PDA

View Full Version : Проект



zvezdi4kataaa93
03-20-2009, 12:53
Здравейте!
Имаме да правим един проект на тема "Априлското въстание 1876"...Това са изискванията Представете във вид на презентация на Power Point посочената тема.Предварително съставете план,спазвайки хронологията.По възможност представете европейските влияния / контакти,идеи,взаимодейств ия/.Подберете необходимият ви илюстративен материал и подходяща историческа карта.Внимателно подберете източниците си за илюстрация.Преценете какъв тип източници трябва да използвате,за да бъдете убедителни и обективни.Текстът в презентацията да е кратък,точен и ясен,свързан с темата.Използвайте научен стил на изложение.Обемът на презентацията да е между 8 и 10 слайда.Постарайте се да има логическа връзка между анимация и съдържание,която да може да обясните.Като допълнителна литература може да използвате различните варианти на учебници за 11 клас и за 5 клас,"История на България" издание на БАН т.5 и т.6,книги,енциклопедии,мате иали от интернет.


МОЖЕ ЛИ НЯКОЙ ДА ПОМОГНЕ С НЯКАКВИ ИДЕ, КАК ДА ГО НАПРАВИМ..ПЛСС
бЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО

Tedi4ka
03-20-2009, 12:55
Ами ако искаш мога да ти дам материали и ти да сложиш най-важното на презентацията и другото като доклад :)

zvezdi4kataaa93
03-20-2009, 13:08
Tedi4ka ако може дай материалите плсс

Tedi4ka
03-20-2009, 13:09
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ 1876 г.

Международните противоречия в края на XVIII век, свързани с кризата в Османската империя и с борбата на Великите сили за влияние е нейните европейски територии, са известни с името Източен въпрос. Създадената политическа атмосфера след гръцкото националноосвободително въстание (1821-1827), придава нова насока на въпроса, свързана с обсъждане положението на Балканите. Интересите на Великите сили се преплитат с тези на балканските народи, които желаят отхвърлянето на османското владичество. Опит за решаване на Източния въпрос е избухналата през 1853г. война между Русия и Турция, известна под името Кримска война. Завършвайки с поражение за Русия (1856г.) тя не решава Източната криза. След нея положението в България се изменя. Възрожденският процес се задълбочава, националноосвободителното движение навлиза в нов период от развитието си. Средата на XIX век бележи началото на организирано национално движение, свързано с Г. С. Раковски. През втората половина на века неговите идеи са доразвити от Любен Каравелов, Левски и Ботев. Това е период и на задълбочаване кризата в Турция. През 1875г., избухва масово въстание в Херцеговина и Босна. Сърбия и Черна гора открито съчувстват на справедливата борба на-въстаналите. Революционният кипеж в подвластните на Османската империя народи поставя пред европейската общественост въпроса за бъдещата съдба на Турция и поробените от нея народи. Събитията в Босна и Херцеговина усложняват политическото положение на империята и възпламеняват с нова сила Източния въпрос. Той се превръща в централен проблем на международните отношения през втората половина на XIX в. Революционното напрежение в страната и създадената благоприятна обстановка ентусиазират и подтикват към действия българските революционери.

В края на ноември 1875г. в Гюргево започват да пристигат спасилите се с бягство след неуспеха на Старозагорското въстание революционни дейци - Н. Обретенов, Ст. Стамболов, П. Волов, Г. Бенковски, Иларион Драгостинов и др. Те създават нов център на освободителното движение - Гюргевски революционен комитет. Той взима решение да се пристъпи незабавно към подготовка и организиране на голямо въстание в България през пролетта на 1876г. Взимайки предвид вътрешните и външните затруднения в империята, дейците считат, че една масова и продължителна въоръжена борба ще ангажира Високата порта в конфликт, предизвикващ намесата на Великите сили и Русия. Това ще доведе до разглеждане на българския въпрос и до благоприятен изход на освободителната борба на народа.

Гюргевският комитет разделя страната на четири революционни окръга, в които изпраща апостоли, за да ръководят подготовката и провеждането на въстанието.

Първият революционен окръг - Търновският, обхваща Северна България, Габровско и Севлиевско. За главен апостол е определен Ст. Стамболов с помощници Хр. Караминков – Бунито и Г. Измирлиев.

Вторият - Сливенски окръг, включва Сливенско, Ямболско и Котелско. Негов главен апостол е Ил. Драгостинов с помощници Г. Обретенов и Стоил войвода.

Третият - Врачански окръг, се разпростира върху Северозападна България, част от Софийско и Македония. Главен апостол на окръга е Ст. Заимов, с помощници Н. Обретенов и Н. Славков.

Четвъртият - Пловдивски окръг, обхваща Средногорието, Тракийската низина и Северните Родопи. Като главен апостол е назначен П. Волов, а помощници са му - Г. Икономов, З. Стоянов и I\'. Бенковски.

Гюргевският комитет определя начина на политическа и военна подготовка на въстанието. На апостолите се препоръчва да възстановят комитетската мрежа, да набавят оръжие, да осигурят пълна мобилизация. Направени са усилия за привличането в България на мнозина емигранти с боен опит, особено българи на служба в руската армия. Определена е тактиката на въстанието. Според нея въоръжените действия трябва да се водят предимно в планинските райони, съчетано с нахлуване на чети отвън. С оглед на предстоящите сражения се предвиждат диверсионни акции по ж.п. линията Одрин - Белово, в големите градове, населени с мюсюлмани. По въпроса за отношението към мирното турско население, комитетът смята то да бъде привлечено в борбата срещу социалния гнет. Обсъждат се начинът на свързване между отделните райони, дейността на тайната полиция. Примат се правилници, наставления и въстаническа клетва. На 25 декември 1875г. приключват заседанията на комитета. Получавайки пълномощията си, апостолите се прехвърлят в България. Гюргевският комитет фактически се саморазпуска. Тук остават само няколко дейци, които нямат координационна функция. Такива права има Първи революционен окръг, начело със Ст. Стамболов, но в хода на въстанието той не успява да се наложи като координационен център.

След пристигането на апостолите в страната започва активна организационна, политическа и военна подготовка за въстанието.

Прехвърляйки се в България, апостолите на Първи - Търновски окръг определят за седалище - окръжен център - Горна Оряховица. Поради отдалечеността си от турските военни и политически власти тя е по-удобна от Търново. Апостолите предприемат обиколки из селищата, за да възстановят старите комитети, да основат нови и да подготвят населението за предстоящата борба. Създадена е мрежа от революционни комитети в Търновско, Горнооряховско и Севлиевско. Опит за изграждане на въстанически органи се прави в Русенско, които трябва да поддържат канала за връзка с емиграцията в Румъния. Функцията на апостолите е ограничена върху даване на необходимите напътствия, проверка на направеното, повдигане борческия и революционен дух на населението. Тежестта на конкретната подготовка пада върху местните комитети и патриотите. Известни са учителят Бачо Киро, Т. Лефтеров, поп Трифонов, Петко Иванов и др. В Севлиево действат Ст.Пешев, Йонко Карагьозов идр. В окръжния център подготовката е оглавена от Ив. Семерджиев, а в Габрово особено се отличава Цанко Дюстабанов. Сериозна подготовка се провежда в Ловеч, Трявна, Елена, и др. Навсякъде се събира олово, поправя се старо оръжие, шият се въстанически знамена, приготвят се провизии. Изостава въоръжението на въстаниците. Многократните опити за закупуване и пренасяне от Румъния на пушки, револвери, куршуми и медико-санитарни материали, завършват неуспешно. Ръководителите на окръга смятат да насрочат в края на април общо събрание. На него представители от съседните селища да отчетат извършената работа и да съгласуват действията си.

В Сливенския революционен окръг дейността на апостолите е свързана с трудната задача да повдигнат революционния дух, понижен след неуспеха на Старозагорското въстание от 1875г. Те обхождат окръга, за да набележат конкретна програма за настоящата борба. Тук революционната мрежа обхваща значителни райони. Много от местните дейци настояват да се промени тактиката, набелязана в Гюргево. Вместо въстание в Сливен и в други населени пунктове, те смятат, че е необходимо да се води четническа борба в планините. Четническите настроения определят организирането на въстаническа планинска база. Тази задача е възложена на Стоил Войвода. И в този окръг най-тежък е въпросът за снабдяването с оръжие. Набавянето му е недостатъчно и се налага поправяне на старо оръжие.

Подготовката на Врачански окръг, скоро след пристигането на апостолите е забавена. Арестуван е Н. Славков, а Н. Обретенов не успява да развие голяма дейност, тъй като населението още е наплашено след репресиите около обира при Арабаконака. Възстановени са само няколко комитета, изработен и приет е \"Закон за всички въстаници\". Апостолите не могат да подготвят населението. Застрашени от арести те решават да се прехвърлят в Румъния, където да организират чети.

Най-големи успехи в подготовката на въстанието постига Пловдивският окръг. С пристигането си апостолите II. Волов и Г. Бенковски предприемат обиколка из селищата на окръга. Възстановяват старите комитети, създадени от Левски и неговите съратници. Разширяват политическата мрежа. В хода на подготовката са привлечени Т. Каблешков, П. Бобеков, П. Горанов, В. Петлешков, Кочо Чистеменски, Т. Шабанов. Като главен организатор се налага Г. Бенковски. При посещението си в Панагюрище той организира нов революционен комитет. Участниците в него полагат клетва и съставят \"Приготвителен комитет\". В помощ на окръга са изпратени З. Стоянов и Г. Икономов. Организаторите насочват вниманието си главно към военнотехническите проблеми. Тяхна главна грижа е набавянето на оръжие. Населението е мобилизирано да лее куршуми, да подготвя барут, сухари, да шие униформи. Направени са няколко черешови топчета, служещи за артилерия на въстаниците. Учителката Райна Попгеоргиева ушива знамето. Подготовката се контролира от създадената тайна поща и въстаническа полиция.

В навечерието на датата, определена за вдигането на въстанието, панагюрските революционери решават да свикат събрание на представителите от всички комитети на окръга. Целта е да се получат сведения за хода на подготовката на въстанието. В другите окръзи са изпратени куриери. На 14 април в местността \"Оборище\" се открива първото народно събрание. В него участват 65 делегати от 60 селища. След направената равносметка на извършената подготовка, е гласувано правото на широки пълномощия за апостолите при решаването на всякакъв вид въпроси. За център на въстанието се утвърждава Панагюрище. Обсъжда се тактиката. Налага се мнението да се създадат няколко опорни въстанически бази в Средногорието, където да се евакуира населението от околните села. Събранието приема решение за незабавно вдигане на бунт. На 1 май 1876г. съставена е комисия, която да изработи конкретния план за бойни действия. В нея наред с всички апостоли влизат и В. Петлешков, поп Грую, Г. Ненчев, Н. Караджов и др.

На 16 април 1876г. заседанията на Първото българско народно събрание завършват. Бенковски веднага изпраща куриери до останалите окръзи, за да ги уведоми за взетите решения.

По своя характер подготвителната работа, извършена от апостолите на Гюргевския комитет с революционерите по места, е организационна, политическа и военнотехническа. Най-лесно и най-добре е извършена организационната, защото революционните комитети по места са изградени няколко години по-рано от Васил Левски и съратниците му. След неговата смърт комитетите са разстроени, но организацията не престава да съществува. Сериозни опити за нейното съживяване и активизиране правят продължителите на движението. Двама от заместниците на Левски - Ст. Стамболов и П. Волов играят първостепенна роля в организирането на въстанията от 1875 - 1876г. Така се получава известна приемственост в организационната подготовка на въстаническото движение през 70-те години на XIX век. Въпреки това гюргевските дейци, изграждайки комитетската организация на основата на ВРО на Левски, не разширяват комитетската мрежа, а дори по териториален обхват я стесняват. Много селища в Добруджа, Плевенско, Софийско, Пиротско, Видинско, Загорието, Хасковско и др. остават извън подготовката. Връщане назад в сравнение с постигнатото от Левски е, че гюргевските дейци разпускат образувания от тях централен орган и не създават такъв вътре в страната.

Във военнотехническата подготовка апостолите не възприемат идеята на Левски за вдигане на въстанието през зимата, но се стремят да го подготвят съгласно неговите идеи - като общобългарско, обхващащо определени райони на Мизия, Тракия, Македония с цел създаването на \"Привременно българско правителство\". Основните трудности са набирането и доставянето на модерно оръжие. Усилията са насочени към издирване на старо оръжие, направа на дървена артилерия и снабдяването с муниции.

За предстоящото въстание се подготвя и емиграцията в Румъния и Южна Русия. В Одеса е създаден \"Комитет за освобождаване на България\". Организират се чети, които трябва да навлязат в родината, след избухването на въстанието. Емигрантите се опитват да установят контакти със Сърбия, за съгласувани действия срещу общия враг. Сред емиграцията, обаче поради липса на обща революционна организация се срещат твърде противоречиви и неборчески настроения. \"Младите\" се стремят към действия, а \"старите\" предпочитат да осъществят своите желания с мирни средства. Раздвоението на емиграцията, нейната нерешителност са причина за пасивността на близо милион българи, които със средствата и възможностите си са способни да станат главно ядро на въстанието.

Поради предателство въстанието избухва преждевременно. Турските власти взимат незабавни мерки за смазването на бунта още в зародиша му. В много селища са изпратени конни и полицейски групи. В пълна бойна готовност е поставена нередовната войска - башибозукът. Решено е да се арестуват водачите на въстаниците. За тази цел на 19 април 1876г. в Копривщица пристига наказателна група, която се опитва да залови ръководителя на местните революционери Тодор Каблешков. Той успява да се укрие и свиква копривщенските дейци на съвещание, на което се решава незабавно обявяване на въстанието. На следващия ден, 20 април, организиран въстанически отряд напада конака и го превзема. Това служи като сигнал за започването на въстанието. Установява се революционна власт. Каблешков изпраща писмо, известно като \"Кървавото писмо\". С неговото получаване панагюрци решават да вдигнат въстание в целия окръг. Нападат конака и го превземат. Така в Панагюрище се установява орган на революционна власт -\"Временно правителство\". За комендант на града е назначен Иван Соколов. Веднага са изпратени конни куриери до всички селища със заповед за незабавно действие. Поверявайки ръководството на Панагюрище в ръцете на привременното правителство, апостолите се отправят към другите селища на окръга, за да подготвят и организират работата им. Волов и Икономов поемат североизточния край на района, а Бенковски събира конна чета и тръгва към селата на югозапад от Панагюрище. Четата, наречена Хвърковата, трябва да съгласува действията на въстаналите от различните селища, да нанася неочаквани удари на врага, да подпомага изпадналите в затруднение.

След Копривщица и Панагюрище въстават Клисура и Стрелча. В Клисура въстанието е обявено веднага след получаването на \"Кървавото писмо\". Въстаниците прогонват турските чиновници и полицаи и завземат изходните пунктове на града. Междувременно Хвърковата чета помага на въстаническия отряд в с.Петрич да. отблъсне многочисления башибозук. На 25 април тя се отправя към въстаническия лагер на връх Еледжик. След дадените от Бенковски наставления, четата заминава за Сестримо и Белово. След кратък престой по тези места тя отново се отправя към Еледжик и Петрич, където настъпва голяма башибозушка и редовна войска. След пристигналото съобщение от Панагюрище за неудържимия вражески натиск четата полетява натам. Въпреки небивалия героизъм и себеотрицание турската войска пробива въстаническата отбрана. На 1 май лагерът при Еледжик е превзет и опожарен, а бранителите му са подложени на сеч. Малка част от тях успяват да се спасят в планината. Същият ден е разбита съпротивата и на въстаниците от с. Петрич. Междувременно към Клисура настъпват от няколко страни многобройна войска и артилерия. Отчаяната саможертвеност на бунтовниците не спасява селото и то е ограбено и опожарено.

В Панагюрище, въпреки че отбраната е добра, неудържимо настъпва турска войска. Скоро е прекършена отбраната на смелите въстаници. Започват сражения за всяка махала, улица, за всяка къща. Самоотвержените панагюрци дълго отбиват атаките на противника, а когато няма изход, сами слагат край на живота си. Скоро героичното селище е обгърнато от огън и дим.

Копривщица е спасена благодарение на огромния откуп, който българските първенци предлагат на Хафъз паша. Въоръжените въстаници успяват да се изтеглят в планината.

Освен в Средногорието въстанието се разпространява и по селата на Родопите - Брацигово, Перущица, Берковица, Пещера и Батак.

Под ръководството на В. Петлешков в Брацигово не се осланят само на пасивна отбрана. Тук въстаниците предприемат няколко успешни нападения срещу струпаните в околността башибозуци, но по-късно в продължение на седмица отбиват атаките им. Налага се да започнат преговори. Селото е спасено, но за сметка на последвали масови арести. Арестуваният В. Петлешков, подложен на нечовешки изтезания, не издава никого от другарите си, дори когато го изгорят жив на клада.

Отбраната на-Перущица е ръководена от учителя П. Бонев, Спас Гинов, братя Тилеви. Сраженията започват на 27 април. Към селото настъпват фанатизирани башибозушки групи. Въстаниците успяват да задържат няколко часа врага. Скоро отбраната е пробита и башибозуците нахлуват в селото. Започват кървави сражения. Загива П. Бонев. Група въстаници и част от населението успяват да се измъкнат от вражеския обръч. Останалите намират единствена опора и убежище в църквата. Завинаги паметни ще останат драматичните минути, които преживяват последните защитници на Перущица. Сградата на църквата е атакувана с куршуми и огън. Под тресящия се от залпове покрив, сред отровната смрад на огъня и сърцераздирателните писъци на ужасените деца и жени перущенци предпочитат смъртта пред угрозата да попаднат живи в ръцете на турците. Разорена, посечена и озлочестена Перущица престава да се съпротивлява. Тя дава най-великия пример за саможертва по време на априлските събития през 1876 година.

Трагична е съдбата и на Батак. Тук въстанието се ръководи от П. Горанов, Стефан и Ангел Трендафилови и др. Селото е обсадено. Първите атаки на врага са геройски отблъснати, но скоро сраженията се пренасят в самите покрайнини. С настъпването на нощта баташките ръководители решават да използват тъмнината и да изведат населението в планината. Част от хората, объркани и изплашени, искат да останат в селото и да молят за пощада. На другия те слагат оръжие и се предават, разчитайки на милост. Но разправата с тях е жестока. Тогава останалите решават да търсят убежище в църквата, училището и в някои по-големи къщи, като се съпротивляват отчаяно.

С разгрома на Батак, Перущица и Брацигово завършва величавата съпротива на родопчани. В това време четата на Бенковски попада на потеря и е разбита. Загива смелият вдъхновител и вожд на Априлското въстание Георги Бенковски.

Въстаническите действия в Търновския окръг са осуетени от контрамерките на властта. Арестувани са Г. Измирлиев, Ив. Семержиев, Ст. Пешев. Най-значителната въстаническа проява тук е представена от организираната голяма част, съставена от селата в северозападния край. На 27 април в с. Мусина е свикано съвещание на дейците от района под ръководството на поп Харитон. След получаването на \"кървавото писмо\" въстанически групи от Мусина се отправят към Бяла черква, Михалци, Дичин, Вишовград и др. Броят на четниците достига 200 души. Те са водени от войводата поп Харитон и П. Пармаков - офицер от руската армия. В щаба на четата влизат Бачо Киро, Хр. Караминков, Т. Лефтеров и др. Отрядът се отправя към Стара планина. На 29 април въстаниците достигат до Дряновския манастир и спират на почивка. Междувременно турските потери успяват да заемат позиции на околните височини и по този начин четата попада в обсада. Започва битка, която продължава девет дни. Малобройната чета многократно отбива пристъпите на превъзхождащия противник. Положението й се утежнява след взрив в помещението с боеприпасите, което ослепява поп Харитон. Огънят руши манастирските стени, но четниците не отслабват съпротивата. Поемайки ръководството на четата, Пармаков решава през нощта да се измъкнат от обсадата. Вражеският кордон не може да бъде пробит. В яростната схватка Пармаков и много четници загиват. Само малка част заедно с Бачо Киро, успява да се измъкне през нощта. На следващия ден - 8 май, турците успяват да сломят героичните усилия на шепа въстаници, превземат манастира и го подлагат на опожаряване.

Габровските революционери, научавайки за четата на поп Харитон, решават да организират въстанически отряд, който да се слее с нея. За главен войвода е избран Цанко Дюстабанов. Формира се чета от 219 бойци. В нейния щаб влизат Хр. Конклиев, П. Постомпиров, Г. Бочаров и др. Целта е да се мине през повече селища, където да увлече населението. Действията на Дюстабановата чета са свързани с боевете в Батошево, Кръвеник и Ново село. Междувременно турските власти предприемат решителна контраатака. Отбраната на Ново село е ръководена от Карагьозов, А. .Драганов и др. В ожесточените схватки са дадени много жертви. На 5 май в Кръвеник и Ново село пристига четата на Дюстабанов. Част от нея заминава на помощ в Батошево, където се води кръвопролитен бой. Под натиска на нови вражески подкрепления отбраната е сломена. Черкезката конница подлага на небивала сеч всичко по своя път. Батошево пламва в пожари.

На 9 май са подновени пристъпите срещу Кръвеник и разтроената отбрана не издържа. Под ножа на врага падат жени, деца старци. След успелите да избягат в планината са изпратени потери, които посичат всички, когото настигнат. Малка група габровски въстаници начело с Ц. Дюстабанов се събират на връх Марагидик . Нападнати от башибозуци, те успяват да ги отблъснат. Веднага след това са атакувани в гръб и разбити. След няколко дневно укриване раненият Дюстабанов е заловен. Същата участ последва Карагьозов, Дабев, Филчев и много други.

Опит за въстание е правен и в тревненските села. Под ръководството на Хр. Патрев, Ст. Гъдев и Т. Кирков е формирана чета. На 9 май тя влиза в бой с редовни войски и башибозук в околностите на с. Нова махала. Тук е разбита, а успелите да се укрият са заловени и унищожени. Поради предателство са разкрити и обезвредени революционните комитети в Горна Оряховица и Лясковец.

В Сливенския окръг въстанието има по-ограничени размери. Арестите, които започват в навечерието на обявяването му, разстройват замислените действия. Научавайки за започналата борба в Панагюрище, сливенските революционери свикват събрание. Набелязан е план за извеждането на въстаниците в Балкана. Малка част от събралите се хора, заедно с Ил. Драгостинов и Г. Обретенов заминават за укрепения лагер на Стоил войвода. По-късно към него се присъединяват ямболските въстаници, предвождали от Г. Дражев. На 7 май четата поема към Нейково и Жеравна. В нея постъпват още около 40 доброволци. Тук тя влиза в бой с турската войска. Отбивайки атаката, четата продължава похода си към Твърдишкия Балкан. При прохода Вратник тя е нападната. Убит е Ил. Драгостинов и много четници. Малка част, водена от Стоил войвода се отскубва и отправя към Бяла, но скоро четниците са разпръснати, а войводата е убит. Краят на четата е край на въстанието в Сливенски окръг.

Докато другите окръзи се сражават, само във Врачански революционен район цари затишие.Опитът на Ст. Заимов да вдигне въстаниците във Враца претърпява неуспех. Всички усилия на апостолите тук са насочени към организирането на чета във Влашко. Въстаническите действия в този окръг са представени от похода на Ботевата чета. След започване на подготовката за въстание у Ботев закипява революционна страст. Подпомогнат от Н. Обретенов и Г. Апостолов, той се заема да организира чета, с която да подкрепи въстанието. На 16 май четниците овладяват австрийския кораб “Радецки” и преминават на отсрещния бряг. Стъпвайки на българска земя, западно от с.Козлодуй, веднага поемат на юг, към Врачанския Балкан. Въстанието в цялата страна вече е смазано, затова е безуспешен опитът на четата да увлече нови въстаници. На 18 май без подкрепление, четата стига до височината Милин камък. Тук успява да заеме добри позиции и води бой с многочислена турска войска, в която падат убити 30 бойци. Използвайки примирието през нощта, четата се измъква от обкръжението и се насочва към Веслец, където очаква помощ. Многобройните арести не позволяват на врачанските съмишленици да се присъединят към четата. Въпреки това тя продължава смелия си поход към Врачанския Балкан. По върховете Камарата, Купена и Околчица води тежък неравен бой с многочислен противник. Вечерта след приключване на боя край източния склон на Камарата, на 20/2 юни/ Ботев пада убит. Вестта за смъртта на войводата разстройва четниците. Само няколко души успяват да се измъкнат в Сърбия и Румъния.

На 16 май, почти едновременно с Ботевата чета при Тутракан минава и малка чета от 15 души, водена от сливенеца Таньо Стоянов. На път за Сливенския балкан тя е унищожена. С това отшумяват и последните събития на априлската епопея през 1876 година.

Въпреки героизма, проявен от въстаниците, султанската власт потушава с небивала жестокост Априлското въстание. Хиляди мъже, жени и деца са избити, арестувани и изтезавани в затворите, десетки български селища са опожарени и разграбени. Стихията на башибозушките безчинства дълго време свирепства из българските села. За военното поражение на въстанието допринасят както неравностойните съотношения на бойните сили, така и редица други фактори. Слабостта на българската буржоазия, резултат от историческите условия, в които се създава, е една от главните причини за неуспеха на въстанието. Слаба икономически, раздробена, неподготвена политически, буржоазията - хегемонът на Април - 1876г., не може да подготви - материално и морално една победоносна революция. Не е в състояние след смъртта на Левски,. да излъчи народни водачи, да обедини нацията за решителни действия. Затова в хода на въстанието съотношението на силите не се оказва в полза на българите. Срещу модерната въоръжена армия и фанатизирани башибозушки орди българските въстаници излизат със стари пушки и ловно оръжие, срещу модерните оръжия с черешови топчета. Неорганизираната българска буржоазия е лишена от сериозни контакти с чуждия свят,които да мобилизират широка международна подкрепа в полза на българската кауза. В решителния момент нито една Велика сила не се застъпва за българите. Русия преценява, че не е готова за решителни действия. Англия остава вярна на традиционната си политика - закрилата на империята. Франция след разгрома във Френско-пруската война не играе решаваща роля в Ориента. Австро-Унгария също не е заинтересована да подпомогне успеха на българската революция, защото тази промяна ще попречи на анексионистичните й амбиции. Едва по-късно, научавайки за башибозушките изстъпления, Европа проявява благородство към българина.

Причините за неуспеха на въстанието се коренят и в състоянието на българската нация, в нейните възможности, консолидация, в отраженията на робството върху националния дух. По време на самото въстание българската нация не се оказва единна и организирана. Докато в Средногорието умират в българи, то в Североизточна и Северозападна България селяните продължават ежедневието си, недокоснати от националната трагедия. Националната разпокъсаност се отразява върху единството на революционните сили. При това положение не е възможно да се проведе всенародно въстание което да доведе до освобождението на България. Оттук водят началото организационните и тактически грешки по време на подготовката и хода на въстанието. По своя замисъл, организация и изпълнение то отстъпва от постиженията на революционно-демократичната мисъл, от идеите на Левски. Според него българската революция може да успее, ако е всенародна, ако се подготви организирано и тактически, разполага със сили да унищожи военната мощ на Империята и неутрализира балканския национализъм. Тя според Левски може да се използва външна помощ, само когато движението се превърне в самостоятелно, с реални сили. Априлските дейци отстъпват от заветите на Левски. Те подготвят въстанието набързо. То е лишено от единен ръководен център, който да съгласува действията върху базата на обща стратегия и тактика, каквито в хода на въстанието липсват. Всичко това допринася въстанието да не получи размаха и продължителността желани от инициаторите му. Самите те не вярват в успеха му. Те го разглеждат като акция, която трябва да покаже на Европа, че положението е нетърпимо и исторически невъзможно. Тук априлци успяват - сведенията за невероятната жестокост, проявена при потушаването на Априлското въстание, достигат до външния свят и предизвикват възмущението на европейското обществено мнение. Редица бележити представители на световната култура надигат глас в подкрепа на българския народ и обсъждат нечуваните злодеяния на властите. Голяма роля за изнасянето на компрометиращи Портата факти имат участниците в предизвиканата международна анкета - американският посланик в Цариград Скайлер и руския консул в Одрин Церетелев. Потресаващо впечатление правят статиите на Макгахан, кореспондент на в. \"Дейли нюз\". В Полша, Унгария, Италия, Чехия се организират протестни митинги, събират се помощи за пострадалите. Със средствата на лейди Стансфорд е открита болница в Батак. Срещу извършените жестокости протестират френският публицист Емил де Жирарден и писателят Виктор Юго. В Италия Джузепе Гарибалди зове балканските славяни на решителен бой срещу угнетителите. Априлските събития намират широк отзвук в Австро-Унгария, Германия и Румъния. Те вълнуват и руската общественост. В полза на България се застъпват великите руски писатели и учени Л. Толстой, Тургенев, Достоевски, Аксаков, Менделеев и др. Организират се славянски комитети за материално подпомагане на пострадалите. Много деца, предимно девойки, чиито родители за загинали, са приети на учение в Русия. Активно в помощта участва Одеското българско настоятелство.

Априлското въстание провокира за първи път международна акция в защита на българския народ. В широкото движение в подкрепа на България участват най-големите умове на XIX век. То принуждава европейската дипломация отново да се заеме е Източния въпрос. Това подтиква Русия към непосредствена военна акция срещу Османската империя. Събитията от 1876 до 1878г., сред които централно място заема Априлското въстание, довеждат до освобождението на България.

Tedi4ka
03-20-2009, 13:09
Априлското въстание 1876 г.


УВОД: През 1875 г. Източният въпрос навлиза в поредна криза, която започва с въстание в Босна и Херцеговина против местната и централна османо-турска администрация. През есента на същата година българите организират опит за въстание, известен като Старозагорското въстание от 1875 г, Липсата на достатъчно време за подготовка, слабата организация и недостатъчното въоръжение са причина въстанието да има само някои локални прояви – най-ярки в Стара Загора под ръководството на Стефан Стамболов, и да завърши с неуспех. Въстанието от 1875 г. убеждава, че за да има успех едно движение вътре в България, то трчбва да бъде масово и добре организирано и не трябва да се свързва единствено с външни фактори и сили, а да избухне тогава, когато съществуват благоприятни условия
Извори: Въпросът за ............се реконструира въз основа на различни по характер домашни и чужди извори.
Домашни: Особено важни са домашните извори, тъй като те дават възможност на изследователя да проучи как през епохата на Възраждането българите виждат своето място в историческия процес и което е особено важно те служат като своеобразен коректив на редица представи, които чуждите извори създават за историческото ни развитие през възрожденската епоха. За ............... можем да посочим следните домашни извори: лични и учрежденски фондове, съхранени в българските архивни учреждения, българският периодичен печат, мемоари на Ст. Заимов,Н. Обретенов, З. Стоянов и др., кореспонденция и дневници на участници в събитията и др.
Чужди: Проследяването на възрожденската ни история е немислимо без привличането и на чужди извори. По важни от тях за този период са: официалните османотурски документи, документи от архивите на Великите сили и съседните балкански държави, европейският периодичен печат, доклади на анкетни комисии и др.
Историография: Въпросът ...........е предмет на изследване от редица историци. Освен основополагащият труд на Николай Генчев (“Българското възраждане”) , специализирани изследвания по темата имат К. Косев, Н. Жечев, Д. Дойнов – “История на Априлското въстание”, Д. Страшимиров – “История на Априлското въстание” и д-р.
ИЗЛОЖЕНИЕ:
Подготовка на Априлското въстание
Гюргевски революционен комитет (ГРК)
а) създаване и дейност на ГРК (11-12 ноември – 25 декември 1975 г.)
б) участници в комитета (ок. 15-17 души – Ст. Стамболов, Ст. Заимов, Г. Бенковски, Н. Обретенов. П. Волов, Ил. Драгостинов и д-р.)
в) изготвяне на плана на бъдещото въстание в Бълария и основните му компоненти:
брой на революционните окръзи и техните апостоли
В научната литература има спор за броя на революционните окръзи. Различията при определяне броя на окръзите произтичат от информацията, която се съдържа в мемоарната литература. Двамата най-авторитетни мемоаристи на Априлското въстание и активни участници в него – З. Стоянов и Ст. Заимов застъпват противоположни мнения. Първият твърди, че окръзите са четири, а Ст. Заимов – пет.

Tedi4ka
03-20-2009, 13:10
Априлското въстание (1876 г.)



Средата на 70-те години на XIX век отбелязва кулминацията в развитието на възрожденските процеси в българското общество. В резултат на просветните и църковни борби, на промените, породени от Кримската война, значително укрепва самочувствието и националното самосъзнание на българите. Създават се първите български организации в лицето на Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина, първата българска национална институция – българската Екзархия (1870 г.), направени са първите опити за организиране на национално-освободителното движение чрез легиите на Раковски и Каравлов. Дейността на Раковски, Каравелов, Ботев и Левски и революционните комитети, създадени и ръководени от тях, съдействат за изграждането на българската национално-освободителна идеология и оформянето на стратегията на освободителното движение. Смъртта на Левски и последвалата я криза на БРЦК нанася силен удар на българското национално-осовободително движение. При все това в средата на 70-те години на XIX век Херцеговинската криза привлича вниманието на Великите сили към Балканите и създава възможност българският национален въпрос да попадне в сферата на техните интереси.
Въстанието на сърбите от Херцеговина от лятото на 1875 година, последвани от сърбите от Босна, изправя Сърбия и Османската империя пред война. Това предизвиква раздвижване на Великите сили, чиито интереси са сложно преплетени в Източния въпрос. Това въстание раздвижва и балканските народи, които виждат в него възможност за различни комбинации с цел извоюване на собствената си държавна независимост.
Херцеговинската криза от 1875 година изправя Русия пред необходимостта да преоцени политиката по Източния въпрос, която тя поддържа от края на Кримската война. Ако до Кримската война Русия е водещата сила в Източния въпрос и именно тя направлява национално-освободителните движения на балканските славяни и православни, тежкото поражение, което тя търпи в Кримската война, я превръща във второстепенна сила. Русия не само губи приоритетите си на Балканите, но е изправена пред необходимостта да преоцени цялостната си политика по Източния въпрос, тъй като тайното споразумение към Парижкия мир (март 1856 г.) предвижда всеки опит да се промени статуквото на Османската империя да бъде третиран като повод за война. Претърпяла тежко поражение, Русия се стреми на всяка цена да не бъде въвличана в нова война, което би било катастрофално за нея. Цялостната й политика по Източния въпрос още от началото на XVIII век, обаче, се крепи на подпомагането на балканските национално-освободителни движения, достигнало до оформянето на цялостна доктрина, наречена “руско месианство”. Съгласно тази доктрина Русия се стреми да се наложи като спасител, обединител и предводител на всички славяни и православни. Променените реалности след Кримската война, обаче, изправят Русия пред избора или да се съобрази с условията на тайната конвенция и да оттегли подкрепата си за балканските национално-освободителни движения, в резултат на което да загуби авторитета и влиянието си сред балканските народи, или да продължи с дотогавашната си политика на подкрепа за техните национално-освободителни борби, като поеме риска да бъде въвлечена в нова война, което след тежкото поражение от Кримската война би било равнозначно на катастрофа. Преоценката на руската външна политика и търсенето на нови пътища пред нея довеждат до оформянето на три течения в руската политическа мисъл. Първото течение обединява така наречените славянофили, които, водени от идеите на славянската и православната солидарност, настояват за неизменност на дотогавашната руска балканска политика. На другата крайност отива течението, водено от военния министър Милютин, според когото Русия няма интереси на Балканите. Той твърди, че всеки опит на Русия да се намесва в Източния въпрос й донася само загуби, а не дивиденти. Ето защо според него е необходима тотална преориентация на руската външна политика, която би трябвало да се насочи към Средния и Далечния Изток, преди конкурентното английско влияние да е успяло да се утвърди там. В крайна сметка надделява третото течение, представено от канцлера Горчаков. То поддържа компромисната линия, според която Русия има безспорни интереси на Балканите, но не може да си позволи дотогавашната политика на тяхното отстояване. Според него, за да не загуби авторитета си пред балканските народи, Русия трябва да продължи с подкрепата си за тях, но по такъв начин, че да избегне въвличането си в нова война. Ето защо Русия залага само на подкрепата за просветните и църковни борби на балканските славяни и православни, опитвайки се така да балансира, че да не загуби авторитета си пред тях, но и да не допусне да бъде въвлечена в каквито и да било военни действия. Ето защо Русия категорично отказва да толерира каквито и да било опити за въоръжени акции и въстания против статуквото в Османската империя, което означава, че подобни действия от страна на покорените балкански народи не биха могли да разчитат на реалната руска подкрепа. Херцеговинската криза от 1875 година поставя под въпрос авторитета на Русия, още повече, че тя засяга и Сърбия, която има ключово значение за руските интереси на Балканите. През целия XIX век Сърбия е обект на интересите на Австро-Унгария, която се стреми да измести руското влияние на Балканите. Със своето географско положение именно Сърбия играе ролята на “врата” между Балканите и Средна Европа, така че Русия не би могла да си позоволи да загуби авторитета си в Белград. Ето защо с избухването на Херцеговинското въстание и разрастването на кризата става ясно, че въпреки нежеланието на Русия да бъде въвличана в балканските конфликти, тя ще бъде принудена да се намеси, за да запази влиянието си на полуострова. Още повече, че от началото на 70-те години в Източния въпрос се намесва и една нова сила – Германия. Обединена в резултат на две войни – Австро-Пруската (1866 г.) и Френско-Пруската (1871 г.), Германия е изправена пред необходимостта да се утвърждава като велика сила в съперничество главно с Австро-Унгария и Франция. Нуждата от съюзници тласка към сближение Германия и Русия, които трябва да преодоляват дипломатическата изолация, в която се намират, и да се утвърждават на континента. Същевременно Ото фон Бисмарк се стреми да използва съюза с Русия по такъв начин, че да я унищожи като бъдещ съперник на Германия. За тази цел Бисмарк възнамерява да използва Източния въпрос, който е от жизнено значение за руските интереси. Тъй като Германия няма преки интереси на Балканите, тя би могла да се меси в Източния въпрос, без да поема какъвто и да било риск. Ето защо за Бисмарк от първостепенно значение става въвличането на Русия във война на Балканите, което би помогнало на Германия да се утвърди на континента пред Франция и Австро-Унгария и същевременно би било пагубно за Русия. Така че, Германия демонстрира силна подкрепа за балканските национално-освободителни движения.
При все, че първоначално Русия се ограничава с дипломатическа активност, кризата дава повод на българите да се стремят да извлекат максимални дивиденти от нея. Именно с тази цел през септември 1875 година е организиран един неуспешен опит за въстание в българските земи (Старозагорското въстание), чиято цел е да привлече погледите на европейската дипломация към българския национален въпрос. Въпреки разгрома на Старозагорското въстание, разрастването на Херцеговинската криза и опасността от сръбско-турска война дават повод за подготовка на ново въстание в българските земи. Ето защо през ноември 1875 година част от дейците на БРЦК се събират в Гюргево, за да обсъдят организирането на новото въстание. Оскъдните извори за тези събрания не позволяват с точност да се определи кога се провеждат и какви въпроси точно са обсъждани. В историческата наука се приема, че най-вероятно те заседават под председателството на Стефан Стамболов, който е най-авторитетната фигура след оттеглянето на Каравелов и Ботев. Приема се като най-вероятно, че заседанията приключват около 25 декември 1875 година, като комитетът решава да се обяви въстание в българските земи през май 1876 година. Страната е разделена на 5 (според спомените на Никола Обретенов и Стоян Заимов) или на 4 (според Захари Стоянов) революционни окръга. Първи окръг, с център старата столица Търново, обхваща Търновско, Габровско, Севлиевско и Троянско, отчасти Русенско и Разградско. За главен апостол на окръга е определен Стефан Стамболов с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков. Втори, Сливенски окръг обхваща източния Балкан и Ямболско. За главен апостол е определен Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил Войвода. Врачанският трети окръг е под началството на Стоян Заимов с помощници Никола Славков, Никола Обретенов и Георги Икономов. Четвърти, Пловдивски окръг, за чийто център по-късно е определено Панагюрище, е оглавен от Панайот Волов с помощници Георги Бенковски, Захари Стоянов и Георги Икономов (който първоначално е в Сливенски окръг). В историческата наука има много спорове и хипотези относно петия окръг (обхващащ Софийско, Кюстендилско и отчасти Македония). Много учени не приемат неговото съществуване, базирайки се на спомените на Захари Стоянов. Други считат, че той не е създаден поради провала на Никола Славков, който е изпратен там да организира комитетската мрежа. Тъй като турската полиция зпочва да преследва Никола Обретенов и други дейци, те са принудени да се върнат в Румъния, което пречи на подготовката на въстанието южно от Западна Стара планина.
Гюргевският комитет избира отбранителна стратегия за въстанието, предвиждаща укрепени лагери в планините, диверсионни акции и пожари в големите градове, прекъсване на телеграфни и железопътни линии и т.н. В историческата наука се приема, че с приключването на заседанията на Гюргевския комитет той се разпуска, така че в Румъния не остава под никаква форма организация, която да координира действията на отделните окръзи. Столицата на първи окръг – Търновски, който е определен за централен, също не успява да изпълни тези функции.
Подготовката за въстанието започва с пристигането на апостолите в определените им окръзи. Поради липсата на връзка между тях тя е твърде неравномерна. Отсъствието на фигура със стратегическо мислене от ранга на Левски или Раковски продължава да дава своя отпечатък.
В първи Търновски окръг заедно със Стефан Стамболов се установяват бившият руски офицер Петър Пармаков, войводата поп Харитон Халачев и др. Те се опират на местни дейци като Матей Преображенски, Бачо Киро, Стефан Пешев и др. Възстановена е комитетската мрежа, създадена още от Левски. Сериозен недостатък на тяхната подготовка, обаче, е липсата на финансови средства и оръжие.
В Сливенски окръг Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се сблъскват с четническото мислене на Стоил Войвода. Там не се възстановява комитетската мрежа, слаба е пропагандата на каузата на въстанието сред населението. Според Стоил Войвода подготовката трябва да се ограничи с изграждането на въстанически лагер в планината.
Слаба остава подготовката и във Врачански окръг, както поради провали и арести, така и поради невъзможността на Стоян Заимов да се наложи като лидер.
Най-значима е подготовката за въстание в четвърти, Пловдивски окръг. Възобновена и разширена е комитетската мрежа от времето на Левски. В дейността на комитетите се включват Тодор Каблешков, Павел Бобеков, Васил Петлешков и др. Водещи са позициите на помощник-апостола Георги Бенковски, който постепенно се налага пред главния апостол Панайот Волов.
Бенковски и Волов наблягат на военно-техническата подготовка, която е подценявана в останалите окръзи. Комитетите по места са задължени да изработят точни статистики на хората, оръжието, припасите и т.н., да водят военни занятия и др. Именно този окръг, обаче, не получава военни инструктори. Оскъдни са и неговите финансови средства, което пречи да се закупи достатъчно оръжие.
На 14 април панагюрските апостоли свикват Народно събрание в Оборище, където Бенковски получава извънредни пълномощия за ръководене на въстанието. Съставена е комисия, която да изработи оперативен план за отбраната на 11-те укрепени пункта, където да бъдат събрани мирното население и въоръжените сили.
Извън обсега на подготовката за въстание остават значителни територии от българските земи. На практика тя обхваща Старопланинския масив и принадлежащите му територии. Емиграцията остава недостатъчно информирана и включена в подготовката на въстанието. Отсъствието на ръководна организация от типа на БРЦК не позволява да бъдат координирани усилията на отделните революционни окръзи, както и на българските колонии в много румънски градове. Подготовката на чети остава само на начален етап.
Информирането на турските власти за подготовката на въстанието е от страна на един от участниците в събранието в Оборище – Ненко Терзийски от село Балдево. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище са изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват лидерите на местния комитет. При опит да бъде арестуван Тодор Каблешков копривщенските дейци нападат и прогонват полицията. Убит е мюдюринът, а в градчето е установена властта на въстаниците. Каблешков изпраща в Панагюрище прословутото “Кърваво писмо”, с което се обявява началото на въстанието. Още следобеда на същия ден (20 април 1876 година) Бенковски обявява началото на въстанието в целия IV революционен окръг. Това избързване от предварително обявената дата (1 май) не е съгласувано с останалите три окръга и повлиява отрицателно на цялата въстаническа акция, тъй като предотвратява предварително заплануваното едновременно обявяване на въстанието във всички окръзи.
След обявяването на въстанието в Панагюрище властта е поверена на военен съвет (временно правителство) начело с Павел Бобеков. За военен комендант е определен Иван Соколов от Пазарджик. Окръгът е разделен на два района, като Волов и Икономов заминават за източния (Копривщица, Клисура и Карлово). Със своята конна “хвърковата чета” Бенковски ръководи западния район, обикаляйки селата Мечка, Мухово, Поибрене и др. На 22 април тържествено е осветено знамето на въстанието, ушито от местната учителка Райна Попгеоргиева (Райна Княгиня). Бенковски обикаля въстаническите лагери при с.Петрич и връх Еледжик, достигайки до гара Белово. Друга чета, командвана от Орчо Войвода, действа против башибозуците в района на Стрелча. След като към въстаналите райони са насочени редовни, добре въоръжени войски, започва бързото поражение на въстанието. На 26 април пада Клисура. Карловско изобщо не успява да въстане. Лагерът на връх Еледжик е разгромен въпреки отчаяната съпротива, а стеклите се в него българи, включително жени и деца, са избити. На 30 април Хафъз паша превзема и опожарява самото Панагюрище. Копривщица се спасява от разорение благодарение на големия откуп, платен от местните първенци.
Действията южно от Марица също не придобиват очакваната мащабност. Вдигналите се десетина селища образуват три центъра, които нямат общо ръководство и връзка помежду си. Брацигово е превърнат в укрепен лагер, защитаван от около 500 въстаници, но без достатъчно оръжие. Турската артилерия ги принуждава да се предадат, като водачът им Васил Петлешков е убит по изключително жесток начин.
Съпротивата на Перущица остава връх на героичната саможертва на участниците във въстанието. Градчето отбива черкезките атаки, но не успява да отбие редовните части и артилерията на Решид паша от Пловдив. Последната крепост на защитниците остава местната църква. Башибозуците атакуват храма, след което го подпалват . Тогава Кочо Честименски и Спас Гинев избиват своите семейства, след което се самоубиват. Примерът им е последван и от други перущенци. Градът е разорен, а по-голямата част от населението му – избито. Трагична е съдбата и на Батак, който на 4 май е подложен на клане от башибозуците на Ахмед ага.
Така в началото на май въстанието в четвърти окръг фактически е потушено. С малка група въстаници Бенковски се оттегля в Балкана. На 12 май той е убит от засада в местността Костина. Тодор Каблешков е заловен и се самоубива в затвора. Волов и Икономов се удавят в река Янтра, преследвани от турска потеря. От апостолите оцелява единствено Захари Стоянов.
Едва когато въстанието в четвърти окръг вече е потушено, започват акциите в първи Търновски окръг. Окръжното събрание там е осуетено, а ръководните центрове и дейците им парализирани, тъй като ръководителите на организацията Георги Измирлиев, Стефан Пешев, Иван Панов са арестувани, а Стефан Стамболов е принуден да се укрива.
Въстанието в първи окръг протича с четнически акции, без общо ръководство. В Мусина, Бяла Черква, Михалци и други селища е формирана чета с около 200 души с войвода поп Харитон и военен инструктор Петър Пармаков. В нея се включват Бачо Киро, Тодор Лефтеров, Христо Караминков. На 29 април четата се укрепява в Дряновския манастир, където се отбранява 9 дни. Там избухва пожар, който взривява боеприпасите и ослепява поп Харитон. След продължителна обсада четниците са заловени и екзекутирани.
В Габрово е създадена друга чета начело с Цанко Дюстабанов. Тя вдига на въстание селата Кръвеник, Батошево и Ново село. След сражения, продължили цяла седмица, въстанието е потушено.
Слабо и ограничено е въстанието и в Сливенски окръг. Иларион Драгостинов и Георги Обретенов в крайна сметка отиват в лагера на Стоил войвода. Към тях се присъединяват и група въстаници от Ямболско начело с Георги Дражев. Четата е разгромена, а районът е подложен на репресии, въпреки слабите въстанически действия.
Във Врачански окръг въстание не избухва, тъй като там се разполагат турски войски поради очакваната война със Сърбия.
Въстанието намира отзвук и в района на Пиянечко (Македония), където през май 1876 година Димитър Попгеоргиев Беровски, комита от Легията на Раковски, обявява т.нар. Разловско въстание, което бързо е потушено от властите.
Най-ярката проява на подкрепа за въстанието от страна на емиграцията е походът на четата на Ботев, организирана от Никола Обретенов, Георги Апостолов и други врачански дейци. Ботев се включва в нейната подготовка след отказа на старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов да се нагърбят с тази задача. Четата се състои от около 200 души. Неин военен командир е Никола Войновски, а знаменосец – Никола Симов. Четниците овладяват австрийския кораб “Радецки” и на 17 май дебаркират при Козлодуй. Четата се отправя към Враца, но не успява да увлече местните българи. Гонена от потери, Ботевата чета води тежки сражения при Милин камък и Веслец, като заема връх Вола над Враца. На 20 май (2 юни) е убит Ботев. Скоро четата е разбита, като повечето участници в нея са убити.

На 16 май при Тутракан преминава Дунав и друга българска чета – начело с Таньо Стоянов, която се насочва на помощ на въстаниците от Сливенски окръг. По пътя четата е разбита от турска потеря.
Кървавата трагедия на българите, при която загиват над 30 000 души, предизвиква мощна вълна от защита на българския народ сред европейските интелектуалци. За първи път в своята история българите попадат в центъра на вниманието на цивилизования свят. Със своите репортажи в английския “Дейли нюз” Дж. Макгахан прави достояние на британската общественост зверствата на турците спрямо българите. В движението за защита на българите се включват Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Достоевски, Тургенев и др.
Неуспехът на Априлското въстание се дължи както на липсата на единно ръководство и стратегия, така и на недостатъчната подготовка и пропаганда на неговата кауза. Възприетата отбранителна тактика предварително го обрича на военен разгром. Същевременно българите нямат така необходимите контакти сред Великите сили, които да лобират за българската кауза.
Въстанието и жестокото му потушаване са доказателство за невъзможността от по-нататъшно съжителство на мюсюлмани и християни в Османската империя. То изправя цивилизована Европа пред необходимостта да намери разрешение на българския национален въпрос. Провалилата се Цариградска посланическа конференция през декември 1876 година слага край на дипломатическите инициативи и открива пътя на войната.

Tedi4ka
03-20-2009, 13:11
Тези достатъчни ли са :)

Tedi4ka
03-20-2009, 13:11
http://ludogorie.org/aprilsko.htm

girl4eety
03-20-2009, 13:12
Етоти малко информацийка
Априлското въстание избухва на 20 април[1] 1876 г. по стар стил (2 май по нов стил). Това въстание често се разглежда като своеобразен връх на българското национално-освободително движение. Негова задача е освобождение на България от Османската империя.
Избухване [редактиране]

Въстанието е подготвено в разстояние на едва 1 - 2 месеца, с което се обясняват неуспехите в организацията и ходът му. Решението за въстание е взето от отделни активисти на БРЦК (т. нар. Гюргевски комитет), то не е подкрепено от нито една външна сила и в крайна сметка е резултат от усилията на неколцина апостоли. Показателен е фактът че опитите да бъде организиран внос на оръжие от Русия е бил възпрепятстван от имперското руско правителство, нежелаещо самостоятелно надигане на българите. По-сериозна подготовка за бунт била извършена само в IV и I окръзи. Единствено в IV окръг под ръководсвото на Георги Бенковски била създадена постоянно действаща въстаническа милиция контролираща подготовката за въстание. Трескавата подготовка правела впечатление на местните мюсюлмани и на османските власти. Сигурна информация за "предприятието" обаче те получили едва след Оборище от участник в събранието - Ненко Терзийски от Балдево. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище били изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват подстрекателите на "мирната рая". При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие полицията. Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото "Кърваво писмо". Още следобеда на същия ден (20 април 1876 г.), съобразно с решението от Оборище за избягване на провал, Георги Бенковски преждевременно обявил началото на българското въстание. Това избързване с десетина дни изненадало комитетите и повлияло негативно на цялата революционна акция. То обаче било наложено от самите обстоятелства. Предателството заплашвало с провал грижливо изградената организация, както и психологическата подготовка на народа за отчаяни и решителни действия. Избухването на въстанието в IV окръг довело до масови арести на комитетски дейци в другите окръзи, светкавично мобилизиране на нередовни турски части (башибозук) и дислокация на военни подразделения във всички по-големи български градове.
I революционен окръг [редактиране]

Провеждането на въстанието е осуетено от започналите масови арести и репресии. На 26 април са арестувани и по-късно обесени Георги Измирлиев и Иван Панов. Стефан Стамболов решава да вдигне въстание без да го оглави. На 29 април в селата западно от Търново сформират голяма чета (200 души) - четата на поп Харитон с помощници Бачо Киро и Христо Караминков - Бунито. Четата се отправя през нощта към Габрово и на 29 април достига Дряновския манастир. Манастирът е обкръжен от близо 10000 души редовна войска и башибузуци под командването на Фазлъ паша. Битките продължават 9 дена. На 7 май през нощта въстаниците правят опит за пробив при който загиват по-голямата част от тях. Защитата на Дряновския манастир е един от военните върхове на въстанието.
Български въстаници 1876 (картина на В. Антонов)

От Габрово и околните села е сформирана чета от около 400 души с войвода Цанко Дюстабанов. Четата се придвижва на запад и се включва в бойните действия в помощ на въстаналите села между Габрово и Троян. На 9 май четата е разгромена и оцелелите четници отстъпват в Балкана. На 11 май четата е окончателно разгромена след тежък ръкопашен бой под връх Марагидик. Цанко Дюстабанов е заловен и по-късно обесен в Търново.

Трявна и околните села на 5 май се образуват чета от 80 души с войвода Христо Патрев. След няколко сражения на 8 май води битка с редовна войска и е разбита.

Селата между Троян и Габрово въстават масово и образуват свободна въстанническа територия. В продължение на близо две седмици въстанниците яростно отбраняват планинските боази водещи към селата а след това и селата Батошево, Кръвеник, Ново село и събраните в тях жители на околните въстанали села и махали и са разбити след тежки сражения. В борбата им се притичва на помощ Габровската чета и една малка чета от Троян начело с Иван Книговезеца.

Четата на Таньо войвода

На 16 май от Румъния преминава чета от 20 души начело с войводата Таньо Стоянов Куртев.

Тя слиза между селата Дунавец и Пожарево източно от Тутракан. С бърз преход през селата Завет, Побит камък, Липник, Торлак, Попово и достига до село Хайдар (Кардам). Тук четата се сблъсква с турски войски и башибозук и води първото си сражение. На 25 май водят бой близо до село Априлово.

През нощта при проливен дъжд пробива обкръжението и се измъква на височината Куштепе, където е застигната от потеря и разбита.

II революционен окръг [редактиране]

В Сливенския революционен окръг подготовката за въстание е слаба и е възприета четническа тактика.

На 3 май е сформирана чета комитетски дейци от Ямбол и Сливен начело със Стоил войвода. Начело на четата стоял военен съвет в състав Иларион Драгостинов, Георги Обретенов и Георги Дражев. Знаменосец на четата е Стефан Серткостов. На 7 май четата се насочва към селата Нейково и Жеравна които въстават и много селяни се присъединяват към четата (около 120 души). Завалява дъжд, който през нощта преминава в сняг, което подпомага потерите тръгнали след четата. На 9 май се води бой с потеря и редовна войска близо до Раково. На 10 май Стоил войвода с 11 души четници води тежък бой с обкръжилите го потери. Вечерта се измъква от обкръжението и се насочва към село Кечидере, а от там към прохода Вратник. На 13 май в областта Сатмачешма четата е обкръжена и всички са избити.

На 8 май в гората в Ягач до Чирпан е образувана малка чета от комитетски дейци под командването на Георги Тумбев, която се насочва към Средногорието но почти веднага е разбита след сражение с турците.

III революционен окръг [редактиране]

Въстанието не избухва във Врачанско поради големия брой турски войски съсредоточени в региона в очакване на война със Сърбия и малодушието на местните комитетски дейци. При започването на сръбско-турската война през юни във Видинско избухва въстание (селата Флорентин, Ново Село, Гъмзово и др.). Въстанниците масово участват в четите на Михаил Никифоров, Станко Ангелов, Михаил Тепавски, Гено Михов и др. и дават много жертви, особено при боевете около Ново Село. Жителите на 18 села напускат родните си места и бягат в Сърбия и Румъния. На 12 юли 1876 част от четниците на Филип Тотю се отделят в нова чета и под командването на войводата Сидер Грънчаров навлизат в България по билото на Стара Планина с цел да се присъединят към предполагаемото въстание. След многобройни сражения и последните групи четници окончателно са разбити в Троянския балкан.

Четата на Христо Ботев

Христо Ботев подготвя чета във Влашко, чиято цел е да подпомогне въстанието във Врачанския революционен окръг. Числеността и наброява 205 души. За военен ръководител е определен Никола Войновски който е имал чин подпоручик от руската армия. Знаменосец - Никола Симов - Коруто.

На 29 май 1876 г. четниците превземат командването на парахода "Радецки" и се десантират на българския бряг близо до Козлодуй. С бърз преход се отправят към Враца, като до вечерта достигат до с. Бутан. Въпреки умората четата продължава марша и през нощта и до сутринта достига до моста около с. Оходен. След кратка почивка продължават към с. Баница, но там са пресрещнати от башибозук и черкези. Поради това четата се оттегля към височината Милин камък. Завързва се сражение в което към 14ч. се присъединяват и пристигналите от Враца две роти и две оръдия редовни войски.

През нощта четата пробива обръча и до сутринта на 1 юни достига Веслец. Тук четата си почива, а изпратените до Враца разузнавачи донасят, че въстанието там не се е състояло. Ръководството решава да се оттегли към Балкана. Следващата цел на четата е Косталевския мост, където според плана е трябвало да се съберат въстанниците от Долна и Горна Кремена и съседните села.

Призори четата достига района на връх Таушаница. Тук ги нападат два табора пехота, артилерийски взвод с две оръдия, башибозук и черкези. Съотношението на силите е около 10:1 в полза на турците. Ето защо четата се отправя към връх Вола и заема отбрана по височините Камарата, Купен и Околчица. През целия ден неколкократно са отбити атаките на противника. Вечерта боят затихнал и Христо Ботев заедно с щаба се събират около една скала за да решат действията на четата за следващия ден. В това време с единичен изстрел е убит войводата.

Войновски е избран за негов заместник. Под негово ръководство четата води бой в района на село Лютиброд. Преследвана от потери четата на Войновски се добира чак до Троянския балкан. На 13 юни и в района на с. Шипково е разбита окончателно.

IV революционен окръг [редактиране]

След обявяването на въстанието властта в Панагюрище била поверена на Военен съвет, още известен като Привременно правителство начело с Павел Бобеков. Окръгът бил разделен на два района, като Волов и Икономов заминали за източния (Копривщица, Клисура, Карлово). Със своята конна "хвърковата чета" Бенковски ръководел западния, вдигайки на оръжие будните български села Мечка(сега Оборище), Поибрене, Баня и др. На 22 април в Панагюрище тържествено била обявена свободата и било осветено знамето на Райна Княгиня. Друга чета, командвана от Орчо Войвода, действала против башибозуците в Стрелча и околността ѝ. До този момент движението се развивало възходящо, обаче от първите му дни още срещу въстаниците се изправил многоброен и добре въоръжен противник.

Към въстаналите райони скоро били насочени и редовни части, командвани от висши офицери и генерали, както и мобилизирани "редифи" (запасняци) от Одрин, Цариград, Ниш и др. Срещу 8-10 000 зле въоръжени, разпокъсани и неопитни въстанически сили били хвърлени над 80 000 башибозуци и 10 000 редовна армия, снабдена с артилерия. Силите били наистина неравни. Още на 26 април под напора на 2000 души под ръководството на Тосун бей паднала Клисура, а Карловско въобще не успяло да въстане. Лагерът на Еледжик, въпреки отчаяната съпротива, бил разгромен на 1 май от редовна турска войска и башибузуци командвани от Хасан паша, а стеклите се в него българи, вкл. жени и деца, били зверски избити. На 30 април Хафъз паша превзел и опожарил самото Панагюрище, а Копривщица се спасила от разорение с цената на голям откуп. На 2 май е превзета Перущица от два табора войска с артилерия под командването на Решид паша, на 4 май Ахмед ага Барутанлията с около 10 000 души превзема Батак и избива местните жители потърсили убежище в църквата. Брацигово пада на 7 май след пристигането на редовна войска командвана от Хасан паша след близо триседмична тежка обсада. Защитата на Брацигово е най-добре организирана от всички въстанически пунктове, брациговчани разполагали с повече от 18 черешови топчета и на няколко пъти предприемали смели атаки срещу заобикалящите ги османски сили.

Отделни въоръжени групи от Средногорието успели да се оттеглят към Балкана, а стотици жени, деца и старци потърсили спасение в околните гори. В най-критичните дни въстаниците били затруднени и от неочакваните дъжд и сняг.

Въстанието обхваща почти цялата Западна Горнотракийска низина и Северозападните Родопи, където се създават, макар и за кратко, свободни въстанически територии. В районите на Троянския и Тетевенския Балкан се изтеглят почти всички чети от Средногорието и I окръг и тази част на Балкана става свидетел на разгрома им и избиването на бунтовниците.

Въстанието обхваща и Югозападна България главно по поречието на река Струма и река Брегалница. Сформира се чета от над 60 души, предвождана от поп Стоян Разловски и Димитър Попгеоргиев, която действа в Малешевско. В някои селища като Смиленци, Владимирово, Лаки и др. се създават малки въоръжени отряди. Изпратените многобройни башибозушки орди сломяват съпротивата на населението към средата на май, но четата на Димитър Попгеоргиев продължава да действа в района до 1878 година.

Потушаване [редактиране]
Турски войски в българско село след въстанието

Подготовката на въстанието е осуетена от османските власти. Заловени са редица комитетски дейци като Никола Славков, а Георги Икономов е поставен под наблюдение. Нанесен е изпреварващ удар в Горна Оряховица. Прави се опит за изпреварващ удар в Копривщица и Панагюрище. Започва прехвърляне на войски от Шумен в Търново, от Одрин в Пловдив и Пазарджик и др.

През 1876 г. на териториите на днешна България има 30 турски гарнизона. Турция се готви за война със Сърбия и за целта мобилизира част от редифа. Части от низама и редифа пътуват към Сърбия и се намират фактически в района на въстанието, или много близо до него.

Наличието на войски в много градове оказва силно влияние върху подготовката и развоя на въстанието. Именно турските гарнизони налагат преместването на центровете на I революционен окръг от Търново в Г. Оряховица и на IV революционен окръг от Пловдив в Панагюрище. Наличието на големи гарнизони в Шумен, Русе, Разград, Варна, Сливен, Видин, Пловдив и Пазарджик,не позволяват там въстанието да избухне. Избухването на Априлското въстание предизвиква такъв ужас в турското военно командване, че то вдига армията, запасните и башибозука на свещена война.

Още в първия ден на въстанието (20 април) Високата порта и турското военно министерство дават заповед за мобилизация на запаса. За потушаване на въстанието е създаден щаб в състав: Митхад паша, военния министър, Хюсеин Авни паша и главнокомандващия Абдул Керим паша. ,,Душа” на екипа е Мидхат паша – дотогавашен русенски валия, хитър, ловък и заклет враг на българите, председател на комитета ,,Сюлерге” (метла), основан за изтребване на християните. Негови са думите, че ,,Русия може да дойде да освободи българите, но дотогава няма да остави нито един жив българин.” Военните операции се водят от висшите военачалници като Акир паша – валия на Русе, командира на II корпус Фазлъ паша, началника на Цариградския гарнизон Адил паша, коменданта на Одрин Хафъз паша, на София Хасан паша и др.

Още на 21 април започва прехвърляне с влак на 1 табор (800 души) от Одрин и 2 табора (1600 души) от Цариград за Пазарджик. На 22 тръгват още 4 табора. Всички те са от низама. На 23 април от София за Златица потегля полкът на полковник Хасан бей. На 24-ти от Чирпан в Пазарджик пристига конен полк, който заварва местните редифи вече въоръжени. На 27 април в района на въстанието пристига артилерия от Одрин. Числото само на действащата армия в района на Пловдив и Пазарджик е 18 000 души плюс хиляди редифи и башибозук. Отделно срещу Дряновския Манастир и в Габровско действа 10 – хилядната армия на Фазлъ паша Издава се заповед за привличане на войска от Трапезунд и Кайро. Първа е атакувана Клисура от войски на Софийския гарнизон и редифи мобилизирани в Казанлък под командването на Хасан бей. След това те нападат Копривщица. Перущица успява да отблъсне черкезите и читаците – около 4000 души срещу 600 въстаници. На 27 април срещу градчето са изпратени 2 табора (1600 души) войска и 2 оръдия. Въстаниците удържат атаката до 31 май.

Срещу въстаниците в Средногорието е съсредоточен 10 000 редовна армия с артилерия и около 3000 башибозук и черкези. Панагюрище е атакувано по всички правила на военното изкуство, защото Хафъз паша очаква сериозна съпротива от ,,Сърби” и ,,Московци”. След погрома пашата заповядва да се избива населението и да се взема всичко ценно. Къщите са ограбени и запалени. Жените са изнасилвани. Лагерът на Еледжик е атакуван от софийската дивизия начело с Хасан паша в две колони. Защитниците и цивилното население там са избити. Само за Батак не са открити документи за пряко участие на действащи войски. На 4 май в Брацигово от Еледжик пристига Хасан паша. На 5 май идва и Рашид паша от Пловдив. Едва на 7 май след силен артилерийски обстрел Брацигово пада. За потушаването на въстанието в Новосело и Кръвеник са привлечени войски от Плевен, Никопол и Русе. За мотивация на войниците са дадени пари. В Сливенски окръг четата на Стоил войвода е атакувана от 6 роти низам и 500 души редиф. Турски войски разоряват и с. Бояджик, Ямболско.

Ботевата чета е шпионирана още на територията на Румъния. Дори има описание на войводата. Военните части са в готовност. При слизането в Козлодуй на 17 Май, чрез телеграма е заповядано да се отправят части от Видин и Русе. Подхождат войски от Берковица и Ниш. През Русе с кораб са прехвърлени и войски от Шумен. На 25 Май в Лом пристига и Фазлъ паша. Общата численост е към 2 дивизии срещу 200 четници. Времето ни ограничава да дадем още примери, но анализът на сведенията и документите са красноречиви. Въстанието предизвиква паника сред управниците на Турция. Те мобилизират огромна част от наличните войски, привличат части от Мала Азия и Африка.

От 95 масово въстанали села и градчета, във въстанието участват едва около 10000 мъже въоръжени с огнестрелно оръжие. Прибързаното обяваване на въстанието, подготвеността на османските власти за евентуален бунт след Старозагорското въстание и Босненско-Херцеговинското въстание, крайно недостатъчното снабдяване с оръжия и не на последно място неопитността, самодеяността и самолюбието на някои от апостолите обясняват бързият му и кървав край. За отбелязване е че Априлското въстание е изцяло българско дело, неговата подготовка и избухване не са подкрепени от нито една външна сила


Жертви и материални щети
ще преди края на въстанието руският консул в Одрин Алексей Церетелев смята, че са разрушени села с общо население повече от 75 000 души.[2]. Според археолога Николай Овчаров, загиналите са повече от 30 000 души[3].














































Априлско въстание 1876г. - част 1

Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането (от началото на ХVIII в. до Освобождението през 1878 г.) създават реални предпоставки за активизирането на българското общество в стремежа му за отхвърляне на османското политическо господство. Възрожденските процеси навлизат в периода на зрялост през 50-те години на ХIХв., което води до един нов етап в политическите борби на българския народ – етапа на организираното националноосвободително движение.

Неговото начало се свързва с името на Георги Раковски (1821-1867), който пръв започва да изработва планове за освобождение на България чрез всенародно въстание. В резултат на дейността на Л. Каравелов (1834-1879) и Васил Левски (1837-1873) започва и същинската част на българската национална революция. Създават се Българският революционен централен комитет (БРЦК) и Вътрешната революционна организация (ВРО). Вследствие обаче на провала на на ВРО в Арабаконашката акция (22 септември 1872г.) и залавянето и гибелта на Апостола (6 февруари 1873 г.) революционната организация изпада в криза. В началото на 1875 г. Л. Каравелов се оттегля от активна политическа дейност, а все по-важна роля в живота на революционната емиграция започва да играе Христо Ботев (1848-1876). В този момент политическата ситуация на Балканите започва бързо да се променя.

В края на 1874-а и началото на 1875 г. Османската империя започва да изпитва сериозни финансови затруднения. Високата порта не е в състояние нито да изплаща огромните си дългове към западноевропейските банки, нито да покрие бюджетния си дефицит. За да попълни държавната хазна, турското правителство пристъпва към увеличаване на всички преки и косвени данъци, събирани от подвластното население, като особено чувствително нарастват десятъкът и данакът “бедел” (военен данък, събиран от мъжете немюсюлмани). Новите данъчни тежести пораждат широко социално недоволство сред християнското население, което способства за постепенното революционализиране на балканските провинции на Османската империя. През пролетта на 1875г., първо в Херцеговина, а малко по-късно и в Босна, избухват спонтанни бунтове, които прерастват във въстанически действия за отхвърляне на османското владичество. Правителствата на Сърбия и Черна гора открито демонстрират подкрепата си към въстаниците. Славянофилските кръгове в Русия също разгръщат широка кампания за оказване помощ на двете разбунтували се области, а на страниците на западноевропейския печат множина общественици и политици проявяват симпатия към освободителните борби на балканските народи. Така Източният въпрос навлиза в нова критична фаза – т. нар. Източна криза (1875-1878).

При така създадената ситуация революционно настроената българска емиграция в Румъния преценява, че съществуват всички благоприятни предпоставки за организиране на “всеобщо въстание” и в Българско. Във в. “Знаме” Хр. Ботев пише: “…сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода…”. На 12 август 1875г., по инициатива на Христо Ботев и Стефан Стамболов, в Букурещ е свикано поредното комитетско събрание, което изработва конкретен план за въстание още през месец септември. Но времето за подготовката на замисленото всенародно въстание се оказва крайно недостатъчно, а повечето от предвидените в предварителния план на Българския революционен комитет (БРК) инициативи остават нереализирани. Така на уречения ден – 16 срещу 17 септември 1875г., опит за въстание е направен само в района на Стара Загора, с. Червена вода, Русенско и в Шуменско.

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция. Взаимните обвинения и личните противоборства отново вземат връх в отношенията между членовете на БРК. На 30 септеври 1875г. Христо Ботев подава оставка и прекратява издаването на в. “Знаме”. На 1 октомври 1875 г. в Букурещ е свикано ново общо събрание, което преценява, че провалът се дължи на липсата на войводи и възлага на Филип Тотю и Стефан Стамболов да продължат подготовката за ново въстание. След събранието обаче Букурещкия комитет престава да функционира.

Саморазпускането на БРК през октомври 1875 г. подтиква по-революционно настроените емигрантски дейци да пристъпят към формиране на нова политическа организация. В началото на месец ноември в Гюргево се събират около 15-17 души, които са убедени, че задълбочаващата се Източна криза и продължаващото въстание в Босна и Херцеговина предоставят изключително благоприятни възможности за организиране на всеобщо въстание в българските земи. Водени от искреното си желание да помогнат за освобождението на своя народ, те пристъпват към изработване на цялостен план за бъдещото въстание, като за целта създават и свой революционен комитет. В историята на нашето националноосвободително движение този нов комитет остава известен под името Гюргевски революционен комитет (ГРК).

Дейността на Гюргевския революционен комитет и провеждането на замисленото и осъществено от него през 1876 г. въстание са изследвани от много български и чужди историци, като най-голяма научна стойност имат научните трудове на Димитър Страшимиров (“История на Априлското въстание”), Христо Гандев (“Априлското въстание 1876”), Иван Хаджийски (“Психология на Априлското въстание”), Александър Бурмов, Йоно Митев, Христо Йонков и Дойно Дойнов, Николай Жечев и Константин Косев, написали монографията “История на Априлското въстания 1876”. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с възникване на ГРК, имат и спомените на Захари Стоянов (“Записки по българските въстания”), Стоян Заимов (“Миналото”), Никола Обратенов (“Спомени по българските въстания”), Иваница Данчев и др. оцелели след Освобождението участници в Априлското въстание.

Приема се, че заседанията на ГРК започват около 11-12 ноември и продължават до към Коледа. Централна роля в новия комитет играе Стефан Стамболов, а Стоян Заимов изпълнява функциите на негов секретар. Сред останалите участници изпъкват Георги Бенковски, Никола Обретенов, Георги Обретенов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев, Никола Славков, Димитър Горов. Работата на комитета протича в напълно демократичен дух и при строго спазване на конспирацията, включващо липсата на каквито и да е протоколи.

Членовете на новосъздадения революционен комитет са единодушни, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание в Българско. Затова вниманието на ГРК се насочва към изработването на детайлизиран план за подготовка на бъдещото въстание. Отчитайки опита от неуспешното Старозакорско въстание, гюргевските дейци решават да разделят територията на страната на революционни окръзи, в които да се премине към възстановяване на старата комитетска мрежа на В. Левски. Повечето изследователи приемат, че окръзите са четири: Първи – Търновски (централна Северна България, Габрово и Севлиево), Втори – Сливенски (Сливен, Ямбол, Котел), Трети – Врачански (Северозападна България, Софийско, Македония) и Четвърти – Пловдивски (Пловдив, Панагюрище и околностите). Според някои нови изследвания ГРК замисля и създаването и на Пети – Софийски окръг, включващ Софийската област и Македония, който да облекчи работата на Врачанския.



Априлско въстание 1876 /историческа рамка/

В началото на ноември 1876 г. в Гюргево пристигат 17 емигрантски дейци, които създават нов революционен комитет, под председателството на Стефан Стамболов. По конспиративни съображения заседанията се водят тайно и протоколи не се пишат. Революционерите са напълно единодушни, че въстанието ще се вдигне през пролетта на 1876 г., независимо от това дали е подготвено или не. Трябва да се използва благоприятния момент, когато въстаническите действия в западната част на Балканския полуостров още не са приключили. Създават се четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Не успява да се формира петият – Софийски револююционен окръг). Извън подготовката за въстание остават обширни български територии: Македония, Добруджа, Черноморието, Източна Тракия и т.н. За ръководители на окръзите са определени следните главни апостоли и поомщниците им: Първи (Търновски) окръг – Ст. Стамболов – главен апостол, с помощници Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев (Македончето); Втори (Сливенски) окръг: Иларион Драгостинов – главен апостол, с помощници – Георги Икономов, Георги Обретенов, Стоян войвода; на Трети (Врачански) окръг – Стоян Заимов – главен апостол, с помощници Георги Апостолов, Никола Обретенов и Никола Славков; на Четвърти (Пловдивски) окръг – Панайот Волов – главен апостол, с помощници Георги Бевковски, Захари Стоянов и Георги Икономов.

Надеждите на гюргевските апостоли са свързани с едно продължително по време българско въстание, което да постигне известни успехи срещу турците, след което се очаква намесата на световната общественост и главно на Русия. Първоночално въстанието трябва да обхване планинските райони, където се предвижда създаването на свободни територии с въстаническа власт. Важните балкански проходи трябва да се затворят за движението на турски войски. Замислени са 24 въстанически лагери по планиниските върхове, които да приютят жените и децата от въстаналите селища. За да се предизвика смут, е решено да се подпалят някои селища, между които Одрин, София, Пловдив, Търново, Русе, Шумен и др. Прекъсването на телеграфните връзки и разрушаването на част от двете жп линии на наша територия (Русе – Варна и Цариград – Одрин – гара Белово) трябва да попречи на турските войски бързо да се съсредоточават към бунтовните райони. Към края на 1875 г. Гюргевският революционен комитет се саморазпуска. Апостолите започват да се прехвърлят в страната, за да заемат поверените им окръзи и почнат подготовката.

Функциите на главен окръг са поверени на Първи (Търновски) революционен окръг но в процеса на работа това няма да се удаде на Стамболов и неговите помощници. По съображения за сигурност централен град на окръга става Г. Оряховица. В революционното дело се включват опитни местни хора: Иван Панов Семерджиев, братя Сидер и Вичо Грънчарови, Христо Донев, Бачо Киро Петров, Стефат Пешев, Цанко Дюстабанов и много други. В окръга пристигат поп Харитон Халачев и офицерът от руската армия Петър Пармаков. Организират се събрания, дават се инструкции, събират се данни, обсъждат се военно-технически планове. Апостолите обикалят околните села с цел да въстановят създадените от Левски революционни комитети. Ст. Стамболов обаче не си позволява голямо движение, защото е компрометиран от събитията през 1875 г. и затова се задържа в с. Самоводене. Набавянето на средства става от местни източници.

През март 1876 г. Ил. Драгостинов и Г. Обретенов пристигат в Сливен, където вече се намират Г. Икономов и Стоил войвода. В местността Куш бунар е изграден укрепен лагер. Тук са пренесени храни, оръжия, боеприпаси, медикаменти. Г. Икономов, който е от Сливен, преценява, че по-полезен ще бъде там, където не го познават, и заминава за Пловдивския революционен окръг. Различията между апостолите обаче не са преодолени: отпада решението за опожаряване на Сливен, не се приема искането на Ил. Драгостинов за масово въстание, надделява мнението на Стоян войвода за четническа борба.

Подготовката в Трети (Врачански) окръг започва през март 1876 г., когато в града пристига главният апостол Ст. Заимов. Обстановката обаче се оказва изключително неблагоприятна. За масово въстание не може да става и дума след удара върху комитетската мрежа през 1872 – 1873 г. Достига се до идеята за подготовка на голяма чета в Румъния, която да донесе оръжие за врачанските въстаници.

Още в края на януари 1876 г. апостолите на Четвърти (Пловдивски) окръг П. Волов и Г. Бенковски преминават замръзналия Дунав и веднага се отправят към своя район. Като помощници привличат З. Стоянов, дошлия от Сливен Г. Икономов и Тодор Каблешков. Енергичните ръководители смятат да подготвят и вдигнат едно истинско “общо въстание”. В това отношение ги подкрепят редица местин дейци: Никола Караджов, Васил Петлешков, Петър Горанов, Павел Бобеков, Кочо Честименски, поп Грую, Иван Арабаджията, Гене Телийски и много дрги.

Волов и Бенковски решават център на окръга да стане средногорския градец Панагюрище, който предлага по-добра възможност за нелегална дейност от Пловдив. В града е сформиран Подготвителен комитет, а по селата се възстановяват старите комитетски организации. Преценявайки таланта на ръководител, който притежава Бенковски, Волов доброволно му отстъпва мястото на главен апостол в Панагюрския революционен окръг. Правят се опити за закупуване на оръжие, но това се оказва много трудно. Затова се произвежда и местно оръжие: саби, щикове, черешови топчета и др. Шивачите изготвят униформи за въстаниците. Учителката Райна Попгеоргиева (Райна княгиня) извезва въстаническото знаме. Постепенно населението на Средногорието и Северните Родопи заживява с мисълта за предстоящото въстание. Духът навсякъде е твърде висок. Дейността на Бенковски, Волов, Икономов и съратниците им, които сякаш не знаят умора, подклажда борческото настроение и довежда до оня общ кипеж, наречен от Иван Вазов “пиянството на един народ”.

В разгара на подготовката апостолите от Панагюрския революционен окръг свикват тайно събрание на избрани представители от комитетите в местноста Оборище (14 април 1876 г. ). Присъстват 64 депутати от 55 селища на окръга. На този пръв народен парламент апостолите поискват специални пълномощия, защото се чувства нуждата от здраво ръководство. Обсъдена е и тактиката на предстоящото въстание. Решено е в борбата да се включи цялото мъжко население. Избран е главен военен съвет, който ще заседава в Панагюрище. Поради проливния дъжд заседанието продължава в централния град. Тогава се взема решението въстанието да бъде обявено на 1 май 1876 г., но ако възникнат непредвидени обстоятелства, може да започне и по-рано.

Благодарение на предателството на селянина Ненко Терзийски, турската власт научава за решенията, взети на събранието в Оборище. Към Панагюрище и Копривщицатръгват две турски потери, за да арестуват главните лидери и да обезглавят бунта. Привечер на 19 април 1876 г. Неджиб ага достига Копривщица, където е трябвало да залови Т. Каблешков и другите главни въстанически водачи. Поради опасността властите да задушат в зародиш предстоящата борба, на другия ден 20 април, съзаклятниците обявяват въстанието преждевременно, като нападат конака и убиват няколко заптиета. Неджиб ага и неговият отряд избягват. Т. Каблешков написва “Кървавото писмо” до апостолите в Панагюрище, в което се казва: “Братя, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на църковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците! Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте незабавно нашия пример не само в Панагюрище, но разгласете в целия окръг... “ “Кървавото писмо” е получено в столицата на Четвърти революционен окръг на същия ден – 20 април. Веднага Волов и Бенковски обявяват въстанието и в Панагюрище. Ахмед ага и неговият отряд, който е трябвало да залови апостолите, е посрещнат от град от куршуми и незабавно се оттегля. На централния площад се събират над 800 въстаници в униформи и с оръжие в ръка. Бойците се заклеват пред въстаническото знаме. Сформирано е Българско привременно правителство в Средна гора. Въстанието се вдига още същия ден в Клисура и Стрелча. Една чета от 200 конници, начело с Бенковски вдига на борба селата, западно от Панагюрище. За ден – два Средногорието пламва в бунт. Същото става и в Северните Родопи, където въстават Брацигово, Перущица, Батак и др. селища. За съжаление, не избухва бунт в големите градове Пловдив и Пазарджик. Не се изграждат предвидените укрепени лагери в планините, с изключение на лагера, създаден от Гене Телийски на връх Еледжик в Средна гора. Волов и Икономов с малка чета се отправят към селата на изток от Панагюрище и ги вдигат на борба.

Турската власт обаче реагира много бързо. Още на 22 април пада Стрелча. На 26 април е превзета Клисура. На 30 април идва краят на Панагюрище. Тук 1000 въстаници дълго отблъскват атаките на многократно по-силния враг. След превземането му градът е опожарен. На 1 май турците превземат и укрепения лагер на вр. Еледжик, подлагайки на заколение всички заловени българи. След много изпитания, придружен от З. Стоянов, отец Кирил и Стефо Далматинеца, Георги Бенковски преваля Стара планина и достига до Тетевенския Балкан. На 12 май в местноста “Костина” четиримата са предадени и попадат в засада. Тук намират смъртта си вождът на въстанието в Панагюрския революционен окръг. З. Стоянов се спасява по чудо, а другите двама са заловени




Безпримерен героизъм проявяват въстаниците от селищата в Западните Родопи: Батак, Перущица, Пещера и Брестовица. На 1 май след ожесточен пристъп турците влизат в Перущица. Последните оцелели бунтовници се укриват в църквата и в училищната сграда. Обсадени и мъчени от жестока жажда, бунтовниците продължават отчаяната съпротива. Когато положението става безизходно, част от мъжете последват зловещия пример на Кочо Честименски и Спас Гинев, които убиват жените си и децата си и сами слагат край на живота си. Цветущото родопско селище е превърнато в димящи развалини и открито гробище. Броят на въстаниците в Батак достига 1100 души. Разумното предложение на Петър Горанов жените и децата да се укрият в близките гори не е прието. На 1 май ордите на Ахмед ага Баруталията влизат в Батак. Повярвалите на обещанието, че доброволно предалите се ще бъдат пощадени, са хладнокръвно изклани. Големи са ужасите в претъпканото с хора училище, където всички са избити, а укрилите се в мазето батачени са изгорени живи. Няколстотин души са изклани в църквата. Градът е напълно изгорен. От цялото население на Батак са пощадени само няколко десетки момичета и момчета, предназначени за потурчване и попълване на харемите на турските големци. В Брацигово 1300 въстаници успешно отблъскват пристъпите на 18000 турски войници и башибозук. Когато бунтовниците отказват да се предадат, местните чорбаджии вземат инициативата в свои ръце. На 6 май те предават градеца на турците срещу обещанието да не го опожаряват. Следва масово избиване на жени, деца и старци. В. Петлешков е заловен жив и жестоко измъчван между два запалени огъня, но успява да погълне отрова и умира.

Спасена от чорбаджиите е Копривщица, след като градът е напуснат от бунтовниците. Четата на П. Волов и Г. Икономов се отправя към Балкана, като непрекъснато е преследвана и накрая разпръсната. Т. Каблешков е заловен и се отрявя в Габровското полицейско управление. П. Волов и Г. Икономов достигат до Бяла, Русенско, където са предадени и при опит да преплуват придошлата Янтра, се удавят.

В Търновския революционен окръг властите научават за събитията в Южна България още на 21 април. Предприети са извънредни мерки за сигурност. Полицията пристъпва към ненадейни обиски и арести. Независимо от това, на 25 срещу 26 април в Г. Оряховица е проведено тайно събрание, което решава въстанието в Първи революционен окръг да бъде вдигнато на 28 април 1876 г. Но турската власт проваля заплануваните действия. Заловени са изпратените от Русе 30 каруци с оръжие. Арестувани са Г. Измирлиев, Ив. Панов Семерджиев, Ст. Пешев и др. Ст. Стамболийски не успява да напусне Самоводене.

Все пак въстанието в Търновския революционен окръг е обявено в селата на запад от централния град: Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Русаля, Вишовград. На 28 април в с. Мусина пристигат поп Харитон Халачев, Христо Караминков, Петър Пармаков, Христо Донев. От околните селища се събират 200 въстаници, като само бачо Киро Петров води 100 души от Бяла черква. По пътя към Балкана четата спира за кратък отдих в Дряновския манастир. Тук обаче е застигната от турски военни части и трябва да приеме сражението. От 29 април до 7 май четниците отблъскват всички атаки на врага, превръщайки манастира непревземаема крепост. А срещу тях се съсредоточават 11000 войници, които обстрелват манастира и с оръдия. На 1 май четата е сполетяна от нещастие: избухва бурето с барут и ослепява войводата поп Харитон. Ръководството поема П.Пармаков. На 7 срещу 8 май оцелелите въстаници правят опит за излаз; някои от тях се промъкват през плътния турски обръч, но повечето са заловени и убити. Бачо Киро е пленен, съден в Търново и обесен.

Когато Габровският революционен комитет научава за въстаниците в Дряновския манастир, взема решение за незабавно обявяване на бунта. На 1 май в Соколовския манастир се събират 219 души, начело с търговеца Цанко Дюстабанов. Четата се отправя към севлиевските села, където вече са въстанали Кръвеник и Ново село. На 3 май четата освобождава за няколко дни с. Батошево. На 9 май турците овладяват Кръвеник, а на 10 май – Ново село. Десетдневната героична обрба на Габровската чета е прекратена. Последните боеве се водят на 11 май в Балкана, където четата е разгромена. Раненият Ц. Дюстабанов е съден в Търново и увисва на бесилото заедно с Бачо Киро.

Приблизително по същото време е разгромена и тревненската чета от около 50 души, начело с войводата Христо Патрев. Тревненските чорбаджии срещу откуп спасяват града от опожаряване.

Както в Търновския, така и в Сливенския революционен окръг превес взема четническата тактика. На 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстание в Сливен, но се събират твърде малко на брой бунтовници, с които главният апостол и помощник му се отправят към въстаническия лагер в Куш бунар. Тук вече е събрал чета Стоил войвода. Четата непрекъснато е преследвана от турски потери и води няколко сражения. Загиват Ил. Драгостинов и Г. Обретенов, а по-късно пада убит и Стоил войвода. Малкото оцелели въстаници са заловени от турците. Заради подкрепата, която оказват на бунтовниците, жителите на с. Бояджик са масово изклани.

На 24 април известието за започналото въстание в Южна България достига до Врачанския революционен окръг. Ст. Заимов обаче стои твърдо на позицията, че въстанието трябва да започне на 11 май. Чака се голямата чета от Румъния с нужното за бунта оръжие. Едва на 18 май, когато става известно за преминаването на Ботевата чета, е обявено въстание в Враца. Събират се няколстотин зле въоръжени бунтовници, но те бързо се разпръскват, научавайки, че към града настъпват силни турски военни части.

Априлското въстание от 1876 г. обхваща и незначителна част от македонските земи. На 8 май на борба се вдигат селяните от Разловци. Образувана е малка чета, начело с Димитър Попгеоргиев – Беровски. Разловската чета води няколко тежки сражения с последващите я потери. Повечето от четниците загиват, а оцелелите са пратени на заточение. Чежду спасилите се е и войводата Д. Беровски.

Във връзка с въстанието активизира дейността си в Западна Тракия и Родопите Петко Киряков (Петко войвода). След като не успява да се включи активно в въстанието, П. Киряков се отдава на спасителни акции, измъквайки от сигурна смърт много бунтовници от въстаналите райони.

Въстанието вече затихва, когато на българска земя стъпват три чети.

Първата от тях е на Христо Ботев. Той събира 205 души четници, след като разбира за решенията на Гюргевския комитет. Те се качват на австрийския параход “Радецки” от различни пристанища, предрешени като градинари. На 16 май на борда на “Радецки” се качва и Ботев. На 17 май корабът наближава българския бряг при Козлодуй. Ботев връчва на кап. Енглендер един ултиматум на френски език, в който излага причините, наложили промяната на курса на “Радецки”. Четниците слизат на родния бряг. Те се закълнати от поп Сава Катрафилов и се отправят към Врачанския Балкан. Очакванията за масово надигане на населението не се оправдават. На 18 май четата води тежко сражение на възвишението “Милин камък”, където падат 30 четници, между които знаменосецът Никола Симов – Куруто и поп Сава Катрафилов. На 19 май при Веслец са дадени нови жертви. На 20 май четата достига района на върховете Вола, Околчица и Камарата. Преследвани от редовна войска и черкезки отряди, бунтовниците нямат възможност да си отдъхнат. Боят продължава през целия ден. Привечер битката е прекратена. Именно тогава вражи куршум слага край на живота на войводата, революционера и поет Христо Ботев. Водачеството на намалелите четници поема Никола Войновски. На 21 май при Лютиброд четата води тежко сражение. Тук загива Г. Апостолов. Въстаниците се разделят на няколко малки отряда и се разпръскват. Накрая загива и Н. Войновски. Н. Обретенов и мако на брой живи четници са заловени и пратени на заточение. Отзвукът от героичния 100 – километров път на Ботевата чета в Европа е голям.

В България преминава и малката чета на Таньо Стоянов (20 души). Бунтовниците преминават Дунава при Тутракан и веднага тръгва към Балкана. Подкрепления не получават отникъде. На 25 май четата води тежко сражение при Кардам. Последният й бой е на 27 май в региона на р. Черни Лом, където пада войводата Т. Стоянов. До геройския си край тази малка чета изминава близо 200 км път.

По време на Сръбско-турската война от лятото на 1876 г. в доброволческия отряд на Филип Тотю се сражава и Сидер Грънчаров. На 12 юли 1876 г. начело на 50 четници той навлиза в България. След доста битки четата се разделя на няколко отряда. На 31 юли С. Грънчарон загива. Избити са и голяма част от хората му. Няколко души са заловени от турците. Това е последната проява на въоръжена борба, започнала с пукването на първата пушка в Копривщица на 20 април 1876 г.

Tedi4ka
03-20-2009, 13:12
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:BulgarianRebels1876Antono ff.jpg

http://news24.bg/userfiles/thumbnails/I20080513140351aprilsko-vystanie_320x240.jpg

http://i.data.bg/08/02/23/823410_orig.jpg

http://www.pishtov.com/BG/Chereshovo_topche/Chereshovo_topche.jpg


Eto ti i snimki :)

girl4eety
03-20-2009, 13:15
dko iskash o6te ne6to kazvai

Pepincetyy
03-20-2009, 13:18
Виж тук има много снимки, разгледай ги и си избери

http://images.google.bg/images?hl=bg&client=firefox-a&rls=org.mozilla%3Aen-US%3Aunofficial&um=1&q=%D0%A1%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8+%D0%BE%D1%8 2+%D0%90%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE %D1%82%D0%BE+%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD% D0%B8%D0%B5&btnG=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5+%D 0%BD%D0%B0+%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0 %B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F

zvezdi4kataaa93
03-20-2009, 13:32
А може ли да дадете някакви идейки как да го направа