Хора спешно ми трябва съчинение разсъждение на тема "Алеко пред чудото на ниагара"!Има го в помагало ,ама не съм платила а се оказва че съм си превишила лимита на тел-а!Моля ви,спешно е!
Алеко пред чудото на Ниагара
Срещата на българина с чуждия свят в следосвобожденската епоха., след петвековно робство е свързана с неговото любопитство към другите, с жаждата му за знания, но и с недоумението му пред онова, което не познава, дори с разочарованието поради разминаването между “очаквания и реалност”. Алековият пътепис “До Чикаго и назад” представя проблемите на отварянето ни към света на другите-сложно и нееднозначно. Пътешественикът оценява и положителното и отрицателното, и светлите и тъмните страни, но що се отнася до природата той както винаги я описва с преклонение и възхищение.
Срещата с Ниагара е преминаване в друг свят без граници във времето и пространството, в който човек усеща хармонията и божествената хубост на природата. Съзерцавайки Ниагара, човек се пречиства, слива се с ритъма и движението на природата. За пътешественикът водопада е символ на могъщия вечен творец (природата), от когото се черпи вдъхновение.
С непрестанно нарастващо емоционално вълнение пътеписецът излага чувствата и изживявянията си от срещата му с Ниагара. Тя му носи най-голямо щастие и наслада, оставя незаличими спомени в съзнанието му. Алеко е удовлетворен, но и тъжен, защото знае, че едва ли ще му се отдаде друга възможност да види отново това Божие творение.
С едно искрено и неподправено възклицание пътеписецът започва разказа си за най-запомнящото се пътуване до новия свят: „Ниагара”-синтезира радостта, възторга, преклонението, невъзможността словото да опише усещането. Самото значение на името - гръм от падаща вода – дава първото впечатление за очакваната гледка. Благопожеланието на пътешественикът-„Дай боже всеки му да изпита такива блажени чувства, каквито изпитах аз, когато наближавахме Ниагарския водопад, а още повече-когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!”-е израз на разбирането, че красотата трябва да бъде споделена и на желанието пътеписецът да приобщи читатела към личното преживяване. Метафоричните изрази, които използва-„неврозно вълнение” и „нетърпелива жажда”-пресъздават нетърпението му. Желанието да види по-скоро природния феномен се засилва и затова той търси думи, с които да представи вълненията си. Пътешественикът ги оприличава на трепетите на влюбените, срещнали се след дълга раздяла и с щастието на младоженците, за да внуши, че преживяването му е изключително, съдбовно, променящо досегашния ход на живота му.
Чистосърдечния му стреммеж да види Ниагара е толкова силен, че Алеко би пренебрегнал дори райските красоти: „...ако в този момент се отвореха небесата и Свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на Рая, аз бих му извикал: „Махни се с тоя Рай, остави ме да видя Ниагара!””. Макар и хумористично обагрено това сравнение подчертава силата на мечтата да се познае земното творение, чиято хармония е по ценна от тази на Рая според Алеко. Убеден е, че ако не види Божието творение ще изпусне нещо значимо. Отказването от небесния Рай утвърждава представата за водопада като свръхбожествено явление.
Водопадът е разпалвал въображението на Алеко още от детството му и е присъствал в съзнанието му в „хиляди варианти”. Вълнението от предстоящата среща заличава границата между детската мечта и действителността. Пътешественикът благородно е завиждал на онези (щастливци), които са се докоснали до него. Сега, когато е съвсем близо до Ниагара, напрежението у автора се засилва. Наблюдавайки пътешествениците, които са преживели удоволствието от срещата с Божието творение, Алеко съвсем спонтанно ги нарича „Щастливци!”. Докосването им до Ниагара ги е облагородило и е оставило незаличими спомени у туристите. То ги е откъснало от обикновиното им ежедневие, за да ги върне към величествения и хармоничен ритам на живота сред природата. Танцът на хората, мекотата на движението, новият ритъм са израз на промяната в душата им.
Сред множеството от хора, вниманието на пътеписеца е привлечино от една „осемдесет годишна бабичка”, която е успяла да види Ниагара, макар и подкрепяна от внуците си. Чрез щтрихирането на нейния портрет, водопадът се осмисля и като последна цел в живота. Авторът полу шеговито, полу сериозно прави своето предположение: „...това, види се е било последното й желание, тя го постигна и сега спокойно ще се прости с живота...”. Той е убеден, че и другите, подобно на него изгарят от желание и вълнение да се срещнат с водопада.
Приближаването до Божието творение, кара Алеко да съсредоточи вниманието си върху играта на водната стихия. Авторът дава визуална, а така също и слухова картина на водите. Първо читателят е потопен в “глухо бумтене”, което се усилва, като постепенно преминава в подземно “бумтене”-подчертаващо неизмеримата мощ на скритите земни сили, изригнали в кипящия водопад. Все още водната стихия е невидима, но звуковете са предизвестие за мощта й. Съчетанието от епитети и метафори-“заблещукаха запенените къдрици”,”Реката...блесна.. .запенена...буйно устремена”- е доказателство за великолепието на очакваната гледка. А когато трябва да нарисува картината на вече уморената водна стихия, той я определя като “уморена”, отиваща “лениво да почива”. Тътнежът се усилва и с това вълнението на пътешественика нараства. Връхната точка на това вълнение е пресъздадена чрез безглаголни възклицателни изречения: „Няколко стълби надолу,една каменна полукръгла ограда...и Ниагарския водопад! Ето го!” Алеко е изпълнил мечтата си, докоснал се е до своя копнеж. За да предаде вълнението си и вълнението на хората изправени пред водопада, използва една чудесна градация и тристепенно отрицание на силните чувства, които не могат да изразят вълнението. „Не учудване, не възхищение,не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано по лицата на всички. И той, и спътниците му са вцепенени от величието на тази “жива картина”.
Уникалността на Ниагара е постигната чрез сравнението със самия Бог, божеството не се подлага на описание. Човешкото слово се оказва безпомощно да пресъздаде прелестта на багри, форми звуци. Алеко осъзнава, че творческите възможности на човека са ограничени да пресъздадат чудото и затова искрено споделя - “Който може, нека опише тази картина, който може нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога!”. Отказът от страна на Алеко не трябва да се приема като израз на творческо безсилие, а като знак на преклонение на човека, несъвършен и ограничен пред възможностите на могъщата и многолика природа.
Последвалото описание цели да обхване цялото великолепие на Ниагара.. Алеко избира три точки на наблюдението. Грандиозната игра на водата е изобразена чрез двойните метафорични епитети в словосъчетанията “буйни къдрави снопчета”, “кипяща пенлива маса”, “Воден елмазен прах”, а метафоричните глаголи “скача, “припка”,”устремява се“ вдъхват живот на водите. Епитетите “трептяща”, “светлозелена”, “ослепително блестяща”, “полуразпенена” очертават тържеството на живата красота. Многоцветната дъга, образувана от слънчевите лъчи разтворени в прозрачната пяна свързва земя и небе, за да очертае кръговратът на водите-от адската пропаст към небесата.
Щастие и духовна наслада изпитва творецът, когато застава пред водопада, наподобяващ конска подкова-символ на щастието, предизвикващ истинско блаженство. Удивлението от видяното е изразено чрез възклицанието :” Ето где е Ниагара!”. Ниагара е съчетание между неземна райска красота и заплашителна адска стихийност- “Долу –ад!”. Мощта на водата е предадена чрез глаголната градация-“Нещо ври,кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност”.Погледът едва се отърсва от този ад , за да улови божествената красота-“снопове пяна се мятат като фонтани”. Животът на Ниагара Алеко проследява като посочва различните й превъплъщения-водата изглежда ту като къдрици, ту като фонтан , ту като трептяща маса. Възхищението от видяното кара въображението му да си представи тази картина в “светла лунна нощ” Усетил многоликостта на водопада, пътешественикът разбира, че Ниагара винаги ще се явява с различен образ,ще разкрива все нови красоти и ще провокира желанието на човека да се докосне до съвършенството. След досега с божествената хубост на природата Алеко показва сътвореното от цивилизацията като нищожно- параходчетата са видени “нещастни”,”мизернички”, а Канада изглежда монотонна.
Запленен от красотата на природата, пътеписецът не усеща как времето отлита.
Настъпва моментът на раздяла с Ниагара. Алеко е тъжен, защото съзнава, че животът му е само нищожен миг от вечния кръговрат на природата и затова красота й трябва да се съхрани в душата , за да дарява на човека хармония със себе си и със света. Природният феномен ще съществува вечно, но на пътешественика едва ли ще му се отдаде друга възможност да го види. Удовлетворение, блаженство и болка изпълват душата на твореца.
Словото на Алеко одухотворява природата, разкрива въздействащата сила на нейната красота и мощ и това превръща срещата с Ниагара в емблематичен епизод за пътеписа му “До Чикаго и назад”.
злато си,адски много мерси!!!!