kotence_91
03-17-2009, 21:00
Тук има нещо по твоята тема! Дано да ти свърши работа :)
Националнореволюционно движение от края
На 60-те до средата на 70-те години на XIX век
1)Национално освободително движение в края на 60-те
И началото на 70-те години
2) Създаване и укрепване на БРЦК
В периода до Кримската война в резултат от натрупания опит се оформят две основни схващания за стратегията на политическите борби на българите. Една част от дейците т.н. наречените ”стари” се стремят да постигат освобождението с мирни средства и с помощта на чужда сила (Д.Д. и ОБН). Друга част от дейците т.н. ”млади” постепенно изразяват идеята за постигане на освобождението със собствени сили и чрез революционна борба. Неуспехите на политическите акции през 60-те години показват, че бъдещето принадлежи на втората група. Начело на тази група стой Г.С. Раковски с идеите за освобождение чрез всеобща революция, внимателно подготвена и ръководена от общ политически център, Раковски поставя началото на организирания етап в националноосвободителната борба.
В края на 60-те години и началото на 70-те години на XIX век националноосвободителното движение навлиза в нова фаза. Разочарованието от политиката на Сърбия след разпускането на втората българска легия и гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през лятото на 1868 г. все повече се налага становището, че четническата тактика не може да доведе до решаването на българския въпрос. Една част от дейците на разпадналия се вече ТБЦК започват да търсят нови пътища и форми за развитието на националноосвободителното движение.
Появата на нов политически кръг, който обединява революционери от обкръжението на Г. Раковски и буржоазно либерални бойци като Ив. Касабов,Д. Ценович и Киряк Цанков. След като се отказва от поддържаните от тях концепции, те възприемат идеята за масово народно въстание, подготвено и осъществено от вътрешността на страната, главно чрез силите на българския народ, като основно средство за извоюване на свободата. Така се стига до изграждането на БРЦК и Вътрешната революционна организация ВРО, свързани с имената на изтъкнати революционери като Л. Каравелов, В. Левски и Христо Ботев.
За създаването и дейността на БРЦК и ВРО има запазени голям брой документи и материали, принадлежащи преди всичко на лични архиви, кореспонденции, публикации във възрожденския печат, донесения на политически представителства в Османската империя.
Задълбочени проучвания на въпросите за създаването и дейността на БРЦК и ВРО и идеите на Каравелов, Левски и Ботев са направени от Димитър Страшимиров, Михаил Арнаудов, Иван Унджиев, Александър Бурмов, Крумка Шарова, Димитър Косев, Пламен Митев, Огняна Чавдарова.
Големи заслуги за прехода от четничеството към организирано революционно движение има Любен Каравелов. Той е роден в Копривщица през 1834 г. в заможно търговско семейство което му осигурява солидно образование и възможности да прояви своя талант като писател,публицист, книжовник и общественик. Още на 7 години той постъпва в местното килийно училище. През 1846 г. постъпва в училището на Найден Геров. Неудовлетворен от знанията който получава Л. Каравелов се мести през 1850 г. в Пловдив и продължава образованието си в гръцкото училище и в сепархийтото училище ”Свети Кирил и Методи”. След като напуска училището известно време помага на баща си в търговията и се учи на абаджийски занаят, но без успех.
През 1857 г. с посредничеството на Н.Геров е изпратен в Москва да учи във военното училище но поради възрастта си не може да се запише и става слушател в Историко-филологическия факултет на московския университет.
Под влиянието на руските славянофили от Московския славянски комитет Ив. Аксаков, М. Погодин възприема идеята за обединението на южните славяни. В този период под влияние на славянофилски идеи, той започва да сътрудничи на славянофилските вестници и списания ”Ден”, „Москва”, „Голос” и натрупва богат журналистически и публицистичен опит.
Под влиянието на руските революционери-демократи - Ал. Херцем, Н. Черневски П. Каравелов съставя своя първи програмен документ ”С какво можем да помогнем на българите” още през 1861 г., в който се предвижда създаването на тайна организация в Белград, която да се захване с подготовката на въстание в България с цел политическо освобождение.
Влиянието на славянофилите и руските революционери-демократи е предпоставка за много противоречиви идеи, но опитите да се представи Л. Каравелов само като славянофил или революционер демократ изкривяват историческата истина.
След десет годишния си престой в Русия, през 1867 г. Л. Каравелов се установява в Белград. Той избира Сърбия поради две причини. Първата е че през 1867 г. Белград се превръща в център на освободителните борби на българите. Втората е, че той става обект за реализиране на проекта на граф Игнатиев за създаване на южнославянска държава.
През май-юни 1867 г. Любен Каравелов създава в Белград Българския Комитет, в който влизат Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Найден Пешев и др. Комитетът споделя четническата тактика. На 1 юни Л. Каравелов издава прокламация до българския народ с която го призовава да се вдигне на оръжие.
Любен Каравелов успява да се свърже и с сръбската ”Омладина”, като под нейно влияние се оформя разбирането му за южнославянска федерация като съюз на сърби и българи. В това държавно обединение всеки ще има свой закони, език литература и училище. Върховната власт ще бъде обща в парламента ще участват по равно число от двата народа, а начело ще стой княз М. Обретенович, който еднолично ще назначава висши служители.
Заради връзките си с либералните кръгове в княжеството и най вече с ”Омладина”, той е принуден да напусне Сърбия и това слага край на всичките му начинания. В началото на 1868 г. той се настанява в Нови Сад, но заподозрян като съучастник в убийството на княз М. Обретенович е арестуван и затворен в будапещкия затвор, в който стой до лятото на 1869 г. В затвора възгледите му се променят и от предимно просветителни позиции минава на по-радикални, след като осъзнава позициите си по отношение на руския-царизъм и сръбския национализъм и се доближава до революционния демократизъм. Тук Каравелов довършва статията си ”Мой Братя”, която има програмен характер. В нея той се обявява за пълна свобода национална независимост и демократично устройство на българската държава, доближаващи се до политическата система на САЩ или Швейцария. В нея той пише за лична, народна и пълна свобода.
След излизането си от будапешкия затвор Л. Каравелов се установява в Букурещ, където са настъпили сериозно промени и възникват спорове между ”младите” и ”Старите”. Поради литературния и публицистичен опит на Каравелов, Д.Д. го кани за редактор на издавания от нея вестник ”Отечество”. През лятото на 1869 г. възгледите на Каравелов сериозно се разминават с политическата линия на Д.Д. и затова той влиза в конфликт с ”старите” и окончателно скъсва с тях, за да се посвети изцяло на ”Младите”, организатори на ”Млада България”. С финансовата подкрепа на одринските българи Н. Тошков и В. Рашев и на живеещите в Букурещ Д. Ценович и Н. Попович започва да издава вестник ”Свобода” на 7 ноември 1869 г.
Създава БРК известен с името БРЦК се явява като продължение на организациите на ”младите” от крилото на Г. Раковски и В. Левски и Д. Ценович и приемниците на ТБЦК на Иван Касабов – Българското Общество и ”Млада България” т.е. обединява привърженици както на буржоазно-либералните така и на революционно-демократичните идеи.
Съществува дискусия относно началната дата на създаване на БРЦК. Според Д. Страшимиров, Кр. Шарова Н. Генчев и др. БРЦК се създава през есента на 1869 г. То е резултат от консолидирането на ”Младите” около редакцията на вестник ”Свобода” и създаденото от Г. Раковски читалище ”Братска любов”. Според професор Ал. Бурмов за начална дата за създаването на БРЦК трябва да се приеме пролетта на 1870 г. Той свързва началото му с подготовката на първата програма на организацията. По късно професор Ал. Бурмов се коригира и приема есента на 1869 г., но идеята му се приема и от други учени. През последните години се лансира и теза, че за начало на БРЦК трябва да се смята първото общо събрание на 29 Април – 5 Май 1872 г. Най-аргументирано защитава тази теза Д. Косев, който приема че събранието единствената реално съществуваща организация ВРО. Що се отнася до името БРЦК Д. Косев смята, че фиктивно съществуваща организация, но Каравелов го използва, за да придаде по голяма тежест на революционната пропаганда.
Първата програма на БРЦК е обнародвана на 1 Август 1870 г. в Женева. Тя е разработена по искане на ”Международната лига за мир и свобода”, създадена през 1867 г. от Джузепе Гарибалди, Виктор Юго и М. Бакунин, за да се подготви следващия конгрес на лигата. Програмата определя неприятелите на българския народ, политическия в лицето на турското правителство и духовния в лицето на гръцкото духовенство. Програмата определя формата на управление в държавата, държава тип федерация като САЩ или Швейцария. Тя определя и средствата на съпротива : мирни средства и само в краен случай, ще употребим срещу тях оръжие, огън и нож. Към враговете се причисляват и чорбаджиите.
Оповестените в програмата идеи са синтез на тези от ”Мой Братя” и материали от вестник ”Свобода”. Тактиката на мирни средства е съобразена с духа на лигата за мир и свобода в Женева.
През есента на същата 1867 г. Л. Каравелов отпечатва брошурата ”Българския Глас”. В нея той отхвърля дуализма, реформизма и четничеството. За него свободата може да се извоюва, само ако народа се надява на своите собствени сили и не чака помощ от европейските държави. В брошурата заляга идеята, че българите трябва да ”откупят свободата на отечеството си” и това трябва да се съчетае с борбите за свобода на другите балкански народи. Тя доказва, че освободителната борба трябва да се ръководи от народна организация и определя устройството на държавата.
Някой автори определят брошурата като връх в идейното развитие на Л. Каравелов. Идеите развити в брошурата се допълват и развиват в публицистиката му. В основата и седи идеята за революцията като единствен верен път за освобождението на България.
Други автори като Н. Генчев смятат, че брошурата ”Българският глас” илюстрира отношенията в идейната еволюция на Каравелов. Каравеловата програма и публицистика според него показват твърде големи колебания, типични за либерално революционното течение в българската национална революция. Питанията проличават в дейността на БРЦК в периода до 1872 г., през който извън политическата пропаганда, Каравелов не предприема конкретни действия за изпълнение на програмата на БРЦК. Изключение правят преговорите с сръбската ”Омладина” за съвместни въстанически действия в България, Сърбия, Босна и Херцеговина и в случай на война между Сърбия и Турция да се намесят. Тази пасивност предизвиква несъгласието на част от членовете на комитета. Най деен в това отношение е Левски. Той отстоява твърдо необходимостта от преместване на центъра на развитие в страната. След продължителни и разгорещени спорове през пролетта на 1870 г. Левски решава да напусне Букурещ и да се заеме с идеята за подготовка на национална революция.
Биографични трудове за Левски подготвят много историци. Първите опити правят З. Стоянов, С. Заимов и Г. Кирков. През 1929 г. Д. Страшимиров издава документалното му наследство. Това улеснява изследователите и през следващите няколко десетилетия са издадени най добрите книги за него подготвени от Ив. Унджиев и Хр. Гандев. От съвременните историци заслужават внимание публикациите на Н. Генчев, Д. Косев и др.
Левски е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово в средно заможно семейство. Първоначално учи в карловското взаимно училище, но след като баща му умира с помощта на вуйчо си става таксидиот на Хиляндарския манастир и получава възможността да учи в старозагорското класно училище срещу обещанието да се отдаде на духовна кариера. Също така той работи при вуйчо си като слуга. След като завършва втори клас с отличие Левски е принуден да напусне училището и да се замонаше в сопотския манастир като приема името Игнатий (7 декември 1858 г.).
Научавайки за създаването на първата българска легия, на 3 март 1862 г. дякон Игнатий захвърля расото и се отправя към Белград е съсредоточена революционната активност. В сръбската столица се записва в легията на Раковски, от когото получава първите си уроци по теория и практика на освободителната революция. При упражненията в ПБЛ заради физически и морални достойнства Васил Иванов Кунчев получава прозвището Левски.
След разпускането на легията Левски отново се връща в Карлово където отново служи в църквата. Известно време пребивава в пловдивския затвор, по обвинение че е откраднал коня на вуйчо си, след което отново се отдава на дяконската си дейност и по време на великденските празници през 1864 г. окончателно скъсва с монашеството и дяконството.
От 1864 г. до 1866 г. Левски се отдава на учителстване, като преподава и в добруджанското село Ениквой. Скоро обаче осъзнава че чрез просвещение не може да постигне освобождението на родината и емигрира в Влашко, от където търси връзка с Раковски.
През 1867 г. заминава за Букурещ и по препоръка на Раковски е избран за знаменосец на четата на П. Хитов, а когато четата преминава в Сърбия се установява в Белград. Малко по късно се записва в Втората Българска Легия 1867-1868 г., където се запознава с последните постижения на революционната идеология т.е. възгледите на Раковски преди смъртта му. Неуспехът на четническото движение и на легията карат Левски да осъзнае несъстоятелността на надеждите за балканско или южнославянско сътрудничество предвид политиката на Сърбия и сръбския национализъм.
През пролетта на 1868 г. Левски е приет в болница в Зайчар с оплаквания болки в корема и вероятно е опериран от апандисит. Това му дава възможност да преосмисли натрупания до момента опит и да набележи основните насоки на бъдещата си дейност в рамките на борбата. От тук изпраща прочутото си писмо до П. Хитов в което пише ”ако спечеля аз, печеля за цял народ, ако загубя губя само мене си”. Левски търси нови пътища и средства за реализирането на освободителното дело. Той осъзнава слабостите на четническата тактика и също като Раковски отхвърля политическите средства за постигане на освобождението. Левски решава да доразвие възгледите на Раковски за добре подготвено и организирано всенародно въстание и предприема действия за прилагането им на практика. Основните причини за неуспеха до момента той вижда в разминаването на представите на емиграцията за състоянието в страната и реалното състояние на обществените настроения в България-повечето българи гледат с недоверие на емигрантските действия. Според Левски тази пасивност може да се преодолее чрез революционна агитация и ангажиране на всички слоеве на обществото.
С финансовата подкрепа на организацията на Ив. Касабов, Левски предприема първата обиколка на България (11 декември 1868 - 24 февруари 1869 г.), при която се убеждава че четническата тактика е неподходяща и разбира, че е натрупано голямо напрежение поради не решаването на църковния въпрос. Той се връща в Букурещ за да запознае ”младите”, за състоянието в България и да се снабди с повече документи = прокламации и пълномощни писма.
На 1 май 1869 г Левски предприема втора обиколка на България, завършила на 29 август 1869 г. при която наред с пълномощни писма, той носи и прокламация от ”привременното правителство в балкана” от Ив. Касабов. Прокламацията призовава българите да се вдигнат на оръжие срещу турците, припомня славното българско минало и визира равните права на турци и българи. Така тя съчетава революционните идеи с буржоазно либералните възгледи за равните права и свобода на вероизповеданието. Пълномощното писмо уверява че Левски не е случаен човек. Левски изгражда първите революционни комитети в Плевен, Ловеч, Карлово, Сливен, Пловдив, Пазарджик и Перущица. По време на обиколката окончателно се убеждава в несъстоятелността на четническата тактика и в необходимостта от продължителна подготовка на бъдещото въстание материално-техническа и идейно-психологическа.
След втората обиколка през август 1869 г. Левски се връща в Букурещ и престоява там до 1870 г. Този му престой е малко известен на изследователите но се предполага че взима участие в създаването на БРЦК (БРК) през есента на 1869 г. и се опитва да убеди дейците му в преместване на центъра на организацията.
Въпреки успеха на Каравелов, Левски се опитва да убеди емиграцията в необходимостта центъра на борбата да се пренесе в вътрешността на страната и от там да се започне подготовка на въстание. Разочарован от споровете на 26 май 1870 г. Левски предприема трета обиколка на България, за да завърши сам започнатото дело. Под негово ръководство са създадени много нови революционни комитети, което налага и обявяването на Ловеч за революционен център. Левски не може сам да контролира цялостната структура на организацията и затова привлича за свой помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи, който пристигат от Букурещ. С тяхна помощ с тяхна помощ Левски започва да укрепва връзките между отделните комитети и постепенно придобива самочувствието на ръководител на организация, способна сама да постигне освобождението на България. За да бъде сигурен успеха е необходима помощта на българската емиграция. Ето защо той си поставя за задача обединението на силите на българската емиграция под ръководството на ВРО. Връзката се осъществява чрез русенския и търновски комитет, а като представител на ВРО в чужбина Данаил Попов. Чрез него Левски се опитва да привлече всички емигрантски дейци, който искат да помогнат на отечеството си. Чрез Данаил Попов и Ф. Тотю са осъществени връзки между ВРО и ОБН което финансово помага изграждането на организацията. Същевременно Левски критикува колебанията и непоследователността ни бездействието на БРЦК в Букурещ и не допуска компромиси с интересите на ВРО.
За същността и основните моменти в идеологията и революционния принос на Левски научаваме от дописка до вестник ”Свобода” и Проекто устав от 1871 г. е ”Нареда до работниците за освобождението на българския народ”.
В структората на ВРО влизат частни революционни комитети и ЦК. Предвижда се организацията да има тайна поща – за координация на действията и тайна полиция, която да контролира организацията и да я предпазва от предателство и да следи турската власт.
Проекто устава регламентира приемането в организацията. За него са нужни препоръки и предварително проучване. Въвеждат се и три много важни принципа – на вишегласието, на демократичния централизъм и строгата дисциплина.
В ”Наредата” са посочени подбудата и целта на борбата. Новото е че революционната агитация и подготовката на бъдещото въстание се пренасят в български земи. Левски вярва в собствените сили на българския народ. В ”Наредата” е посочен и политическия идеал демократична република, а в дописката до вестник свобода ”той е свята и чиста република”.
Според Левски във въстанието трябва да участва целия народ, който се явява движещата сила на революцията. При това Левски категорично отхвърля желаната от някой групи помощ от Русия, поради ясното разбиране на целите на руския царизъм.
”Наредата” гласи че след като дойде свободата ”българи, турци евреи и пр. ще бъдат равноправни в всяко едно отношение”. Средствата за осъществяване на подготовката се поемат от БРЦК и частните комитети.
”Наредата” показва познаване на идеите на Европейското просвещение. Тя е връх в революционно-демократична мисъл. Революцията трябва да бъде всенародна и независима. Левски се обявява против идеята за единодействие с Сърбия, но не е против съюзяването на балканските народи, като това може да стане при пълна равноправност. Той допуска единодействие с черногорците тъй като ”тяхната и нашата цел е една народно управление”. За разлика от Каравелов, Левски разбира че съществуващото в Европейския югоизток положение не позволява изграждането на Балканска федерация и поради тази причина, тази идея седи при него на по заден план. За Левски подготовката на въстанието трябва да бъде продължителна, а като време на избухване се определя зимата, защото тогава българите имат по малко задължения, което предполага, че повече ще се включат и този сезон е благоприятен за водена на война с турците тъй като те не са подготвени за разлика от българите.
В края на 1871 г. Левски изпраща ”Наредата” до всички революционери за допълнения и възражения. Левски и Каравелов разбират че за успеха на освободителното движение е нужно да се обединят усилията на двата комитета. БРЦЛ разполага с широки възможности за пропаганда, благодарение на свободния печат, както и с финансови средства и възможности за набавяне на оръжие, а ВРО притежава масовост и реално влияние сред българския народ. Сливайки се те имат реална възможност да извоюват свободата.
След като Каравелов стига до извода за обединението на двете организации започват преговори за общо събрание в Букурещ (29 Април – 4 Май 1872 г.) още при подготовката са направени някой компромиси. Левски иска събранието да се проведе в вътрешността, но поради въображения за сигурност отстъпва. БРЦК иска на събранието като представител на ВРО да присъства само Левски, от отстъпва и са поканени и други дейци на организацията. На събранието е избрана комисия от четири души (Каравелов, Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев), която трябва да изработи обща програма устав на обединената организация.
Още на 30 Април Каравелов предлага за одобрение предварително подготвена от него програма на комитета, която е одобрена и от Левски. В общи линии програмата на БРЦК от 1872 г. преповтаря тази от 1870 г. Левски допуска компромиси по отношение на програмата. Първо той се съгласява да се включи неясна формулировка за алтернативното използване на мирни и въоръжени средства за борба. Той отстъпва и по отношение уточняването на формата на управление след победата на революцията и допуска да се включи точка която определя чорбаджиите като народни врагове.
Подобен е и характера на приетия от събранието устав, на БРЦК който коренно се различава от ”Наредата”, предложена от вътрешните дейци. Устава има девет глави и се предвижда по късно да бъде заменен от военен закон. Както при програмата така и тук Левски прави няколко отстъпки. Седалищата на организацията се определят ”навсякаде и никъде”, но на практика Левски допуска създаването само на един организационен център – в Букурещ при условие че една комисия от представители на комитета ще надзирава БРЦК. Левски допуска да бъде приет тезис, с който всеки един представител от комитета може да представлява целия комитет, ако получи пълномощно за това. По този начин се отстъпва от принципа на висшевластието. Само Левски получава такова пълномощно и така запазва в свой ръце ръководството на вътрешния комитет.
С цената на някой отстъпки е постигнато обединението на двете организации в името на общата цел – освобождението на България. На практика Левски запазва две основни положения – необходимостта от революционни действия и ръководната си роля във вътрешната организация, която се утвърждава като единствената реална сила, способна да предприеме ефективни действия за постигане на освобождението.
На 4 Май 1872 г. е избран и общ централен комитет с представител Л. Каравелов, заместник председател – К. Цанков, секретар О. Панов, касиер Д. Ценович и членове П. Хитов и Васил Левски. На пръв поглед изглежда че Левски отстъпва от ръководните позиции на организацията. Той прави и този компромис в името на обединението, но налага на комитета да го определи за главен Апостол за България, Тракия и Македония и получава тезис с който може да представлява БРЦК, където и да се намира.
На практика с приемането на програмата и устава завършва процесът на идейно- политическо изграждане на организацията, с което се слага край на продължителните вътрешни борби и противоречия сред българската революционна организация. След общото събрание на БРЦК навлиза в нов етап на развитие, когато неговата непосредствена цел става осъществяването на национална революция, а подготовката за нея придобива такива мащаби, каквито българското национално освободително движение не познава до този момент.
В края на юни Левски напуска Букурещ и се отправя към България, където в изпълнението на решенията на Общото събрание на БРЦК се заема с преустановяването на разрасналата се вътрешна организация. Комитетската мрежа непрекъснато се развива през лятото и есента на 1872 г. Основани са редица нови градски и селски комитети на юг и север от балкана. Ловешкия комитет продължава да играе ролята на главен комитет за вътрешността на страната. Създадено е ново комитетско ниво – окръжни комитети в Стара Загора, Сливен, Търново и Ловеч. В организационен план революционните окръзи поемат част от функциите на самия Левски.
Поради усложнената структура на организацията се налага и създаването на тайна полиция, чрез която Левски да осъществява контрола върху дейността на комитетите и за разузнаване на врага. Създадена е и тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, които турските власти дълго не можели да разгадаят особено полезен съратник на Левски в изграждането на тайната полиция и поща е отец Матей Преоблаженски, най активен член на Търновския комитет. Благодарение на тези нови органи, комитетската мрежа започва да действа изключително добре.
Голямо внимание, Левски отделя за набиране на средства за въстанието, Любен Каравелов и Д. Ценович поемат отговорността за снабдяване на организацията с оръжие. Те поемат задължението да се свържат с фирми и да доставят оръжието. Левски организира канали за прехвърлянето на оръжието и хора и моли Каравелов да осигури чрез сръбското правителство военната подготовка на 150-200 младежи. Прибягва се до доброволно а понякога и насилствено събиране на средства. Особено голяма трудност представлява осигуряването на финанси.
В условията на общ революционен подем се появяват първите признаци на деморализация и разложение в организацията. Те са свързани с амбицията на първия помощник на Левски – Д. Общи който започва да оспорва авторитета и правомощията на Левски и сее раздори между отделните комитети. Това води до сериозна опасност относно единството на ВРО и сигурността на цялата организация. Въпреки предупредителните писма който изпраща Левски, Каравелов и БРЦК не предприемат нищо за ограничаване на действията на Д. Общи. В българската историческа наука няма еднозначно мнение за причините който карат БРЦК да не предприеме нищо. От една страна това се обяснява с факта, че съветите на Левски не се приемат на сериозно. От друга някой смятат че по този начин Каравелов контролира Левски. Въпреки оценката на отношението на БРЦК към изострените отношения между Левски и Д. Общи, това създава възможност на турската власт да се добере до структурите на организацията чрез самия Д. Общи.
Въпреки усилията на Левски и намесата на БРЦК, Д. Общи продължава да действа своеволно. В стремежа си да се издигне в очите на БРЦК, той замисля и извършва обир на турската поща в прохода Арабаконак, чрез който да осигури средства за организацията. Пощата е добре охранявана и въпреки предупрежденията на Левски, Д. Общи я напада, но заедно с съмишлениците си е заловен. В желанието си да докаже, че те не са прости разбойници, той започва да разкрива комитетите и дейците който познава. Това води до много арести за загуби. По въпроса за причините за провала на организацията има различни становища. Повечето автори приемат че затова е виновен Д. Общи. Някой са склонни да приемат, че първите симптоми на кризата се появяват още през лятото на 1872 ,непосредствено след общото събрание и произтичат от стремежа на Левски да запази централистичното начало на ръководството и да наложи революционен терор в дейността на комитета.
Научавайки за извършените от Д. Общи и хората му разкрития, Левски веднага предупреждава за опасността и се отправя към Букурещ с намерението да обсъди създалото се положение с другите членове на БРЦК. В Сливен до него достига писмо от Каравелов от 2 Ноември 1827 г. в което се настоява за незабавно ”повдигане на революцията”. Но Левски категорично отказва да изпълни заповедта, защото разбира че едно не добре подготвено въстание в този критичен момент ще доведе до излишни кръвопролития.
Левски се отправя към Букурещ, за да защити позицията си пред БРЦК и след това да търсят изход от кризата. С тези намерения на 25 Декември той пристига в Ловеч, където успява да скрие архивите на организацията и отсяда в хана на Христо Цонев край село Къкрен за да пренощува. Там след предателство, чийто извършител и до днес не е категорично изяснен от българката историческа наука Апостолът е заловен от турската полиция. От Ловеч Левски е откаран в Търново, от където е охраняван много добре е откаран в София. Там на 5 Януари 1873 г. заедно с групата на Д. Общи е изправен на съд. Левски упорито защитава историческите права на българите и поема лична отговорност за дейността на организацията стремейки се да запази неразкритите още комитети. На 22 Януари 1873 г. султанът подписва смъртна присъда на Левски. Тя е изпълнена на 18 февруари 1873 г. в околностите на София.
В цялостната си дейност Левски се проявява като гениален политик, организатор и идеолог на българската национално освободителна революция. Политик защото чрез действията си изпреварва значително времето си, защитавайки до край националната независимост и самостоятелност на революционното дело. Той е превъзходен организатор, защото в условията на всеобщо покорство и примирие невероятна по мащаби и степен на консолидарност тайна организация, способна да извоюва свободата. Той успява да привлече хиляди членове към комитетската мрежа, което дейците след него не могат да направят.
Личността на Левски съчетава в себе си най добрите качества на възрожденския българин, като това я превръща в символ на националния идеал.
Смъртта на Левски нанася тежък идеен и организационен удар върху БРЦК и ВРО. Това води до криза в революционното движение. Правят се опити за намиране на заместник на Левски. На събрание на 1 март 1873 г. за негов заместник е избран Атанас Узунов, но след около месец при едно нападение, с цел събиране на средства за организацията е заловен и изпратен на заточение в Диарбекир. За нов заместник на Левски събранието избира Стефан Стамболов, но поради известността му на турската полиция, скоро е разкрит и принуден да избяга в Румъния. Разочарованието на Л. Каравелов води до постепенното му отдръпване от революционното движение.
Между комитетите се сеят разногласията, започват да се отдръпват един от друг. Търновския комитет се обявява за главен за вътрешността като пренебрегва ролята на БРЦК и се захваща с подготовката на въстание.
Част от членовете на БРЦК започват да отстъпват от идеята за самостоятелност и независимост на национално освободителното движение и се правят опити за контакти със съседни страни, главно Сърбия. Опитва се да се възроди четническата тактика.
За преодоляване на кризата и противоречията между ВРО и БРЦК се свикват обши събрания.
Първото общо главно събрание се свиква на 11-12 май 1873 г. Според някой историци като Н. Генчев уставът е отменен, но ако се приеме, че уставът е отменен това означава че се нанася удар на едни от основните идеи на Левски за силно централизираното ръководство и строга дисциплина. На събранието се взема решение да се организират четнически акции във вътрешността на страната, което по този начин подлага под съмнение основното положение в идеологията на Левски – за подготовка на въстание.
Въпреки ентусиазма на някой местни дейци призивите за възраждане на четническото и разногласията между отделните дейци отслабват движението и се отразяват на действията на БРЦК в Букурещ. От май нататък той се връща към неефективното си положение от преди създаването на ВРО.
На 20-21 Август 1874 г. се свиква второ общо събрание, на което е избран нов ЦК с членове Т. Пеев, Хр. Ботев, Л. Каравелов, К. Цанков и О. Панов. На това събрание се определя русенският комитет за централен на вътрешността и се избира нов заместник на Левски – Стефан Стамболов.
От всички действия на революционните дейци става ясно, че след смъртта на Левски революционното движение изпада в тежка криза, която не може да се преодолее. Нейните измерения трябва да се търсят в няколко насоки: кадровата, изразяваща се в невъзможността да се намери заместник на Левски, организационна – разминаване на дейците от емиграцията и тези от вътрешността и липсата на координация и идейна – връщане към четничеството и търсене на помощ от вън.
Задълбочаващата се криза се отразява и върху Л. Каравелов. През декември 1872 г той е принуден да спре да издава вестник ”Свобода”, заради нежеланието на румънското правителство да влиза в конфликт с високата порта по обвинение, че толерира български революционери. По същите причини Каравелов е принуден да напусне Букурещ и отива в Белград. Той започва да издава вестник ”Независимост” от февруари 1873 г., но на 12 октомври 1873 г. е спрян, защото е неудобен за сърбите и финансово зависим от тях. През 1873 г. Каравелов прави опити за споразумение с сръбското правителство, но не успява.
На 26 декември 1874 г. се свиква трето общо събрание, на което отново се очертават две течения на революционерите и на либералната буржоазия. Въпреки отказа си от революционна дейност Каравелов отново е избран за председател на БРЦК, но исканите от него извънредни пълномощия са му отказани. Споровете ”за” и ”против” предложението на Каравелов се отразява на хода на събранието и то не взема решение, а избира комисия, която да подготви следващото събрание.
Завръщането на Каравелов към просветителските позиции дава основание на мнозина историци да направят критични оценки на житейския му път и делото му. Като интелигент и продукт на своята епоха, Каравелов не може да отхвърли напълно просветителските идеи като път за развитие на нацията. Това не пречи той да остане в историята на българското революционно движение като една от най-забележителните и ярки фигури наред с Раковски, Ботев и Левски. Той има големи заслуги за развитието на националноосвободителното революционно движение на българите през възраждането. Идейните му различия с Левски и други революционни дейци не могат да служат за обективна преценка на делото му, защото самото създаване на БРЦК не може да се отдели от личността му. Буржоазно либералните му идеи са в основата на неговите колебания, но и те трябва да се разглеждат като прогресивни и изключително полезни за общественото развитие на българската нация през тази епоха. Независимо от лъкатушенията в своята идеология и политическа практика, Каравелов остава в българската история като пламенен революционерен деец, мислител, талантлив публицист и писател, който заема достойно място сред титаните на българското възраждане.
Смъртта на Левски води националноосвободителното движение до състоянието му от края на 60-те години. В този критичен момент на сцената на освободителните борби се изявяват нови дейци, сред който е и поета-революционер Хр. Ботев.
Христо Ботев е роден на 6 януари 184 г. в семейство на възрожденски просветител даскал Ботьо Петков, който през 1848 г. открива едно от първите класни училища в Калофер. Първоначално учи в класното училище в родния си град. След като го завършва с помощта на Н. Геров, е изпратен да учи в Русия в Одесоската Гимназия след което е изключен но остава в Русия още две години, при което се сближава с представители на руските революционни кръгове. През 1866 г. Ботев приема да учителства в село Задунаевска, но още в началото на 1867 г. баща му тежко заболява и той е принуден да се върне в Калофер за да учителства.
По време на престоя си в Одеса попада под идейното влияние на руските революционни демократи, както и под анархичните възгледи на М. Бакунин и на някой радикално настроени европейски политически теории като социалните възгледи на П. Прудон. Така още в ранните си години Ботев започва да формира социалнополитическите си и революционни възгледи.
След като се връща в Калофер и известно време замества болния си баща, на празника на Кирил и Методий 11 май 1867 г. Ботев произнася пламенна революционна реч, която предизвиква недоволството на местните чорбаджии. През октомври 1867 г. Ботев напуска училището и се отправя към Русия, решен да продължи образованието си, но по пътя си се спира в Букурещ, привлечен от революционната атмосфера на българската емиграция. Там революционната емиграция му помага да се ориентира в проблема на националната революция и се включва в четническото движение през 60-те години. През лятото на 1868 г. Ботев се подготвя да премине на юг с четата на Жельо Чернев, тогава той пише стихотворението си ”На Прощаване”. Румънските власти обаче осуетяват преминаването на четата и през есента на 1868 г. той постъпва в медицинското училище в Букурещ. Скоро след напускането му остава без средства, през зимата на 1868-1869 г. заживява с Левски в изоставена вятърна мелница край румънската столица.
През 1869 г. за кратко Ботев учителства в Александрия, а от лятото се установява в град Измаил до 1871 г. Там попада под прякото влияние на революционера Сергей Начаев, който които е един от идеолозите на политическия тероризъм. От него Ботев възприема възгледа за естествените революционни заложби на народа – че не е обходима старателно подготвена въоръжена борба.
През пролетта на 1871 г. младият революционер се установява в Галац, където научава за парижката комуна и заедно с приятелят си Велико Попов, изпраща телеграма до дейците на комуната.
Няма съмнение че Ботев познава много от идеите на своето време- руското народничество, анархизма, буржоазния либерализъм, революционния демократизъм и учението на социалистите-утописти безспорно заимства от всякъде по нещо като се стреми да вземе най подходящото за българските условия на живот.
Скоро след престоя си в Галац Ботев се установява в Браила където на 10 юни 1871 г. започва издаването на вестник ”Дума на българските емигранти”. Още с уводната статия на вестника той отхвърля реформизма, дуализма и издига идеята за революция. От вестника излизат само четири броя но именно чрез тях Ботев разкрива публицистичния си талант. В ”Народът вчера днес и утре” Ботев разкрива схващането, че революцията освен освободителна е и социална. Под влиянието на анархизма приема, че не е необходима предварителна подготовка за въстанието, като вярва, че народът има стаен инстинкт и единственото нещо е пропагандата.
След спирането на вестник ”Дума на българските емигранти” Ботев в продължение на две години помага на Каравелов за издаването на вестник ”Свобода” и работи в неговата печатница. Той също е и сътрудник на вестник ”Независимост”. През май 1873 г. започва да издава вестник ”Будилник”, но поради липса на средства е принуден да спре издаването му. От декември 1874 г. е издател на вестник ”Знаме”.
Основните идеи на Христо Ботев са, че революцията е единствения път към освобождението. Той критикува балканския национализъм и вярва, че балканските народи могат да поемат по пътя на социалния прогрес само под формата на балканска федерация, но тя да бъде изградена на социална, а не на национална основа и съставена от децентрализирани общини, в който трябва да се установи социална справедливост и пълно равенство. Тук може да се открие влиянието на анархизма и ранно християнски възгледи. Ботев дори допуска съюз с онеправдания турски народ. Той счита, че може да се пропусне капитализма и да се изгради по-справедлив строй на базата на децентрализираните общини и други организации. Христо Ботев приема революцията като единственото средство, което може да доведе до освобождението и отхвърля политическите комбинации, като дори осмива дуализма. Ботев се различава от Левски по отношение на разбирането за подготовката и средства на революцията като дори допуска използването на чети. Като врагове на българския народ Ботев определя чорбаджиите и висшето духовенство.
През лятото на 1874 г. Ботев е избран за член на БРЦК, което води до включването му в политическия живот на българската революционна емиграция. След спирането на вестник ”Независимост” през декември на 1874 г. Ботев се заема с издаването на вестник ”Знаме”, който бързо се превръща в печатен орган на БРЦК до септември 1875 г. В него той подлага на безпощадна критика възгледите и поведението на Каравелов. Ботев призовава към ”революция народна, незабавна и отчаяна”, като по този начин отхвърля политическите комбинации и подлага на критика ДД, чорбаджийството и всички политически и социални сили в българското общество който не споделят неговите убеждения.
През лятото на 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва въстание, което води до свикване на общо събрание на БРЦК на 12 август 1875 г. НА събранието се взема решение да се организира и избухне въстание в България с цел да не се пропусне създалата се благоприятна международна обстановка. Избран е нов ЦК в състав Хр. Ботев, Ив. Драсов, Хр. Чобанов, Д. Ценович, Драгой Шопов. На 23 август комитета изпраща писма до революционните комитети във вътрешността, с който ги приканва да започнат подготовка за въстание.
Ботев застава начело на БРЦК в периода на възникване на източната криза, обстоятелство което определя и политиката на организацията.
Източната криза (Босненска) възниква през 1875 г. при поредното изостряне на източния въпрос. Турция изпитва остра финансова криза, която предвещава банкрута и. това води до увеличаване на данъците. Към това се прибавят опитите да се ограничат и без това незначителните права, дадени на немюсюлманското население от Хатихумаюна. Освен това балканските християни все по трудно понасят потисничеството и въпреки реформите се увеличават проявите на националноосвободителните борби. В това отношение особено взривоопасно е положението в Босна и Херцеговина, която има по-благоприятно политическо положение – далеко от центъра на империята и по близо до свободните славянски държави и до Австро-Унгария.
През лятото на 1875 г. там избухва поредното въстание. Непосредствен повод за избухване на въстанието е опитът на османската власт да наложи ново увеличение на данъците, въпреки лошата реколта и заплахата от глад в тези земи. Черна гора открито започва да подкрепя въстаниците. Първите опити на османската власт да потушат бунта завършват с неуспех. Междувременно макара и колебливо, Сърбия също започва да подкрепя въстаниците. В Хърватско и Словения, Русия и Италия се разгаря силно доброволническо движение в полза на бунтовниците. Със същата цел се организират международни комитети в Англия, Франция и Швейцария. Европейските сили се опасяват че въстанието ще обхване целите балкани. Руското правителство изготвя проект чрез който се дава пълна автономия на Босна и Херцеговина, а през ноември е свикана конференция на тримата министър председатели Бисмарк, Горчаков и граф Андраши. На срещата се изготвя нота до турското правителство, в което се настоява в рамките на въстанието да се проведат реформи. Високата порта обещава да ги изпълни, но в действителност предприема съвсем различни стъпки – жестоки репресии, който засилват недоволството на европейците от политиката на империята.
На общото събрание на БРЦК в Букурещ е изготвен и плана на въстанието. БРЦК възлага на Ботев да отиде до Одеса, за да събере средства за въстанието и да закупи пушки. Също така да се доведе Ф. Тотю и български офицери на руска служба, който да оглавят въстанието. На П. Хитов се възлага да събере отряд от 2000 души в Сърбия с който да се включи в началото на въстанието. Планът предвижда територията да се радели на революционни окръзи, за подготовката на които отговарят избрани от комитета апостоли. За апостоли са определени Ст. Стамболов, Н. Обретенов, П. Волов, А. Стоянов и др. въстанието трябва да избухне преди всичко в югоизточните земи в който до най-голяма степен са съхранени комитети от времето на Левски. Предвижда се създаването на диверсантска група начело със Стоян Заимов и Г. Бенковски, която да предизвика смут в империята като подпали Цариград, където голяма част от постройките са дървени. П. Хитов и Д. Ценович се заемат с преговори със сръбското правителство за съвместни действия.
В този момент сръбското правителство не може да използва революционната акция за свой цели и се обявява против нея. Чрез Каравелов и Хитов то се опитва да я провали. Срещу настроенията в БРЦК се обявяват и дейците на ВРО, в страната който ясно виждат разрухата и липсата на готовност за въстание. Неуспешен е и опита на Ботев да ангажира българите я южна-Русия Ф. Тотю и капитан Райчо Николов тръгват за Букурещ, но емигрантските комитети във Влашко не успяват да съберат доброволци за сформиране на големи чети.
Независимо от тези обстоятелства започва подготовката на въстание в някой от революционните окръзи. Реална подготовка е извършена само в Стара Загора под ръководството на Ст. Стамболов. Местният революционен комитет начело с К. Ганчев и братя Жекови решават заедно със Ст. Стамболов и Д. Икономов да съберат въоръжени дейци от града и околиите му в местността Чадър Могила и от там да се атакува и превземе града.
След като Стамболов докладва в Букурещ, че всичко е готово, на 16 Септември въстанието избухва. Въпреки революционния план, заради несъгласуваност и революционни слабости въстаниците достигат едва 24 души. Те трябва да преминат през прохода Хаинбоаз, откъдето да се свържат с други въстанически групи, но по пътя се разпръскват и Ст. Стамболов и най близките му сподвижници са принудени да избягат в Румъния.
По същото време са направени опити за бунт в Шумен и Русе. В шумен е организирана чета от 27 души, но тъй като не е подкрепена от местното население се разпада. Същото става и с въстаниците в русенския край.
Междувременно започват арести. Над 600 души в Стара Загора са арестувани, 6о от тях получават различни по срок присъди, а 7 сред който и К. Ганчев смъртни. Жертва на неуспеха стават и братя Жекови. Така неуспешно завърша опита за въстание в Стара Загора. Цялата вина за неуспеха му поема Ботев и на 30 Септември 1875 г. решава да напусне БРЦК, след което на 1. Октомври 1875г БРЦК се разпуска и престава да съществува.
Въпреки неуспеха въстанието се превръща в част от общо балканско освободително дело. То става една от причините за изостряне на отношенията в империята. Провалът му е урок за по-голяма част от революционните дейци. Старозагорското въстание задълбочава революционните настроения у българския народ и въпреки слабостите на ръководния център, то показва че на дневен ред в българския политически живот е подготвянето и осъществяването на нова по голяма въстаническа акция.
В периода от края на 60-те до средата на 70-те на XIX век важна роля за развитието на националноосвободителното движение изиграват първите добре организирани политически формации в революционното движение – ВРО начело с Левски и БРЦК, начело с Л. Каравелов. Техните заслуги се коренят в идеята за революцията като единствен път за решаването на българския въпрос, в широкото пропагандиране не освободителните идеи и в изграждането на първата масова организация, насочила усилията си към решаването на този проблем ВРО.
Смъртта на Левски предизвиква безпътица в БРЦК. При тези условия националноосовобидтелното движение е принудено да отстъпи от най ценното си идейно постижение. Това е възгледа, че успеха може да се гарантира единствено от добре подготвено и необвързано с чужди сили всеобщо освободително въстание. Революционерите се ориентират решителния момент към прибързани и недостатъчно прибързани действия, който водят до неуспеха на старозагорското въстание от 1875 г. от своя страна с провалът си то показва верния път, по който тръгват вече нови хора. Борбата за политическо освобождение се разраства назряват обективни предпоставки за организиране на всенародно въстание срещу османската власт.