Езикът памет и оръжие на националната чест [Архив]

Tedi4ka

03-19-2009, 20:21

Одата “Българският език”-защита на родното слово

Езикът и нацията определят принадлежноста на един човек към неговите корени.Позицията на човека към езика на нацията определят неговото национално самосъзнание и родолюбие.От такава позиция Иван Вазов посяга към одата,мотивиран от парливата болка от потъпкването на националния идеал и искрена обич към родното,и ги съчетава в стихотворението “Българският език”.
Поетът акцентира върху полемичния характер на текста,воден от волята да защити най-висшите национални ценности.Посегателството над езика е равно на опетняване на българското име,на българското достойнство и гордост.Хулителите на българското слово са Вазовите съвременници след Освобождението,забравили че през дългите векове робство са се съхранили единствено заради езика.Българщината родолюбецът отстоява с творчески дела.
Художественият текст е заявка за непримиримостта на твореца към потъкването на националната ценност и подчертава убеждението си,че езикът е съществен национален белег.
Още в първия ред на творбата чрез инверсията в израза “език свещен” лирическият герой акцентира върху святостта на родната реч,а това значи и върху нейната неприкосновеност.Родният език е свещен,вечна и безсмъртна светиня.Наследявайки го от дедите си,ние ще го предадем на “бъдещото бодро поколение” и така ще му осигурим вечен живот.Фактът,че е оцелял през вековете,доказва неговата скрита мъдрост,подчертава,че е носител на родова памет.Този начален текст подготвя за приемането на вложените в одата почет и благоговение.Местоимениет� � “тая” се отнася и за майката ,и за родината,и така образите им се сливат в едно.Тази обединена представа се извисява в съзнанието на българския народ заедно с другите образи на родното като вяра,език и земя.
Словото на дедите ни е свято,защото е древен народът ни и е съхранил в древния си език мъдростта на много векове.В следващите редове сякаш е най-лаконичната “история” на българската реч:”език на мъки,стонове вековни”.Историческото битие на българина еизпълнео със страдания и с мъжествена скръб.Народът ни е превърнал вековните си мъки в спесни,онези “стонове вековни”,дето пренасят през тежките пластове на времето историята за трагичната и героичната съдба на майка България.Свещен е този език,защото е езикът на България:
език на тая,дето ни роди
за радост не-за ядове отровни.
Живият,говорим език е белег за народност,възхвалата към родното е възхвала на родното.
Одата откроява достойнството на родното слово-богатство,изразителност,му зикалност.
Особено поетичен похват са реторичните въпроси-питайки,поетът всъщност се възмущава от духовната глухота и слепота на ругателите и възхвалява речта:
Разбра ли някой колко хубост,мощ
се крий в речта ти гъвкава,звънлива-
от руйни тонове какъв разкощ,
какъв размах и изразителност жива?
Ако не могат да чуят музиката на българското слово,ако нямат сетива за неговата красотато поне с разума си разберат.Оттук започва едно сравнение,изключително по смисловите си внушения.Вазов неусетно изгражда представата за красив и чист планински ручей,който гъвкаво се вие.Зрящият непременно ще види неговата “хубост,мощ”,който може,ще чуе звънливата реч на потока,неговите “руйни тонове”.Тази “изразитост жива” отпраща още по-дълбоко смисъла на скритото сравнение.
Хулителите са посегатели нанещо свещенно и последиците са печални:
Не,ти падна под общия позор,
охулен,опетнен със думи кални;
и чуждите,и нашите,във хор,
отрекоха те,о,език страдални!
Наранено есветлото патриотично чувство на лирическия герой не толкова от чуждото високомерие,колкото от унизителното родоотстъпничество.Като лична болка и обода приема тъжната участ на свещенния,опозорен език.тъкмо затова е толкова силен гневът му,породен от несправедливите хули и клетви.
Поетът внушава идеята,че богатството на езика е свидетелство за духовната мощ на един народ.
Одата емоционално и аргументирано оспорва позицията на хулителите,чиито клетви опетняват родния език.
С помощта на преизказните форми,чрез принизяване на поетичния стил и прозаизми-“брътвеж”,”ругателство”, ”низка клевета” той излива своя протест,категоричното си несъгласие с несправедливите упреци и нападки срещу свидното за сърцето му страдалческо наше слово.Безкомпромисен е ,защото обвинението,че на нашия език не може да се твори,е изключително сериозно.Всеки народ без творчество,без собствена художествена словесност е обречен-той няма бъдеще,защото ще бъде лишен от памет,от духовност,от приемственост между поколенията.Отричайки непоколебимо неистинните твърдения,че на този свят за българина езикът няма право на живот,защото е груб,необработен,лишен от изящество,лирическият говорител дава пример за това как трябва да се защитава родността,за да живее българщината навеки,за да пребиде.
Лирическият говорител не крие пристрастията си към омайната,прелестна българска ре и нейната защита е негова грижа и болка.Явно е разграничена позицията му.Думите на хулителите са представени с несвидетелски глаголни форми-изразът на лирическия Аз на категорично отричане на тези твърдения,придава им се незначимост:
Не си можал да въплътиш във теб
създанъята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп-
за груб брътвеж те само бил описал!
Това е най-тежкото обвинение,което може да се отправи към езика на един народ.Към това “ругателство ужасно”,към тази “низка клевета” поетът е най-чувствителен,затова тук емоционалният градус не стихотворението е най-висок.Не случайно последните три строфи звучат интимно.Ако до този момент Вазовият лирически говорител не е лично проявен,то когато става дума за литературните качества на езика ни той намества пряко в текста.
Според твореца почитането на книжовния език е белег за зационално самосъзнание.Той се опълчва срещу моралното деградиране на общество след Освобождението,когато охулването на своето,на “родното” е модно.
Творбата изразява преклонението пред родното словокато осъзната мисия за неговата защита по най-убедителния начин-да се представят прелестите на езика чрез изкуството и да се реабилитира словото като духовно пространство на нацията.
Лирическият говорител доказва най-силно в последните две строфи от одата своята безпределна обич към родното слово и омразата към отрицателите на най-святата духовна ценност за българина-езика.Той слива в едно клетвените думи и поетическите дела,за да постигне най-ценностния смисъл на живота си.Трагичната съдба на словото се превръща в източник на вдъхновение:
Ох,аз ще взема черният ти срам
и той ще стане мойто вдъхновение,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколение.
Лирическия говорител поема свещен обет пред своето божество-езика,и е готов с цялата сила на таланта си да защити неговата чистота.Словото е връзка между поколенията-това е свята връзка.Затова то трябва да се предаде неопетнено.Вазов носи ясното съзнание,че неговият жребий е да изтръгне цялата мощ и красота на българския език и с божествено вдъхновение да го предаде на “бъдещото бодро поколение”.Той знае,че съдбата му е отредила поетически талант,а талантът е преди всичко отговорност пред вечността.Такова високо чувство за отговорност владее мислите и чувствата на поета и затова е толкова убеден,когато заявява клетвено:
Ох,аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Най-убедителният аргумент за несъстоятелността на нападките към родния език е красотата му.Само поетическото слово е способно най-умело да изрази богатитевъзможности на родната реч.
Стихотворението “Българският език” съдържа белезите на Вазовата поезия-родолюбието,преклонението и възторга към територията на родното.
Полемичният тон характеризира Вазовата поезия след Освобождението в търсене на духовен подем.Така творецът отстоява поетичното национално освобождение,след което търсенето на място сред европейската култура става и чрез самобитния и изразителен език.