PDA

View Full Version : Поезия



Dumb
03-23-2009, 13:07
Любими стихотворения :)

Dumb
03-23-2009, 13:09
Затръшнато небе

Тялото ти ме повежда
в подземията на небето.
Да изтрия ли - вежда по вежда -
малко тъга от лицето ти.

Ако искаш, недей ме прегръща.
Не казвай за мене на никого.
Бeше пролет, кажи, беше пълно със щъркели,
ей такива бяха звездите.

Тръгваш си вече. Премъдро и зряло,
като ябълка тупна накрая сърцето ти.
Проскърца ръждясало сянката в залеза
и се затръшна след тебе небето
и се затръшна пред мене небето
и изобщо
се затръшна небето.
Крум Филипов

RiseGirl
03-23-2009, 15:23
аз, няма смисъл да цитирам Яворов, Дебелянов, Ботев... всички ги знаем :)

Ода за чая

Чаша чай...
Миг без край
в своя рай
ми създай.

Цветен миг
с летен лик.
Шепот тих...
Моят стих...

Призова
вечерта
нежността
на нощта.

Разцъфтя
в светлина
свежестта
на мига.

Смела бях.
С твоя смях
своя страх
развенчах.

Твоя бях
и не спрях
(не посмях)
с теб летях.
...
Кратък чай...
Свърши май...
В миг без край
с теб бях най-...
...
След това
утринта,
сякаш
с твойта ръка

ми дари
топлина
с аромат
на липа...

--------------Цвети Пеева

Dumb
03-23-2009, 16:47
Пак аз !

Крум Филипов

РОДОПСКА ПЕСЕН

Тук и птиците са ми роднини.
Гробището е семейна гробница.
В средата кръстът е на дядо.
На кръста - името ми.
Пръстта е лека. Тежки - облаците.

Дори животът тук ми е на път,
по който струва ми се, че съм минал
и съм отлетял от малкия си пръст
върху гърба на някаква калинка.

Така е винаги. Реките - две.
Едната - Черна, другата е Бяла.
Във двата свята - някъде -
водата думите ни върху камък е издялала.

В начале - словото. При нас - бащата,
до него майка ми, сестра ми,
аз и мъртвите.
Не се прекръстваме
щом седнем на софрата,
защото виното ни и така е кърваво.

Но свършва виното. Към корена изтича
цялата гора - с мъглата, с боровете...
След нея вятърът е ехо - диша.
А ехото е нещо за запомняне.

Така до края. И когато
доземи се поклоня на планината,
пръстта сама ще ми направи път.

guinessgirl
03-23-2009, 17:32
Ако


Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка и го понесеш;
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Ако накуп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
ако заставиш мозък, нерви, длани —
и изхабени — да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря „Влезте в крак!“

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца — своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

Ричард Киплинг

Dumb
03-23-2009, 17:40
Не бях виждала превода :) ^

jghgh
03-24-2009, 19:03
аз, няма смисъл да цитирам Яворов, Дебелянов, Ботев... всички ги знаем :)

Ода за чая

.............

Леле, като го прочетох очаквах да видя моята ода за чая :lol: :lol: :lol: Не знам защо... но тя е адски дебилна де.

ПП. Има смисъл... Има смисъл!



Финдли
-Кой хлопа в този късен час?
-Аз хлопам - каза Финдли.
-Върви си! Всички спят у нас!
-Не всички! - каза Финдли.

-Не зная как си се решил...
-Реших се - каза Финдли
-Ти май си нещо наумил.
-Май нещо - каза Финдли.

-При тебе ако дойда вън...
-Ела де! - каза Финдли.
-Нощта ще минеме без сън.
-Ще минем! - каза Финдли

- При мен да дойдеш, току-виж...
- Да дойда! - каза Финдли
- До утре ти ще престоиш.
- До утре! - каза Финдли.

- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина! - каза Финдли
- И утре, знам, ще тропаш пак.
- Ще тропам! - каза Финдли.

- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй!... - каза Финдли.
- Ни дума никому за туй.
- Ни дума! - каза Финдли.
Робърт Бърнс

Dumb
03-24-2009, 19:11
Аааа Финли :smt007
Робърт Бърнс

Преводът е на Петя Дубарова
Прекосявайки ръжта
Ако някого целунат тайно в дъхавата ръж,
трябва ли да плаче, че се е целувал там веднъж.
Всяка има своя момък. Аз, останала сама,
пред съмнителни усмивки
прекосявам пак ръжта!
Ако някой прегреши с друга
в дъхавата ръж,
трябва ли да го презрем
и прогоним изведнъж.
Замечтана, мълчалива, пак дочакала нощта,
аз съвсем сама, съвсем сама се
спускам през ръжта.

Blab
03-24-2009, 19:21
* представете си, че четете батко ви Елин тук *

Ама много, много, не, не текст, много Елин в малко текст.<3

БЛУС 4

Не зная как да се държа , когато ме обичат.
Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам
си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми.
Понякога стоя със часове. И пуша фикуси.
Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам
тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам
някой път. Пред будката за вестници.

След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно
вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем,
поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават
седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин
градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и
дюли.

Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата.
Четем списания и вестници. Понякога говорим
за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи.
Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси,
релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия
червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво.
По-облачно.

Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени. Прозорците са влажни и безпътни.
Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.
Когато светофарите са натежали от плод и от
мушици.

Когато ме обичат се срамувам. Движенията
ми се пръскат по стените. Стените са нацапани
с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми.
Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен.
И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина.
Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази
аристократичност. И зеленината в погледа.

Понякога не ми достигат часове, за да се
сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви
банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям
синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред
гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам.
Играя си с вратата. Не си познавам дрехите.

Дори не зная как да се държа, когато ме
обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност.
Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите.
Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви
излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и
витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея.
С обеците й. И роклята.

и соли копнежите с канела,
полепнала тъга по миглите
от делнишко пребъдене...

ScionOfStorm
03-24-2009, 19:33
Понеже повечето поезия, която харесвам е по-обемна, пък и не съм много-много по поезияята, ще си позволя да цитирам нещо на една ГРУПА, което е толкова поезия, колкото истинската такава, мисля аз. Едновременно с това и леко театрална постановка сякаш.

8. Cauda Draconis

In Pandemonium the rebellious counsel aligned.
As the great dragon arrives from beyond the magical abyss,
the eleven-pointed star rises for the sake...
Samael spreads his wings with enchantment.
In front Lucifer stands... with burning passion and a stare in his sad, tortured eyes...
As a gracefallen glare, uncertain of what lies ahead he turns to the daughter of Lilith.

[Namaah:]
For the sake of Apep - for the death of Ra...
For the glory of thine future - for the death of God.
Thou art the leader as night our saviour...
On the edge of Heav'n His false love shall die!

[Lucifer:]
I want to look down when He's screaming,
when the dark night opens to Kliffoth.
Lilith sings with chanting echoes...
I now enter to awake the red beast.

[Samael:]
The signs are calling to us all...
Soon it's time to fight the battle!

Tail now winding... Cauda Draconis!

[Astaroth:]
O fallen friends, we raise an eternal night.
We shall never worship His humans...
The dragon has lifted our minds... (from the start)
Our soul has burn'd by dragonfire,
purified from all holy matters.
The flames are infernal...

[Lucifer:]
...and Naamah shall guide us!

Cauda Draconis!

[Apep:]
My fire shall burn to light thy way,
Fallen stars, soon you'll storm the heav'ns,
and the grace o' Lilith weakens the seed of Adam
for the sake of Thee, Seraphim Rebellious!

[Lucifer:]
Oh, demon might... Oh, dragon soul.
Moons once lost I see in darkness supreme.

[Samael:]
Oh, nocturnal queen, your evil eye's I have seen.
I've awakened thee... in Lilith... Cauda Draconis!

And myriads of angels... dragons and demons alike
flew like a dream out from the lovelorn darklands...
and with flaming swords they raged towards the vaults of Heaven.
The second rebellion of Lucifer has begun...

[Deliah:]
Oh... listen to the music in the wind!
'Tis time... 'tis time!

RiseGirl
03-24-2009, 21:25
е, щом трябва! :)

Моята молитва

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...


Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
-------------------------Христо Ботев


изтръпвам цялата, когато ги зачета... това са ми любимите му стихове :)

Jesus
03-25-2009, 16:28
Мечта

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли - не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна... Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж - от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля - и чезна оттогаз.


По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед - аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам - запрях си птичка драга...
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът - и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.


Реша да те подиря. Залутан сред тълпата -
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата...
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам... но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща -
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай...


Това е последното което съм чел :)

Dumb
03-25-2009, 16:49
Надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички ,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички .

"Купете ! С отстъпка за вас !
Всеки трябва надежда да има ! "
И на всеки бих давал аз ,
колкото трябва за трима.

А на тоз , който няма пари
и само отвънка поглежда ,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари :---)

Lestat357
03-28-2009, 12:09
:) ) две:

ПРИМИРЕНИЕ

Примириш ли се, пристига старост.
Примириш ли се, пристига мрак.
Примирявах се. И не изгарях,
както някога, при първи сняг.

И си казвах тихо : есен иде.
Забрави горещите слова.
Но когато вчера чух обида,
закипя отново в мен гнева.

Запламтяха кротките зеници,
блесна огън в тихия ми глас
и ударих яростна плесница
на един подлец, израснал с нас.

Ей така. Пред всички. Без пощада.
Стига подлеци на тоя свят.
Тръгнах си направо през площада
и усетих, че съм още млад.

Евтим Евтимов



ТАЗИ НОЩ В НЕБЕТО

Тази нощ в небето се отвори една врата.

(Ти спеше щастливо и не я усети.)

От нея в стаята влезе

много красива жена

(не по-красива от тебе).

Погледна ме с очите си студено-сини.

Разбрах, че идва за мене

и тихичко се опитах да преместя

ръката ти заспала на мойто сърце

(черен облак премина на бялото ти чело).

(Така ми се искаше

да чуя гласът ти...)

От жената лъхаше

на смъртно-студен парфюм,

и аз се изплаших да не те събудя.

Твоята лека ръка

така тежеше върху гръдта ми,

че нямах сили да я повдигна,

а сърцето щеше да се пръсне

от нежна горчивина,

от тежка горещина.

И все пак щях да я повдигна

(само за да не видя,

как твоите очи ще остареят в онзи миг,

който все не вярваме,

че ще дойде при нас).

Ако можех, бих преместил,

бих изгорил

и моята сянка

върху тази светла постеля.

(Разбираш ли, все едно, че ме няма,

че отново ще дойда).

Тогава жената ме спря

с прекрасно-страшните си очи

и ми прошепна:

(кълна се, гласът й беше съвсем човешки,

почти като твоя, почти...)

ТЯ Е ПРЕКРАСНА!

(Така ми каза за теб).

ТЯ Е ПРЕКРАСНА, НАЛИ?

И ТЕ ОБИЧА ПО-СИЛНО ОТ МЕН.

Въздъхна по-женски тъжовно,

отстъпи леко назад към вратата

и я затвори след себе си в небето.

И тежестта изчезна от моята гръд.

Върху сърцето ми спеше

леката птица

на твойта ръка.

Този път

Ти ме беше спасила...

Иля Велчев

AutumnTears
03-28-2009, 18:03
Did you know sometimes it frightens me
when you say my name and I can't see you
will you ever learn to materialize before you speak
impetuous boy, if that's what you really are
how many centuries since you've climbed a balcony
or do you do this every night with someone else
you tell me that you never leave
and I am almost afraid to believe it
why is it me you've chosen to follow
did you like the way I look when I am sleeping
was my hair more fun to tangle
are my dreams more entertaining
do you laugh when I'm complaining that I'm all alone
where were you when I searched the sea
for a friend to talk to me
in a year where will you be
is it enough for you to steal into my mind
filling up my page with music written in my hand
you know I'll take the credit for I must have made you come to me somehow
but please try to close the curtains when you leave at night
or I'll have to find someone to stay and warm me
will you always attend my midnight tea parties
as long as I set your place
if one day your sugar sits untouched
will you have gone forever
would you miss me in a thousand years
when you will dry another's tears
but you say you'll never leave me
and I wonder if you'll have the decency
to pass through my wall to the next room
while I dress for dinner
but when I'm stuck in conversation
with stuffed shirts whose adoration
hurts my ears, where are you then
can't you cut in when I dance with other men
it's too late not to interfere with my life
you've already made me a most unsuitable wife
for any man who wants to be the first his bride has slept with
and you can't just fly into people's bedrooms
then expect them to calmly wave goodbye
you've changed the course of history
and didn't even try
where are you now
standing behind me
taking my hand
come and remind me
who you are
have you traveled far
are you made of stardust too
are the angels after you
tell me what I am to do
but until then I'll save your side of the bed
just come and sing me to sleep
Emilie Autumn

Dumb
03-28-2009, 19:29
НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ



Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!

Blab
03-28-2009, 19:31
К'ъв е тоя "уеб", бе, Петьо?!:Д
Мишо Белчев е страшен, поезията му е <3
И него си представете, че четете тук:Д

ПП: Недялко не!:Д

Dumb
03-28-2009, 19:35
Ех, ****!
На човек да не му се прецака нещо!
Поправих го

Blab
03-28-2009, 19:36
http://www.vbox7.com/play:9052ced7
Ето капка Белчев в потока от думи.
Усмихни се, 'лапе!:))

Swinkenhoffer
03-28-2009, 19:52
Щастието на едни...

Приятелки риби, присъствали лично
в онези далечни библейски години,
когато така ужасно трагично
толкова ваши любими, роднини
са погинали вследствие
ужасното бедствие,
възхвалявано послед век след век от олтарите
като "Христовото чудо с рибарите",
вие, които сте видели тогава
свой скъпи и близки за нечия слава
на суша извадени,
пържени, ядени -
мисля си - как ли сте се смели на глас
в оня Разпети Петък, тъй оплакван от нас!

Общественото мнение

- Щастлив съм! - той казва.
- Как така? С какво право?
И го разстрелват с очи и с думи,
понеже в момента не могат с куршуми.

Не бойте се!

Не бойте се, честни и примерни хора,
вашите покойници се пазят добре,
те си имат пазачи като тези в затвора
и рекат ли да бягат, има кой да ги спре.
Освен туй всеки гроб е добре ограден
със желязна решетка, като детско креватче -
мярка разумна, ако питате мен,
предвид на това, че
може би и в съня ни, наречен
"вечен",
сънища има, тъй че в нашият скъп
покоен роднина, както спи си по гръб,
да сънува, че още е жив на земята,
и подобно детенцето, което се мята,
сънувайки нещо, и той да изрита
като детско юрганче в съня си гранита
и - хоп! -
да се изстърси от своя гроб...
Какъв ужас! Да падне в живота обратно -
това би било съвсем неприятно!
Представете си само: да трябва отново
с документи и слово
да се доказват толкоз много неща -
най-напред обичта,
после страданието,
след това завещанието...
Но спокойно, спокойно, честни, примерни хора -
покойните нямат възможност за втора
следсмъртна разходка по нашия свят -
когато веднъж им е упокоят изпят,
никакво връщане на старите теми,
тъй че вашите амфори със хризантеми
ще строят непокътнати навред из алеите
и все тъй азалеите
ще красят мавзолеите
и вие без поводи да се тревожите
да градинарствате със своите лейки,
все така безутешно и дълбоко скърбейки.

Жак Превер

Има още бая, ама ме мързи. :D

PIF
03-28-2009, 20:15
и аз една песен :)

Кипелов - Аз съм свободен

Над мене - тишина
и пълно с облаци небе
Дъждът ме биеше в гърдите,
но нямаше повече болка.
Под хладния шепот на звездите,
ние изгорихме и последния мост
В бездната изпратихме всичко.
Свободен ще стана аз
От зло и от добро
На ръба бе моята душа

Можех с теб да бъда аз
Можех за всичко да забравя
Можех и да те обичам
Но всичко си остана само игра
Като шум и вятър зад гърба
гласа ти ще забравя,
и за любовта ни земна
превърнала се в прах.
Мислите си аз събрах
в душата ми за тебе място не остана.

Свободен като птица в небесата
Свободен, забравил за страха
Свободен, наравно с ветровете
Свободен, наяве, а не на сън.

Над мене - тишина
Небе изпълнено със светлина
окъпан в слънчеви лъчи.
Свободен пак стоя
Свободен от любов,омраза и от мълва
От предсказаната съдба
И от земните окови.
За зло или за добро
в душата ми за тебе място не остана.

Dumb
03-29-2009, 11:01
Мълчание

Мълчаха рибите,
в устите с водорасли.
Мълчаха рибите-
удавени.
Мълчаха рибите,
защото

с хрилете си съсякоха гръкляните
и плисна изворна вода върху дръвника.

Рибите мълчаха...

Палачите се сресаха пред огледалните им люспи,
а отраженията бяха адски човекоподобни.

Крум Филипов

guinessgirl
03-29-2009, 15:19
Жак Превер

и ти ли го харесвааш. (по-точно и ти ли го разбираш) :-)

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.

В една "хубава" сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха -
беше храбър наистина,
така че, когато
В една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: "Нищо!
навярно е сън!"
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво -
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: "Никой!"
и влезе си пак.

И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полази -
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

и ''Не бойте се!'' също ми е много любимо. :)

Blab
03-29-2009, 15:41
Превер ви е любимец в тоя форум:Д
---------------------------------------------

ГЛЕДАЙКИ СЕБЕ СИ ОТВЪН,
ПОСЛЕ ОПИТВАЙКИ ДА СЕ ВЪРНА НАЗАД

Просто излизаш и блъскаш вратата,
без да мислиш. И когато се огледаш
какво си сторил,
вече е късно. Ако това звучи
като история за живота, о'кей.

Валеше. Съседите, които имаха
ключ, отсъстваха. Опитвах и опитвах
долните прозорци. Загледан
вътре във фотьойла, растенията, масата
и столовете, стерео уредбата.
Чашата ми с кафе и пепелника ме чакаха
на стъклената маса, и сърцето ми
гаснеше по тях. Казах, Здравейте, приятели,
или нещо подобно. В края на краищата,
не беше толкова зле.
И по-лоши неща са ставали.
Бе дори малко смешно. Намерих стълбата.
Взех я и я подпрях на къщата.
После се изкачих под дъжда на балкона,
провесих се през парапета
и опитах вратата. Която бе заключена,
разбира се. Но погледнах по същия начин
към бюрото ми, няколкото листа, и стола ми.
И прозорецът от другата страна
на бюрото, където повдигах очи
и се заглеждах навън, когато седях на това бюро.
Тук не е като долу, мислех си.
Тук е друго нещо.

И беше странно да гледаш така, невидян,
от балкона. Да си там, вътре, и да не си.
Дори не мисля, че мога да говоря за това.
Доближих лицето си съвсем до стъклото
и си се представих,
седейки на бюрото. Вдигайки очи
от работата си отново и отново.
Мислейки за някое друго място
и друго време.
Хората, които бях обичал някога.

Останах там за минута под дъжда.
Смятайки себе си за най-големия късметлия.
Въпреки че вълна от тъга премина през мен.
Въпреки че се почувствах ужасно засрамен
от болката, която бях причинил някога назад.
Разбих този красив прозорец.
И прекрачих назад.

Карвър
--------

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.
-----------------

Доброто дете

Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът
да ме хапе по краката
няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични
грешки.
Приемам тази участ на изгладените ризи,
Идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си
на госпожите.
Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам
Пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се.
Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в
езерцето
и да ти донесе червена рибка
сподирен от гнева на полицаи и детегледачки.
-----------

Да бъде четено като въпрос

Виждал ли си
виждал ли си наистина
снегът звездите кадифеното пристъпване на бриза
Докосвал си ли
докосвал ли си ти наистина
ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш
изпитал ли си
като удар в челото
мига задъхването падането бягството
Узнал ли си
узнал със всяка пора на своята кожа
че очите ти ръцете ти полът ти сърцето ти тъй меко е
трябвало да хвърлиш
трябвало е да оплачеш
и трябвало е да измислиш пак.


Кортасар
---------

любов моя аз захапвам тя преглъща съкровище
мое тя захапва аз преглъщам кратка тъмнина
и ето ни отново да се отдалечаваме през полетата
длан в длан с размахани ръце глава вдигнати към
все по-малките върхове вече не виждам кучето вече
не ни виждам сцената е опустошена

малко Бекет

...)

PIF
03-29-2009, 16:04
Вяра
/Никола Й. Вапцаров/

Ето- аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
" Как, искаш ли час да
живееш? "
Веднага ще кресна:
" Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него- Живота-
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете- колко? -
пшеничено зърно
от моята вяра
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по ясно,
и още по право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по- хубав,
живота по- мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! Не струва!

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

*************************************

Райчо РУСЕВ

ВИЕ БЪЛГАРИЯ ЛИ ТЪРСИТЕ?
Елате с мене да я видите.
Но първо да ми се прекръстите,
за да прогоним самодивите.

Вие надеждата ли търсите?
Елате две села да видите:
едното - гробище за мъртвите,
едното - гробище за живите...

В деня ми черно слънце пръснато,
в съня ми - лястовици бели...
Вие България ли търсите?
Боя се, че сте закъснели.

**********************************

от неизвестен автор...

Прекършени лалета.
И роса.
И няколко
любовни песни в джоба.
Нощта - пресъхнал,
необятен океан,
погалена китара
и хилядите сбогом.
И лампите
следящи мойта сянка
И пейката,
която вече спи.
А дланите ми
са остатъци от вятър.
И няма как
по пътя да вървим.
И времето се спира
да прости
онези грешки...
някъде,
където...
една сълза
е много...
и вали...
В очите ми
пречупва се небето...
Прекършени лалета
сочат края.
И скрита
в някой ъгъл...
самота.
Прегръщам те...
за вчера
и съм в рая...
Прекършени лалета
... и една мечта...

guinessgirl
03-29-2009, 16:07
и аз ще дам още,намерих си едно документче.rtf в компютъра с няколко любими стиха,които бях позабравила.. :)

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Борис Христов

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Борис Христов

Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трабва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над теб върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка... и тишина.

Из ''Маргарита''
Маргарита Петкова

Аз не съм Христовата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък - заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена...
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христовата невеста
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак за Христовата невеста.

ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА
Маргарита Петкова

Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
a не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.

Dumb
03-29-2009, 17:23
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Христо Фотев

Swinkenhoffer
03-29-2009, 19:15
Жак Превер

и ти ли го харесвааш. (по-точно и ти ли го разбираш) :-)
Умирам си за него... не знаех, че има фенки. 8-)

ДУША... това ли, дето в нас цвърчи?
Звънче на шут, което моли царя
да го похвали, да го отличи,
а после мре от бедност и мълчи
в тамянен дим, сред здрача на олтара -
това ли е душата?

Аз виждам сняг от пролетни цветя
в нощта, където скитат световете,
и сякаш нося къс от вечността -
той в мен трепери и крещи с уста,
и иска да политне с ветровете...
Такава е душата!

1896 Райнер Мария Рилке

СВЕЩЕНА моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
дръж здраво златните врати -
отвъд са буйните копнежи.

1897 Райнер Мария Рилке

безценни книжки са това

guinessgirl
03-29-2009, 19:44
е то и аз не знаех.. 8-)

Готов съм
Готов съм зарад теб да вляза в ада,
готова си за мен да изгориш,
но често от съмненията страдам
и често ти - невинен - ме виниш.

И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов

Евтим Евтимов

Обичаш ме
Обичаш ме - ще бъдеш ли щастлива,
игра такава има в любовта,
единият за влюбен се признава,
а победен излиза след това.
Но ти на безразлична се преструваш,
без чувства като камъка бъди
умирай от любов, но не целувай,
любимия човек дори пъди.
Веднъж се мре, веднъж и ти обичай,
че смелият на жертва е готов,
страхливият е винаги отричал,
че има на света една любов.

пак Евтим Евтимов.

Blab
03-29-2009, 20:08
В тая тема сте поне 4:Д
---

Аз вярвам в мълчаливата любов,
без думи,без красиви обещания,
без упреци,без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.
Очи в които погледът не гасне,
докосването нежно на ръце,
от клетви,от нездържан плач по-ясно,
говорят на човешкото сърце.
Тя-всичките прегради разрушава!
Тя-вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще подминеш,ще забравиш?
Аз вярвам в мълчеливата любов!
------

Пръстен
Веселин Ханчев

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
----------------------

Самота
Пеньо Пенев

Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина, самота и звезди...

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори...
--------------------------

В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, и с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда.
----------

След залеза...

Живот, живот! -
на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.

О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам от тази -
в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам...

Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!

Не искам нищо!...
С никакви пътеки не диря
през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!

Манол Пейков
----------------------------------
Приказка
Веселин Ханчев

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: „Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!“…

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?
----------------------

Хайде и Дамянов, може и да сте го добавили вече, все едно:

ПРИКАЗКА

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ….
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

PIF
03-29-2009, 20:16
Откликнали мечти

Разпилях се на кристална
прах като от счупено
със трясък огледало...

Защо съм счупена от тебе - не разбрах?
Събрах се, залепих се, преболявах...

Изметох чувствата, натрапчивото бреме,
с метла от бяс, в изстинал, хладен миг!
Бяха пазени за теб - за неродено време...
Треперещите спомени убих.

Отпуснах се родилно-съживена
от моя непреглътнат и убиващ плач...
От себе си потърсих опрощение,
че бях на мислите сподавени палач.

Не е любов, когато те изпива,
която със жарава те гаси!
Любовта е -
въгленчета полуживи
в откликнали мечти да прероди.


Неизпълнено

Отново неприето позвъняване,
ненабирано изобщо преди това.
Безкрайна шумотевица на падане
в невидим и бездънен водопад...

На думи неизказани, немислени,
обливащи се в на спомена кръвта,
поизбледняващ, но сякаш истински,
обличащ в рамката на фалша мисълта.

Отново резервираното обръщение
„Здравей, просто.. исках да споделя...”
и следва дълго многозначно многоточие,
отразяващо тягостна мълчавина...

И после крайно безразличие
на чутата позната глухота...
на думите, заключени дълбоко в
долината на заедността ...


Разбита стъклена мечта

Апатия отново, безумие и вечна самота,
това е белега на хода на реалността.
Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това,
защото няма чувства истински в смъртта,
с която през агонията достигаш дълбоко дъното
на разбитата на парченца стъклена мечта.

Мечта да бъдеш с някого, обичан при това,
а ето истината – реално безразличие и суета,
желание да промениш уж към добро съдбата си,
да намериш обич и дори да не чувстваш самота,
а в крайна сметка живееш си със заблудите
и тъй, до края на живота ти, за теб света..

Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца
на разбитата парченце по парченце твоя мечта,
която смяташ, че ще има свое реално покритие
някога, далече, в реалната ти стъклена мечта,
а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега
и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...


Измислици

Правих си отново фалшиви илюзии,
че имаше някога и има някой до мен..
Дори вярвах на своите глупости
да не съм сама в света ми студен.

Сега се усмихвам отново на себе си,
на своята истински глупава страна.
Дори си позволих да стопя стените си
и да ги захвърля някъде във вечността

Чувствам се смешно и жалко сега,
колко наивна всъщност съм била
да вярвам в една пълна презумпция,
че имало любов дори във вечността.

В главата ми чувам всичките измислици,
които си измислих съвсем разумно сама
да виждам изобщо някакво по – светло бъдеще,
различно от досегашната ми непроменлива самота.

И чудя се колко смешно изглежда в очите на другите,
тези, които определят уж някаква там измислена светлина.
Виждам всъщност колко съм жалка в огледалото,
което наричам своя собствено изградена съдба.

Усещам, че се затварям в своята лудница,
в която трябваше да си стоя и да не излизам досега.
И все пак знаех какво ме очаква – безкрайна война,
която отново загубих, както винаги губя своята борба

Знаех, че не трябва да си правя фалшиви илюзии,
отново сбърках и ще си търпя последиците от това.
И ще вярвам все още несъзнателно сляпо на своите глупости
докато не получа поредния жесток шамар на „моята съдба”


---------------------------------------неизвестни автори.

пп: толкова са красиви <3

Dumb
03-30-2009, 18:30
Нямах намерение да идвам тази вечер, но така се случи.
Нали знаеш.
Знам.
Нищо не знаеш.
Знам.
Преляло е времето от разкаяния
Знам.
Луната се е оцъклила като пържено яйце
Знам.
Очите му стопени във восъчни фигури с цвят на метал, със звън на метал.
Ръцете му спуснати покорно - цялото покорство на земята
Краката му се мъчат да достигнат...
Не достигат водата.
И гърбът му прилежно приведен
искрено тъжен
безкрайно отпуснат
безмерно извръщащ се.
Има нещо в него
Знам.
Не е Господ
Знам.
Не е дори красив
Знам.
Великолепен е.
Знам.
Нищо не знаеш.
Знам.
*********
Има толкова романтика
в нея
когато е мокра
и пуши
цигарата й
свети в тъмното
димът рисува
сенки
около тялото й
и е цялата сива
и пясъчна

когато изсъхне
изчезва...

PIF
03-31-2009, 13:48
Напоследък

В последно време е студено някак си,
настива се от пронизващата мъгла,
очертаваща силуети на мними приятели
и сенки, излизащи на светлина...

Напоследък сякаш се чувства апатия,
показваща фалшива симпатия
и усмивки, нарисувани с двуостра кама,
казващи истини с благородна лъжа...

Безкраен филм с различни актьори,
някои велики, други - просто играли,
лапащи хонорари с многоцифрен залог,
игра на комар с разцъфтяващ живот.


Случка

Горчилка. Изстрел. После кървава луна.
Кръвта била най-сладка при пълнолуние...
Живот, погубен от безумие...
Живяла някога една душа
в сърцевината на гърдата ти...
Но няма я отдавна –
уби ли я или пък тя умря сама?
Потъпкана с ритници,
замеряна с камъни на думите,
изречени от неразбиращите същества...
Немислещи за нищо, имитиращи съдбина
и вярващи в дедите си, следващи път на Сатана...
Умирайки, затваряха очите,
потъвайки в тяхната дълбочина,
погубена и заменена с празнота...
Писък! Нещо отново изгърмя...
Убийство, погребение в облачната далечина...

Просяк

Не съм просяк, молещ за остатъци
от отдавна изгубена любов,
не прося минути на нежно внимание
и после забит в гърба двуостър нож.

Вървя по улицата на разбитите мечти
и виждам просещи, съжалявам ги...
Не исках и аз да съм като тях,
но уви, така май се получи...

И в душата ми - само чувство на яд,
раните сякаш станаха по-кървящи...
Разбрах какво е да живееш в кивот
и да погребваш по-дълбоко живота си...

Струи кристално безразличие,
а маската на болка е това,
но аз съм все още истинска,
макар и с почупена душа...

Не искам да съм просяк, даващ ръката си
за трохички или хапчици радостно щастие,
не стигнах и до просешка тояга, успокоително...
поне малка част от достойнството ми остана...

Dumb
04-02-2009, 17:01
Стриптийз

Как често във живота блудкав,

в отчаян миг или в позорен,

разголвах като проститутка

душата си пред чужди хора.

И търсещ помощ, търсещ вяра,

недочувайки дори как плаче,

аз я разхождах сред пазара,

да припечеля от зяпачи.

И те се трупаха и - моля:

„Насам! Насам! Сган лицемерна!“

танцуваше тя - тъжно гола

под собствената си латерна.

И капеха: сълзи в земята

и стъпки по пръстта нагряна,

и - срам и болки по снагата,

грошове - в капата съдрана.

Но свърши зрелището. Сълзи,

тълпи - изчезнаха. Сам. Вятър рошав.

И само тя, душата зъзне

насред площада гола още.

И най-последна я прибирам.

Душа ли? Имаш много здраве,

народе! Свърши панаира!

В балтон я пъхвам. Зид й правя!

Но през зида и през балтона,

през времето пак я напада

проклетият зъл вятър - оня,

останал още от площада.

:smt007

Blab
04-06-2009, 12:57
по-малко тяло ти ми дай любими
и сън за клепките
и слабост в коленете
обръща се стомахът ми обръща се
с хармоничка ще ме приспива майка ми
по-малко тяло ти ми дай
родителите
кой ще бъде пръв
не искам смърт не искам да съм възрастен
не ми харесваш господарю
по-малко тяло ти ми дай любими
ще се обърне топлият хамак
ще гинем
---------

това е сън
и потните ни мишници
се грижат за дълбоката градина
така ми домилява всичко всичко
така ме изоставя
под бадемите
расте косата ми защо растат краката ми
и пишката дори расте расте
но все по-малък съм и се страхувам
и винаги съм в края на градината
в училищния двор ме бият лошо
да свием най-съдбовните треви
в цигара Яворе
-------------

play of

тогава бяхме малки лекари
ето моята пишк
ето твоята пут.. как се пише това
принасяхме сияещи води
с косите си
миришехме на слава
и после хлътвахме в луната
неотвратимо



днес мисля за небесните тела
единствените сигурни ми близки
за солите на любовта -
крадяхме из балчишките градини,
не само там



днес утре посевите на съня са очертани от езика ми
между бедрата ти

и толкова
---------------------------------

после

Когато ме прегръщаше понякога
те бяха жив градински чай Спотайваха
Такива бяха младите ми чувства
Каква дълбока простота Обущата
които свалях "ще останеш ли" "разбира се"
Най-дребните неща успокояваха
Сега си спомням бедния октомври
усмихнат тъжен по-смутен от всякога
И пиша
-----------

Хаосът на желанието

Какво пренасям в твоята прегръдка,
какво контрабандирам?
Хаос, който произнася непроизносимото,
желание, което понася непоносимото;
фалшиви скъпоценности...

Тялото се оттегля, олеква.
Тялото тупти.
----------

М. Бодаков

PIF
04-06-2009, 13:26
МАГИЯТА ТЕАТЪР


Прожекторният лъч на тишината
в залата болезнено се впи.
От сцената полъхна нежен вятър.
Завесата - магията разкри

и чудото започна да се случва
пред хилядите блеснали очи.
Дори смъртта, която бе наужким,
повика покъртителни сълзи.

Дочуваше се хлипане, ридане...
Актьорите докосваха сърцата.
Вълшебствата, от него, като рана
бележеше във всеки светлината.

Времето бе сякаш отлетяло
от залата, потънала в безвремие.
Финалът бе житейското начало
на ново философско обобщение.
Аплаузите пареха ръцете,
а огънят, жарава бе в душата.
Едно обикновено представление
разкриваше магията ТЕАТЪР...


НОЩЕН СПЕКТАКЪЛ

В стаята, обвита с тишина,
се гонят сенки странни по стените,
мълчи заключената ми врата,
дори са паяжясали ъглите.

Прозорците загадъчно звънят,
но тишината сякаш ги поглъща.
Столовете не могат да заспят
и само с поглед нежно се прегръщат.

Ухае странно, вътре, на звезди.
В ключалката просъсква топъл вятър.
По сцената на моите стени
следя без дъх красивият спектакъл.

Аплаузи от тежките завеси
нови сенки в буен танц разгони...
Луната като зрител се надвеси,
а аз заспах, от театъра доволен...


ЗАЩО, ГОСПОЖО?...

Познаваш ли го оня от екрана,
Госпожо? Беше в твоят клас.
Не знаеше история... Остана...
Сега е в парламентарната ни власт.

Не го познаваш? Вече е охранен,
а беше незначителен на вид.
От партия обаче бе поканен...
Не помни той, че твой е ученик...

Изтрий сълзите. Не плачи, Госпожо,
това са днес "достойните чеда".
Дерат без свян дори по десет кожи,
разтворили бездънната уста.

Знам. Пенсията ти сега не стига
и разхода ти всеки ден расте.
А той, Госпожо, в обектива мига
и мисли пак какво да окраде.

Защо не го научи да обича?
Сега е късно. Той е изтърван.
Върви пред него ти да коленичиш...
Сгрешилият виновен си е сам...



Монолог

Очите ми тревога само пият,
а устните молитви все шептят.
Мечтите ми уплашени се крият,
а дните ми... тях врагове броят...

Лицето ми - изцапано от сълзи.
Ръцете ми - мазолести от гняв.
Сърцето ми отново се разхълцва.
Дори в ковчега - пак ще бъда прав,

додето някой, (Дявола прегръща)
отново сатанински пие кръв...
и жива плът в студен метал превръща
да може да е с теб, да бъде стръв...

Но нека като млъкнала камбана
в живота ти безмълвен да тежа.
Завет написах... нещичко остана...
и ври във мен до кипване кръвта...

Сред ангелите нека да съм бяло.
Сред дяволите нека да съм кръст.
Понякога финалът е начало...
Човек е бил и си остава пръст.



Валентин Йорданов

teddy_kav
04-07-2009, 08:21
До края на света


До края на света ще те обичам.

ще идвам нощем в тихия ти дом,

в съня ти нежни думи ще изричам,

ще ти говоря дълго мълчешком.



Ще идвам в мислите ти, без да питам,

ще бъда с теб и с тебе ще живея,

ще знаеш ти, че още те обичам,

ще плача с теб и с тебе ще се смея.



И в спомени, нахлули неочаквано,

с най-нежни имена ще те наричам.

В мечтите ти, отлитащи нанякъде -

до края на света - ще те обичам.


Албена Петрова


Черна песен


Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.



Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.



За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.



На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.


Димчо Дебелянов

PIF
04-07-2009, 16:51
Изгубен, намерен, никакъв, прашен,
прокажен, наперен, тих и опасен,
от беден , по-беден и много богат,
вървя със усмивка сред прашния град.

Аз вия от болка и тихо крещя,
но след уговорка мога да спра,
сънувам те тайно и плувам лениво,
в море от целувки безкрайно красиво.

Събирам мечти, редя ги в класьори,
след туй ги продавам чрез хитри пласьори,
танцувам за дъжд и те каня на гости,
разбра ли, нещата колко са прости?

-----------------------------------------------

Откъснаха крилете ми и казаха: "Ти няма да летиш",
Отрязаха нозете ми, посочиха ме с пръст: "Ти ще пълзиш".
Извадиха очите ми за да не виждам вече светлина.
Докопаха се до сърцето ми и дърпаха, и дъвчеха плътта.

Разкъсваха душата ми като обезумели псета.
Със нокти драпаха усмивката да скрият от лицето.
Отпиха от сълзите ми – дали щастливи бяха,
от туй, че чашите им от нещастие преляха?

Простих, усмихнах се и продължих напред.
Престорих се, че всичко е наред.
А в мен със тътен болката преливаше.
Предателството на приятел ме убиваше

Dumb
04-08-2009, 09:39
АКО РЕШИШ ДА НАМИНЕШ,
ГОСПОДИ,
паркирай зад блока,
загаси ореола си,
прибери и чистачките-има ги всякакви.
/Впрочем знаеш си хората./
Избърши си ръцете от глината.
Аз съм горе- в същата стая,
с цветята и книгите.
Сам.
Или с Коцето.
От него не се безпокой-
той не вярва.
Доведи си Духа,
дори и Христос доведи.
Имам две бутилки домашна ракия.
От ябълки.
Ще седнем да хапнем, да пийваме.
Накрая ще сложа кафе.


И когато кафето допиваме,
ще ми се, ей така,
както сте тримата,
да те питам-
как не те беше срам,
когато създаде Румяна.

Когато аз я създавам,
така ме е срам.


Крум Филипов

Blab
04-08-2009, 10:37
:)

HexGirl
04-10-2009, 20:03
Милена - Неща
Сто неща са ми в главата,
даже сто човека със по 100 сърца,
малки кученца със по сто крачета,
с колко шум и крясък трополят в града.

Хей каква е тая пара,
накъде върви сега дори света,
с колко суета и с колко вяра,
заредени тичат някакви телца.

И насам, натам се носи хаоса,
като малка къща пълна със пчели,
някой доближава, самота е в къщи,
колко много лудост има тук, нали?

Рефрен: /2x
Хей каква е тая пара,
накъде върви сега дори света,
с колко суета и с колко вяра,
полудели тичат нашите крака.
Хей добре ли ти се струва,
че пълзим нанякъде с огромен хъс,
ожаднели търсим свойта малка вяра,
да намерим пътя си към свойто "аз".

Irenchety
04-11-2009, 21:21
Живей си живота
Животът си тече
като вода във море,
и няма начин да го спреш,
нито да се предадеш!

Със силна вяра побеждаваш,
и пред злобата не се сломяваш,
и дори да нараняваш,
ти на неволите не отговаряш!

Любовта в сърцето си приветстваш,
и вратички към нея открехваш.
Обичаш близки и далечни,
егоистични и човечни!

И борейки се за малко
радост, щастие, любов,
ти живееш живота,
макар и суров!

Blab
04-11-2009, 21:24
автор?

Irenchety
04-11-2009, 21:42
автор?
аз :D

PIF
04-11-2009, 22:02
по принцип на случайни хора мерена реч не ми допада как да е,
но това винаги ми е харесвало...

http://yopic.net/images/271_IMGP1957_640x480_.jpg

Dumb
04-24-2009, 18:57
Възраждам я!



До смърт съм уморена да се гоним
между любови, тръпки и раздели.
Погълнахме достатъчно отрови,
а нишките са още оцелели —
горели в дъжд, със огън наводнени.

До смърт съм уморена все да бягам,
а ти да млъкваш за безкрайно време.
Омръзна ми, повярвай, да не вярвам
ни в хубаво, ни себе си потребна
да виждам, да съм чуждо бреме.

До смърт съм уморена да се губя
и тебе ден след век да уморявам.
Невярата ще взема да прокудя.
В душата ти ръката си оставям,
живота в мен... със твоята изравям.

Blab
04-24-2009, 19:09
Към душата


Към душата щом прибавиш лапи и мустаци,

тя самичка се превръща в опашато мъркане.

Ах, но съвършенството е с половин ухо,

бързо намерете липсващото крайче!

Невъзможно е! Защо? Защото е заето –

още вчера се превърна в кучето, което

трябва днес да го отхапе... Завържете го веднага!

Вържеш ли го, мигом се превръща на ветрец...

Завържете го тогава със верига от врабци!

За какво да го завържем? Хей за оня облак.

Но с какво да го заключим? С катинар от врана.

Сторено е, но сега пък враната избяга...


Иван Методиев

----------------------
ПТИЦАТА


- Как изглежда отгоре светът?
- Светът е добър.
- Лъжеш!
- Така изглежда отдолу.

- Уморяваш ли се?
- Умората е земно понятие.

- Крилата ти са слаби.
- Отскоро летя.
- Имаш хубави крака.
- За приземяване.

- Очите ти са зачервени.
- От залези.
- А сенките под тях?
/ Въздишка на птица. /

- Завижда ли ти някой?
- Долните.
- Какво не им стига?
- Височина.

- Докъде си летяла?
- До хоризонта.
- А отвъд?
- Оттам няма връщане.
- Сигурна ли си?
- Там и сигурност няма.

- От какво се страхуваш?
- От земното притегляне.
- То принуда ли е или навик?
/ Мълчание на птица. /

- Била ли си в клетка?
- Тръгнах оттам.
- Ще се върнеш ли някога?
- Всички се връщаме.
- Завинаги?
- Периодично.
- То не е ли същото?
/ Усмивка на жена. /

СЯНКА НА ПТИЦА

- Очите ти
са празни стаи,
препълнени
с отломки от душа.

ПАДАЩО ПЕРО

- Тук, в небето, думите
са безтегловни.
Само теглото тежи...

henzelski.blog.bg

Blab
05-10-2009, 21:55
това е в мен и аз в него
днес.


Аз ще го запазя - първото писмо,
що за тебе писах - китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя - всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.

Аз ще ги напиша - първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно - пуст безмълвен храм -
и в живота мрачен - непрогледна нощ -
само те щат дивно да сияят там.

Аз ще я погреба - първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!...

Дебелянов

bubblebabe
05-14-2009, 17:07
Човек на думи, а не на дела
е като градина пълна с трева.
И когато тревата порасте,
е като градина, покрита със сняг.
И когато снегът започне да се сипе,
е като ударило се в стената птиче.
И когато птичето литне на далеч
е като орел в небето вече.
И когато небето зареве,
сякаш лъв пред вратата реве.
И когато вратата започне да се пропуква,
сякаш по гърба те удрят с пръчка.
И когато гърбът започне да боли...
е сякаш нож забит в сърцето ти.
И когато сърцето ти започне да кърви
разбираш, че умираш ти.


Автор; неизвестен.

BlackaTBW
05-14-2009, 19:01
Лорелай

Сякаш хиляди огнени преси
ме обгарят, притискат, гнетят: -
на челото ми хладни компреси,
от хинина ушите пищят.

А случайна, капризна, засмяна,
под прозореца спря Лорелай -
като мъдра рецепта желана,
златокъдра кат капчица чай.

И възкръсна пак приказка свята
с аромата на пролетна нощ,
приютила мечта непозната
под крилата на звезден разкош.

И през тънките бели завеси
в миг разле се усмивка-корал,
сякаш слънчево минало спре се
и отнесе и гнет, и печал.

Тя бе миг и шега мимолетна,
седмоцветна небесна дъга,
но умря кат мечта безответна
в непросветна и тиха тъга.

И за сбогом през тънки завеси
пак нашепна ми погледа син:
"На сърцето студени компреси,
а в устата таблетка хинин!"

Христо Смирненски


вчера пак препрочитах стихосбирката, и реших да попрепиша нещо любимо в тази тема.

PIF
05-20-2009, 17:30
Ти знаеш как се къса цвете
Без теб да те боли, без то да страда.
И как се хваща пеперуда,
заради чувството, когато ще я пуснеш.
Звездите как се предизвикват-
закривайки очи със длани.
Щурецът как се подиграва,
за да запее приказно в съня ти.
И въздухът, и лудостта са твои
и няма как да си ги поделим.
Прости ми! Аз едва ли някога
ще мога да направя лястовица...


------------------------------


Мога само да не те забравя.
Всеки път да те изпращам,
да си тръгвам, без да се обръщам,
знаейки, че няма да избягаш.

Да прескачам локвите, защото все вали.
И да приемам сивотата като даденост.
Да вдигам непосилните мъгли,
да дишам по-улегнало от всякога.

Ти няма ли веднъж
преди да съм заспала
да дойдеш и да седнеш до леглото ми
и всичко да ми кажеш? Да опиташ...
Аз няма да те гледам във очите.

Понеже нямаш чистотата на детската радост,
за да се осмелиш да можеш да обичаш
ще ти трябва глупостта на вярващ в пролетта,
или безочието на лъжец безумен,
или самотата на усмивка, бродеща в света на сълзите,
или пък безразсъдството на горда капка кръв,
намерила смъртта си вън от вените.

Но ако носиш нещо от това у себе си,
безсмислено е да обичаш -
за всяка претендираща целувка
ще ти трябва нечовешка сила.


--------------------------------------Светла Стаменова

Dumb
05-20-2009, 18:21
Шандор Петьофи

Лудият

Защо, вий, хора ме безпокоите?!

Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !

Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!

Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !

Ха-ха-ха-ха…

В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.

Но идва смърт и казва кротко “млък” !

И аз умрях веднъж. То бе отдавна.

Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.

Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.

Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!

Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,

Ta да миришат - когато гния да се задушават !

Ха-ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.

Но една хиена ме подуши и изрови.

Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,

но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.

Ха-ха-ха-ха…

Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…

А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,

разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !

Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…

Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !

Да бе обрал света !

Ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?

Тя означава “бягай от жени “ !

Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.

И ясно е защо ! Да ги погълнат !

А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,

която в чаша златна устните ни мами.

Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка

от пълното с отровна жад море.

А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее

и сее в него като семе смърт.

А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?

Ха-ха-ха-ха…

Узрее ли плодът и пада от дървото.

И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !

Не паднеш ли – до утре ще те чакам !

Тогава сам ще те пробия до средата

и сам ще те натъпча със барут

и сам ще те подпаля -

да се пръснеш на прах във тези небеса !

Ха-ха-ха-ха…

ANTIHUMAN
05-20-2009, 20:40
Отдавна нищо лошо не е имало...

Отдавна нищо лошо не е имало.

И вече му е време да се случи.

Да си забравя на площада името.

Да ме ухапе уличното куче.

Щурците да избягат от сезоните.

За песента им аз да оглушея.

Да се обеси птицата във клоните.

Да се обеси споменът със нея.

Да тръгнат към морето неочаквано

обречените сладководни риби.

Да закъснеят утрешните влакове.

И най-накрая

ти да си отидеш...


Показания на Кумчо Вълчо

Вината ми навярно е огромна,

но аз изпитвам гняв - а не вина.

За шапката ли питате? - не помня...

Щом казвате, червена е била...

Запомних й очите! Мили боже,

каква ти шапка, нейните очи

танцуваха по вълчата ми кожа.

А после много дълго се мълчи...

Продумахме, едва когато здрачът

узря във сламената й коса.

Тя беше нежна, да ми бе палача,

да бях умрял от нейната ръка!

Но не умрях. Строих си вълчи кули:

тя ще остане в моята гора,

лицето на луната ще затулим -

а след това ще ми роди деца...

И тъкмо бях пронизан от човечност,

когато стана да се облече.

Отиваше си! Чух я как изрече:

"Да знаеш, че си готино вълче!"

Настигнах я. Способен бях на всичко.

Дори на смърт, за да остане тук.



Изядох я, защото я обичах.

Не можех да я поделя със друг.


Седмаче

Нероденият принц, дето трябваше да го срещна —

тази сутрин избързал и се родил.

Възмъжал за секунди. И очите му вече са грешни.

И прилича на мъж, който дълго е любил и пил.

А е този, за който самодивите шепнеха нощем —

да го чакам, защото е един между всички мъже.

"Хайде, маце — ми каза — Ти защо си облечена още?

И без друго от вчера тази рокля е съвсем демоде."

— Ще ти кажа защо съм облечена, глупав глупако!

Току-що си роден. Още нямаш представа за чест.

Сто години събирах любов и наистина чаках.

Но сега ще я хвърля на първия уличен пес.

И какво, че си принц със зелени очи — много важно!

И зелените погледи само до време горят.

Честно казано, принце, хич да не беше се раждал.

Като тебе такива ги има на път и през път.

Не ме гледай така, като петъчен обед сърдито.

Много малко ми трябва — ала ти си роден под таван.

И не можеш през него със ръка да достигнеш звездите.



И синът ми отсъди, че не ставаш за великан.


Не и милост!

Вече не са същите момчета,

но и тези също пият бира...

Бях хиляда пъти Жулиета.

Само че накрая не умирах.

Милост ли? Проклятие е, Боже,

че след любовта оставаш жива.

Вързана след ласката — за ножа.

Галена след цвете — от коприва.

Жива, за да гледаш как се мята

жалката опашка на надеждата.

Дълга — за размера на земята.

Къса — във небе да се оглежда.

Милост ли? Ромео заприлича

на охранен празник, но без песни.

И какво, че още ме обичал...

Вече му е навик — по пиеса.

А на мен остават двата края,

дето все да вържа не успявам.

Милост ли? А мога ли да зная

колко още милост заслужавам?!

Ако може, друг да я получи,

друг след мен сто века да пребъде.

А на мен — дай Боже, да се случи

същото.

Обаче със присъда.

Камелия Кондова

RiseGirl
05-31-2009, 18:00
Не стойте край надгробният ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробният ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!



----------------------------------------------------------------Mary Frye /1932/

PIF
06-01-2009, 15:44
Безмислени

Занемяха им мислите.
Ослепяха от ситост,
спряха вече да търсят,
спряха вече да питат,
взеха тлъсто да трупат
и да стенат под топлото:
колко хубаво тук е,
под маста, на дълбоко,
и очите им даже
не поглеждат към пътища,
те са толкова ясни,
те са толкова бъдещи,
че не си заслужава
да свалим и ботушите,
утре пак ще е тлъсто,
утре пак ще е тънещо,
а пък ние ще трупаме,
кожи вехти над времето,
ще дерем от плътта
и ще спрат да ни вземат,
ние тук ще останем,
над земята затрупани
като хълмове празни
на къртиците глухи.
Нищо после че само
две политнали капки
от дъжда на столетия
и омраза на мравки
ще ни срине колибите,
с много кожи градени,
нищо няма да стане,
ако нещо ни вземат,
ние пак ще сме мъртви,
както бяхме тогава,
щом човека убихме
и му взехме умрялото...

-------------

ОГЛЕДАЛЕН СВЯТ

Огледален свят.
Да, този в огледалото.
Май всичко е наопаки,
и виж
създателя превърнат е
в създадено,
а ти си всъщност той
...или грешиш?
И мислите ти някак
са размазани,
дали омраза стана любовта,
и ти не знаеш.
Кой да ти покаже,
дали пък огледалото?
Стъкла!
Във пясъци
оглеждаме душите си,
а после, впепелени, се дивим,
че в пясък
се превръщат
и мечтите ни
и давейки се в пясъка,
пищим.



СТОЯН ИВ. СТОЯНОВ

хубави неща пише човека.
:)

Madn3s5
06-01-2009, 17:06
Роберт Бърнс

ФИНДЛИ

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам - каза Финдли.
- Върви си! Всички спят у нас!
- Не всички! - каза Финдли.

- Не зная как си се решил...
- Реших се - каза Финдли.
- Ти май си нещо наумил.
- Май нещо - каза Финдли.

- При тебе ако дойда вън...
- Ела де! - каза Финдли.
- Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем! - каза Финдли.

- При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда? - каза Финдли.
- До утре ти ще престоиш.
- До утре! - каза Финдли.

- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина! - каза Финдли.
- И утре, знам, ще тропаш пак.
- Ще тропам! - каза Финдли.

- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй!... - каза Финдли.
- Ни дума някому за туй.
- Ни дума! - каза Финдли.



Приказка
Веселин Ханчев

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?





ПИСМО
Георги Константинов

От чувства мигновени
разплакана си пак....
Не бързай ти към мене
със самолет със влак-
където и да бъдеш,
в мига на луд копнеж
решиш ли да се върнеш -
тръгни към мене пеш.

Върви по пътя бавно
и бавно успокой
желанието странно
отново да съм твой.
Върви по пътя дълго,
през дълъг трезвен ден.
Случайно кацнал гълъб
помилвай вместо мен,
целувай дъхав люлак,
изгрял пред теб в зори.
Сравнявай ме със други -
от мене
по- добри.

И ако побеждава
мечтата твойта плът;
и ако не забравиш
целта на своя път -
ще спреш пред мене мълком
в миг необикновен...
И търсила ме дълго,
ти дълго ще си с мен.

PIF
06-01-2009, 20:23
За изтривалките

Десет пъти сънувах все същото,
щом очите затворех едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.

Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел “Чистота”.
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.

И подметките всички си бършеха
най-усърдно, с доволно лице.

И вървях аз. И все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.

Изтривалки! Изглежда безсмислено.
Ти ме галиш със лекичък смях.
И не знаеш, че беше изписано
твойто име на всяка от тях.


Валери Петров

PIF
06-15-2009, 18:01
Фотография

Стоях си изоставен и проблемен.
Мълчах си, както зная да мълча.
И гледах, както мога да не гледам.
Личеше си, че просто не лича.

Привикнал съм от навик безпощаден
да чезна в ежедневен негатив,
където подозирам, горд и хладен,
че лед и топлина са мой статив.

Но кой ме е заснел такъв – незнаен,
потънал и полунепроявен,
такъв самотно-тъмен, лошо краен?
Навярно ежедневието в мен!

Николай Колев

-------------------------------------

Нежно

колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш…

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

… и

поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

Бояна Петкова

-------------------------------

По-сама от преди

По-сама от преди
към себе си крача.
И това, че съм жива,
че съм жива ли значи?
По-богата от утре
и по-бедна от вчера,
закъсняла усмивка
си постлах за вечеря.
След измислен завой –
смях, затичан над бездна –
драматичен герой
в комедийна пиеса!
Без начало и край,
/а то обич ли значи?…/
По-сама от преди
пак към себе си крача.

---------------------------------------

Отдалечаване на въздуха



Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато,
непознати отново.

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си

Георги Рупчев

Dumb
06-22-2009, 12:30
Преди играта

замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца

замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст

от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна

който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи

той играе
–––––––––––––––– –––––––––––––
28.
Под очните ти клепачи
Спят теменужките ти

Превръщам се цял на слънце
Над твоите страшни сънища

Отваряш ми широко
Всички прозорци на челото

Бера за теб бели
Лилии от кръвта си

Даваш зелени листи
На моето стебло от пепел
–----------------------------------------
Вървя
От едната ръка до другата
Къде си

Прегърнал бих те
Прегръщам твоето отсъствие
Целунал бих гласа ти
Чувам смеха на далечините
Устните ми лицето са разкъсали

От пресъхналите длани
Блестяща ми се появи
Искал бих да те видя
И затварям очи

Вървя
От едното слепоочие до другото
Къде си
–---------------------------------------

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

JoyfulCompany
06-28-2009, 23:04
БОЛНИЯТ
Иван Радоев

Аз съм болен.От години лежа
Под прозореца плътно затворен.
На балкона пред мене-
Два реда въжа.
Крива стряха.
Коминът съборен.

Идва есен. Дъждът заваля.
Бях ли женен?
Къде е жена ми?
Къде е златарина, който изля
За нашите пръсти пръсти две кръгли измами

Аз си спомням далечни, неясни неща!
Колко смешни слова съм изричал-
за да разбера последен в света,
че никога никой не ме е обичал

Ти недей ме осъжда !
Не трябва, любима!
Аз съм болен от мисли, мастило и дим.
Не засипвай душата си с моята зима!
Аз съм завинаги неизлечим!



ФАРОПАЗАЧЪТ МНОГО ОБИЧА ПТИЦИТЕ
Жак Превер : )

Хиляди птици летят към лъчите на фара,
хиляди птици се блъскат в стъклата на фара,
хиляди птици лежат ослепени, пребити,
хиляди птици умират.
Фаропазачът не може това да понася.
Фаропазачът обича морските птици.
Фаропазачът казва: По дявола! Нека!
И светлините на фара той загасява.
А сред морето потъва някакъв кораб.
Някакъв кораб, идващ от някакъв остров.
Кораб потъва, цял натоварен със птици.
Хиляди птици, хиляди островни птици,
хиляди, хиляди мъртви, удавени птици.



ПИШЕЩИЯТ ЧОВЕК
Кристин Димитрова

Сигурна съм, че
не смяташе себе си
за малък.
Поколеба се дали
да пресече и в последния момент
хвана автобуса.
Не съм го видяла как
е успял да се изкатери
по стъпалата.
- Как се казваш ти? А?
Как се казваш? - питаха
грижовните лелки, надушили
нещо нередно.

Той не отговори.

По цялото му лице бяха изписани
сложни фигури с химикалка -
ромб с точка в средата върху едната буза
се свързваше с отсрещната вежда,
задрасквайки всичко по пътя си.

- Майка му сега ще полудее
от ужас! Ами да! Ще полудее
от ужас - тюхкаха се грижовните
лелки.

Най-вероятно
той не можеше да говори,

но цяла сутрин бе писал писма
по лицето си и тези, които наистина
се интересуваха, можеха
да прочетат:

- Няма кой да полудее от ужас
за мене.

Автобусът отвори врати за нови хора и там някъде
той изчезна.

RiseGirl
07-15-2009, 13:37
Довиждане - Недялко Йорданов

Довиждане. Това е впрочем краят -
невъзмутим, необичайно лек.

Аз ще те виждам и това го зная -
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.

Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.

Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва -
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.

И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.

Веднъж - като съдба и със тревога,
а друг път - като зрителен обект.

Snickers
08-10-2009, 21:10
Евтим Евтимов

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Eclipse22
08-16-2009, 16:41
William Blake - Auguries of Innocence

To see a world in a grain of sand
And a heaven in a wild flower,
Hold infinity in the palm of your hand
And eternity in an hour.
A robin redbreast in a cage
Puts all heaven in a rage.
A dove-house filled with doves and pigeons
Shudders hell through all its regions.
A dog starved at his master's gate
Predicts the ruin of the state.
A horse misused upon the road
Calls to heaven for human blood.
Each outcry of the hunted hare
A fibre from the brain does tear.
A skylark wounded in the wing,
A cherubim does cease to sing.
The game-cock clipped and armed for fight
Does the rising sun affright.
Every wolf's and lion's howl
Raises from hell a human soul.
The wild deer wandering here and there
Keeps the human soul from care.
The lamb misused breeds public strife,
And yet forgives the butcher's knife.
The bat that flits at close of eve
Has left the brain that won't believe.
The owl that calls upon the night
Speaks the unbeliever's fright.
He who shall hurt the little wren
Shall never be beloved by men.
He who the ox to wrath has moved
Shall never be by woman loved.
The wanton boy that kills the fly
Shall feel the spider's enmity.
He who torments the chafer's sprite
Weaves a bower in endless night.
The caterpillar on the leaf
Repeats to thee thy mother's grief.
Kill not the moth nor butterfly,
For the Last Judgment draweth nigh.
He who shall train the horse to war
Shall never pass the polar bar.
The beggar's dog and widow's cat,
Feed them, and thou wilt grow fat.
The gnat that sings his summer's song
Poison gets from Slander's tongue.
The poison of the snake and newt
Is the sweat of Envy's foot.
The poison of the honey-bee
Is the artist's jealousy.
The prince's robes and beggar's rags
Are toadstools on the miser's bags.
A truth that's told with bad intent
Beats all the lies you can invent.
It is right it should be so:
Man was made for joy and woe;
And when this we rightly know
Through the world we safely go.
Joy and woe are woven fine,
A clothing for the soul divine.
Under every grief and pine
Runs a joy with silken twine.
The babe is more than swaddling bands,
Throughout all these human lands;
Tools were made and born were hands,
Every farmer understands.
Every tear from every eye
Becomes a babe in eternity;
This is caught by females bright
And returned to its own delight.
The bleat, the bark, bellow, and roar
Are waves that beat on heaven's shore.
The babe that weeps the rod beneath
Writes Revenge! in realms of death.
The beggar's rags fluttering in air
Does to rags the heavens tear.
The soldier armed with sword and gun
Palsied strikes the summer's sun.
The poor man's farthing is worth more
Than all the gold on Afric's shore.
One mite wrung from the labourer's hands
Shall buy and sell the miser's lands,
Or if protected from on high
Does that whole nation sell and buy.
He who mocks the infant's faith
Shall be mocked in age and death.
He who shall teach the child to doubt
The rotting grave shall ne'er get out.
He who respects the infant's faith
Triumphs over hell and death.
The child's toys and the old man's reasons
Are the fruits of the two seasons.
The questioner who sits so sly
Shall never know how to reply.
He who replies to words of doubt
Doth put the light of knowledge out.
The strongest poison ever known
Came from Caesar's laurel crown.
Nought can deform the human race
Like to the armour's iron brace.
When gold and gems adorn the plough
To peaceful arts shall Envy bow.
A riddle or the cricket's cry
Is to doubt a fit reply.
The emmet's inch and eagle's mile
Make lame philosophy to smile.
He who doubts from what he sees
Will ne'er believe, do what you please.
If the sun and moon should doubt,
They'd immediately go out.
To be in a passion you good may do,
But no good if a passion is in you.
The whore and gambler, by the state
Licensed, build that nation's fate.
The harlot's cry from street to street
Shall weave old England's winding sheet.
The winner's shout, the loser's curse,
Dance before dead England's hearse.
Every night and every morn
Some to misery are born.
Every morn and every night
Some are born to sweet delight.
Some are born to sweet delight,
Some are born to endless night.
We are led to believe a lie
When we see not through the eye
Which was born in a night to perish in a night,
When the soul slept in beams of light.
God appears, and God is light
To those poor souls who dwell in night,
But does a human form display
To those who dwell in realms of day.

Някой може ли да ми намери целия превод?

Ilikeliljon
08-17-2009, 06:49
Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев.

Страшно стихотворение, макар че рядко чета поезия. Трябва повече да чета поезия :-o :-o

JoyfulCompany
08-18-2009, 13:02
Ilikeliljon, и целите теми изчитай, това стихотворение е вече споделено по тези страници.

Той беше първият, който ме обвини във
Без доказателства, дори донейде с мъка, ала някои
Естествено, в градче такова, затънтено посред
Времето тегне неподвижно, само понякога
Хората тук живеят в паяжини, в мудни
Навярно имат и сърце, но щом се разприказват, става
В какво ли ме е обвинил, та ние само
Не е възможно да е просто мъст, не след онази
Дали пък пълнолунието нея нощ, когато ме отведе чак
Да хапеш от любов изобщо не е странно, ако има
Изстенах, да, в един момент дори успях
Не сме обсъждали, изглеждаше ми горд от
Те винаги изглеждат горди, щом застенем, ала после
Дали пък неговият спомен от ненавист не е
Понеже нощем се обичахме тогава, и повече, отколкото
На лунна светлина, преплетени на плажа, ухаещи на
Да, може да съм го ухапала, да хапеш от любов изобщо не е
Никога нищо не ми казваше, само внимаваше да
Аз пазвата си парфюмирах с билките, които майка
А той, с радостен дъх тютюнев във брадата, така
Нито веднъж не заваля надолу към реката, но се е случвало
Шал в черно и бяло, слагаше ми го полека, както
Наричахме се с имена на мили твари и дървета, дето хвърлят
Нямаха край тогавашните безметежни начала на
Да, може да съм го ухапала, докато вбит във мене ме е
Винаги в даден миг се сливаха и гласовете ни, когато
Да беше траяло до края на коравите зелени небеса над мойте
Защо, щом двамата прегърнати придържахме света, та да не
Додето една нощ, незабравима като гвоздей във устата, не усетих
О, светна му луната във лицето, безплодна ласка по кожа, която
Защо се олюля, защо се сгърчи тялото му, сякаш изведнъж
- Добре ли си? Палтото наметни си, момент да те
Видях го втресен, в страх и помрачение, но той щом ме погледна
Ръцете ми неспирно го тъчаха, във търсене на пулс, на топъл ритъм
До сутринта бях вярна сянка и надявах се отново
На следната луна обаче се докоснахме и аз разбрах
А той трепереше от бяс и ризата додолу ми разкъса, сякаш
Помогнах, бях му куче, близах бича, чаках да
Престорих се в плача и във вика, сякаш плътта му още
Не съм го хапала тогава, но стенах, молих, за да му
Повярва някак, независимо от всичко, стана с усмивката от оня първи
Но на сбогуване се спъна и обърна, и зърнах му гримасата, и
Самичка у дома зачаках, свита на земята, да ме
Първият, който ме бе набедил, бе
Да, може да съм го ухапала, да хапеш от любов изобщо не е
Сега си знам, че щом настъпи утрото, когато
Не ще му стигне смелост факлата да ми опре о
Друг ще го стори вместо него, той от къщи
Прозорецът притворен към площада, дето
До свършека прозореца ще гледам, за да мога
До свършек ще го хапя, да хапеш от любов изобщо не е

“Кладата, дето изгаря тази”
Хулио Кортасар

padnaloblak
08-18-2009, 16:18
от Евгения Хука

в памет на дъщеря и Рая

Голямата душа е дар от Бога-
тя винаги е щедра и добра.
Към себе си взискателна и строга-
към другите е любеща сестра.

.............................................

Без нея става тесен кръгозора
и на земята чезне любовта...
Голямата душа щадете, хора!
Доброто да не чезне по света!

пп: от нейната стихосбирка "А другото е всичко суета" , нарочно не го постнах цялото.

Margoto0
08-20-2009, 14:57
Buddha in Glory

Center of all centers, core of cores,
almond self-enclosed, and growing sweet--
all this universe, to the furthest stars
all beyond them, is your flesh, your fruit.

Now you feel how nothing clings to you;
your vast shell reaches into endless space,
and there the rich, thick fluids rise and flow.
Illuminated in your infinite peace,

a billion stars go spinning through the night,
blazing high above your head.
But in you is the presence that
will be, when all the stars are dead.

Rainer Maria Rilke

Dumb
08-21-2009, 19:05
ЧЕРНОВА ЗА ПИСМО ДО ЛЮБИМИЯ

web | Нека да е лято

Отдавна подозирам принца
от приказките -
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините -
митология.

Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.

Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.

Миряна Башева

Dumb
08-21-2009, 19:36
ОТСЪСТВИЕ

Може с мен да ти е тъжно. Даже страшно.
Или просто
да е
пусто.
Мога не една и две горчиви чаши
да ти слагам
сутрин
на
закуска.

В тишината или в грамофона
нещо важно
да се
скъса;
и от други грижи, строги и законни,
за поправка
вечно
да е
късно.

Затова ме няма. Няма да ме има.
Или само
през
съня ти
тихо ще минава Някоя без име -
както аз
сънувам
Непознатия.

Dumb
08-21-2009, 19:42
НЕПРИМИРИМИТЕ

Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)

А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.

И кой ги знае
отде се взимат...
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.

MartyParty
08-21-2009, 19:43
This Was Once a Love Poem
by Jane Hirshfield


This was once a love poem,
before its haunches thickened, its breath grew short,
before it found itself sitting,
perplexed and a little embarrassed,
on the fender of a parked car,
while many people passed by without turning their heads.

It remembers itself dressing as if for a great engagement.
It remembers choosing these shoes,
this scarf or tie.

Once, it drank beer for breakfast,
drifted its feet
in a river side by side with the feet of another.

Once it pretended shyness, then grew truly shy,
dropping its head so the hair would fall forward,
so the eyes would not be seen.

IT spoke with passion of history, of art.
It was lovely then, this poem.
Under its chin, no fold of skin softened.
Behind the knees, no pad of yellow fat.
What it knew in the morning it still believed at nightfall.
An unconjured confidence lifted its eyebrows, its cheeks.

The longing has not diminished.
Still it understands. It is time to consider a cat,
the cultivation of African violets or flowering cactus.

Yes, it decides:
Many miniature cacti, in blue and red painted pots.
When it finds itself disquieted
by the pure and unfamiliar silence of its new life,
it will touch them—one, then another—
with a single finger outstretched like a tiny flame.

Sham
08-25-2009, 16:19
ОТКЪС –

Откъснах най-красивата от маргаритките:
Обича ме.
Преминах към листенцата:
Не ме обича.
С всяко следващо листо все повече не ме обичаше.
Обичаше да си представя, че е маргаритка.

В знак на несъгласие откъснах времето
и проверих:
Обичала ме е, обича ме, ще ме обича…

Продължих да късам.
Късаше ми се сърцето,
но откъснах погледа си
от очите `и, отрупани със скришни погледи
и явно безразличие,
за да погледна ослепителната истина в очите:
Тя не ме обича.

Като го научих,
взех да късам дипломите си
и сричах като първокласен възрастен:
О-би-ча ме, не ме о-би-ча.


Скъсах със семейството си и приятелите си,
защото беше ред отново на:
Обича ме.

Аз исках да откъсна всичко, след което пишеше
Не ме обича, но реших, че няма смисъл –
знаех, че не ме обича,
знаех, че не я обичам.
Просто исках малко да покъсам…


-----------------
Петьов съгражданин:))
познайте кой<3

PepSsSi
08-25-2009, 19:43
МЪРТВОТО МОМИЧЕНЦЕ

АЗ СЪМ МОМИЧЕНЦЕ. ЧУКАМ ОТРАНО.
АЗ ЧУКАМ И СПИРАМ НА ВСЯКА ВРАТА.
АЛА НЕ МОГА ПРЕД ВАС ДА ЗАСТАНА,
ЧЕ МЪРТВИТЕ НЯМАТ ЛИЦЕ ЗА СВЕТА.

ЧУЙТЕ – ВЪВ ГРАД ХИРОШИМА ЗАГИНАХ.
И ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД МОЯТА СМЪРТ
АЗ СИ ОСТАВАМ НА СЕДЕМ ГОДИНИ,
ЧЕ МЪРТВИТЕ МАЛКИ ДЕЦА НЕ РАСТАТ.

МИГ. И ОЧИТЕ МИ СТАНАХА СЛЕПИ,
КОСАТА МИ ПЛАМНА И ГРЪМ ВРЪХЛЕТЯ.
СТАНАХ НА ПЕПЕЛ – НА ШЕПИЧКА ПЕПЕЛ-
И ВЯТЪР ОТВЯ НАДАЛЕЧ ПЕПЕЛТА……

ЧУКАМ ВИ. ЧУКАМ ДА ЧУЕТЕ ВИЕ –
НЕ ИСКАМ ЗА СЕБЕ СИ НИЩИЧКО АЗ.
АЗ ИЗГОРЯХ КАТО ЛИСТЧЕ ХАРТИЯ –
НЕ МОГА СИ ВЗЕ И БОНБОНЧЕ ОТ ВАС.

ЛЕЛИЧКО, ЧИЧКО! СТОЯ ПРЕД ВРАТИТЕ
И ЧУКАМ ЗА ПОДПИС. ЩЕ ЧУКАМ ДОКРАЙ.
ЧУКАМ ДА НЯМА ДЕЧИЦА УБИТИ –
ДА МОГАТ ДА КАЗВАТ :”БОНБОНЧЕ МИ ДАЙ”.




НАЗЪМ ХИКМЕТ


(само не разбирам чукам или чакам трябва да е думата...в най-скоро време ще проверя в библиотеката)

PIF
09-16-2009, 18:50
Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...

Недялко Йорданов

MartyParty
09-23-2009, 18:04
На върха на езика ми...
Биляна Атанасова

на върха на езика ми е да го кажа –
аз съм едно отрицание
и в старанието си да ме имаш
ще изгубиш съзтезанието
по заобикалне на
враговете,
по затваряне на очи
пред истината,
по засипване с бъдеще –
и аз пак ще ти казвам „не”
и пак няма да ме виждаш

как раста под смокинята,
която сама си измислих,
и получавам откровения,

как играя в приказки,
които не ти си написала,

защото в тайните книги никъде
не намерих такава притча,
няма такова заглавие и
няма такова семе –

ще се пръснем с времето
и дори да не се намерим,
аз ще си изпека десерт
с име от пудра захар
и ще обличам тесто
за дребни коктейлни сладки,
докато ти преживяш мустаците
на собствената си мъка
на върха на езика ми е...

Jeuelle
09-23-2009, 19:08
ФИНДЛИ

Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам, каза Финдли.
Върви си, всички спят у нас.
- Не всички, каза Финдли.
Не зная как си се решил...
- Реших се, каза Финдли.
Ти май си нешо наумил.
- Май нещо, каза Финдли.
При тебе тебе ако дойда вън...
- Ела де, каза Финдли.
Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем, каза Финдли.
При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда, каза Финдли.
До утре ти ще престоиш.
- До утре, каза Финдли.
Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй, каза Финдли.
Ни дума никому за туй...
- Ни дума, каза Финдли.

Робърт Бърнс

MartyParty
09-24-2009, 18:22
Магдалена Митева - "Реалност" - Поезия
***

Душата ми загърната във шал
подвива крак и сяда кротко
на клон в листата му -
до другото листо
и пита го за него,
за близостта, за допира,
за вятъра незнаещ,
че е донесъл любовта
на две погребани
от есента листа

Реалност

Нещо избяга!
Не знам кога и къде отиде!
Аз съм празна!
А навън е все по-хубаво!
Някога плачех!
Един живот,
Даден ми е само един живот
и аз цял живот се опитвам
да го нахраня!
Изгубвам се!
Реалност!
Вътре съм и с двата крака!

Врабчо

На кръгчето, във правия му ъгъл
проглеждам в света на врабчето.
Харесва ми, излежда ми нахранен
и малко тъжен, но забавен.
Денят започва след нощта,
а тя изчаква го да засънува.
И в кръгчето се гонят непрестанно,
без желание да се докоснат.
Ей така, заради самия кръговрат ...
А врабченцето горкото,
омагьосва се направо,
може би защото липсва право
и не иска да приеме на кръга безкрая.
Иска път със край
и посока права
за да може да планира
всяка спирка и завой,
а дори и края,
за да си отдъхне най-накрая.

***

Стол, маса и зелена стая
Аз и чашите мълчим
Прозрачно, неподвижно.
Уморена закачалка.
Отворен прозорец и слънце.
Къде си?
Къде си мила моя младост?
Защо си толкова внезапна и далечна?
Отивай си мое очакване
Усещане, че нищо няма да се случи!

Стая

В ъгъл съм,
прояден дървен стол.
С лице закрито от стени,
дебели, сиви прегради.
Пътят ми не води никаде!
Ъгълът ме спира.
Удрям се, отскачам и побягвам.
Скривам се в себе си,
но не ставам от стола
и не руша.
Многолюдна болка...
Тъжна стара песен
Самотна стая без прозорци
Много хора влизат и обичат
Вземат, дават, обвиняват, искат
Толкова много години
Няма място ...
Трябва да проветря,
но няма прозорци,
а и не ми се става от стола
и не ми се разбиват стени.

Jeuelle
09-24-2009, 21:35
Само, само да ви покажа , какво намерих.
Не го категоризирам , като любимо , но ми направи впечатление и не се сещам къде другаде да го вмъкна :)

когато луната изгрява
гладно на Анди и ставааа
шоколадче да папка искаа
ама да буди мама не и стиска

Тя е бандитче голямо
но е загазила здраво
шоколад от къде да намери
тя насам натам се дзверли ли дзвери

Мама сладко възглавката гуши
а Анди корем от глад я мушии
иска шоколади милион и половина
те ще да стигнат за цяла година

Анди към вратата поглежда
леко повдига своята вежда
и със засилка налита
а после тихо се сплита

Как да отвори вратата
мама е с уши от войната
шумка да шумне я чува
после цяла нощ ще будува

доблеее чудна причина намира
че и се пика и спира
ами ако мама поиска
с нея в кенефа да пишка

да не награби торбата
и да похарчи парата
тублерони и сладки бомбони
даже шоколадово пони

сладко се Анди облизва
шоколад иска да близва
ама неиска да буди
дъртите нейни маймуни

че ще я хванат в атака
как хрупа МУРА в кревата
мама ще почне да вика
може да грабне и мотика

и да присвива очите
и да сгърчи веждите
Анди обаче не спира
и за шоколадче умира

края на историята вяла е как Анди Дани изяла
и сичко е тихо в мрака даже грака една сврака

PIF
09-25-2009, 17:37
Тя идва, застава до теб... Оглежда се...
Започва бавно да се впива в теб. Като отрова...
Дразни очите ти. Пропива се в кожата.
Навлиза в кръвта. Не можеш да я прогониш.
Превзема мислите ти. Безсилен си.
В момент си мислиш, че си я опознал.
Но не си!
Тя продължава да превзема тялото ти.
Бавно и сигурно намира място в теб.
Вече владее движенията ти.
Не искаш. По-силна е.
Погледа ти издава присъствието й.
Движенията говорят това,
което тя иска да каже.
Устните трепват по нейна команда.
Тя е навсякъде в теб.
Откажи се.
Не можеш да я победиш.
Веднъж появила се тя трудно си тръгва.
Ще изцеди всяко желание и живот останали в теб.
Ще изпие последната капка надежда...
Тогава Тя ще си отиде.
Останал без нищо, изгубил себе си.
Изгубил всяка детка мечта,
изгубил най-ценното - Вярата...

Тя ще се върне отново.
С гръм и трясък ще разруши собствения ти нов свят.
Ще събори всичко...
И сама ще го сътвори.
От пясъка и пепелта ще създаде това,
което сама преди бе взела.
Ще те понесе, както вятъра понася прашинките.
Ще ти даде и криле.
Ще изпълни душата ти,
ще накара мислите ти да се реят...
и пак ще те победи.
Ти ще бъдеш в нейния плен.
тя отново ще превземе тялото ти.
Няма да те мъчи. Ще се наслаждва,
докато ти сам попадаш в капана й...
Тя винаги носи болка със себе си
и често оставя на всеки по малко.
това е тя. Коварна и прелестна,
груба и нежна, лъжлива и искрена,
Щастлива и нещастна.
Но това е тя...
Създадена в тиха лятна вечер
и оставена да броди сама по света.
Любовта....

courtney
09-27-2009, 16:38
Дамянов винаги ми е бил един от любимите поети.

ПЪТНИК

Куфар. Шлифер. Утро. Хлад. Цигара.
Трябва ли ми друго, небосвод?
Цялата земя под теб е гара,
път е целият ми луд живот.
Де съм тръгнал? Де ще спра? Не зная.
Все едно. При хора. При неща.
При онази вихрена омая,
носеща върху криле света.
Куфарът е малък. Но земята
се побира и в едно сърце.
Шлиферът е тъничък. Но вятър
стопля ме с огромни две ръце.
Утрото е сиво, но ще светне -
в камък, в цвете, в образ на жена.
Есенният дъжд ще стане летен,
пламъкът цигарен - светлина.
Завъртени ниви, прах на скели,
срещнат миг, отмината любов,
длани, думи, срещи и раздели
ще се намотаят на кълбо.
И ще съм честит - с една цигара,
с куфар, сбрал земя и небосвод.
с повторимост, що се не повтаря.
Като път. Или като живот.


ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.


ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.
- Никола Вапцаров


COMING THROUGH THE RYE

Coming thro' the rye, poor body,
Coming thro' the rye,
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

O, Jenny's a' wat, poor body;
Jenny's seldom dry;
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

Gin a body meet a body
Coming thro' the rye,
Gin a body kiss a body—
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Coming thro' the glen,
Gin a body kiss a body—
Need the warld ken?
-Robert Burns

HristoGavrilov
10-19-2009, 14:37
Дамянов винаги ми е бил един от любимите поети.

COMING THROUGH THE RYE

Coming thro' the rye, poor body,
Coming thro' the rye,
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

O, Jenny's a' wat, poor body;
Jenny's seldom dry;
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

Gin a body meet a body
Coming thro' the rye,
Gin a body kiss a body—
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Coming thro' the glen,
Gin a body kiss a body—
Need the warld ken?
-Robert Burns

А ето и превода:

В цъфналата ръж



Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.



Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.



Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,



то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Belair
10-21-2009, 09:40
Не обичам поезията,защото не я разбирам

BrainlessROCKBABY
10-22-2009, 19:00
Аааа Финли :smt007
Робърт Бърнс

Преводът е на Петя Дубарова
Прекосявайки ръжта
Ако някого целунат тайно в дъхавата ръж,
трябва ли да плаче, че се е целувал там веднъж.
Всяка има своя момък. Аз, останала сама,
пред съмнителни усмивки
прекосявам пак ръжта!
Ако някой прегреши с друга
в дъхавата ръж,
трябва ли да го презрем
и прогоним изведнъж.
Замечтана, мълчалива, пак дочакала нощта,
аз съвсем сама, съвсем сама се
спускам през ръжта.

:smt007 :smt007 :smt007

Завръщането на войника



Завърши страшната война,
небето пак сияе.
И в черно не една жена
с децата си ридае.



Напуснах лагера без скръб
след дълга бойна служба,
с войнишка раница на гръб,
богат с тъги и дружба.



Нарамил празната торба,
вървях с войнишка крачка.
Не водих аз с врага борба
със цел да трупам плячка.



За Ненси в първите лъчи
аз мислех с радост тиха,
за дветей добри очи,
които ме плениха.



И ето нашата река
и мелницата, дето
притиснах нейната ръка
със нежност до сърцето.



И ей ме стигнал у дома,
пред къщата позната.
И гледам я, седи сама
и чака на вратата.



Избърсах сълзите си аз -
да плача не умея -
и с променен нарочно глас
тъй заговорих с нея:



- От тоя слънчев летен ден
ти по-красиво грееш.
И този момък е блажен,
за който най милееш.



Аз нямам грош, но моя край
спасих от смърт със щика.
За нощ поне приют ми дай.
Смили се над войника.



В очите й изгря за миг
една сълза голяма:
- Обичам аз един войник,
но вест от него няма...



За мене свят е тоз пагон,
кокарда и петлици,
а вкъщи даваме подслон
на честните войници.



Но миг! И моите черти
познала, пламна: - Вили -
извика тя, - нима си ти?
Нима се върна, мили?



- Да, туй аз съм, непроменен.
А ти си още млада.
И твоята любов за мен
е най-добра награда.



Завърши моят път суров,
а ти ме чакаш верно.
Макар и беден, с теб, любов,
съм пак богат безмерно.



Тя каза: - Имам аз имот.
Ще стигне той за двама.
Ще имаме щастлив живот.
Със тебе бедност няма.



...Убива се да прибере
жетварят ечемика.
Търговецът за злато мре,
но мре за чест войника!



Не му отказвайте приют.
Той бди с осанка строга
за своя край във дни на смут,
в минути на тревога.

РОБЪРТ <3

Snickers
12-04-2009, 16:17
Какво да ти напиша, като думите
солени се търкулват от очите ми.
Благодаря за дългото приятелство,
което дявол знае за какво измислихме.
Когато поверително за мен ти шепнат нещо
- ти се засмей и им кажи, че не е всичко,
кажи им , че зад тънката черта на грешките
живее най-невероятното момиче.
Кажи им, че наместо щураво излитане
по-щуро съм си счупила главата,
и че сега единствено теб имам,
а ти си най-добрия ми приятел.
Какво да ти напиша? Знаеш ли,
не знам защо, но дяволски ти вярвам.
Като един изгубен, смешен, малък Палечко
мълча, дори да ми се скараш...
Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.
Това е само сянката на мисъл.
Останалото ми убягва като котка
по керемидите на тъмните ми чувства,
и само по следи от остри нокти
се сещам, че в живота си те пуснах.
Какво да ти напиша? Всъщност, знаеш ли,
обратната страна на "ВХОД" е "ИЗХОД".
Виновно ли е онова проклето лято,
че лудостта му идваше на пристъпи?
И ни извайваше на пристъпи и двамата,
и винаги забравяше по нещо.
А всъщност ние с теб отдавна
сме си били очакваща материя.
Отвъд изчистените силуети на словата ми,
зад линията, зад която почва нещото,
живее оня рошав скитник вятърът
и дърпа тънките конци на грешките ни.
А думите са речни камъчета
под босите пети на нематерията.
До там остава само крачка
и след това ще се намерим.
Какво да ти напиша? Търся смисъл
в отломките на старо античувство.
А зад вратата на живота ни - измислица,
все някога ще трябва да ни пуснат.

http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=13039

Dumb
12-04-2009, 18:42
^ :smt007

Миряна Башева


Както всички истински списатели,
самотата властно ме зове.
Кой ме знае имам ли приятели,
или нямам даже врагове.

В мен се буди единакът-бухал,
яхнал своя клон на терсене.
Младостта върви към шеста глуха
и светът не е до колене.

Цялата вселена ми обажда
колко ми е тежко и горко.
Аз съм дребна и досадна сажда
в будното й огнено око.

Но и с окончателното мото
"Всичко мирско чезне в пух и прах"
съвсем вярно си звучи животът,
даже през фалшивия ми смях.

Дявол знае дали има щастие.
Може би. На господа напук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.

ЧАС ПИК

web | Нека да е лято

Улици. Хора. Събития.
Подвизи. Глупости. Пакости.
И колко много пребити
при отказ от опит за бягство...

А читавите работят.
Кой луд се самоизгаря?
Хора. Години. Животът
отива към мемоари...

Аз също доста безчинствах.
И пуках при проба за якост.
Земя,
бъди мой единствен
успешен опит за бягство




ГОРДЕЛИВИТЕ

web | Нека да е лято

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Snickers
12-06-2009, 11:32
Събирай ме понякога от думите.
От думите, които нещо значеха,
от премълчаните, които в пълнолуние
по покривите лунатично крачеха.
Изваждай ме от липсата на минало
като ненужна вече формула,
изваждай ме със плюс или със минус,
забравяй ме, за да си спомняш.
Измисляй ме след краткото ми име,
т името ми тръгвай все нанякъде.
Ако повярваш, че тогава ме е имало -
недей да вярваш, че съм плакала...
Събирай ме понякога от думите,
изглаждай ме със гънките по листа...
И в някое голямо пълнолуние
ще се намериме по-истински.
http://www.bukvite.bg/poem_old.php?docid=13095








Не искaм прошкaтa ти,
тя не ми е нужнa,
зa дa зaспивaм вечер опростенa.
Не искaм лaските ти,
те не ми послужихa
зa нищо, щом се чувствaх нaрaненa.
Не искaм думите ти,
те не ме нaучихa
кaк истински дa могa дa обичaм.
Не искaм погледa ти,
той не ми е клaдaтa,
не ми бе дaже топлaтa постеля.
Не искaм хлябa ти,
със него не зaсищaше
глaдa отвътре, който ме изяждa.
Не искaм виното ти,
то не ме нaпивaше,
когaто зa милувкa чувствaх жaждa.
Не искaм обичтa ти,
тя не ми е въздухa,
със който дa усещaм, че живея.
Не искaм и омрaзaтa ти,
истинскaтa,
сегa проклинaй – в миг дa онемея!

Не искaм прошкaтa ти,
тя не ми е нужнa.
http://www.bukvite.bg/poem_old.php?docid=35120






Нaпиши ми (скришом), нещо мъничко, моя любов,
нещо мъничко , сaмо зa мене.
Не ме питaй кaкви сa дните ми , моя любов,
нямa отговор тaзи дилемa.
Знaм зa думите (нaшите), моя любов,
недописaни, после зaрaвяни.
Знaм зa тъжните утрини, моя любов,
(сaмотните), с цигaрa белязaни.
Кой тaзи нощ пее (в теб), моя любов,
кой събуди вятърa шепнейки.
Чу ли душaтa ми (босaтa), моя любов,
кaк по безсъниците ни тичa съхнейки.
Зaщо не спиш (и тaзи нощ), моя любов,
не мечтaй зa спомени – кръст им!
Не рaзбрa ли (нaй–сетне), моя любов,
че сме обречени дa се търсим...
http://www.bukvite.bg/poem_old.php?docid=12475







Ти не си

моята

първа, голяма любов.

Ти не си...



Ти не си

моята

пролет, разцъфнала в бяло.

Не си...



Ти си само частица

от моя живот.

И всичко останало...

Dumb
12-16-2009, 18:37
Душата ми плаче за сняг,
за чисто, за бяло душата ми плаче.
Видях много земи, много свят.
Видях герои, видях палачи.
Душата ми плаче за сняг!
Доста живях! Колко остава?
Чака ме моя бряг-
ругатни или слава-нямам представа.
Душата ми плаче за сняг!
Чиста следа в снега да оставя...


Цанев

Snickers
12-17-2009, 20:30
ще си остана неразбраната тъга
която стихва тихомълком в мрака.
Ще се превърна в неизплакана сълза,
която се забравя като крясък.
Ще си бъда нараненото дете,
чиито думи никой не разбира,
ще изчакам да поспре да ме боде
и в прегръдката на нежността ще се завия.
Ще си остана сивото във пролетта
и красивото в сърцето на злодея.
Ще бъда чашата с вода,
а ти без стон ще ме разлееш.
Ще бъда вино отлежало
ще впивам в устните ти - страст.
Ще бъда облика на твойто огледало.
Ще виждам във очите ти лъжа.
Ще накарам любовта да те настъпи,
във ъгълчето нежно да дере.
Сега те питам - ще отстъпиш ли?
Пред мен и мойте страхове.
И когато по прозорците се стича,
като дъжд горчивата тъга
ти не бягай и не викай - тя ще идва все по - зла!
Отпусни се и недей да криеш
страхът си от рязгарящия яд.
Аз ще си остана неразбрана ,
а Ти Тъга, потъвай в хладен АД!

WEREWOLVESEXIST
12-17-2009, 22:14
АЗ ИСКАМ ДА ТИ ВЯРВАМ

Аз искам да ти вярвам.
И ти вярвах.
Аз пренебрегвах хорската мълва
и шепота с двусмислени слова -
услугите на ревностни приятели,
досадния рояк доброжелатели,
които ми намекваха открито,
че толкова наивни сме жените.

Аз исках да ти вярвам.
И ти вярвах.
Аз можех със затворени очи
да слушам твоя глас да ми звучи
и с доверчиви стъпки -
без съмнения -
да те последвам
с обич и търпение,
да те последвам
в мрак и мъка страшна,
каквато и беда да ни заплашва.

Но ти веднъж излъга.
Мен излъга.
То беше дребна, да, но бе лъжа.
Ти свойта строга дума не сдържа.
Не ти се сърдех. И не те упрекнах.
И ни веднъж за нея не намекнах.

Ала в гърдите ми заби тревога:
аз искам да ти вярвам...
Но не мога.


ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА

Sh
12-28-2009, 02:32
Остарявам, любов.Времето бърза под нозете ми
и ми спира дъха от най-красивите ми мигове.
Остарявам, любов.Часовникът върза ръцете ми
и нямам време вече за нищо и никого.
Остарявам, любов.Още пазя рисунката, която
нарисува като подарък за мен.
Остарявам любов, вече дишам безсмислено.
И безличен е всеки мой предишен и следващ ден.
Остарявам, любов.Пресеклите се пътища
бавно разплитат смисъла на всяко обещание.
Не те давам, любов.Искам те същия
жизнен, млад.И пътуващ като Титаник.
Още помня любов, как стояхме на кея
и се гледахме ласкаво под лунната светлина.
Остарявам, любов, но ще помня и нея,
тази която ни срещна.Любовта.

Dyany10000
01-01-2010, 19:16
ПРОЛЕТ В ЗАВОДA
Тя искаше да влезе с първа смяна,
ала моторът изруга
сърдито
"Не може тъй,
аз тук съм отговорен,
без марка где?
Виж, портиера питай!"

Но тя бе някак страшно упорита
и не попита портиера. -
Влезе.
Отвори някакъв прозорец горе
и скрито на мотора
се изплези.

И изведнъж запя една машина.
Но хората
работеха несръчно.
Разбрал коя е скритата причина,
моторът каза:
"Аз ще я отлъча!"
- Ще я отлъчиш ли? - попита със
насмешка
една добра чугунена бъркачка.
- Опитай се, бъбрива въртележка,
та ний за нея ще направим стачка.

Моторът млъкна. Вятърът донесе
отнейде
топъл лъх на чернозем,
един напев - широк и весел -
и стъпки
на напукани
нозе.

Онез, които някога са
порили
земята, пърхаха като коне.
А другите, прозорците разтворили,
сияеха пред
синьото
небе.

От папмашината изпсува
някой грубо.
Едно момиче весело запя.
Един младеж го стрелна
с поглед влюбен
и то поруменя.
Тогава влезе портиерът тихо
и каза:
"Кой се контрабандно вмъкна?"
Ала разбра, виновно се усмихна,
почеса се,
подсвирна,
после млъкна.Никола Вапцаров

Dumb
01-03-2010, 15:28
Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.



С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!



Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"



За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.



Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.



Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.



Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.



Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?



А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

raduna
01-03-2010, 19:23
"Пясъчна лилия"
Георги Константинов

Сред жадните дюни цъфти
невиждана пясъчна лилия.
Отдавна я търсеше ти.
Отново те питам: Откри ли я?

Щом можеш и миг без мен,
не вярвам на други мигове.
Щом можеш без мен и ден,
ще можеш без мен и винаги.

Спокоен си тръгвам сега,
под крясък на гладни гларуси -
далече от мойта тъга,
далече от твоите радости.

Отивам си с тих послеслов.
Дори и не правя усилия
да търся в тебе любов
и в пясъка - пясъчна лилия.

: )

Sh
01-10-2010, 20:50
Наричай ме идея на полудял отшелник,
изваял своя свят от полъха на нежност.

Повикай ме тревожно. И аз ще съм тревога
по шемета, възторга и болката за бога,
когото превъзмогвам с напрегната усмивка
и искам, но не мога, за помощ да извикам.

Извикай ти. Ще дойда. Без бог, но и без тяло:
Раздялата ми с тебе и с мене бе раздяла...

Snickers
01-14-2010, 19:53
Не искам да си влюбен само в думите,
макар че всяка дума има орбита,
в която се люлее утешително
тъгата ми по тая луда есен.
Не искам да си само моя песен,
засвирена от луднали по лятото
щурци, и чучулиги, и светулки.
Сега ти подарявам всички думи,
и всичките морета, с всички риби.
Но във вълните жаждата ми хлипа
неутешимо по небетата.
Небетата на всички волни птици,
безумно влюбени във най-високото.
Повярвай им и позволи на облака
да се огледа във соленото!
Аз утре ще те видя непременно
и вместо думи
ще разлистя в пръстите си
оная нежност, дето няма име.
И ще я кръстя с твоето неверие.
Защото ме е нямало до вчера,
а ти дори не си ме припознавал.
Боиш ли се, че този път не става
по всичките сценарии, наслагвани
в горчивината на очите ти?
А аз дори не те измислям,
а тихичко държа ръката ти
и ме е страх от крехкостта на нещото,
което всеки миг ще се разсмее…
И после…ще се пръсне на парчета.

Sham
01-16-2010, 15:25
Аритмии
/Вл. Левчев/

...кръвта е вино, а сърцето - хляб,
изтичат дните, залезът е сляп...

Вие,
които трупате съкровища,
и вие,
които ги пилеете,
какво ще кажете за вечността?

... но никой между живите не знае
каква магия в блатото витае...

Вие,
които твърдите,
че сокът на плода е само форма,
а мускулната твърдост -
съдържание,
и вие,
които твърдите обратното,
какво ще кажете за семената?

...кръвта пулсира и върти земята,
а гордостта напира в семената...

Вие,
които убивате хората,
като ги задължавате да съществуват,
и вие,
които ги правите безсмъртни,
като ги убивате,
какво ще кажете
............................за свободата?

oasis
01-25-2010, 21:40
Когато стърготините на тялото ти се омесват с бистрото
небе. И под капачките на коленете ти звучи рахманинов
е много хубаво. И аз не помня вече други светове, поезии,
възторзи. А само този. И как да продължавам по-натам. И
как да влача тялото си след града. И как да се сплотявам с
хора, общества, идеи.

Аз искам просто да умра сред прясната наркоза на дъха
ти. И после с роклята си от млеко и лен да ме завиеш някак
Непотребен. Да тръгна аз по нови светове, да се разпадна аз
сред новите бардаци. И купестата ми тъга по теб
да я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки.
Нали затуй съм бил живял. Нали затуй съм се разграждал
в коленете ти.
Елин Рахнев :smt007

guinessgirl
01-28-2010, 17:56
Приятелите, с които пиехме чай на верандата
и очаквахме големия кораб,
отглеждаха по една птица в очите си,
хранеха я с поетически прегръдки
и стискаха мечти в джобовете;
така неусетно навлязохме в последния двор
на лятото,
заякнаха крилата на птиците
и приятелите се запиляха някъде;
сега съм сама с трима новодошли,
говорим за важни неща
като неочаквано ниските температури
за този сезон на Балканите,
за това, че свободата става все по-неразбираема,
купчина картички в чекмеджето
и една избеляла снимка:
6 октомври, пълнолуние,
разхождаме се по улиците на Algarve,
океанът не търпи неприсъствие,
пияници по тротоарите,
момчето прибира последните столове,
този шал от витрината
толкова би ти подхождал,
но ти не обичаш шалове,
няма значение, казваш ми,
светът е прекрасен не защото е различен,
а защото постоянно отключва спомени,
непостижими като товарния влак на моста
и огромната луна в празния вагон,
няма значение, пишеш ми,
никой не би разпознал Брьотон в това предградие,
и разбирам, макар и да траят по-дълго
от прегръдките на плътта, поетическите
прегръдки не закрилят изгубването ни
в нищетата на света.


Аксиния Михайлова
---


вина за този който иска да остане
изгаря най-дълбокото на вътрешностите ми
и крясъците ми не са проблясъци
макар че липсват предразсъдъците и
незадоволената търпимост е
възможност за съчувствие

непохватна светлина пресъхва в гърлото ми
очите ми прехвърлят височините на съседни континенти
и сияещата непрогледност се разсипва
по крайбрежия и звуци
по началото на възли от натрапчиви усещания
по посинели равнини със странен привкус
от тръпчивите води на еднозначността

оглеждам се в небето
въздухът е с бронзов вкус
и кръгът изсъхнала трева е моята обусловеност
без надеждата на основанията – нелепа мисъл
с цветовете на екстаза
без наслагване и без прозрачност

Атанас Ляпчев

Dumb
03-10-2010, 13:19
up

Sham
03-10-2010, 20:09
Последно желание

Губя си ума по теб.
Не ми го връщай,
ако го намериш.

А.Т.

Dumb
04-06-2010, 15:44
ВТОРА САМОТА


На Добри Жотев

Най-извратената самота -
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.
Тълпа от самотници -
смешно и страшно -
огледално размножен един и същи образ.
Себеповторение до себеобезсмисляне.
Сомнамбулни движения.
Сън, който сънува самия себе си.
Любов? Към кого?
Към отразеното в огледалото?
Обладаваш така,
както би обладал огледало.
И по същия начин убиваш -
без чувство.
И без болка.
"Оооо..."
Константин Павлов

Dumb
04-06-2010, 15:49
ДВОЙНИК НА МНОЗИНА

Този човек няма лице,
няма лице...
Няма.
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси -
(една след друга,
една след друга)...
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.

Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. -
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ...
Трагично огледало...
Динамичен отпечатък...

Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.

Парчетата напомнят за мнозина.

Dumb
04-06-2010, 15:50
ПОДАРЪК

Ослепявайки,
зрението ми се изостря,
Василий. -
Аз съм фотоапарат,
който в мига на магнезия,
ослепява
от собствената си светлина,
Василий.
Снимката обаче е щракната -
тя е моето съхранено
(документирано)
външно и вътрешно,
зрение.

Ако ти си красив,
Василий,
защо така настървено търсиш
негатива на снимката,
о, Василий?
По-добре подгони ехото,
размножено
от пещерите на времето.
Аз съм твой.
Ето моето тяло,
разглобено на части.
Приподнасям ти:
нос, уши, крайници...
труп.
А очите ми -
два диаманта -
приеми
като две проклятия.

Dumb
04-06-2010, 15:54
ПЛАЧ НА ЕДНО БИВШО КУЧЕ

Братя мои, разнородни кучета.
Простете ми.
Аз изневерих.
Предадох ви.

Няма да забравя онзи вой
през нощта, когато се разделяхме.
Как на всички мои доводи,
че порода като моята не съществува,
че сме братя само по морал
и искреност...
Няма да забравя онзи нежен вой,
с който ми доказвахте, че има!
Има такава порода!
Макар в единствен екземпляр!
Има!
Има!

Благодаря ви.
И простете.
Недостоен бях.

Сега не знам къде съм точно.
И какъв?
Замерям с камъни
четирикракото си минало,
облайвайки
двукракото си настояще...

Макар да съм достоен за съчувствие,
не ми прощавайте.
Предадох себе си.
И вас предадох.
Сбогом.
Но кому?

Dumb
04-06-2010, 15:58
ИЗХОД ВИНАГИ СЪЩЕСТВУВА

Ако изведнъж полудея...
Ако мозъкът ми
изведнъж
се изправи пред Великия Абсурд
на собственото си съществувание...
Ако отрече самия себе си...

Ако собственото ми съзнание се разбунтува,
ако обяви за карцер
черепната ми кутия...
И ако избяга...

Ако сетивата ми помръкнат,
унижени
от бездарната ми кариера...

Ако полудея изведнъж,
ако неусетно стана някой Друг?
Ако този Друг е двойникът-предател?

Ако изведнъж полудея!
На какво да се надявам?

На това,
че миг преди Това,
като скорпион,
инстинктът ми за себесъхранение
ще насочи жилото
към собственото си коремче...

Може би
единствено така
ще опазя
Нещото,
което ми се искаше да бъда
и което,
до известна степен,
Бях.

Dumb
04-06-2010, 16:03
ТЪЖНО ПОЯСНЕНИЕ С ВЕСЕЛ НАПЕВ

Обвиняват ме, че съм човек без корен.
Тези същите!
Тези същите...
Дето най-жестоко ме обрулиха.
Като плод зелен!
Като плод зелен...
Аз узрях без корен и без слънчев лъч.
На лунна светлина!
На лунна светлина...
В неразрушилата ме дружба със Съветските!
И Полски водки!
И Полски водки...

Teddddy
04-09-2010, 21:48
Maybe we like the pain, maybe we're wired that way. Because with out it… I don't know maybe we just wouldn’t feel real. What’s that saying? "Why do I keep hitting my self with a hammer?"Because it feel so good when I stop.

Grey's Anatomy

Провод:
"Може би харесваме болката,може би сме направени по този начин.Защото без нея...Незнам,може би няма да се чувстваме истински.Как беше поговорката?-Защо се удрям с чука в главата?-Защото когато спра,усещането е невероятно."

Dumb
07-08-2010, 07:49
ДИШАМ СИ
(Пиянска трагедия)

Действие І

Седя у "Кирчо" сам-сами
и пия си на вересия.
Неделна вечер е - шуми
по улиците и площади
вън столичната голотия...
Седя у "Кирчо" сам-сами.
Уви! Неделните наслади
не са ярем за мойта шия,
която друг ярем сломи...
Седя си, дишам си - и пия.

Действие ІІ

Без път, без цел в Курубаглар
дошъл съм негли да изстрадам
докрай скръбта си. Мраз и жар
избиват ме... и - вик в стомаха:
полей я таз тревица млада! -
О, нов вулкан в Курубаглар!
Въртя се като птица плаха -
их! Невидяло се макар!
Въртя се, дишам си - и падам...

Действие ІІІ

До дома някой непознат
по късна презнощ ме довлача -
напипвам празния креват
и лягам морен, несъблечен -
ще спя! Недейте ме закача!
Иди си, братко непознат!
Но ето образа далечен
на мойто минало - във здрача!
Уви! И аз бях горд и млад!
Уви! Пропих се толкоз млад!
Лежа си, дишам си - и плача...


Дебелянов

DirtyDream
07-13-2010, 13:28
"Любов" - Веселин Ханчев

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Имъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"

PhotographyGirl07
07-23-2010, 11:34
Хайдути

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!



I



Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

"Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят."

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

"Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?"...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

"За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш..."



Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

Dumb
07-28-2010, 20:15
Моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам "моя", макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен ...
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя -
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

MartyParty
07-31-2010, 11:39
1.
Сам съм
в празната чакалня на сърцето си -
чакам последния влак
в полунощ.

2.
Сама си
в своя семеен дом.
Всичко е подредено
в един бял шкаф.
Всеки час, всеки ден
има своето чекмедже.
Вътре мирише на борове и водопади,
на пристанище под залеза
и пролетна буря.
В стаята ти е тихо и бяло.

3.
Срещаме се в чакалнята на гарата.

Голи сме
под часовника и звездите.
И се обичаме.

Срещаме се в чакалнята на гарата.

После ти си отиваш у дома.
А aз съм си у дома.

Dumb
12-18-2010, 19:15
ВЪЗДУШНА ЦЕЛУВКА


...А когато урурунгелите* капнат от умора,
аз самичък си измервам лакът разстояние
и поставям две купчинки габъри
(обърнати нагоре).
После коленича върху остриетата,
умолително ръце напред протягам
и прошепвам влажно с дън душата си:
«Хайде да се обичаме...
Хай-де да се о-би-ча-ме...»
И започвам да бера с обезноктени пръсти
алените рози,
цъфнали върху лицето ми.

...А когато урурунгелите гребнат от оловото
и налеят в неразумното ми гърло,
за да запечатат гласните ми струни,
аз докосвам обгорелите си устни с длан,
и протягайки след миг напред ръката,
им провождам моята целувка...
Тя по въздуха към тях полита
(затова «въздушна» я наричам),
плахо ги докосва по челата,
но преди това,
като ефирна ласка,
нежно-нежно набраздява
разтопеното в казаните олово.

Константин Павлов

Taam
01-02-2011, 13:48
Сам с всеки
--Чарлз Буковски

плътта покрива костите
понякога слагат и ум
там а понякога
и душа,
а жените чупят
вази о стените
а мъжете пият толкова
много
и никой не открива
човека
но продължава
да търси
пълзейки във и от
леглата.
плът покрива
костите а плътта
търси
повече от
плът.

няма никакъв шанс:
всички сме в капана
на единична
съдба.

никой никога не открива
човека.

градските бунища се пълнят
сметищата се пълнят
лудниците се пълнят
гробищата се пълнят

нищо друго
не се запълва.

modjodjodjo
01-12-2011, 20:49
Едно дете рисуваше елха,
но не със четка, не с молив, а... с пръстче,
На стъкло, под сива стреха,
а до елхата... имаше кръстче!
- Боже, когато ти се роди
и теб ли те бяха оставили?!...
Душата, като мой'та боли ли те
когато са те забравяли?!...
Тук е студено, но... нищо!
Това е... защото е зима!
Няма в "Дома" ни огнище,
но... и това ще отмине.
Града е красив - украсен,
светят лампи навсякъде,
днес е... твой - рожденият ден,
където родил си се някъде...
Коледа - празник красив,
хората днес болки заравят,
Боже, а... дали си щастлив,
те в твоето име го правят?...
И... Сплете детето ръчички,
вдигна очи към стрехата:
Моля те, искам само цветни боички
с тях... да рисувам елхата...


СЛУЧАЙНА СРЕЩА

С теб сме отново в едно кафене,
след толкова много години.
На маса си с твои приятелки две,
на моята - двама приятели има.

След погледи бързи, пламват искри.
Спомени бавно нахлуват... Боли ме!
Запалваш цигара... Виждам сълзи...
В лютивият дим аз намирам причина.

Говорят ми нещо, не слушам уви...
Поклащам глава солидарно.
В мисли целувам пак твойте очи
и твойто лице лъчезарно.

Далече в годините скитаме тъжно.
Разбирам го някак без думи.
От минали мигове спомени жънем,
топящи леда по между ни.

Дори не разбрах как останал съм сам.
Кафето студено преглъщам.
И ти си самотна на масата там
и твойто кафе май е същото.

Прегръщам те с поглед, усмихваш се леко.
Неспиращи думи в мълчание.
Излезем ли, пак ще сме нейде далеко
грижовни към свойто страдание.

Тръгвам си вече. Не подавам ръка.
За сбогом оглеждам те цялата.
Ти също надигаш се бавно - едва,
в последният миг на раздялата.

Dumb
04-30-2011, 18:32
ВИК

Тази нощ всички птици яйцата си яростно счупиха.
Папагали изпсуваха, храчейки кръв и стъкла
Грозно гракнаха славеи. Виснали в телени клупове
мъртви свраки заудряха с голи и сухи крила.

С писък падна небето. Орлите задъвкаха киселец.
Като дрипави старци клечаха и плачеха те.
Свини пореха облаци с кучешка стръв. И се кискаше
равнината, пияна до смърт, и повръщаше нефт.

Тази нощ там дълбоко, дълбоко, отдън инкубатора,
наизлязоха бройлери - кротки, безбройни и зли.
Изкълваха звездите, изкълваха крилата на вятъра,
изкълваха очите на дивите рижи петли.

Изковаха със човчици ново небе - ламаринено,
и оттам се изцъкли неонова, хитра луна.
Хоризонта със четири торни стени го зазидаха,
и хранилка със дрожди залегна при всяка стена.

Аз се блъсках в леглото си като в яйце неразчупено.
Изгорял бях отвътре, когато навън изкрещях,
че съм малък, и кротък, и зъл, за да литна към утрото,
че съм див, и съм риж, и съм сляп, за да ида при тях.

1982 Бойко Ламбовски

Taam
05-15-2011, 09:53
Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

Дамян Дамянов

Naive
07-01-2011, 19:34
все по - рядко сме нежни,
все по - често сме груби,
а душите ни с девет ключа заключени.
някой с крак ни препъва,
друг - ръка ни подава.
и отново след облаци тичаме.
злото помним до края,
кратко помним доброто,
а твърдим - не били сме себични.
постоянно сме влюбени,
постоянно разлюбили -
не усещаме как живота пресичаме.
ту сме много щастливи,
ту нещастни сме много,
ако няма кого да обичаме.
излекуваме рана -
нови две сме получили.
(болките са уроци за учене.)
пак за някъде тръгваме,
пак от някъде идваме,
с нови болки и рани закичени.
и отново поръбваме
или кръпки пришиваме
върху жива душа - до умиране.



Кръстина Филипова

Vivid
07-27-2011, 21:29
Ода за чая



--------------Цвети Пеева
Ее това е много хубаво :) :)

Моето най-най-любимо:

Към себе си - Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Blab
07-27-2011, 21:35
малко Езра Паунд, понеже виждам темата нагоре:

Древна мъдрост, почти космическа

Чжуанцзъ сънуваше,
и като сънуваше, че той е птица, и пчела, и пеперуда,
не беше сигурен, че трябва да опита да е нещо друго,
от което беше очарован.

Ortus

Как трябваше да го направя?
Как трябваше да не го правя,
за да дам дихание на таз душа?
Да дам на тези елементи име и опора?
Тя е прекрасна като слънчев лъч, като флуид.
Тя няма име, нито място.
Какво да правя, за да разделя душата й,
за да й дам и битие, и име?

Навярно си обвързана, оплетена
навярно си обвързана със неродени елементи
и аз принуден съм да любя пориви и сянка.

Аз моля те да влезеш във живота си,
аз моля те да се научиш да ми казваш “АЗ”,
когато те попитам.
Защото ти си цяло, а не част.
Не участ ти си, ти си същество.

Yankee
08-02-2011, 12:13
Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?
:smt007 :smt007 :smt007

Yankee
08-03-2011, 13:46
I have seen the tears of many ages I have felt the sorrow grow I have wiped the tears from many faces But noone's there to wipe my own The darkness slowly covers the light for which I am blind Now the loneliness devours The broken pieces of my mind The fire died, the warmth is gone I watch the leaves of autumn fall Among these ruins I wait for dawn For eternal night is all I know

disika
08-06-2011, 19:23
Безглаголно стихотворение

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.