Може ли съдбата да попречи на... /есе/ [Архив]

TEARS

03-31-2009, 21:00

Понякога в живота ни настъпват мигове, в които не можем да продължим напред. Сковани от болка и страх от утрешния ден, ние се свиваме в черупката си. Тогава идва ролята на вярата и мечтите като спасителен брод. Въпреки че в днешното ни общество под мечта се разбира нещо иреално - плод повече на въображението, отколкото базирано върху някаква действителност. Мечтата се е превърнала от цел в блян, нещо, за което си струва да живееш въпреки че знаеш, че то е непостижимо. Размиваме тази дума и нейния смисъл в забързания си делник и никой не и обръща внимание. Обезверени в непрестанната борба за оцеляване, ние губим нещо много ценно - вярата в утрешния ден, вярата дори в настоящия миг.
Мечта без вяра е като гора без дъжд. Губим вярата в това, че нещо може да се промени, но това донякъде се дължи и на обективната реалност. Живеем в едно общество загубило своите идеали и ценности. Ние – младите - сме жертва на прехода от социалистическия строй към новото, в което водещо е индивидуалното начинание. В този преход хората загубиха много от своята вяра, загубиха много късчета от себе си и затова се роди едно изродено общество.
А ние ?
Едни малки Франкенщайновци - дело на смесицата между европейския блян и типично балканско-ориенталския ни нрав. Стремежът към новото европейско общество роди и своите парадокси, мечти и разочарования.
Много мечти бяха потъпкани от сблъсъка със суровата реалност. Вярата в по-добър живот бе бавно и трайно убита. Хиляди напуснаха родината в дирене на по-големи рамки за своите мечти. Защото колкото и да вярвам, че човек сам слага рамки на мечтите си и тези рамки са плод на неговата вътрешна нагласа, се оказва, че заобикалящата ни действителност много често слага прът в колелото на развитието ни. България много често ни предлага своята голгота, но пътят към върха е много стръмен. И въпреки всичките непосилни усилия, които полагаме да достигнем върха, все оставаме някъде в подножието. Това убива мечтите и целите...
Този труден живот в непрестанна борба за оцеляване разбива бавно мечтите ни - една по една. Кара ни да губим човешкото в себе си и ни озверява един срещу друг. Манията да притежаваме все повече и повече финикийски знаци унищожава човешкото в нас. Каква е мечтата ни? Пари и още пари! Парите искат още пари, те никога не стигат, така идва още по голямата страст към малките късчета хартия. Човек обаче трябва да разбере кога да спре, за да не изгуби себе си по този път, изпълнен с много премеждия и понякога позор и страх.
Парите за нашето поколение се превърнаха в проказа! Те са причината за многото показни убийства в страната ни през последните десет години. Вероятно много от програмните милионери си отидоха от този свят. Много от Мутрите, които всяваха страх и смут в обществото се озоваха при свети Петър на портите между ада и рая, но все още насаденият страх си остава в обществото. Хората се страхуват за децата си!
Могат да умрат прегазени от кола. Може както си стоят в училище да бъдат нападнати от побесняло куче. Често биват подмамени от търговци на наркотици. А понякога са подмамвани от лъскави сутеньори, които в България, дал бог, има много. Страхове много - всеки ден сме свидетели на поредния трагичен случай в криминалната хроника, известяващ ни за трагедия случила се с дете.
Младо момче (касапин) убива съученика си зверски, като го нарязва на парчета.
Млади момичета убиват своя съученичка, вземат й дрехите като дори не изпитват вина за деянието си.
Две сестри намират смъртта си, захвърлени в крайпътна канавка.
Седем души угаснаха в дискотека Индиго!
Талантливото момиче от София, което бе блъснато от кола...
Да не говорим за пламъчетата изгаснали в река Лим...
Нужно ли е да бъде изредена цялата криминална хроника, за да се разбере, че нещо куца. Някъде някой бавно убива нашия живот, а с него и нашите мечти. Човек мечтае когато не е принуден да се бори за оцеляването си. За съжаление ние - младите хора в България, сме изгубили тази способност, защото всеки ден сме изправени пред една непрестанна борба за собствения си живот.
Кажете как да мечтая?
Има ли горчивка, която да лекува хроничните страхове?
Страх ме е да изляза на улицата, за да не бъда блъснат от някой бясно движещ се автомобил. Страхуваш се да излезеш на разходка посред бял ден, за да не бъдеш нападнат, прострелян от някой заблуден куршум...
А малките ромчета те за какво мечтаят?! За покрив над главата си. За нощ, в която да заспят сити, а не с празни стомаси. Кой им отнема правото да мечтаят за един по- хубав живот? Нали хората се раждат равни? А защо някой се раждат по-равни от други. Малките деца биват търгувани, още ненавършили петнадесет години, биват задомявани, но това може би е най- малкия проблем. Използват ги за задоволяване на педофилите от Европа. Бебета биват продавани от своите майки! Човешкият живот се е превърнал в един доходен бизнес. Хората се принизяват до животни.
Тогава за какви мечти, цели и амбиции да говорим?
Затова и страната, в която живеем е на 12- то място в класацията на самоубилите се. Понякога рамките се оказват изключително тесни за съществуването. А в България това май е много често. Това кара стотици млади хора, мой връстници да мечтаят за живот в странство - далеч от родина и близки, но на място където могат да постигнат нещо и където ще бъдат оценени за това, което са и което могат. Място където се чувстват сигурни и защитени по някакъв начин. Там където линейката идва навреме и лекарите са в състояние да ти спасят живота. За страни с хубави болници, в който тавана не капе и лекарите не гледат как да ти вземат парите, а се стремят да ти спасят живота, да ти помогнат. Един друг свят, в който чест и дълг значат нещо. Да, това не е илюзия, не е и сън, а една тъжна реалност. Не искам да живея вечно в страх, че някои от семейството ми ще загине просто защото колата на бърза помощ се е счупила! Не искам да живея в страх, че някой пиян или сърдит на целия свят шофьор може да ме прегази.
Е, за какво да мечтая?
За бронирана кола, в която да съм защитен от хилядите изпитания, които ми предлага реалността. Това е една война със самите нас, в който залога е нашия живот. Един естествен подбор, в които оцеляват най- силните и бързи пешеходци на пътя. Борба с целия свят за мечтите ни, ако ги имаме. Всички сме на бойното поле, но тази война е по-страшна защото врага е неизвестен. На война човек губи вярата в бъдещето и живее в настоящето.
И все пак преградите са в самите нас и ако обективната действителност ни позволява да разгърнем своя потенциал, единствената рамка за мечтите се оказва нашето собствено АЗ. Тогава трябва да се борим с нас самите, да преодолеем вътрешното си съпротивление и страха от бъдещето, защото много хора се страхуват повече от мисълта да изпълнят мечтите (целите) си, отколкото да пропуснат тази възможност. Боят се, че постигайки целите си ще изгубят смисъл в живота. А има ли нещо по-страшно от живеенето на един безсмислен живот?
Има ли по-страшно от хора без вяра?
Всеки трябва да мечтае и да се бори за мечтите си колкото и безсмислени да са те понякога. Всеки има право да преследва своята истина - дребен, голям, красив, грозен! Хора всякакви, но никой не може да им отнеме правото да мечтаят. Мечтите са нещо дълбоко заложено в нас и ако са истински те се запечатват в сърцето ни. Ние можем, ние трябва, ние се борим за това, което желаем. Вярата прави човека красив, прави го уникален и неповторим.
Въпреки света, в които живеем, въпреки многото трудности, които ни се изпречват на пътя, ние може да се борим и да преодоляваме преградите. Затова великите хора са велики, защото са успели да се преборят с хилядите изпитания и трудности, които животът им е поставил. Човеците, които са мечтали и не са се страхували да се борят за мечтите си са направили света поне малко по-хубав. Това са хората, които не са се страхували да кажат за какво мечтаят. И дори да не са успели да уловят златната рибка, която да изпълни техните желания, те са се превърнали в такива за себе си.
Рамката е вътре в нас!
Тя е в нашите собствени страхове и ако успеем да я преодолеем и да се изправим срещу реалността, тогава ние ставаме и започваме да градим нашата собствена съдба. Да се освободим от нашите собствени страхове е първата крачка. И както гласи древната китайска поговорка: “Всяко дълго пътуване започва с една единствена стъпка.”
Ако веки направи своята малка стъпка и се освободи от страховете си, от всичко което го затваря в себе си, то тогава сигурно отдавна щеше да има град на луната, хора, които да градят къщи под вода. Но със собствените си страхове човек трудно би могъл да се бори. Защото те са вътре в нас и за да ги победим трябва да победим нашето собствено Аз. Трябва да изгоним онова малко страхливо хлапе, което ни казва: ти не можеш, ти не си достатъчно умен, не си достатъчно сръчен и т.н. И дадем воля на човека, които вярва в себе си и е сигурен, че въпреки всичко ще успее.
Има хора, които просто вярват и не спират да го правят през целия си живот. Именно затова хората покориха небесата, покориха космоса и водата. Не спират да мечтаят и да вярват в своята цел. Но за съжаление такива хора не се раждат често. Затова и аз много често се питам дали не съм от тях, а може би си ти, или ти...
Въпреки тъжната и огрубена реалност, въпреки постоянната борба за собствения ни живот има едно: “Ако това съм аз”, което винаги живее в нас. Ние непрекъснато се питаме “Дали няма да се сбъдне мечтата ми”. Но за да стане реалност първо трябва се преборим със страховете в себе си, които са първата рамка, която ограничава мечтите ни, а след това и със света в който живеем. Мечтите винаги могат да се сбъднат стига да не избледнеят в сърцето ни и да останат там, единствено като стимул за живот. И стига да имаш смелостта да се изправиш на краката си и да повярваш в себе си, в това, което си и което можеш, в силата, която имаш и може би частицата талант, който господ ти е дал...
Счупи рамката в себе си и приеми предизвикателствата, които животът ти поднася…
Бори се!