2.1. ВЪВЕДЕНИЕ
1.1 Мнения за личността Му
Личността на Исус Христос е една от най-дискутираните през последните 2000 години. Мненията за Него варират от: Добър човек, Митична фигура, до: Пратеника от Бога - Спасител. Едно подреждане на 100те най-влиятелни личности в историята на човечеството поставя Христос на 3то място след Мохамед и Исак Нютон. Авторът сигурно си има свои основания за това, но в началото на статията смирено признава: “Въздействието на Христос върху човешката история е толкова очевидно и толкова огромно, че едва ли някой би оспорил поставянето му почти в началото на тази книга” 2. За мен като Негов последовател Той е първия, както един ден с Него ще завърши историята.
1.2 Влияние върху историята
С идването Му на земята, започва Нова ера в историята на човечеството. Нова ера във взаимоотношението между Бога и човека, Нова ера в културата и морала. Доказателство за това е и световното летоброене, което приемат дори и най-големите скептици относно Въплъщението на Божия Син - живеем в 1998г. след Рождество Христово.
1.3 Обхвата на есето
Това есе е по-скоро един очерк върху живота и делото на Спасителя. Всяка една част от тях, например: Въплъщението или Възкресението, може да обхване цяла дипломна работа. Аз ги разглеждам от позицията на Библията (затова цитирам много стихове) и то не изчерпателно и задълбочено. Въпреки това обаче трудът, който положих в изследванията, които направих откриха пред мен нови истини за моя Бог.
2. СТАР ЗАВЕТ
2.1 Изпълнени пророчества за Исус Христос
Ако обърнем по-голямо внимание на пророчествата пророкувани в Стария Завет и изпълнени в Новия ние ще установим, че като че ли целия живот на Господ Исус ги следва. Самия Исус потвърждава това, като казва: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците, не съм дошъл да разруша, но да изпълня” - Мат 5:17.
Има една фраза, която често се повтаря в евангелията: “за да се сбъдне реченото от пророка, който казва…” или “с това се изпълни реченото от пророка, който казва:….”. Тази фраза предшества всеки важен момент в живота Му: Раждането от девица - Мат 1:22, във Витлеем - 2:5; Бягството в Египет заедно с Неговите родители - Мат 2:15; Потвърждение, че Бог Го изпраща, като Спасител и Избавител на света - Лука 1:67-73, че Той е Божия помазаник, Месия Лука 4:17-21; Йоан 1:40-45; Той е Пророкът, Който щеше да дойде на света Йоан 6:14; Установяването на Капернаум като център на Неговото служение - Мат 4:14; Служението му да изцерява болните - Мат 8:17; Поучението му под формата на притчи - Мат 13:34-35; Тържественото влизане в Ерусалим възседнал магаре - Мат 21:1-5; Смъртта и възкресението - Лука 18:31-33; Страданията и прославянето Му - Лука 24:25-27; Купуването на нива за погребения с 30те сребърника - цената на Неговия живот - Мат 27:1-10; Павел “уверяваше за Исуса от закона и пророците” - ДА 28:23.
2.2 Христофании
Обикновенно появата на Исус Христос в Стария Завет се свързва с Ангела Господен. Има различни мнения дали той наистина е Христос или някакъв друг Божествен агент. Повечето от богословите като например Чарлз Райри поддържат мнението, че той е именно проявление на второто лице на Троицата. Според него има два основни аргумента за това твърдение: Първия е, че за ангела Господен, който е придружавал Израел при излизането му от Египет (Из 14:19, 23:20) се казва в Новия Завет, че това е бил Христос: Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос) - 1 Кор 10:1-4. Втория е, че в Новия Завет, след Въплъщението на Христос, появите на Ангела престават. 3
Пасажите, в които се описват неговите явявания обикновено го поставят в ролята на посредник между Бог и човек. За това ни говори случката с Агар (Бит 16:7- 14). След като Сара изгонила Агар от дома си ангела Господен я посетил при един кладенец, утешил я в нейната скръб, прогласява волята на Бога за нея и за детето, което трябва да се роди и.т.н. Интересно е да забележим с какво отношение се обръща Агар към него и как го нарича. Стих 13 “Тогава Агар даде на Господа, Който и говореше това име: Ти си Бог, Който вижда…”. Тя гледа на ангела като на Бог, не просто като на Негов пратеник.
Подобно е отношението и на Авраам след като му каза да не принася сина си Исак в жертва (Бит 22:11-18), също четем, че самия ангел назовава себе си Бог. В стихове 14:16 се казва: ”И Авраам наименува това място Йеова ире, и според това се казва и до днес: На хълма Господ ще промисли. Тогава втори път ангела Господен викна на Авраам от небето и рече: В Себе си се заклевам, казва Господ, че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си, единствения си син ще те благословя…”.
Ние често говорим за срещата на Мойсей с Бога при горящия храст, но като, че ли винаги ни убягва, че Бог тук е обозначен с Господния ангел (Изх 3:2,4): “И ангел Господен му се яви в огнен пламък изсред една къпина…., А като видя Господ, че свърна да прегледа, Бог го извика изсред къпината и рече: Моисее, Моисее! И той рече: Ето ме.
2.3 Месия
В Стария Завет с прозвището Месия или Помазаник се именували пророците, първосвещениците и царете, тяхното служение е било предобраз на новозаветното служение на Исус Христос за изкуплението на човешкия род4. Тези три служения в Нови Завет се съчетават в личността на Исус Христос.
В Лука 24:19 Той е назован Пророк: “ И един от тях, на име Клеопа, в отговор Му рече: Само ти ли си пришелец в Ерусалим и не знаеш станалото там тия дни? И рече им: Кое? А те му рекоха: Станалото с Исуса Назарянина, Който бе пророк, силен в дело и в слово пред Бога и пред всичките люде”.
За първосвещеническата роля се разисква изключително много в посланието към Евреите като например в 3:1 “Затова, свети братя, участници на небесното звание, размислете за апостола и първосвещеника, Когото ние изповядваме, Исуса” и 5:5-6 “така и Христос не присвои на Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я даде Оня, Който Му е казал: "Ти си Мой Син. Аз днес Те родих"; както и на друго място казва: "Ти си свещеник до века. Според чина Мелхиседеков".
Самия Христос назовава Себе Си Цар в Йоан 18:36-37: “Исус отговори: “Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук. Затова Пилат Му каза: Тогава, Ти цар ли си? Исус отговори: Ти право казваш, защото Аз съм цар. Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас”.
Григорий Нисийски, Лактанций и историка Евсевий са се опитали да обяснят трикратното служение на Исус, тяхната формулировка е потвърдена и развита от съвременните богослови, тя гласи:
Човекът в своето греховно състояние страда от три беди: от невежество или незнание на истината и доброто, от греха като вътрешна нагласа на душата, и от безсилие да се бори със заобикалящото го от всички страни зло и особено смъртта. Следователно да бъде изкупен човешкият род ще рече да бъде избавен от тези три беди. Тройното служение на Спасителя като Пророк или Проповедник и Учител на истината, като Първосвещеник или Жертвоприносител и Изкупител от греха и като мощен в борбата със злото Цар в царството на правдата, удовлетворява напълно тези три изисквания.5
Аз бих добави, че не само ги удовлетворява, но и ни избавя от тях.
3. НОВ ЗАВЕТ
3.1 Имена
Имената в Библията са били давани, с цел да опишат характерите на хората или пък да кажат за нещо свързано със живота им. Подобно е и в наше време. Родителите кръщават децата си с имена, които да описват какви биха искали да бъдат техните деца когато пораснат, например: Любомир - да бъде обичан и да бъде мирен, кротък; Роза - да е хубава като роза и.т.н. За разлика от евреите обаче българите нямат обичай да променят имената на хората в зависимост от някакво важно събитие в живота на родителите или пък на самия човек, както това ставало в старозаветно време. Имената на Исус по същия начин говорят за личността и делото на нашия Господ.
3.1.1 Исус Христос
Личното име Исус (VIhsou/)/ е гръцката форма на еврейското име Йешуа и означава Яхве спасява6. От тук идва и най-разпространеното прозвище, с което се именува Бога на християните: Спасител. Така е назован Той още преди да се роди в Мат 1:21 “Но, когато мислеше това, ето, ангел от Господа му се яви насъне и каза: Йосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария; защото зачнатото в нея е от Святия Дух. Тя ще роди син, и ще Му наречеш името Исус (което означава Спасител); защото Той ще спаси людете Си от греховете им”. Стиха ясно обяснява защо Христос се нарича Спасител? Защото Той ще спаси тези, които вярват в Него от греховете им.
Второто име Христос гр. (Cristou), още означава Месия или Помазаник7. Това прозвище виждаме още в Стария Завет, с което се обозначава една личност от рода на Давид, която ще дойде и ще освободи Израел от робство и ще установи Бижието царство, управление и господство. За трикратната месианска функция виж 2.3.
Някои автори твърдят също, че първото име цели да обозначи земната същност, а второто божествената.
3.1.2 Човешки Син
Като, че ли Самия Христос предпочита да се нарича с това прозвище8, въпреки, че приема и името Божи Син: “Ако си Ти Христос, кажи ни. А Той рече: Ако ви кажа, няма да повярвате; и ако ви задам въпрос, не ще отговорите. Но отсега нататък Човешкият Син ще седи отдясно на Божията сила. И те всички казаха: Тогава Божият Син ли си Ти? А Той им рече: Вие право казвате, защото Съм” (Лука 22-70).
Името Човешкия син има няколко значения, но най-често се използва за да опише земния живот, униженията и страданията на Господа, които Той трябва да понесе: Марк 8:31 “И почна да ги учи, как Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне”.
3.1.3 Божии Син
Това име говори за тясната връзка на Христос с Отца, както и за Христовата Божествена същност9. Изявлението на Исус, че той е равен на Бога разяри много юдеите, затова го обвиниха, че претендира да е Бог - Йоан 10:28-36 “И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца. Аз и Отец едно сме. Юдеите пак взеха камъни за да го убият. Исус им отговори: Много добри дела ви показах от Отца; за кое от тия дела искате да Ме убиете с камъни? Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог. Исус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: “Аз рекох, богове сте вие”? Ако са наречени богове ония, към които дойде Божието слово, (и написаното не може да се наруши), то на Този, Когото Бог освети и прати на света, казвате ли, богохулствуваш, защото рекох, Аз съм Божий Син?”
3.2 Въплъщение
То е свръх-естествен Божествен акт, когато второто Лице на Троицата - Бога Син взима на Себе си човешка плът и бидейки Бог става и човек. Затова Той се нарича Богочовек. Защо е било необходимо това? Има няколко причини, но най-важната за нас хората е това, че то е пряко свързано с нашето спасение и изкупление от греха. Апостол Павел обяснява в Рим 8:3 “Понеже това, което бе невъзможно за закона, поради туй, че бе отслабнал чрез плътта, Бог го извърши като изпрати Сина Си в плът подобна на греховната плът и в жертва за грях, и осъди греха в плътта”.
3.3 Живот и учение
Както всичко свързано с личността на Исус Христос, така и живота Му на земята е уникален. Живял един съвършен и безгрешен живот от Божия гледна точка, Той е Големия пример за всички негови последователи, воден от това да угоди на Неговия Небесен Отец и да изпълни мисията с която е изпратен - Йоан 4:34 “Моята храна е да върша волята на Онзи, Който ме е пратил, и да върша Неговата работа”.
Метода на използването на притчата е бил широко разпространен през първите векове от Новата ера. Лесно разбираеми защото били реални или измислени истории свързани с ежедневния живот или често срещани явления, те били достъпни за древния човек. В поученията си Христос най-често използва притчата, като средство да обясни Божественото учение за Божието царство, за Вечния съд и.т.н. - Мк 4:2,33-34: “И поучаваше ги много с притчи…С много такива притчи им прогласяваше словото, според както можеха да слушат. А без притча не им говореше”. но и всички останали известни методи на поучение по това време Му били познати. Те били използвани и от равините. Според Мерил Тени обаче Христос си служел с тях най-ефикасно.10 Притчите не са толкова достъпни за разбиране днес, както са били по онова време, затова те се нуждаят от специално изучаване, тълкуване и приложение към съвременната действителност.
3.4 Смърт и Възкресение
Както въплъщението така и смъртта и възкресението са свързани с греха ни и нашето оправдание: Рим 4: 23-25 “Това пък, че му се вмени за правда, не се написа само за него, но и за нас, на които ще се вменява за правда, като вярваме в Този, Който е възкресил от мъртвите Исус, нашия Господ, Който биде предаден за прегрешенията ни, и биде възкресен за оправданието ни.
3.5 Възнесение
Явно е, че Господ имаше определено време в което да пребивава на земята и то беше 33години. Това бяха годините, за които Той изпълни своята мисия към човечеството. Неговото служение не е могло да продължи в този вид. Самия Исус казва, че е по-добре Той да се възнесе за да може да дойде другия Утешител - Святия Дух, Който да бъде неговите последователи завинаги - Йоан 16:7,12-14,17 “Обаче Аз ви казвам истината, за вас е по-добре да отида Аз, защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя. Имам още много неща да ви кажа; но не можете да ги понесете сега. А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина; защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори, и ще ви извести за идните неща. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява. Затова някои от учениците Му продумаха помежду си: Какво е това що ни казва: Още малко, и няма да Ме виждате; и пак малко, и ще Ме видите; и това, защото отивам при Отца.”
3.6 Божествена природа
Новия Завет изобилва със стихове, които говорят за Второто лице на Троицата като за Бог: “В началото бе Словото и Словото беше у Бога и Словото Бе Бог” - Йоан 1:1-2; “Правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос” - 2ро Петр 1:1; “Славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос” - Тит 2:13; “Тома в отговор му рече: “Господ мой и Бог Мой” - Йоан 20:28.
Названието Божи Син, за което казахме малко в 3.1.3, говори за неговата божествена същност, както уместно Райри пояснява:”Макар, че фразата “син на” може да означава “потомък на”, то носи също значението “от вида на”… Наименованието “Син на Бога”, както се използва за Господа, означава “с Божията същност” и е силно и ясно потвърждение на пълната Му божествена природа. В еврейския език използването на термина “син на “ по принцип не е говорело за подчинение, а по-скоро за равенство и същностна идентичност”.
За разлика от божествата на другите, конкурентни религии на християнството където поклонниците обожествяват бога си, Христос претендира сам за Себе Си, че е Бог. Той се определяше като такъв: Йоан 10:30-33 30 “Аз и Отец едно сме. Юдеите пак взеха камъни за да го убият. Исус им отговори: Много добри дела ви показах от Отца; за кое от тия дела искате да Ме убиете с камъни? Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог”.
Исус не само претендираше, че е Бог, но и го доказваше чрез делата Си, които можеше да бъдат извършени само от Бог. Например: Изцеряваше от всякакъв вид болести - Мк 1:32-34 “И като се свечери, когато залезе слънцето, доведоха при Него всичките болни и хванати от бяс. И целият град се събра пред вратата. И той изцели мнозина, които страдаха от разни болести, и изгони много бесове; и не позволяваше на бесовете да говорят, понеже Го познаваха”; Прощаваше грехове, което според юдеите е в правото само на Бога - Мк 2:. 5-7 “А Исус, като видя вярата им, каза на паралитика: Синко, прощават ти се греховете. А имаше там някои от книжниците, които седяха и размишляваха в сърцата си: Тоя защо говори така? Той богохулствува. Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Взимаше власт над природните стихии: Усмири бурята - Мат 8:23-26 “И когато влезе в една ладия, учениците Му влязоха подир Него. И, ето, голяма буря се подигна на езерото, до толкова щото вълните покриваха ладията; а Той спеше. Тогава се приближиха, събудиха Го и казаха: Господи, спаси! Загиваме! А Той им каза: Защо сте страхливи, маловерци? Тогава стана, смъмри ветровете и вълните, и настана голяма тишина. Възкресяваше мъртви - Йоан 11:38-44 Исус, прочее, като тъжеше пак в Себе Си, дохожда на гроба. Беше пещера, и на нея бе привален камък. Казва Исус: Отместете камъка. Марта, сестрата на умрелия, Му казва: Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба. Казва и Исус: Не рекох ли ти, че ако повярваш ще видиш и Божията слава? И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън! Умрелият излезе, с ръце и нозе повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа”.
3.7 Човешка природа
Доказателството за това, че е бил и човек намираме в нещата, които са присъщи на обикновените човеци: Бе роден като обикновен човек от жена: Мат 1:18-23; Лука 1:30-33; Гал 4:4. Имал нормално човешко развитие - Лука 2:52 “А Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците”.
Наречен човек в 2 Тим 2:5 “Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус. От мъжки пол - Деяния 2:22 “Израиляни, послушайте тия думи: Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса, и знамения…”. Имаше човешко тяло - Евр2:14 “И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той, подобно на тях, взе участие в същото…”. Човешки дух - Лука 23:46 “И Исус извика със силен глас и рече: Отче, в Твоите ръце предавам духа Си. И това като каза, издъхна”.
Изпитваше ограниченията на човека: Изморява се - Йоан 4:6 “Исус, прочее, уморен от пътуването, седеше така на кладенеца. Изпитва глад - Мат 4:2 “И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня”; Изпитва жажда - Йоан 4:7 ” Дохожда една самарянка да си начерпи вода. Казва и Исус: Дай Ми да пия.; Спи - Мат 8:24 “И, ето, голяма буря се подигна на езерото, до толкова щото вълните покриваха ладията; а Той спеше.; Ограничен в познанието - Марк 13: 32 ”А за оня ден или час никой не знае, нито ангелите на небесата, нито Синът, а само Отец”.
3.8 Единство на естествата
През първите векове е имало големи дебати относно двете естества на Христос. Първите вселенски събори се занимават много с този въпрос. Трудността, която и днес изпитваме е да си обясним как в Него са съчетани едновременно две природи: Божествена и човешка. Това е трудно за разбиране, както и как в Триединния Бог има три отделни Ипостаси, Които представляват един Бог.
Относно двете естества на Христос формулировката на Халкедонския събор си остава класическо обяснение, поддържана и от съвременните богослови. Тя гласи, че двете “природи” са обединени без смесване, без промяна, без разделяне и без отделяне - Тези две природи съставляват една Личност или Ипостас завинаги.11
3. НОВ ЗАВЕТ
3.1 Имена
Имената в Библията са били давани, с цел да опишат характерите на хората или пък да кажат за нещо свързано със живота им. Подобно е и в наше време. Родителите кръщават децата си с имена, които да описват какви биха искали да бъдат техните деца когато пораснат, например: Любомир - да бъде обичан и да бъде мирен, кротък; Роза - да е хубава като роза и.т.н. За разлика от евреите обаче българите нямат обичай да променят имената на хората в зависимост от някакво важно събитие в живота на родителите или пък на самия човек, както това ставало в старозаветно време. Имената на Исус по същия начин говорят за личността и делото на нашия Господ.
3.1.1 Исус Христос
Личното име Исус (VIhsou/)/ е гръцката форма на еврейското име Йешуа и означава Яхве спасява6. От тук идва и най-разпространеното прозвище, с което се именува Бога на християните: Спасител. Така е назован Той още преди да се роди в Мат 1:21 “Но, когато мислеше това, ето, ангел от Господа му се яви насъне и каза: Йосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария; защото зачнатото в нея е от Святия Дух. Тя ще роди син, и ще Му наречеш името Исус (което означава Спасител); защото Той ще спаси людете Си от греховете им”. Стиха ясно обяснява защо Христос се нарича Спасител? Защото Той ще спаси тези, които вярват в Него от греховете им.
Второто име Христос гр. (Cristou), още означава Месия или Помазаник7. Това прозвище виждаме още в Стария Завет, с което се обозначава една личност от рода на Давид, която ще дойде и ще освободи Израел от робство и ще установи Бижието царство, управление и господство. За трикратната месианска функция виж 2.3.
Някои автори твърдят също, че първото име цели да обозначи земната същност, а второто божествената.
3.1.2 Човешки Син
Като, че ли Самия Христос предпочита да се нарича с това прозвище8, въпреки, че приема и името Божи Син: “Ако си Ти Христос, кажи ни. А Той рече: Ако ви кажа, няма да повярвате; и ако ви задам въпрос, не ще отговорите. Но отсега нататък Човешкият Син ще седи отдясно на Божията сила. И те всички казаха: Тогава Божият Син ли си Ти? А Той им рече: Вие право казвате, защото Съм” (Лука 22-70).
Името Човешкия син има няколко значения, но най-често се използва за да опише земния живот, униженията и страданията на Господа, които Той трябва да понесе: Марк 8:31 “И почна да ги учи, как Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне”.
3.1.3 Божии Син
Това име говори за тясната връзка на Христос с Отца, както и за Христовата Божествена същност9. Изявлението на Исус, че той е равен на Бога разяри много юдеите, затова го обвиниха, че претендира да е Бог - Йоан 10:28-36 “И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца. Аз и Отец едно сме. Юдеите пак взеха камъни за да го убият. Исус им отговори: Много добри дела ви показах от Отца; за кое от тия дела искате да Ме убиете с камъни? Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог. Исус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: “Аз рекох, богове сте вие”? Ако са наречени богове ония, към които дойде Божието слово, (и написаното не може да се наруши), то на Този, Когото Бог освети и прати на света, казвате ли, богохулствуваш, защото рекох, Аз съм Божий Син?”
3.2 Въплъщение
То е свръх-естествен Божествен акт, когато второто Лице на Троицата - Бога Син взима на Себе си човешка плът и бидейки Бог става и човек. Затова Той се нарича Богочовек. Защо е било необходимо това? Има няколко причини, но най-важната за нас хората е това, че то е пряко свързано с нашето спасение и изкупление от греха. Апостол Павел обяснява в Рим 8:3 “Понеже това, което бе невъзможно за закона, поради туй, че бе отслабнал чрез плътта, Бог го извърши като изпрати Сина Си в плът подобна на греховната плът и в жертва за грях, и осъди греха в плътта”.
3.3 Живот и учение
Както всичко свързано с личността на Исус Христос, така и живота Му на земята е уникален. Живял един съвършен и безгрешен живот от Божия гледна точка, Той е Големия пример за всички негови последователи, воден от това да угоди на Неговия Небесен Отец и да изпълни мисията с която е изпратен - Йоан 4:34 “Моята храна е да върша волята на Онзи, Който ме е пратил, и да върша Неговата работа”.
Метода на използването на притчата е бил широко разпространен през първите векове от Новата ера. Лесно разбираеми защото били реални или измислени истории свързани с ежедневния живот или често срещани явления, те били достъпни за древния човек. В поученията си Христос най-често използва притчата, като средство да обясни Божественото учение за Божието царство, за Вечния съд и.т.н. - Мк 4:2,33-34: “И поучаваше ги много с притчи…С много такива притчи им прогласяваше словото, според както можеха да слушат. А без притча не им говореше”. но и всички останали известни методи на поучение по това време Му били познати. Те били използвани и от равините. Според Мерил Тени обаче Христос си служел с тях най-ефикасно.10 Притчите не са толкова достъпни за разбиране днес, както са били по онова време, затова те се нуждаят от специално изучаване, тълкуване и приложение към съвременната действителност.
3.4 Смърт и Възкресение
Както въплъщението така и смъртта и възкресението са свързани с греха ни и нашето оправдание: Рим 4: 23-25 “Това пък, че му се вмени за правда, не се написа само за него, но и за нас, на които ще се вменява за правда, като вярваме в Този, Който е възкресил от мъртвите Исус, нашия Господ, Който биде предаден за прегрешенията ни, и биде възкресен за оправданието ни.
3.5 Възнесение
Явно е, че Господ имаше определено време в което да пребивава на земята и то беше 33години. Това бяха годините, за които Той изпълни своята мисия към човечеството. Неговото служение не е могло да продължи в този вид. Самия Исус казва, че е по-добре Той да се възнесе за да може да дойде другия Утешител - Святия Дух, Който да бъде неговите последователи завинаги - Йоан 16:7,12-14,17 “Обаче Аз ви казвам истината, за вас е по-добре да отида Аз, защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя. Имам още много неща да ви кажа; но не можете да ги понесете сега. А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина; защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори, и ще ви извести за идните неща. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява. Затова някои от учениците Му продумаха помежду си: Какво е това що ни казва: Още малко, и няма да Ме виждате; и пак малко, и ще Ме видите; и това, защото отивам при Отца.”
3.6 Божествена природа
Новия Завет изобилва със стихове, които говорят за Второто лице на Троицата като за Бог: “В началото бе Словото и Словото беше у Бога и Словото Бе Бог” - Йоан 1:1-2; “Правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос” - 2ро Петр 1:1; “Славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос” - Тит 2:13; “Тома в отговор му рече: “Господ мой и Бог Мой” - Йоан 20:28.
Названието Божи Син, за което казахме малко в 3.1.3, говори за неговата божествена същност, както уместно Райри пояснява:”Макар, че фразата “син на” може да означава “потомък на”, то носи също значението “от вида на”… Наименованието “Син на Бога”, както се използва за Господа, означава “с Божията същност” и е силно и ясно потвърждение на пълната Му божествена природа. В еврейския език използването на термина “син на “ по принцип не е говорело за подчинение, а по-скоро за равенство и същностна идентичност”.
За разлика от божествата на другите, конкурентни религии на християнството където поклонниците обожествяват бога си, Христос претендира сам за Себе Си, че е Бог. Той се определяше като такъв: Йоан 10:30-33 30 “Аз и Отец едно сме. Юдеите пак взеха камъни за да го убият. Исус им отговори: Много добри дела ви показах от Отца; за кое от тия дела искате да Ме убиете с камъни? Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог”.
Исус не само претендираше, че е Бог, но и го доказваше чрез делата Си, които можеше да бъдат извършени само от Бог. Например: Изцеряваше от всякакъв вид болести - Мк 1:32-34 “И като се свечери, когато залезе слънцето, доведоха при Него всичките болни и хванати от бяс. И целият град се събра пред вратата. И той изцели мнозина, които страдаха от разни болести, и изгони много бесове; и не позволяваше на бесовете да говорят, понеже Го познаваха”; Прощаваше грехове, което според юдеите е в правото само на Бога - Мк 2:. 5-7 “А Исус, като видя вярата им, каза на паралитика: Синко, прощават ти се греховете. А имаше там някои от книжниците, които седяха и размишляваха в сърцата си: Тоя защо говори така? Той богохулствува. Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Взимаше власт над природните стихии: Усмири бурята - Мат 8:23-26 “И когато влезе в една ладия, учениците Му влязоха подир Него. И, ето, голяма буря се подигна на езерото, до толкова щото вълните покриваха ладията; а Той спеше. Тогава се приближиха, събудиха Го и казаха: Господи, спаси! Загиваме! А Той им каза: Защо сте страхливи, маловерци? Тогава стана, смъмри ветровете и вълните, и настана голяма тишина. Възкресяваше мъртви - Йоан 11:38-44 Исус, прочее, като тъжеше пак в Себе Си, дохожда на гроба. Беше пещера, и на нея бе привален камък. Казва Исус: Отместете камъка. Марта, сестрата на умрелия, Му казва: Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба. Казва и Исус: Не рекох ли ти, че ако повярваш ще видиш и Божията слава? И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън! Умрелият излезе, с ръце и нозе повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа”.
3.7 Човешка природа
Доказателството за това, че е бил и човек намираме в нещата, които са присъщи на обикновените човеци: Бе роден като обикновен човек от жена: Мат 1:18-23; Лука 1:30-33; Гал 4:4. Имал нормално човешко развитие - Лука 2:52 “А Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците”.
Наречен човек в 2 Тим 2:5 “Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус. От мъжки пол - Деяния 2:22 “Израиляни, послушайте тия думи: Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса, и знамения…”. Имаше човешко тяло - Евр2:14 “И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той, подобно на тях, взе участие в същото…”. Човешки дух - Лука 23:46 “И Исус извика със силен глас и рече: Отче, в Твоите ръце предавам духа Си. И това като каза, издъхна”.
Изпитваше ограниченията на човека: Изморява се - Йоан 4:6 “Исус, прочее, уморен от пътуването, седеше така на кладенеца. Изпитва глад - Мат 4:2 “И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня”; Изпитва жажда - Йоан 4:7 ” Дохожда една самарянка да си начерпи вода. Казва и Исус: Дай Ми да пия.; Спи - Мат 8:24 “И, ето, голяма буря се подигна на езерото, до толкова щото вълните покриваха ладията; а Той спеше.; Ограничен в познанието - Марк 13: 32 ”А за оня ден или час никой не знае, нито ангелите на небесата, нито Синът, а само Отец”.
3.8 Единство на естествата
През първите векове е имало големи дебати относно двете естества на Христос. Първите вселенски събори се занимават много с този въпрос. Трудността, която и днес изпитваме е да си обясним как в Него са съчетани едновременно две природи: Божествена и човешка. Това е трудно за разбиране, както и как в Триединния Бог има три отделни Ипостаси, Които представляват един Бог.
Относно двете естества на Христос формулировката на Халкедонския събор си остава класическо обяснение, поддържана и от съвременните богослови. Тя гласи, че двете “природи” са обединени без смесване, без промяна, без разделяне и без отделяне - Тези две природи съставляват една Личност или Ипостас завинаги.11
4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Трябва да заключим, че само с един кратък поглед, който направихме можем да кажем, че личността и делото на Христос са уникални. Няма друга личност съществувала някога която да притежава подобно битие, качества и способности; и да е имала такова общочовешко значение За нас като християни е много важно да помним, че без Исус Христос християнството не може да съществува, както и д-р Иван Панчовски е казал: “Християнството, най-висшата религия води началото си от религиозен гений, от историческата личност на Христос - Богочовека. Християнството е невъзможно и неотделимо от историческия Христос. Няма християнство без Христос. Всичко в християнството започва от Христос, движи се около Него и се връща към Него.”12
4.1 Важността от правилно разбиране на личността, живота и делото на Христос.
Христос предизвика своите ученици с въпроса: “Според вас кой съм аз”? С това Той искаше да формира правилно разбиране в последователите Си относно Него Самия. Искаше да вземат някакво отношение, да се причислят към тези които Го приемат или тези които го отхвърлят. Правилния отговор на този въпрос: “Ти си Христос - Син на живия Бог” е от съдбоносно значение, както за хората в древността, така и за съвременния човек. Той може да определи мястото на вечното пребиваване на душата на всеки - в ада или рая. “Исус Христос е крайъгълен камък, Той е глава на ъгъла, от който се определя посоката в живота от времето към вечността. Този камък никой човек не може да отмине, без да повлияе насоката на живота си, а заедно с това и своята временна и вечна участ.”13. Амин.
3.За живота и делото на светите солунски братя са изписани хиляди статии, студии и монографии. Благодарение на усилията на специалисти от цял свят смятахме, че знаем всичко или почти всичко, свързано с тях. И затова останах като поразен от гръм, когато прочетох появилата се в края на миналото хилядолетие книга на Петер Юхас "Кирил и Методий в Българската Моравия". В неголям обем – 220 страници – авторът е успял да види в "нова светлина" прословутата "моравска мисия" на Солунските братя. В интерес на истината не съм очаквал да прочета приживе нещо коренно различно от това, което всички ние знаем за живота и делото на Кирил и Методий, че съм се съмнявал, че някой би могъл да напише нещо ново. И изведнъж се появи книгата на Петер Юхас, който чрез нея сякаш ни казва: "Мили мои приятели, струва ми се, че дълго време сте се заблуждавали. Моравската мисия на Кирил и Методий не е била в онази Моравия, разполагаща се на територията на някогашна Чехословакия, а в истинската Велика Моравия, която през IХ в. е била съставна част от българската държава."
В началото бях просто смаян от прочетеното, тъй като и аз "знаех" къде е била "моравската мисия" на Кирил и Методий. Прочетох отново книгата, като внимателно съпоставях авторовите твърдения с посочваните извори. И се оказа, че съм бил незрящ! Оказа се, че ние, българите, като сме се доверявали на безспорния авторитет на големите светила в областта на кирилометодиевистиката – наши и чужди, просто не сме прочели с необходимото внимание някои текстове от IХ-Х в. А те по категоричен начин подкрепят изводите на Петер Юхас: "моравската мисия" на Кирил и Методий е била осъществена в пределите на българската държава!
Нека пристъпя и към пряката си задача – представянето на книгата на Петер Юхас "Кирил и Методий в Българската Моравия". Авторът я е разделил на 14 глави. Той е имал щастливото хрумване почти всяка от тях да е формулирана като въпрос, а текстът й по същество да бъде неговият отговор. Още в първата глава авторът е потърсил отговор на въпроса: колко са били Моравиите по времето на "моравската мисия" на солунските братя – две или една? Като се опира на редица извори, които не са взаимно зависими (анонимният "Баварски географ", "За управлението на империята" от византийския император Константин VII Багренородни, сведенията на абат Регинон и на Гардизи), Юхас показва убедително, че по това време са съществували две Моравии, теза, застъпвана и от редица други учени, между които и авторитети като Имре Боба, Сенга Тору, Петер Пющпьоки Над и др. Особено внимание авторът е отделил на сведенията на енциклопедично образования византийски император Константин VII Багренородни, който пише за две Моравии, наричани от него "Мегали Моравия" и просто "Моравия". Според византийския император, "на юг от тях (от маджарите, б.м., Н. И.) се шири Мегали Моравия, т.е. страната на Светополк, която… напълно опустошили и завладели. А към планините тюрките (маджарите, б.м., Н. И.) граничат с хърватите." На друго място той пише, че на близката до маджарите "източна граница са българите, отделени от река Истрос, която наричат още Дунав, на север от тюрките са печенезите, на запад от тях – франките, на юг – хърватите." Противоречивото на пръв поглед "двойно" съседство на маджарите на юг – един път с "Мегали Моравия" и втори път с хърватите е обяснено съвсем логично: императорът разказва за положението преди и след войната: опустошената и завладяна от маджарите Мегали Моравия вече не би могла да им бъде съсед. Анализът на тези откъси е твърде важен, тъй като той показва, че Велика Моравия не е тъждествена с днешна Моравия и Словакия – просто тези области никога не са били на юг от Унгария. Нещо повече: Константин Багренородни пише за разположения на завоя на река Дунав Сирмиум (средновековният български град Срем, с чието завладяване от византийския император Василий II през 1018 г. приключва "българската епопея" на цар Самуил и войводите му, днешна Сремска Митровица в Сърбия), който е "на два дни път от Белград, и от тях започва Мегали Моравия –непокръстената". Авторът заключава, че според сведенията на император Константин VII Багренородни, Мегали Моравия "се е намирала между Драва и Сава, областта Сирмиум, и оттам на юг до река Морава, а на север Мегали Моравия се е простирала до района на река Тиса при нейното устие в Дунав" (с. 20). Юхас смята основателно, според мен, че Мегали Моравия е граничела на юг с хърватите и българите. Чрез доказването на съществуването на две Моравии той коригира създаденото в науката мнение, че Пространните жития на Кирил и Методий (известни и като Панонски легенди) и съответните им кратки жития, както и тези на най-близките им ученици Климент Охридски и Наум, съдържат противоречиви сведения. До голяма степен объркването е предизвикано от обединяването на двете Моравии от княз Светополк към 873 г. Авторът особено набляга и на известието за ръкополагането от страна на папа Адриан II на Методий за епископ "на престола на св. Андроник, един от седемдесетте апостоли Христови", т.е. в Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица). Юхас се спира и на териториалния обхват на владенията на Моймир I и Ростислав, разглежда съдбата на славянските племена от т.нар. "българска група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци" и които били откъснати от България през 818 г., а след това част от тях наново влезли в границите на България (с. 53 сл.; един въпрос, нерешен и до наши дни от българската историография поради липсата на достатъчно данни). Струва ми се, че Петер Юхас е успял да "напипа" и причините, поради които "моравската мисия" на Кирил и Методий е била в България: стремежът на Византия да постави северната си съседка в зависимо положение (с. 60 сл.). Като цитира изказани мнения за българския произход на Кирил и Методий, авторът засилва по убедителен начин доводите на техните автори. Интересни са разсъжденията му за пълното "премълчаване" на дейността на Кирил и Методий във Византия (с. 70-75), както и предположенията "…времето на Моравската, а още по-точно на Българско-Моравската мисия съвпада с времето на покръстването на България, и не само съвпада, но и самата мисия е част от споменатото покръстване" (с. 76); братята Кирил и Методий "са преминали от българите при моравците и са разгъвали дейност за привличането и на едните, и на другите към християнската религия" (с. 78). Много страници е отделил авторът и на борбата между Царската патриаршия, Римската курия и Немската имперска църква, в която се оказват замесени и солунските братя, а това е станало причина те да бъдат обявявани за "агентура" на някои от участниците в нея (с. 79 сл.). Убедителни са разсъжденията на Петер Юхас и за мястото на епископската епархия на Методий, както и за това дали тя е "панонска или илирийска" (с. 108 сл.). От особено значение за доказване на тезата, че престолът на Методий е бил разположен в Сирмиум са сведенията от т. нар. "Залцбургски меморандум", както и коментарът към него на Йосиф Симоний Асемани. Много важно е уточнението на автора, че Методий е бил "български епископ, респективно архиепископ", защото отишъл "неслучайно" не в Сирмиум, а в град Морава, който от 865 г. е "едно от митрополитските седалища на българската държава". Петер Юхас се придържа стриктно към сведенията на изворите, съгласно които "първият епископ на Панонската Морава, тогава в България, е бил Методий". Това съобщение напълно се покрива с вече цитираното известие на Хоматиан, че "Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България" (с. 165). Авторът е категорично против порочната практика за отъждествяване на Моравия в бившата Чехословакия с истинската (Българската) Великоморавия от IХ в.: "Защо най-удобно се оказва премълчаването на споменатите автентични исторически извори? Отговорът е прост и логичен: ако щяха да ги цитират, псевдоучените нямаше да са в състояние да опровергаят тяхната достоверност. Нататък: ако те биха приели неопровержимите по своята автентичност факти от IХ в., тогава нямаше да имат възможността да нагаждат (по свой вкус) тезите си с онези постановки на чешките хроники от ХIV в., на базата на които в цяла Европа се оформи традиционното (и неправилно) схващане за местоположението на Моравия. Разкриването на истината с помощта на автентичните исторически извори от IХ в. не само сваля ореола от привържениците на традиционното схващане (занимавали се цял живот с определяне на географското място на Моравия при пренебрегване на автентичните исторически документи от IХ в.), но и срива до основи лелеяните столетия наред и надути до пукване митове, харесващи се на определени политически среди" (с. 35-34). На друго място Петер Юхас е проследил някои от най-разпространените митове за произхода и за обосноваване на претенции (от териториално, културно-историческо, етнографско и пр. естество) сред различните европейски народи (с. 183 сл.). Особено място той отделя на чешките хронисти от ХIV в., които всъщност, са и "географите-архитекти", преместили Българската Южна Велика Моравия в Северната (обикновена) Моравия. Той пише, че по времето на Просвещението "мистификациите от този тип са били отхвърлени така, както се отхвърля овехтяла и окъсана дреха". Положението в чешките и словашки земи обаче е било по-различно. Поети, писатели, хиляди неизвестни радатели ("будители" в чехословашката историография), "борещи се за независимост и национално възраждане намират в дадената им от чешките хронисти от ХIV в. представа за Моравия една изключително подходяща мотивировка на тогавашните им политически стремежи и поради това постепенно все по-масово тази представа се пренася и затвърждава в съзнанието на народа. Апостолските имена на солунските двама братя се включват в чешкото духовно наследство и се възвеличават още от най-старата Чешка хроника на Козма Пражки. През следващите векове хронистите свързват тяхното дело с чешкото минало, с чешките исторически събития. Образите им органично врастват в съзнанието на чешкия и словашкия народ и играят важна роля при националното им възраждане" (с. 190). Позволих си нарочно да използвам два по-дълги цитата от книгата, за да покажа и стила и езика на Петер Юхас, и начина, по който той вижда и води полемиката си срещу цяла Европа. Това е лесно обяснимо: книгата, която му е било предложено да напише, е трябвало да бъде научно-популярна, пък и самият автор има предпочитания към един по-лек, по-близък до читателя, и съответно – предразполагащ го към по-бързо прочитане на съответните текстове, стил. В тази връзка дори и научният апарат в книгата е сведен до един задължителен минимум, в който обаче главна роля играят изворите, както и нови изследвания на автори, застъпващи "нетрадиционното" становище за географското разположение на Велика Моравия през IХ в. На някого може да се сторят прекалено остри нападките срещу привържениците на традиционното схващане за местоположението на Велика Моравия на север от Дунав, в пределите на бивша Чехословакия. Но прецизното историческо изследване се води и с публицистичен жар, за да е достъпно до читателя, за да му въздейства не само умозрително, а и емоционално. Пък ако сте си направили труда да прочетете кратката "Одисея" около ръкописа на тази книга (с. 211-213), ще разберете и причините за чисто човешкото огорчение на Петер Юхас. Книгата му отлежава двадесетина години, издателствата поради една или друга причина не я намират за достатъчно интересна... "Издателството на моята Alma mater... остави ръкописа ми да "зрее" години, а защото твърде много хора са били заинтересувани той да не получи публичност. Разбирам, че написаното може да е неприемливо за онези, чиито произведения преповтарят традиционно – изградено върху незачитането на автентичните извори, погрешно схващане за Моравия. В светлината на разкритите и анализирани в настоящата книга, премълчавани или непознати исторически документи от IХ-Х в., идеите на "непоклатимите" традиционалисти може да деградират във фикция. Но това нека си остане грижа на последните"... (с. 213).
Оценявам високо книгата на Петер Юхас. Пред нас е една творба, която трябва решително да промени нашите представи за дейността на светите солунски братя, за тяхното участие в покръстването на българи и моравци, за мястото на мисията им – в днешна същинска Сърбия и Северозападна България (през IХ-ХIII в. неразделна част от северозапада на българското царство). Смятам, че специалистите безпристрастно и честно трябва да преценят научните аргументи на автора и да му отговорят също с научни аргументи относно това, по което не са съгласни с него. Да бъде злепоставян или охулван историк по политически причини за мен е неприемливо. Аргументи от типа "Какво ще кажат в Чехия или Словакия?", "Как ще реагират в Русия?", "А няма ли сърбите "да си поискат" братята Кирил и Методий?" и т.н. са всичко друго, но не и научни. В крайна сметка: не ние, българите, твърдим това (за съжаление!). Твърди го един чужд учен, който, пак го подчертавам, не е "страна" по "политическите въпроси на славянската писменост". Ние, българите, не искаме чуждото – доказвали сме го многократно. А не е ли време да си помислим и по въпроса защо с лека ръка предоставяме на други своето и не си търсим правата? Не става дума за фалшификации с цел възвеличаване на българския народ, а за установяване на исторически истини, които с още по-голямо основание ни карат да се чувстваме горди, защото сме българи! Някои от нашите съседи, които са "майстори" по присвояване на чуждото, сега плащат горчиво за развенчаните си митове. Не искам такава участ за нашата Родина, но не искам и безропотно да понасям някой да си присвоява части от нашата история, дейци от нашето минало и да го изопачава с всички възможни средства. Затова и озаглавих отзива си за книгата на Юхас "Българската мисия на Солунските братя". Ще завърша с това, което написах в началото: историческата истина стои по-високо от всякакви кумири, че и от "големи братя". Или, както го е написал на друго място, но по същия повод Петер Юхас: "Истината вреди само на онзи, който е заслужил".
ИЗДИГАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА В ДУХОВЕН ЦЕНТЪР НА СЛАВЯНСКИЯ СВЯТ
УВОД
1. Укрепване на ролята и мястото на българската църква като организатор на духовния живот на българите. Постепенна замяна на византийското духовенство с български свещенослужители и въвеждане на славянско богослужение като ключови фактори за стабилизиране на българската църква.
2. Значението на Кирило-Методиевото дело за успешната християнизация на българското население.
ИЗЛОЖЕНИЕ
І. Създаване и разпространение на славянската писменост.
1. Предпоставки за създаването на славянската писменост и книжнина.
а) византийската политика и триезичието;
б) християнството като средство за разпространение на византийско културно и политическо влияние.
2. Живот и дело на братята Кирил и Методий.
а) произход, образование и участие във византийския държавно-политически живот;
б) дейността на братята през периода 855-862 г.;
в) мисията на Кирил и Методий сред дунавските славяни;
г) защита на славянската писменост пред римското духовенство;
д) дейността на Методий след смъртта на Кирил (869 г.).
ІІ. Културно-просветна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България.
1. Гонения на Кирило-Методиевите ученици от немското духовенство във Великоморавия след смъртта на Методий.
2. Ролята на княз Борис І за разпространението на славянската писменост в българските земи.
3. Покръстителска, просветна и проповедническа дейност на Кирило-Методиевите ученици в България.
а) дейността на Климент в югозападните български земи;
б) историческата роля на Климент Охридски за укрепването на християнството в България;
в) дейността на Наум в Североизточна България и в Деволско;
г) създаване на книжовното средище в Плиска. Основни представители и произведения.
ІІІ. Формиране на българската народност.
1. Основни фактори и условия за създаване на българската народност.
2. Завършване на етногенетичния процес.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Обобщение на основните резултати от християнизаторската политика на княз Борис І, обусловили политическия и културния разцвет на България при управлението на цар Симеон І.
ОСНОВНА КОНЦЕПЦИЯ:
Приемането на Кирило-Методиевите ученици и осигуряването на най-благоприятните условия за тяхната дейност спомагат за по-нататъшния политически и културен възход на България. Личните качества на княз Борис І са решаващи за бъдещото религиозно и политическо развитие на България.
Read more...
Тема 4
Св.Св. Кирил и Методий. Живот и творчество.
Дейността на Кирило-Методиевите ученици в България
Изнамирането, приложението и разпространението на славянската писменост и книжнина от Константин-Кирил Философ и Методий може да се разглежда като един акт на византийската политика, насочен срещу разпространението на католицизма и политическото влияние на Немското кралство в Централна и Югоизточна Европа.
Приемането на християнството от българския владетел и българския народ довежда до реализиране на идеята за засилването на централната власт и до по-лесното сливане на славяни и прабългари в един народ. Същевременно приемането на новата религия от Византия, както и фактът, че Светото писание се разпространявало само на гръцки език, до голяма степен затруднява разбирането смисъла на християнството, а от друга страна води до повишаване византийското влияние в българската държава. Всичко това предопределя стремежът на българския владетел Борис не само да утвърди независимостта на българската църква, но и да направи разбираема проповедта за българите.
Началото на разпространението на славянската писменост по българските земи се свързва с живота и делото на Константин-Кирил Философ и брат му Методий. Известно е, че появата на славянската азбука е предшествана от използването на други графични системи. В своето произведение “Сказание за буквите” Черноризец Храбър отбелязва, че първоначално славяните са писали с черти и резки. Вероятно той има предвид българските руничиски знаци-символи, които обаче станали неприспособими към балканските обществени условия. В периода VIII – X в. в България е била разпространена гръцката и латинската писменост. Известни са около 100 надписа на гръцки език, както и няколко, написани с гръцки букви на български език. По-късно, след сътворяването на славянската азбука, били използвани и двата нейни варианта – глаголица и кирилица. Всъщност няма друга държава в ранно-средновековна Европа, в която да има толкова голямо разнообразие на използвани графични системи.
Създаването на славянската азбука е било продиктувано от политически и църковно-религиозни причини. До голяма степен това се дължи и на промяната на политиката на Византия към славяните. Ако до средата на VIII в. Византия се стреми да изтласка славяните извън пределите на империята, то от IX в. нататък като основна политика става стремежът за приобщаване на славяните посредством християнизацията. Целта на Византия е да превърне славяните в поданици на империята. Процесът на християнизация обаче е спъван от факта, че славяните не разбират гръцкия език, на който се проповядва християнството във Византия, което изисква създаването на писменост и превод на Светото писание на славянски език.
Историята на Кирило-Методиевото дело и творчество, както и дейността на техните ученици в България, е сравнително добре проучена в научната литература. Интересът към този проблем възниква още през Средновековието, но едва през XIX в. започва системно научно изсладване. В областта на кирило-методиевистиката работят огромен брой автори, от които могат да бъдат посочени имената на Александър Милев, Александър Тодоров-Балан, Иван Дуйчев, Петър Динеков, Емил Георгиев и др. От чуждите автори значителни приноси имат Димитрий Лихачов, Франтишек Дворник, Рикардо Пикеро и др.
Историческите извори за Кирило-Методиевото дело се разделят на няколко групи съобразно езика, на който са написани. От славянските извори трябва да бъдат отбелязани като изключително важни житията, службите и похвалните слова за Кирил и Методий, произведението на Черноризец Храбър “Сказание за буквите”, Бориловия синодик и др.
От латинските извори ценни сведения дава кореспонденцията на римските папи. Сред гръцките извори се открояват житията и службите за Кирило-Методиевите ученици. Известни са и някои романо-германски извори. Своеобразен извор представляват и графичните надписи, открити по стените на Плиска и Велики Преслав или върху отделни каменни блокове и тухли.
Братята Кирил и Методий са родени в Солун – вторият по значение военно-административен център във Византия. По-големият брат Методий е роден през 815г., а Кирил получава при своето кръщение името Константин. През 926-927г. баща им Лъв заема длъжността подстратег (военен управетел) на Солунската тема. Майка им се казвала Мария. Според краткото Кирилово житеи той е “родом българин” и произхожда от богато и високопоставено семейство. Още от малък Кирил проявявал голяма склонност към учението. Като юноша той написал първото си книжовно произведение, наречено “Похвала за св. Григорий Назиански”. През 843г.Кирил постъпва в цариградската Магнаурска шкала, където се занимава с изучаването на граматика, философия, геометрия и други науки. В Магнаурската школа негов учител бил бъдещият цариградски патриарх Фотий. След завършването на Магнаурската школа Кирил станал свещеник и бил назначен за библиотекар на патриаршията в цариградската църква “Св. София”.
Данните за ранния период от живота на Методий са оскъдни. Той също получил добро образование и бил назначен в областното управление на империята, където прекарал времето от 843 до към 851г.
Около 850г., по настояване на Фотий, Константин Философ заел неговото място на преподавател в Магнаурската школа. Той преподавал философия както на гърци, така и на чужденци. През 855г. Константин заедно със своя учитил Фотий взел участие в мисия при сарацините. Тази мисия, при която двамата посетили Багдад, има както политически, така също и църковно-религиозен характер. Двамата пратеници на византийския император отстоявали идеите на Цариградската патриаршия. След завръщането си от Багдад Константин-Кирил Философ се оттеглил в “безмълвие”, а в последствие се оттеглил в манастира “Св. Полихрон” на планината Олимп в Мала Азия, където станал монах. В манастира пребивавал и брат му Методий. В периода 843-855г. Константин Философ успял да си създаде солидни връзки с управляващия елит в Константинопол и византийската интелигенция. Вероятно по това време той е станал съпричастен на идеята за създаване на славянска азбука, което цели по-лесното приобщаване на славяните към Византия и превръщането им в поданици на империята.
В манастира “Св. Полихрон” двамата братя се отдават на книжовна дейност, продължила повече от четири години. Вероятно това е бил подготвителният период в създаването на славянската азбука и писменост. Важна роля за създаването на новата писменост изиграло и възкачването на Фотий на патриаршеския трон в Цариград. Близостта на новия патриарх с Кирил също оказала влияние за осъществяването на неговите замисли. Именно по времето на Фотий били организирани и различни мисии сред славянските племена, които дали информация на управляващите среди в Цариград за това каква политика трябва да следва Византия към славяните. Съществува предположението, че най-напред Кирил Философ се е запознал със славянското писмо по време на така наречената Брегалнишка мисия, свързана с покръстването на славяните в Македония. В житието на Константин се посочва, че той е покръстил 54 000 славяни. Това сведение обаче не се потвърждава от други извори.
През 860г. Кирил и Методий били натоварени лично от византийския император с мисия в Хазарския хаганат. По пътя си на изток двамата братя минали през византийското владение Херсон на Кримския полуостров. Тук Кирил се подготвил за предстоящите диспути с еврейските проповедници и изучил до съвършенство еврейския език и книжнина. По време на престоя си в Херсон Кирил Философ превел на гръцки език осемте части на еврейската граматика. Малко по-късно намерил евангелие и псалтир, написани със сирийски букви и скоро започнал да разбира и да говори на сирийски език.
В началото на 861г., с помощта на херсонския архиепископ и местното население, Кирил открил в морето мощите на римския епископ (папа) от I в. – Климент. Тази ценна реликва го кара в последствие да състави слово и химн за св. Климент.
По време на хазарската мисия Кирил достига владенията на хазарския хаган и е приет от него. Той води диспут с юдеите и мюсюлманите (по това време хазарите изповядват три религии). От гледна точка на религиозните цели, хазарската мисия на Кирил има скромни резултати. Той успял да покръсти едва 200 хазари. От политическа гледна точка обаче Константин Философ постигнал много повече. Хазарският хаган засвидетелствал своята почит към византийския император и освободил намиращите се при него 200 византийски пленници.
Наскоро след завръщането си от мисията при хазарите Константин Философ бил изпратен отново с религиозна мисия при аланите, които живеели на Кримския полуостров. Той успял да изкорени някои от техните езически обичаи и да наложи християнството.
В края на 861г. Кирил и Методию докладвали лично пред императора за своята дейност. Вероятно именно тогава двамата братя са завършили работата си по създаването на славянската азбука и са превели първите богослужебни книги на славянски език.
Единственото сведение за точната година на създаването на славянската азбука се съдържа в произведението на Черноризец Храбър “Сказание за буквите”. Там той пише, че двамата братя са изнамерили азбуката в 6363г. от Сътворението на света или 855г. от Рождество Христово. Изчислено по Александрийската ера, годината е 863 от рождението на Христа. В историческата наука са възприети две години – 855 и 863г. Според историка Иван Добрев Константин-Кирил Философ е изнамерил нова летобройна система за изчисляване разликата от Сътворението на света до Рождество Христово. Тя съдържа константно число от 5501 и условно се нарича Моравско-панонска ера. Съгласно изчисленията по нея, славянската азбука е била създадена през 862г.
През 861-862г. е сформиран военно-политически съюз между българи и немци. Той бил насочен срещу великоморавския владетел Ростислав и неговия съюзник Карломан, син на немския император Людовиг Немски. Съюзът застрашавал великоморавската държава, а за да се противопостави на немското културно и политическо влияние, Ростислав потърсил помощта на Византия. Неговите пратеници пристигнали във византийската столица Константинопол през 862г. и връчили писмо на император Михаил III . В него великоморавският владетел молел да бъде изпратен епископ и учител във Великоморавия, който да просвети вече приелото християнската религия население в основните принципи на християнската вяра, като проповядва на славянски език. Мисията във Великоморавия била поверена на двамата братя Кирил и Методий. През есента на 863г., заедно със своите ученици, те потеглили от Цариград към Велеград (столицата на Великоморавия). Във великоморавската столица те били посрещнати с големи почести от Ростислав. С помощта на княза Кирил Философ открил училище за подготовка на славянски духовници. В църквата богослужението се извършвало на славянски език. Положили се основите на самостоятелна църковна организация. По това време Кирил превел Травника и Служебника, като двамата братя поставили основите на Великоморавската книжовна школа – първата школа създадена в славянска държава. Тук са създадени и първите глаголически паметници, известни под името Виенски листове и Парижки фрагменти. От своя страна Кирил поставя и основите на славянската литература. Във Великоморавия двамата братя пребивавали повече от три години. През пролетта на 867г. те потеглили със своите ученици обратно към Цариград. По настояване на славянския княз Коцел Кирил останал в Панония и за около шест месеца обучил още около 50 ученика. По пътя си към Цариград Кирил и Методий пристигнали във Венеция – владение на византийския император. Тук Кирил Философ влязъл в спор с привържениците на триезичната догма. Според тях Божието слово може да се разпространява само на три езика – гръцки, латински и еврейски. Пред тях Кирил защитил правото на съществуване на славянската писменост и език. Разговорът с триезичниците бил записан от Константин и станал част от пространното му житие.
Междувременно двамата братя получили покана от папа Николай I да посетят Рим. Преди отпътуването си за Рим те за кратко време се върнали в Цариград, откъдето взели откритите по-рано мощи на св. Климент Римски и получили указания от императора и патриарх Фотий.
През декември 867г. Кирил и Методий пристигнали в Рим, където били тържествено посрещнати от папа Адриан II. Тук в църквата “Св. Мария Фатан” част от славянските ученици, между които Климент, Наум и Ангеларий, били ръкоположени за свещеници. Кирил и Методий отслужили литургии на славянски език в различни църкви в Рим. Славянската писменост и книжнина получили официално признание от римския папа.
В Рим Константин се разболял. Петдесет дни преди смъртта си той поел строг монашески обет. Той починал на 14 февруари 869г. и бил погребан в църквата “Св. Климент”. Малко преди смъртта си той създал своето последно произведение “Написание за правата вяра”.
След смъртта на Константин княз Коцел поискал от папа Адриан II Методий да бъде ръкоположен за архиепископ на славяните. След получаването на папската була в края на 869г. Методий заминава за Панония, където е ръкоположен за архиепископ. Назначението му в Панония е възприето твърде зле от немското католическо духовенсктво. На църковния събор в Регенсбург през ноември 870г. Методий е обвинен от немското духовенство, че проповядва и учителства в чужда област. Осъден е на две години затвор, които трябвало да прекара в немски манастир.
През месец май 873г. папа Йоан VIII изпраща писмо до Карломан с молба да съдейства за освобаждаването на Методий. През септември същата година той е освободен и отива при княз Коцел в Панония. Той е ръкоположен за архиепископ на Моравия със седалище Велеград (874г.). Във Велеград той е посрещнат с почести от княз Светополк. С дейността си във Великоморавия Методий успява не само да наложи славянския език като богослужебен, но и организира моравската църква като самостоятелна. Методий съдействал и за покръстването на славянското племе, което живеело по долината на р.Висла.
Немското духовенство започнало нови атаки срещу Методий, като действало с подкрепата на княз Светополк. През 879г. папа Йоан VIII забранил богослужението във Великоморавия да се извършва на славянски език. Методий не се подчинил на тази забрана и през 880г. е изправен пред папски съд в църквата “Св. Апостоли Петър и Павел”. Тук той засвидетелствал своята преданност към римската църква, а малко след това е извикан от византийския император Василий I Македонец и през зимата на 881г. потеглил за Цариград. Във византийската столица Методий е посрещнат с големи почести от византийския император, но не се задържал дълго в Константинопол, а отново се завърнал във Великоморавия. Малко преди края на живота си, с помощта на свои ученици, Методий превел всички библейски книги, написал канон в чест на св. Димитър Солунски, превел “Моноканона” (църковни правила и решенията на съборите за устройството на църквата), участвал и в написването на житието на своя брат Кирил. Преди смъртта на Методий славянското духовенство във Великоморавия наброявало 200 души. Методий ръкоположил своя най-добър ученик Горазт за архиепископ на Великоморавия. Починал на 6 април 885г. и бил погребан във Велеград.
Делото на Константин-Кирил Философ и Методий и техните ученици в славянските страни дало своя голям принос в развитието на европейската култура. В българската църква култът към двамата братя просветители е установен от техните ученици. Това е упоменато в ранния старобългарски глаголически паметник “Асеманиевото евангелие”. Култът към Кирил и Методий е и най-трайният в българската история. През 1985г. двамата братя са обявени от папа Йоан-Павел II за покровители на Европа.
Смъртта на Методий е посрещната с удовлетворение от немското духовенство. Започват гонения на Кирило-Методиевите ученици, което води до ликвидирането на славянската мисия във Великоморавия. Пезспорно откритата антиславянска политика, провеждана от княз Светополк, допринася за разрушаването на сътвореното от Методий. Славянският език бил забранен в богослужението, а славянските духовници, обвинени, че готвят бунт срещу Светополк – изгонени. По-младите били продадени в рабство във Венеция. Между оцелелите ученици се открояват Климент, Наум и Ангеларий, които се отправили към България, за да потърсят закрила от българския княз Борис. В пространното жите на св. Климент Охридски е записано : “Изповедниците христови закупнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие”.
През 886г. от Великоморавия в Плиска пристигнали оцелелите видни ученици на славянските просветители Климент, Наум и Ангеларий. По същото време в България дошла още една по-малка група ученици, които били откупени от робски пазар във Венеция от приближен на византийския император Василий. Сред тази група бил презвитер Константин. Предполага се, че Борисовият син Симеон се сближил с тях и заминал заедно с тях за българската столица. Дейността на Кирило-Методиевите ученици в България е организирана съобразно съставения от тях и княз Борис план. В него се предвиждало създаването на две основни средища за образуване на български църковен клир и просветна дейност – едното в югозападните български земи в областта Кутмичевица, а другото в Североизточна България с център Плиска. Климент трябвало да замине за Кутмичевица, а Наум останал в Плиска.
Климент произхождал от българските славяни и принадлежал към първоначалния кръг ученици на Кирил и Методий, формиран още при уединението им в малоазийския манастир “Св. Полихрон”.
Климент започнал своята дейност в Кутмичевица непосредствено след пристигането си. Първоначално той приобщил към християнството местните жители, които все още продължавали да се придържат към езическите вярвания и традиции. Неговата основна задача обаче била да подготви и да обучи на славянска грамотност и книжовност църковен клир, който да извършва богослужението на старобългарски език. За седем години той обучил 3 500 ученици, повечето от които станали духовници. Климент развивал просветната и проповедническата дейност и сред младото поколение, за да може по-дълбоко да внедри християнството и славянската писменост.
Център на дейността на Климент и на неговата книжовна школа станал построеният от него манастир “Св. Панталеймон” в Охрид. В този град той построил и други църкви, едната от които по-късно била превърната в архиепископска катедрала. Климентовото строителство било щедро подкрепяно и покровителствано от княз Борис.
В продължение на седем години Климент разгърнал в областта Кутмичевица огромна по размери и значение дейност, която имала важни резултати и последици : той разпространил славянската писменост и книжнина и обучил многобройно духовенство, което да извършва богослужението на старобългарски език ; създал книжовна школа с богати традиции и възможности – Охридската ; разгърнал широко манастирско и църковно строителство, с което съдействал за укрепването на християнския култ сред местното население и за окончателната изкореняване на езичеството ; обогатил славянската и старобългарската книжнина с нови произведения.
През 893г. Климент бил ръкоположен за епископ и църковен надзорник на “третия дял на Българското царство”. При ръкополагането си за епископ той получил и длъжността екзарх на югозападните български територии (Македония и Родопската област).
През 915г. Климент се явил пред цар Симеон в Преслав с молба да бъде освободен от службата в поверената му епископия, но Симеон категорично отказал. Климент Охридски се завърнал в манастира в Охрид, но непосредствено след това се разболял. Починал на 27 юли 916г. и бил погребан в църквата на основания от него манастир “Св. Панталеймон”. Тук неговите мощи се пазели до началото на XV в. , след което били пренесени в охридската църква “Св. Богородица Перивлепта”, получила в последствие името “Св. Климент”.
Наум е роден и отрасъл в пределите на Мизия. Той се присъединил към Кирил и Методий и участвал в тяхната Великоморавска мисия. През 868г. заедно с Климент получил в Рим духовното звание презвитер, което запазил до края на живота си.
За дейността на Наум в столицата Плиска и в североизточните предели на България до 893г. са запазени сравнително оскъдни данни. Първоначално той извършвал главно църковно-проповедническа дейност. Наум проповядвал в Мизия непорочната Христова вяра и бил окачествен като “светилник на цялото мизийско население”. Същевременно той съдействал за изграждането на църковната организация и за налагането на богослужение на славянски език в българската църква.
С подкрепата на княз Борис Наум създал в Плиска книжовна школа, която вероятно е имала за свой център манастира край Голямата базилика. Той ръководел преписването и размножаването на основните славянски богослужебни книги, преведени от Кирил и Методий по време на Великоморовската мисия. Под негово ръководство и напътствия за обогатяване на старобългарската книжнина с преводи и оригинални творби работели изтъкнати книжовни дейци като Константин Преславски, Йоан Екзарх и др. В кипящия книжовен живот на българската столица се включил и завърналият се от Цариград високообразован син на княз Борис – Симеон. Успоредно с просветителската и мисионерската дейност Наум се посветил и на книжовно творчество. Негови произведения поставили основите на славянската и българската църковна химнография.
Когато Климент бил ръкоположен за епископ – 893г., Наум заминал за Охрид, за да просвещава, учителства и ръководи книжовността вместо него. След седемгодишно учителстване в Деволската епархия Наум се оттеглил в построения от него през 900г. със съдействието на княз Борис и сина му Симеон манастир край Охридското езеро, наречен “Св. Архангел Михаил”. В последствие този манастир бил преименуван “Св. Наум”. Там известният книжовник починал на 23 декември 910г.
Видна фигура в организирането на книжовния живот в Плиска, а след преместването на столицата и в Преслав бил и приелият монашески сан брат на княз Борис Черноризец Докс. Ако Константин Преславски е бил подтикван към книжовни занимания от презвитер Наум, то Йоан Екзарх е имал за вдъхновител и покровител Черноризец Докс. Редом с Наум, Константин Преславски и Йоан Екзарх синът на княз Борис Симеон се очертал като един от най-големите книжовници на Плисковско-Преславската книжовна школа.
Преките ученици на Кирил и Методий при идването си в България пренесли тук глаголическата графическа традиция. Но в Плисковско-Преславската книжовна школа била извършена реформа, която засегнала както общия стил на глаголическата графическа система, така и някои страни на глаголическия правопис. Появява се една нова славянска графическа система в България – кирилицата. Създаването й се свързва с името на Климент Охридски. В България били използвани две графически системи едновременно. В крайна сметка обаче кирилицата успяла да се наложи над глаголицата и станала официална държавна глаголическа система, използвана за светски и църковни нужди.
Проблемите, свързани с политическото развитие на българската държава през IX в. до голяма степен са свързани не само с външната политика, утвърждаването на християнството и славянската писменост, но и с преодоляването на териториалното и етническо разделение между славяни и прабългари.
В своето изследване, посветено на българската народност през Средновековието, Димитър Ангелов отбелязва основните маркери, които бележат и отличават българската народност от съседните държави и народи. Отправната точка или по-скоро етничиските компоненти, които влизат в българската народност, това са траките, славяните и прабългарите. Всъщност образуването на народността може да се разглежда като резултат от продължително взаимодействие на тези различни етничиски групи. Що се отнася до проблемите, свързани с тракийския етнос, то следите от него могат да се открият както в антропологичните типове на днешните българи, така също и в областта на езика. Така напимер тракийското Пулпудева (Пловдив) става в славянския език Плъвдив, планината Родопе – Родопа и др. Остатъци от тракийското наследство се наблюдават и в материалната и духовна култура.
Другите два етнически компонента – славяните и прабългарите, формират своите етнически характеристики в прародината си, но същевременно Великото преселение на народите предизвиква съществени промени не само на Балканския полуостров, но и в развитието на славяните и прабългарите.
Формирането на Българското ханство (680-681г.) – обща територия, върху която заживели славяни и прабългари, съвместните строителни, военни и дипломатически начинания създали благоприятни условия за постепенното преодоляване на противоречията между двата етноса. Въпреки усилията на Крум и Омуртаг за преодоляването на етническото разделение, въпреки опита на Крум да наложи прабългарската религия като общодържавна, то разделението между двата етноса се запазва, битовите и културните различия продължават да съществуват чак до 864г., когато покръстването на българите ускорява сливането на славяните и прабългарите в един етнос.
Съществено значение за изграждането на българската народност имало и приемането на славянската писменост. Постепенно прабългарският език изчезва, като оставя след себе си само няколко думи : белег, тояга, шаран, корем, сукман и др. Доминиращата роля на славяните се изразила не само в налагането на езика, но и във формирането на средновековната българска култура. По своя цялостен облик и характер това е една славянска култура, която има съществени общи черти и с културите на другите славянски народи. Освен общата религия, общият език и материалната култура важен признак на създалата се през X в. българска народност е народностното самосъзнание. Формирането на това самосъзнание представлява един дълъг и сложен процес и е свързан най-вече с историческата памет. За развитието на процеса, свързан с формирането на етническото самосъзнание, свидетелстват редица документи като “Именникът на българските ханове”, каменните надписи с летописно съдържание от времето на Крум, Омуртаг и Персиан.
Създаването на българската народност е придружено с утвърждаването на общото етническо име за всички – етнонима българи. Първоначално, докато славяни и прабългари живеят сравнително обособено, името "българи” се употребява само за обозначение на съплеменниците на хан Аспарух. А за славяните се употребява общото название славяни или имената на отделните племена (севери, смоляни и др.).
Към средата или по-скоро към втората половина на IX в. името “българи” започва постепенно да се утвърждава като название за цялото население, т.е. и за славяните. На лице е един своеобразен феномен – новата народност приема името на тази етническа група, която е малцинство. Заслужава да се обърне внимание на това. Голяма част от изследователите на българската народност отбелязват, че етнонима българи се запазва благодарение на това, че прабългарите са носители на държавническата традиция. Постепенно името “българи” започва да се открива в редица писмени документи – нееднократно се споменава в житието на бележития български книжовник Климент Охридски. Това не означава, че византийците, верни на традицията да посочват старите имена на народите, ще възприемат в своята писмена традиция етнонима българи. Те продължават да използват термините “хуни”, “скити” или “мизи”, което показва до голяма степен и желанието за доказване на византийското превъзходство над младата българска държава.
Налагането на славянската писменост в българската държава има изключително значение за развитието на културата, политиката, изиграва и съществена роля за формирането на българската народност през X в. Всъщност годините, които бележат Симеоновия “Златев век”, са следствие на наложения славянски език в българската държава. Българите и до днес тачат светците и отците на българската православна църква Климент и Наум като първоучители и достойни продължители на делото на светите братя Кирил и Методий. Всъщност съвсем определено може да се твърди, че благодарение на далновидната политика на княз Борис I България не само спасява епохалното дело на св.св. Кирил и Методий, но и сама става център на славянската култура – третата по важност в средновековния свят.