езикът между хулите или защита на родолюбеца

[hamlet2344]

бързо ми трябва съчинение разсъждение по езикът между хулите или защита на родолюбеца върху българският език

[kotence_91]

Одата „Българският език” –
пламенна защита на родното слово

(съчинение - разсъждение)

Вазовата ода „Българският език” в смислово и емоционално отношение твърде много напомня за патриотичния дух в неговата „Епопея на забравените”. Ако в дванадесетте оди на този поетичен цикъл прославя забравени герои и събития, то по късно създаденото стихотворение „Българският език” възхвалява несправедливо обругания роден език.
За Иван Вазов родният език е непреходна ценност, символ на родното и на връзката с родната земя и предците. Съхранявайки езика си , народа тачи миналото си и върви към бъдещето. Вазов възхвалява и защитава този свещен и прекрасен език от нападките на „нахулниците”, според които езикът ни е бил беден и лишен от достойнства. Затова тои създава одата „Българският език” – пламенна защита и възхвала на родното слово. В борбата между тези две представи за езика, поетът утвърждава накърненото достойнство на родното слово.
Своето отношение към тази светиня на българския народ – езика, поетът защитава в стихотворението си „Българският език”. В него той дава израз както на своето безгранично възхищение от достойнствата и красотата на нашия език, така и на силното си възмущение от отрицателното отношение към него на чужденци и българи, достигащи до ругалство. Тези силни емоционални настроения се отразяват на поетичния стил на творбата – ода с полемичен характер.
Прякото обръщение с епитет в инверсия „Език свещен на моите деди” и анафората в следвшите стихове насочват към хилядолетното минало, към историята и към националното самоопределяне.
Единството от величието на езика, запазил народността през вековете, и неговата мелодичност, сладост и красота, внушава многознчността на образа. Обръщението „Език прекрасен”, което бележи началото на четирите риторични въпроса, внася диалогичност в творбата. Контрастът между хулите „гадки” и сладостта на родния език подсилва емоционалния ефект от риторичните въпроси. Цялата трета строфа представлява един разгърнат риторичен въпрос, преминаващ в славослов на красотата на булгарският език:
„О, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновение,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколение.”

Вазов отхвърля несправедливите обвинения. В преизказаното наклонение се крият ирония и сарказъм, които говорят за дълбокото възмущение на автора от тези несправедливи твърдения, както и за гнева му към онези които отправят груби обвинения към езика, без да са могли да вникнат в неговите качества и достойнства. Вазов пряко назовава отрицателите на българския език, като с олка откроява родоотстъпниците.
Болката на поета е още по-силна тъй като отричането на достойнствата на българския език е част от по-добро отричане – на „всичко мило нам и родно”. Това е отрицание на националните ни достижения, на всичко онова, което се е съхранило в съзнанието и паметта на българите.За Вазов това е равносилно на предателство, извършено от „нашите”, към националните ценности, включително и езика, наречен тук „страдални”.
Лирическият говорител не изпада в песимизъм. Ако в настоящето има българи, които не могат да оценят качествата на езика и родното, навярно „бъдещото бодро поколение” – младите, към които са отправени надеждите на родолюбивия поет, ще може да де своята справдлива и вярна оценка. Това е вярата на патриота в неговото съзнание на младите, които ще бъдат не само достойни приемници на ценностите създадени от старото поколение, но и творци на нови духовни постижения. Художественият оптимизъм на изповяданото дава сили на поета в изпалнението на неговия патриотичен обет – да превърне хулите срещу езика в „черен срам” за неговите отрицатели:
’’...и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.”
Метафората съдържа несъвместими на пръв поглед неща – „удар и красота”. Тя насочва обаче към единственото възможно възмездие, което е продиктувано от поетичната сила на твореца и неговото родолюбие.
С цялото си творчество, Иван Вазов доказва, че е изпълнил дадения обет на българин и творец. С произведението си той разкрива богатите възможности за художествен изказ на българския език способен да въплъщава най-тънки нюанси на мисълта и най-сложни преживявания. Стихотворението „Българският език”, е едно от най-големите постижения на автора, в което възхищението от родния език, съчетано с възмущението на неговите хулители, е достойна възхвала не само на родната реч, но и на „майстора-художник”, патриарха на българската литература Иван Вазов, който от руйните тонове на българския език извайва красиви поетични образи.