Либерални постижения в Западна Европа
(1815-1832)
Консервативната реакция от 1815- 1830г. за известно време заплашвало лебералното революционно и Наполеоново наследстов във Франция. Висшата средна класа била сравнително доволна от върешното уреждане на проблемите договорено с Великите сили през 1814г. и препотвърдено през следващата година на Виенския конгрес. Луи 18, един умен, но самодоволен човек, “гарантирал” след възкачването си на френския трон да въведе “конституционна харта”. Макар на теория той да не се отказал от абсолютната власт, на практика Луи 18 доброволно дал съгласието си да поддържа принципите, скъпи на либералите от средната класа на Франция: равенство пред закона, открита за талантливите кариера и правителство, подкрепено от двукамерен парламент, избарн с вота на имащите право на глас притежатели на определена собственост. Но с базирането на избирателното право върху възраст и собственост, голяма част от родените през 1789г. оставали извън директното участие в управлението на страната си. По този начин хартата на Луи разделила Франция по начин, който щял да предизвика нейната нестабилност.
През 1824г, луи починал и бил наследен от брат си Шарл 10 (1824-1830). Шарл бил искрен и непоколебин реакционер, който веднъж дори заявил ,че само той и Лафайет не са се променили от 1789 насам- Лафайет си оставал либерал, а Шарл- ревностен монархист. Със своята политика Шарл 10 веднага се обявил за враг на либерализма, модернизацията и вси чки постижения на революционната и Наполеоновите епохи. По негово настояване френският парламент гласувал компенсации за аристократите –емигранти, чиято земя била конфискувана от държавата. На Църквата било разрешено да възстанови традиционното си изключително право, нейн представители да преподават във френските училища. Висшата средна класа, подкрепена от ролята си в развиващата се индустриална икономика,реагирала с въстание против реакционната политика на Шарл. През Март 1830 г. Членове на камарата на депутатите, водени от банкери, гласували недоверие на правителството. Шарл разпуснал камарата, тъй като имал конституционно право за това и обявил нови избори. Когато се оказало, че неговите кандидати не са избрани, Шарл отмъстил със серия укази, издадени лично от него, с които: отново разпуснал камарата, предо още да се е събрала след изборите; наложил строга цензура върху пресата; ограничил до толкова избирателните права, че и повечето от членовете на висшата средна класа не можели да участват в изборите; обявил нови избори.
В отговор на тези мерки на Шарл избухнала революция. Водени от републиканци- работници, занятчии, студенти, писатели и други като тях- парижаните излезли на улицата. За 3 дни разгорещени боеве по набързо издигнатите барикади, те победили армията и полицията, които и без това нямали особено желание да стрелят по хората. Усетил безполезността на по нататъшната съпротива, Шарл абдикирал. Онези които се били по барикадите, настоявали за истинска република. Но властимащите- банкери, търговци и индустриалци- не желаели такова нещо. За това те поставили на трона Орлеанския херцог, като крал Луи Филип(1830- 1848). Той бил наречен крал на французите, а не на Франция, след като бил накран даобещае, че ще управлява по конституцията от 1814г., която удоволетворявала личните либерални необходимости на висшата средна класа. Избирателното право било разширено и обхванало от 100 до 200 хиляди мъже. Но то продължавало да бъде на основата на притежавана собственост. Най-големи облаги получили членовете на средната класа, на чиито интереси послужила и революцията от 1830г. Дори и монархът сега вече оставал сравнително слаб. По думите на един френски политик той можел “да царува, но не и да управлява”.
Либералните постижения във Великобритания дошли след епоха на реакционерство, протекла успоредно с тази на континента. Консервативната партия на торите се радвала на почти непрекъснато политическо надмощие между 1783 и 1832г. Макар Уилям Пит Младши да започнал кариерата си като реформатор, френската революция го накарала да се промени заедно със свите тори и да се превърнат в твърди защитници на “завареното положение”. Политическите опоненти на торите- вигите, през дългите години на революционните и Наполеоновите конфликти симпатизирали до известна степен на французите. Но вигите също като торите не симпатизирали на демократичните желания и били готови да защитават докрай правата си върху всички плодове на своята собственост.
Поради това, когато след 1815г. В резултат на депресията и последвалата я безработица в Англия избухнали бунтове, управляващата класа подкрепила репресивните мерки предприети от британското правителство. Били приети закони за потушаване на работническите протести и билин наети шпиони, които да събират доказателство против агитаторите на народа. В индустриалната част на север, където условията били особено жестоки, радикални членове на средната и работническата класа използвали общото недоволство, за да повдигнат исканията си за по-голямо представителство в Парламента. През 1819 г. край Манчестър тълпа от 60 000 души демонстрирала за политически реформи на Светипетрово поле. Армията стреляла по тълпата. Били убити 11 души, а 400 били ранени, между които и 113 жени. Тази касапница били наречена от радикалите, “Питарло”, тоест Английското Ватерло. Това била първата ор репресивните битки взети от правителството за ограничаване на реформата. Друга мярка били законодателството, известно като “6-те закона”, приети от Парламента през 1819г. Те поставили извън закона “противодържавната и богохулническата” литература, повишавали данъците на вестниците, разрешавали претърсването на домове за оръжия и ограничавали правото за обществени събития.
Но за изненадващо кратък срок великобританските политически лидери преразгледали твърдото си нежелание за реформа. Те показали желание и възможности за компромиси, които предпазили страната им от революция. Джордж Канинг, министър на външните работи и Робърт Пийл, вътрешен министър и син на богат индустриалец, съчуствали на интересите на либерално настроените британски капиталистически предприемачи. Под тяхно ръководство правителството се отдръпнало от безкомпромисния Петорен съюз. Канинг дал тон за признаване на републиките от Южна Америка. Във вътрешната политика двамата започнали да въвеждат ред в неефективните объркани британски закони. Те отменили смъртното наказание за около 100-ина вида престъпления. Освен това Канинг облекчил, макар да не отменил законите за царевицата, които поставяли високи такси върху вноса на чуждестранните зърнени храни и облекчавали земевладелците, но не и индустриалците, които трябвало да плащат по-високи заплати на работниците си, за да могат да си купуват скъпия хляб. Тези “либерализатори” сред все още достатъчно консервативните тори стигнали до там, че отменили законите, които не позволявали на протестантите и католиците да участват пулноценно в обществения политически живот.
Консерваторите нямали никакво намерение да променят системата на правителството в Камарата на общините, която защитавала интересите на земевладелците. В това отношение торите, които били партията на мнозинството в парламента не отстъпили и показали, че все още държат на “завареното положение”. Но членовете на либералнта средна класа настоявали, че такава реформа е абсолютно необходима, за да могат те да играят постоянна и активна роля в оформянето на британската политика в съответствие със собствените си интереси. В дебатите по парламентарната реформа “интереси” била наистина ключова дума. Парламентът от векове предтсвлявал интересите на земевладелците, класата с най-голям обем на собствеността в Англия. Около две трети от членовете на Камарата на общинте били конролирани от земевладелци, използващи натиска на местната си икономическа власт и в някои случаи явни подкопи, за да накарат кандидатите да защитават собствените интереси. Това били “гнили” или “джобни” райони, защото се говорело, че онези които ги контролират ги държат в джоба си. Онези, които харесвали съществуващата система, твърдели, че всъшност няма никакво значение, че електоралната политика е погрешна, че районите представляват различен брой хора или че много, много малко (около 1%) от хората притежават избирателни права. Те настоявали, че важното е да се защитават интересите на нацията като цяло, което всъшност означавало и интересите на земевладелците, поради което парламентът трябвало да се избира именно по този начин.
Естествено, че новата индустриална средна класа не можела да се съгласи с аргументите на земевладелците. Важно е да се отбележи обаче, че либералната средна класа не спорела по реформата от демократична гледна точка. Някои лидери на новопоявяващата се работническа класа искали именно това и както ще видим продължили да настояват и след приемането на закона за реформата през 1832 г. Повечето от онези, които искали реформа, заявявали, че средната класа е в състояние да представлява както своите, така и интересите на работническата класа в Парламента. Реформаторите заемали такава позиция или защото наистина вярвали в нея, или защото разбирали, че ако защитават пряко представителство за работническата класа, ще изплашат по скромните реформатори и по този начин ще осъдят кампанията си на провал.
Подтикнато от либералните реформатори от континента и от ораторските и оргазиционни възможности на англииските радикали от средите на средната класа и занятчиите, след 1830г. реформаторското движение набрало скорост. То било достатъчно силно, че да заглуши торите и да накара вигите под ръководствотото на лорд Грей да приемат като цел на партията си една реформа чрез предлагането на закон за промяна на древната електорална структора на страната. Правителството направо било изплашено. Ако изобщо в Англия избухнела революция, то тя щяла да бъде породена именно от застрашителния съюз между среданата класа и занаятчиите/ дребни производители, които се очертавали като лидери на новозародилата се работническа класа. В Бирнингам един банкер от средната класа на име Томас Етууд организирал “Политически съюз на низшата и средната класа на народа”. До юли 1830г. такива организации се появили в Глазгоу, Манчестър, Ливерпул, Шефилд, Нюкасъл и Ковънтри, някои от тях готови да се впуснат в кървава битка против армията и полицията. Дребните магазинери и търговци от средната класа обявили пешението си да не плащат данъци и ако е необходимо да създадат национална гвардия. Обхваната също и от холерна епидемия, страната като че ли била на ръба на сериозни общи размирици, ако не и на истинска революция. Кралят Уилям 4 написал изплашно писмо на Лорд Грей , че “миньорите, производителите, въглекопачите и работниците” изглеждат готови за открит бунт. Почувствали сериозната заплаха от възможен съюз между работническата и средната класа, управляващите за пореден път се приспособили към промени, както това било и през 20-те години на 19 век.
Законът за реформата от 1832г. обаче не представлявал отстъпление от принципа за представителството на интересите. Не бил направен опит за създаване на еднакви избирателни райони. Макар и увеличено, ибирателното право не се разпространило върху повече от 3% от общото население. То се определяло от обена на собствеността и времето на притежаването й. С други думи, избирателно право вече имала и средната класа, но само единици от работниците можели да отговарят на условията му. Може би по-важно от разширяването на избирателните права било преразпределението на местата. 143 от местата били преразпределени, по-голямата част от тях от земеделския юг към индустриалния север, като по този начин се увелиила политическата сила на индутриалната средна класа. Макар законът да бил продукт на промяната, и сам да носел промяна, той бил приет като консервативна мярка. Защото макар да намалява малко силата, той в никакъв случай не унищожавал политическата власт на аристократичните земевладелски интереси. Либералната, индустриална средна класа била приета като младши партньор на земевладелската олигархия, която управлява Великобритания от векове и щяла да продължи да я управлява поне още едно поколение напред.
През този период усилията за въвеждане на либерални политически реформи не се ограничавали до Франция и Великобритания. От другата страна на света, в Русия, една група от офицери във воиската се разбунтували след смъртта на цар Александър през 1825г. с надеждата да убедят по либералния му брат Константин да вземе трона и да гарантира приемането на конституция. В този случай обаче , опитът за реформа не успял. Константин нямал желание да узурпира властта от законния наследник, третия брат Николай. Офицерите, наречени “декабристи” (заради месеца, вкойто вдигнали бунта си), произхождали от благородни семейства и били членове на елитни полкове. Изучени по западен образец, те били придобили вкус към живота извън Русия по време на Наполеоновите войни, когато попили идеите на Просвещението и на Френската революция. Политически те юобхващали от конституционни монархисти до якобински републиканци. Неуспехът им се дължал не само на репресиите от страна на царя, но и на невъзможността им да привлекат масовата подкрепа на обикновените войници- селяни. Николай 1(1825- 1855) продължил да властва по жестоко автократичен начин, който бил възприет от Александър към края на живота си. Той създал така наречения Трети отдел или политическа полиция, която да предодвратява по нататъчни нарушения на вътрешния ред в страната. Николай се придържал към лозунга “Праволславие, самодържавие и националост”, което означавало, че той служел назначен от Бога водач на една армия, в която всички останали негови сънародници трябвало да бъдат подчинени войници. Но дори и под влстта на Николай, който бил може би най-непоклатимият консерватор в Европа, Русия показвала признаци на модернизация. Бюрокрацията, по-малко зависима отколкото в миналото от аристокрацията, станала по-ценрализирана и по-ефективна. През 1832г. законите били систематично класифизирани. Стимулирани от търсенето на руско жото в Европа, поземлените собствености били реорганизирани за по-ефективно призводство и били построени железопътни линии, по които да се транспортира зърното до западно европейските страни.
В началото на 30-те години на 19 век и други европейски страни заболели от революционна треска. В Белгия избухнала въстание, предизвикано от либерални и национални чувства, което поставило край на обединението, наложено от Виенския конгрес на тази страна с Холандия. През 1831г. със съгласието на европейските страни на престола на страната седнал чичото на бъдещата английска кралица Виктория, крал Леополд Сакс Кобурготски. По този начин европейските сили заздравили политическата структората и независимостта на Белгия. Средната класа отново успяла да установи конституционна монархия по свой вкус, съответстващи на либералните и предприемаческите й цели. Не такава съдба чакали либералните националисти в Полша, които през 1830г. се надигнали да свалят своя владетел руския цар Николай, чиято хегемония се простирала над Полша в резултата на решенията на Виенския конгрес от 1815г. Западна Европа не се намесила. Руските войски потушили либералното полско въстание и Полша била погулната напълно от царската империя.
Либералните сили в Испания се радвали на по-голям успех. Там либерализмът на среданта класа бил свързан с опитите на кралицата Мария Кристина, вдовица на крал Фернандо 7, да осигури трона на дъщеря си Изабела. Макар че самата тя не бил либерал, кралицата била готова да подкрепи елита на градската средна класа, за да спечели войната против брата на покойния си съпруг, пеакционера дон Карлос. По време на така наречените “Карлистки войни”, които продължили от 1834г. до 1840г., либералите изтръгнали от Изабела 2 (1833-1868) една конституция, която им осигурявала силна позиция в законодателството, докато ограничавала избирателните права, за да не допуска по-радикалната низша средна и занаятчийска класа до властта. Към средата на властта обаче, страхът именно от тези радикали накарал средната класа да участва с мълчаливо съгласие в управлението, което било просто авторитетна диктатура, но пък не заплашвало пряко собствените й икономически интереси.