го ободрява, сочейки му какъв важен момент е настъпил. Войната от 1853 г. е разтърсила света, уплашила тираните и вдъхнала надежди за свобода на угнетяваните народи. Със спечелена вяра "ще изгрее в България свободи светло слънци"* [1, 161] и с поздрав по пилето към "девойка хубава, неповинна"* [1, 163], която не му отвърнала на любовта, той се запътва към скрита пещера, за да дочака там 1855 година, в издирване историческите тайни на рода си.
Поемата иска да бъде прочувствен позив към робите, жлъчно изобличение на народните врагове и прослава на храбрите хайдути. Отразявайки настроението на автора, тя има всички недостатъци на поетическата му техника и запазва значение само като саморазкриване на една историческа личност и като показалец за скрити надежди по време на Кримската война. Но тя, написана грижливо с черковнославянски букви, не бива никога напечатана, понеже събитията се менят бързо и съдържанието не отговаря по-късно на новите схващания и обстоятелства. След като през 1855 г. Раковски работи в Букурещ над една нова, незавършена поема, "Стоян и Бояна", гдето апотеозата на хайдутството е съчетана с един любовен мотив, през септември с. г. той е изненадан от поражението на русите при Севастопол и от Парижкия мир, който убива всички илюзии у българите ("наши български надежди изчезнаха като сновиденшя"). Тогава той се пренася в Нови Сад и тук той работи през 1857 г. над новата редакция на "Горски пътник", отпечатана, след много затруднения, едва в края на 1858 г. Изоставяйки стария план и старите позиви, той попада на една нова фабула, развита с по-голяма сръчност, макар и все тъй шаблонно в езика и стиха и все тъй уморително-разтегнато в разказа.
В един "Предговор българскому народу!" Раковски ни дава позива си за бунт и борба срещу врага:
Храбри в старост ти, народе,
тяшко носиш днес иго!
Свобода т' изчезн' отиде,
турско те налегна зло!
Царскм с' изгуби престоли!
Слава твоя потьмня!
Турчин сяйност т' оголи,
небо твое помрачня!* [1, 177]
Съчетавайки елегия с ода и сатира с проповед, брулейки крепители на робството и окайвайки народа, авторът иска извинение за слабия си поетически опит, продиктуван от искрена патриотическа ревност; после напомня да не се губи време и да се подири правото, догде не бъде късно. Потребна е просвета и храброст, разум и решителност, за извеждане народното дело на добър край:
С чистая любов народна,
с постоянство с' решенье,
Мъжка душа благородна
всяко махв' угнетенье!!!
Мъдрост с' храброст задружно,
два качества велика,
всяко дело мъчно, важно
лесно вьршат от века!* [1, 179]
После идва част първа на поемата.
Най-напред е нарисувана подробна картина на природата, пролетно време. Изчерпателно и във вкуса на старите пасторалии се говори за цветя, птици, водопад, слънце, песни на младите, без да е почувствувана идилията по-непосредствено. Възторгът от всичко наивно и чисто в живота на селяните всред тая красива природа се сменя с разказ за нещо смело и тревожно. Млад българин войвода стои край Босфора, на Черно море, вперил поглед на север, към отечеството си, и страстно възбуден шепне:
Хой обичам в гора да ходя
с вярна сговорна мила дружина;
млади юнаци славно да водя,
българи храбри, наша родина! [...]
С пушки на рамо дале биящи,
с двойка гръмовни скъпи пищове,
с’ златни полазки светло светящи,
и остри на пояс дълги ножове.
Войвода аз напред да вървя,
храбри след мне хоръгвоносец,
в Стара планина да ги заведа
с’ свилян зелен злат пряпорец! [...]
Ах! Боже силни, ти помогни ми!
Тамо с юнаци моя да ида,
в тия години непоносими
българи братя мили да вида!* [1, 182-183]
Блянът на войводата е да намери сънародниците си пробудени от мъртвешкия сън и да възобнови с тяхна помощ славата и свободата на прадедите. Между това спуска се мрак, пристига знаменосецът и войводата бива заведен при четата си от 12 души в белградската гора, недалеч от Босфора. Юнаците приветствуват войводата и полагат клетва за вярност. После те трябва, преди да потеглят за опасен поход, да разкажат и изповядат кое ги е довело тук и какво е миналото им. Момците един след друг излагат неволите си, давайки така представа за страданията на цял народ. Драгой от с. Върбица ни предава насилията на татарските ханове и борбата на хайдушката си дружина; Велко от с. Шипка описва затвора си и хайдутуването си; Момчил от с. Дряново се впуска в исторически спомени за пакостите от Византия и от фенерското духовенство; Младен от с. Елена бичува злоупотребите и предателството на чорбаджиите; Радой от с. Бела ни запознава със страшните тъмници и грабежи на турците... Оставяйки останалите да изкажат патилата си друг път, войводата взима накрай думата и насърчава юнаците да бъдат безстрашни, притичвайки се в помощ на народа си. Когато потеглят, те попадат в гората на неколцина турци, които са убили едничкото дете на майка и делят плячката си. Кръвното кръщение на дружината е дадено при избиването на извергите. После войводата води разговор с трима старци българи, които му се оплакват от градски първенци, гръцки владика и европейци, дошли в помощ на турците. Войводата ги утешава със скорошна избава; после, останал сам, се предава на тежки мисли за окаяния си народ; а на заранта дружината потегля за Стара планина.
След поемата (158 стр.) идват 130 стр. забележки в проза, които поясняват разни места от нея с исторически, географски, митоложки, филоложки и други справки. Разказът тук е, за днешния читател, много по-интересен от стиховете, понеже не е спънат от изкуствена реч и тромава прозодия. Раковски умее да бъде занимателен в тия непринудени екскурси, посветени ту на Георги Мамарчов и съзаклятието му, ту на Пазвантоглу и кърджалиите, ту на еленските чорбаджии, и т. н. Това са първите научни опити на автора и вече в тях той дава израз на някои свои обикнати възгледи и теории, които ще се повтарят по-късно в разни съчинения. Разказът, ту мемоари, ту дисертация, загатва за хумор и страстен темперамент; той не страда от скуката на стиховете и запазва голям научен интерес и до днес.
След като в "Цариградски вестник" от 1859 г. (5 септ. бр. 447) напечатва историко-величалния си акростих "Великану Атилу", в "Дунавски лебед" от 15 авг. 1861 г. Раковски изнася "Отломък от вторая част Горскаго Пътника". Тук, след длъжко описание на местността Бакаджик до Карнобат, се говори за спохождането на един пчелин, гдето Хубян войвода, предводител на дружината (именуван едва сега), се среща неочаквано с побратима си Тихол войвода. Оказва се, че "место е тясно, части са тежки"* [1, 405]: в Попово село се били събрали четирма кърсердари с 400 арнаути и сеймени, които се канели да обходят на другия ден Бакаджик. Имаш ли момци отбор, за да се хванем в битка с неверниците, та да гостим лакоми врани с поганско месо? пита Тихол госта си. Но Хубян не чака канене и насърчение, и бързо дава заповеди, за да се подготви утрешното сражение. Но тук се свършват 63-те строфи на отломъка, и нищо после не бива публикувано, за да узнаем края на поемата.
Строго погледнато, този епос от 1857 г. представя документ на поетическо безсилие. Нищо първично, нищо поетически правдиво в него: нито в единство и развой на фабула, нито в изобразителни средства, нито в картини, характери и излияния. Вместо картини, той ни поднася инвентар от неща, вместо на характери натъкваме се на голи абстракции. Усвоил шаблоните на новогръцката поетика, Раковски не може да се издигне до свой стил и свои нагледи; и към всичкото това заучено предание, с неговите конвенционални сложни епитети и сравнения, иде невъзможният му език, смесица от черковно-славянски и новобългарски, пригаждан насилствено към произволната мярка на стиха. Ясно е, че Раковски не е способен да надхвърли в стиха домораслите даскали с техните пиитически упражнения. Ясно е също, че той, който знае френски, не подозира ни най-малко поезията на романтиците, на Юго или Ламартин, макар тези да влияят върху учителите му в Гърция. Изобщо той остава чужд на новото поетическо движение и от образците си в гръцката литература той ще заеме само един външен апарат, само клиширана фразеология, без да се сродява по-дълбоко със самата същност на поетическото възприемане и изображение.
И все пак произведението прави сензация, бива четено с трепет и заучавано наизуст: - то превръща душите, окриля въображенията! Няма просветен и патриотически надъхан българин от 60-те и 70-те години, който да не е поглъщал жадно тая проповед на бунтовника и да не е гледал на Раковски като на някакъв Мойсей, повикан да изведе народа си от плен и позор. От меродавно значение е била тук не формата, а легендата на героя и основните тенденции. Това, което разказва авторът, изглежда за наивния читател като взето направо от живота и отразило вярно един съкровен мир от убеждения и страсти. Въпреки всички условности на изложението, българинът, готов да споделя революционния мироглед на Раковски, се е заразявал от емоционалния тон и не се е съмнявал в истинността на епизодите. Идеализацията на всичко патриархално в бита и традициите, както и на българската балканска природа, се допълва от една апотеоза на хайдутството, която в историческия оня момент е тъкмо по сърце за напредничавата интелигенция. Кой друг е улучвал тъй вярно нерва на времето и копненията на младите? Раковски описва като нещо преживяно мъките на роба, затворите, насилията от дервиши, арнаути, яничари. Покрай турската власт и произволите на войска и администрация той вижда и друго голямо зло: гръцкото духовенство, вечният враг на българската свобода и на българската просвета. В стихове и в проза той дава дълги дисертации върху коварството на Фенер и върху всички нещастия, които се сполитат върху България от гръцките владици. Не са забравени и техните слепи оръдия, българските чорбаджии. И изчерпано всичко отрицателно и мрачно, идва ред на положителното и светлото. Раковски е певец на въстанието, пророк на хайдутството. Въпреки чепатостите на стиха и на езика, той смогва да внуши идеите си. Хубян войвода се явява в ореола на действителен спасител от робство и унижение и нещо като автопортрет. Изповедта за изстрадано и мечтано спечелва читателите за този идеализиран образ и за култа на свободата. "Наша свобода от нас зависи", мисли Горският пътник, повел дружина в Стара планина. И като него мнозина съвременници с по-мъжествен характер и по-радикални идеи вярват, че българинът ще стане достоен за по-честити дни само когато престане да очаква помощ от вън и поведе смела борба против угнетителите.
В тежки окови преугнетени
доколя стидно ми да търпиме!
От диво племя уничтожени,
доколе несвястно да стоими! [...]* [1, 210]
Народ кой своя правда желае,
мила свобода и прелюбезна,
трябва с'оръже да я добие,
с жертва голяма и скъпоценна!* [1, 189]
Повел това бодро национално чувство и тая омраза против тиранина, Раковски пробужда и срам за униженото положение, заедно с готовност за самопожертвуване. Дитирамбите на свободата се свързват органически с прославата на хайдутите и тъкмо в тия позиви за хайдушки подвиг и хайдушка воля се крие основният патос на поемата. Дружината хайдути играят хойса в гората, почиват под сенките на столетни дървета, пеят юнашки български песни, пируват с червено вино и печени агънца - докато настъпи моментът за кървава разплата, когато те ще проявяват нечута храброст, движени от милост към роба. Страх от смъртта тук е непознат:
Коя по сладка смърт може бити,
разве за свобод' общенародна
в поприш' юнашко славно умрети?
Коя наслада по благородна?* [1, 275]
Поемата създава ония жизнени настроения, от които ще се вдъхновяват Хаджи Димитър, Караджата, Левски, Бенковски; тя става мощен двигател на революцията, средство за пропаганда на новия дух, повишил самочувствието на роба и развързал енергията му в служба на един политически идеал. Там е всичкото реално значение на този хайдушки епос, пръв по рода си в нашата литература.

MrUndaztood
03-17-2009, 17:04
Много,много,много ти благодаря!!! :-) :-) :-)

Tedi4ka
03-17-2009, 20:52
няма проблем мила :-)