2.Радичковия свят е странен,необичаен,изпълнен със знаци,които внимателният читател трябва да разчете,за да вникне в една разнолика действителност и да разбере правилно авторовите послания.Писателят се вълнува трайно от проблемите за отношението на човека и заобикалящия го свят,за естествената сира на природата и насилието на човека над нея,за хармонията в света.Като любител на природата и ловец,Радичков познава в детайли полята,равнините и планините,и с опитното око на голям художник забелязва промените, които все по-често и по-трайно се виждат в околния свят и които събуждат основателната му тревога за оцеляването му.Човекът ,откъснал се от корените на вековната земя,заживял сред техниката и отчуждението на големите градове,все по-рядко се замисля за ценността на природата с нейните живителни сили и все по-неразумно и безотговорно унищожава нейните ресурси.С метафоризма на разказите си Радичков събужда размисъл за високомерието на човека към околната среда и за скритата заплаха,която таи природата-спокойна,изчакваща,но вечно будна.
Разказът \"Нежната спирала\" е представителен за Радичковото творчество.Той поставя въпросите за отношението между човека и природата и за съхраняването на вечните духовни стойности.В повествованието отношението към шипковия храст и простреляната птица се превръща в мярка за човешка нравственост.
На пръв поглед в този разказ е една обикновена ловна история.Групата се връща от лов в Лудогорието.Пътуването е тягостно и неприятно,защото ги заобикаля една негостоприемна,дори враждебна природа.Това е първият сигнал за нарушена хармония между човека и заобикалящия го свят.Преобладаващия свят създава мрачно тягостно предчувствие:\"Небето над нас бе сиво,вляво от шейната сивееше гора\"...В същото време околността е жива и одухотворена по особен начин. Радичков има необичаен поглед за видимия свят.Нетрадиционно е движението наоколо:\"Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас,смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад,най-близките дървета подтичваха бързо,по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията,че гората бяга назад с хиляди крака...\"Създава се едно особено,тайнствено,приказн о усещане у читателя.Природата наоколо е във вечно движение.Така \"внезапно\" пред хората изниква шипковият храст.Необичаен с многобройните си червени плодове на фона на бялата равнина,този храст поразява ловците,събужда недоумение,уплаха,странни усещания,размисъл,вглъбява не в собствената душа.Шипковия храст е едновременно обикновен,традиционен,запл ашителен, тайнствен.Безмислено и безотговорно конярят го удря с камшика си.В този момент шипковият храст като че придобива друга ,свъхестествена сила и особено значение.Той трябва да се защити-оживява и излъчва скрита заплаха.Храстът оживява ,за да се запази от ненужното насилие.Човекът изведнъж разбира ,че природата може да бъде гостоприемна,така и недружелюбна,когато я обидиш и нараниш..Храстът таи скрита неподозирана сила.Той гледа хората с хиляди червени очи,а човекът изтръпва под този проницателен поглед.\"Туй ще е някой вампир\"- това си мисли един от ловците.Обвинителния поглед на шипката като че събужда чувство за вина у хората.Те не могат да се скрият ,не могат да забравят тази вина,защото храстът отново и отново се явява ,непрекъснато е пред погледа на хората,независимо от разстоянието.До края на разказа шипковият храст ще стои сред бялата пустош и ще гледа хората обвинително,ще дразни тяхната съвест и ще напомня за тяхното лекомислие и безотговорност.
Този тайнствен храст \"почти като човек\",събужда \"натрапчив спомен\" за друг подобен шипков храст\"загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи\".\"Срещата\" на Методи Андонов,известна творческа личност,с този обикновен, традиционен за нашата природа храст,който се превръща в неговото въображение в тайнствен обект,криещ необикновени,трудно уловими послания,е въведена в ретроспекция.Какво точно търси нетрадиционното му творческо въображение-силата и неразгадаемостта на природата или господството на човека над нея;особените знаци,които дават обикновените неща,или заплахата,която крие обидената,наранена,разгнев ена природа? Като чме ли шипковия храст кара човека да се вгледа навътре в себе си,да търси своите истини за нещата от живота.\"В съдбовния поглед\" на Методи Андонов се открива желанието на човека да вникне в тайните на природата ,да усети нейния пулс,да разгадае неразгаданите истини,да избяга от отчуждението иградската суматоха,да стане част от тази природа,да разбере живота.
В характерния си стил Радичков не дава готови отговори на големите въпроси, а само ги поставя по един ненатрапчив начин;читателят сам трябва да достигне да интересуващите го истини.Всеки човек има своя шипков храст,който го гледа,преценява,осъжда,одо рява,играе ралята на коректив на съзнанието и поведението му.
Човекът и природата се дебнат и изучават,дават си взаимно уроци,държат съзнаните си будно и нащрек:\"Втренчени един в друг\"..
Остава тревожният въпрос за хармонията и нейното съхраняване,за съжителството на човека и заобикалящиа го сват.\"Ако поисках да намеря нещо,трябваше пак в себе си да се рове\"-тези думи на автора отвеждат към стремежа за себепознание,което е най-ценния човешки опит.Трябва да се опази нравствеността ,да се съхранят моралните ценности в съвремието.Това е идеята ,която носи и третата среща ,разказана от Радичков-срещата с ятото диви гълъби,които \"се зараждат\" в \"сивото небе\".Лекомислено ,без никакъв смисъл ,без нужда човекът убива една от птиците.Неволно ставаме свидетели на последния полет на гълъба .Полета към смъртта.Нарушена е хармонията в природата,но човекът откъснал се от своите естествени корени,не разбира и не усеща това.Хората са свикнали да се изживяват като господари на природата и да вземат от нея това,което пожелаят.Капките аленееща се кръв ,които описват спирали в снега ,изведнъж се превръщат в символи-знаци,които природата дава на човешкото съзнание.Те са безсловестно обвинение при което разказвачът и другите ловци остават безмълвни.Хората усещат,че стават свидетели на нещо необичайно-на предупрежденията ,които природата отправя чрез смъртта на птицата.Дали ще разчетат правилно знаците,дали ще се всушат в тревожния глас на земята-това зависи от запазването на хармонията и света като цяло: \"Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред,за да разкъса или да понатъпче аленеещите нежни спирали на птицата\" Хората са изправени пред нещо необикновено ,но съдбоносно,което не разбират напълно.Гората като че ли е още по-недружелюбно сива,изчезналия шипков хаст застава на своя пост,червените капки кръв ярка се открояват върху девствено белия сняг,всички знаци-символи на предупреждаващата природа се събират заедно. Тревога будят нежните спирали на убитата птица,която е оставила\"своето последно четмо и писмо върху бялата равнина\".Авторът задава първия и последен директен въпрос в разказа:\"Може би тази фраза съдържа проклятие;може би съдържа някакво завещание към другите птици;а може би е само отпечатък на един внезапен финал?\"
Човечеството трябва да се научи да чете знаците на природата,ако иска земята да бъде негова майка и в бъдеще.Авторът ни кара да отправим поглед навътре в себе си,да търсим истината,като отстояваме значимото и стойностното.Безразличиет и лекомислието са събудили неговата тревога:\"постепенно започнах да чувам,че освен звърчетата звъни и откънтява тихо и нещо друга в душата ми,подобие някакво на небесна червена сълза,на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни,но нежни кръгове и спирали...\" Дали природата ни проклина или предупреждава;дали ни поучава или ни кара да учим нейния език,за да се върнем към корените си,които са дълбоко в нейната същност,и да се чувстваме не като владетели, а като частица от нея-струва си да се замислим върху това.
2.Йордан Радич¬ков е един от най-свое¬образните творци в българската ли¬тература. Изгражда своя повествователен свят чрез художествения синтез на реалното и фикционалното. Творбите му са наси¬тени с осезаем тънък хумор, изграден върху основата на парадоксалното и анекдотичното.
Разказът „Нежната спирала” въвежда в света на природата чрез една ловна история. Авторът навлиза в по¬вествованието директно, без предис¬ловия. С лекота отбелязва характерните детайли: „студен зимен ден” , „ неколцина човеци”, сиво небе и гора, „равнина, покрита със сняг’. Описанието на зимния пейзаж създава у възприемателя определено настроение и го кара да следи живо рисунъка на карти¬ната, който сякаш следва извивките на пътя и движенията на, пространс¬твото: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смъл¬чаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илю¬зията, че гората бяга назад с хиляди 1сра!са, без дърветата да се застъпват едно друго.” Човекът е единствен съзерцател на вече сътвореното от при¬родата. От него само зависи как ще го възприеме.
Изострената сетивна наблюдател¬ност на разказвача отбелязва почти всичко, което вижда върху бялата рав¬нина, поставено там по някакъв за¬гадъчен начин, без участието на човека. Изненадващата поява на шипковия храст е част от вече познато¬то движение на пространството. Той се появява краткотрайно, сякаш са¬мо да предизвика други образи и да предизвика размисъл. Дали пък не е жи¬во същество, оцеляло въпреки зимния студ? Според народните вярвания, такава мистерия може да бъде въп¬лътена само в образа на вампир. „Туй ще е някой вампир”- казва един от ловците. Това възприятие е и заради червения цвят на плодовете, оприли¬чени на „стотици червени очи”, сякаш втренчени в хората от отминаваща¬та шейна.Живото състояние на природата е отразено чрез олицетворението на немотивирана изненадваща агресия. В случая шипковият храст трепва така, както само живото същество реа¬гира на жестокостта. Това отбеляз¬ва авторът: „...сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето. ” „Втренчените очи на шипковия храст” като че обвиняват и търсят отговор: нужна ли е жестокост към природния свят? Неслучайно съзнани¬ето на разказвача е пронизано от ос¬тра мисъл: „Почти като човек... почти като човек”.
Този естествен за човека размисъл отключва съкровения спомен за ра¬но отишлия си от живота приятел. Тайнството на природата винаги е привличало човешкото любопитство и макар че самият човек е тайнст¬во, той не престава да му се удивля¬ва. В разказа на Радичков това е из¬разено чрез образа на известния режисьор Методи Андонов. „ Човекът с гуцулската шапка” сякаш идва от друга ловна история, свързана с пла¬нината Руй, и се вмества тук със сво¬ето духовно присъствие. В сърцето на повествователя не само образът, но и духът е жив. Във въображението му той е осезаем и близък, но и болезнено скъп, като приятел, за кой¬то често си спомня. Вижда ясно очер¬тани „високото чело и втренченият му, почти фанатичен поглед” и е си¬гурен, че ще чуе гласа му, ако го извика. Връзката на живия и неживия човек не е чрез материята, а чрез ду¬ха, част от който са и спомените, в които участват и двамата като активно действащи лица. Достатъчен е един преминал през погледа шипков храст върху снега, за да върне споменното действие на разказа към подобна случка, с подобен сюжетен център. Само че тук акцентът се насочва към опита на човека да надникне зад завесата, която го отделя от тайните на света. Способност¬та да види нещо повече от другите винаги е изкушавала човешкото същество. И като че ли ключът към това е природният феномен, прозре¬нието, че всичко в природния свят е живо и съпричастно. Високият, колкото човешки ръст, шипков храст с ярки червени плодове посред зима се възприема от човека като нещо уникално и особено впечатляващо: „Откъдето и да застанем, той все ни гле¬да!”. Предизвикателството сякаш са¬мо затвърждава усещането за живост: „...храстът трепваше, треп¬ваха стотиците му червени плодове и ако човек извика на помощ въображението си, може да сметне, че то¬зи шипков храст наистина трепва като живо същество и очите му ка¬то на разбойник заиграват на всички страни.” В близост до него Ме¬тоди Андонов се въодушевява, сякаш е разгадал дълго неразкрита загадка. Може би затова душевното му със¬тояние е особено, както забелязва приятелят му: „...почесваше брада¬та си с някаква особена нервност, почти със сладострастие. В гласа му долавях патетични нотки.” Напъл¬но естествено за един режисьор е да търси вдъхновение, но тук, сред при¬родата, той се чувства откривател на нещо ново, непознато и затова изключително: „Ето го театъра! - викаше ми той. - Чудо! Чудо! ” Храстът се превръща мислено в театра¬лен реквизит, ситуиран като център на различни природни състояния или нюанси на времето: „Представяш ли си този храст на сцената, ама съв¬сем истински, взет направо от го¬рата, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е сне¬гът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да проб¬лясват през нея, да обгърнем с мъг¬ла част от храста, после да пуснем вятър да го наемете... ама че това може да стане страшно!” Но докато природата е спокойна, човекът е дълбоко развълнуван от нея.
Вглеждането в един природен фено¬мен дава възможност за друг поглед към живота и природата, не само ка¬то на „декоративна завеса”. Разказвачът заключава, че Методи Андонов на¬вярно е успял да надникне зад нея: „макар и само през шпионката, бе съзрял изглежда нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да си обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзна¬лия шипков храст?”. (Понятието „див” тук е в добрия си смисъл - естествен първичен, чист.)
Размисълът за загубата на близкия приятел идва непринудено, съотнесен към връзката природа - човек, една веч¬на и неотменима, но и дълбоко тайн¬ствена връзка, за която няма ясен от¬говор. Животът и смъртта все пак си остават загадка, неподвластна на човешкия ум. Връщането към реалността е на¬помняне за това, че сам човекът носи в себе си необятно духовно простран¬ство: „Ако исках да намеря нещо, тряб¬ваше пак в себе си да се поровя. ”
Една нова ситуация става предмет на протичащото повествование. Ятото птици сякаш се появява от небитието: „от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. ” Дивите гълъби се носят из небесната безкрайност, ся¬каш са неразривна част от нея. Може би оттук започва типичната ловна история - с оживлението сред ловци¬те, открили дивеча, с присъщата им страст да улучат, даже да приемат предизвикателствата: „Човекът със сините очи викаше: „Ще ударя!”, оня му противоречеше, повтарящ едни и същи думи: „Не може да се удари! ”
Предизвикателството е още по-го¬лямо при приближаването на ятото. „Когато птиците засвистяха над нас и всички в шейната чухме колко е мо¬щен размахът на крилата им, човекът стреля. ”
Смесването на сериозното и анекдотичното с присъщата за Радичков стилова плавност създава усещането за нещо мистериозно в описаното действие: „...само една птица оста¬на встрани, залюля се, направи малък кръг, за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило?” Липсва реалистично¬то предположение, че птицата може да е ранена, тя е изобразена просто като любознателно същество. Плас¬тичният рисунък изобразява движенията на птицата като кръгове: „тия кръгове дивият гълъб изписваше в не¬бето спираловидно...” После кръговете се стесняват, докато той най-сетне се понася „стремително право надо¬лу”. Въздушното пространство не мо¬же да даде опора на птицата, чиито криле отслабват. Изчезването й оба¬че е повече мистериозно, отколкото очаквано. Единствено остават следи¬те върху снега, които отбелязва плавният полет на гълъба като проекция върху земната повърхност. Красивият контраст на аленото и бялото привлича магически погледа със спираловидните очертания на кръвта вър¬ху снега: „Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно на спира¬ла, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори, нежна дъга изли¬заше от него, за да изпише трети кръг...Гледах ту небето, ту капките кръв върху снега.”
Кръвта на ранения гълъб изписва своето послание върху чистия лист на снега. В последния си полет от небе¬то птицата е отбелязвала върху зе¬мята пътя на живота като спирала, съдържаща последователно подредени¬те кръгове в себе си. А може би това е спиралата на времето, през която преминава всяко живо същество. Труд¬но е да се даде точно обяснение на веч¬ните тайни в природния свят и може би затова той е толкова притегате¬лен за нас, хората.
Досегът със смъртта респектира човека. Той го възпира да отиде по-далеч. Сякаш е очертана невидима гра¬ница, отвъд която не бива да се пре¬мине: „Не посмях повече да пристъпя в снега някакво особено чувстваме въз¬пря още при първия кръг.”
Изненадата по лицата на приближилите се ловци може би е очаквана вече от възприемателя, тъй като сякаш не е възможно по друг начин да въз¬действа отбелязаното по снега пос¬лание на умиращия гълъб. Удивляващи са тези знаци - дъги и кръгове, изписани съвършено нежно по снега, както са безкрайни тайнствата на при¬родния свят. Само в него е възможно да се изпишат ясно и чисто знаците на една нежна спирала: „Ни следа някаква, ни драскотина се забелязваше - само нежните кървави дъги аленее¬ха, изписани красиво от кръжащата в небето птица. ”
Удивлението отключва и възхище¬ние: „Поривист и елегантен е дивият гълъб в полет.” Загадка е настъпване¬то на смъртта до момента, в който тя става явен факт. Какво обаче се случва в последните мигове на изти¬чащия живот или както я нарича Йор¬дан Радичков, „последната фаза” Умиращата птица сякаш съсредоточава всичките си сили в дописването на то¬ва предсмъртно „четмо и писмо” вър¬ху бялата равнина. Предназначението му може би е да бъде прочетено и ос¬мислено от човека, изгубил виталната връзка с изначалната природа, от която идваме и в която се връщаме след физическия си край.
Верен на предпочита¬нието си към мъдрост¬та на притчите, писа¬телят оставя отворена врата за ос¬мисляне на поуките при срещата с великото тайнство на смъртта: „Мо¬же би тази фаза съдържа проклятие, може би съдържа някакво завещание към другите птици, а може би само е прост отпечатък на един внезапен фи¬нал?” Съвсем явно е обаче, че всичко това, което виждат хората пред себе си като неразгадана картина, извиква у тях един естествен респект: „Всеки случай никой не посмя да пристъ¬пи напред, за да разкъса или изпотъп¬че аленеещите нежни спирали на пти¬цата.” Сякаш човекът отваря очите си и излиза от заслепението, с което е живял до този повратен и важен мо¬мент. Една греховна слепота и над¬менност, която го е подтиквала към злонамереност и безсмислена жестокост. Може би затова гората е „недружелюбна”, а шипковият храст е „вторачил като вампир стотиците си червени очи”. От другата страна са „нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гъ¬лъб”, с тяхното мъдро послание, извикващо доброто и смирението у човека пред властта на природата. Ся¬каш едва сега човекът чува звука на „конските звънчета”, става по-чувст¬вителен към заобикалящия го свят. Лиричният размисъл открива един нов духовен взор и усет: „... постепенно за¬почнах да чувствам, че освен звънче¬тата звъни и откънтява тихо и не¬що друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че ду¬шата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спира¬ли.”
Чрез своето повествование Йордан Радичков разкрива ново, непознато из¬мерение на света и на връзката човек - природа. Традиционната ловна ис¬тория се превръща в силно въздейст¬ващ лирически размисъл за живота и смъртта, за тънката, неуловима гра¬ница между тях, която само великото тайнство на природния разум е в състояние да отбележи. За човека остава единствено хармоничният път към нея, но само ако пречисти душата си от злото, което носи в себе си.