mechtaq_za_teb
04-01-2009, 09:47
Какво се случва? Хиляди болезнени спомени се врязват в измъченото ми сърце и спират притока на въздух. Навлизат дълбоко и търсят центъра на моето съществуване. Искат да намерят душата ми и да се нахранят с нея! Отново.
Шансът стои пред мен и се втренчва в очите ми, подигравайки ми се. Как изобщо се случва? Аз, влюбена, забравила за мрачното минало, зяпайки черния спомен в лицето, без сили да го отпратя. Разрушението е на крачка разстояние. Разумът и сърцето ми водят най-ожесточената битка! Разумът ме зашлевява с такава сила, че сърцето ми мълчи. Но точно от това мълчание се страхувам. Защото то ме прати в онази бездна, в онзи безкраен мрак. Сега лицето ми е бледо, празно. Мислите ми контролират действията. Очите... те не могат да бъдат контролирани. В тях картините оживяват. Картини на болка и ярост, скръб и отчаяние, но не и любов. Спомените се врязват още по-надълбоко, за да видя как невидимите рани почват да говорят с моя глас, молейки за помощ. Картините в очите ми стават още по-реални! В тях виждам себе си, на кръстопът. Безсмислен кръстопът. Дали да се върна назад към огнената болка, която би убила сърцето ми, или да гледам напред! Кой би избрал първата алтернатива? Дори аз не бих, спомняйки си горчивите сълзи след всяка една такава грешка!
Сърцето ми шепне и се бори с болката, а разумът бавно надделява. Картините избледняват с моя образ, търсещ утехата, изгубен в тишината. За миг всичко става празно, думите са някъде далече, отвъд настоящето. Само един въпрос кънти в главата ми. Въпрос, задаван хиляди пъти, но сякаш тежестта му сега се усеща като острието на нож, минаващо по гладка кожа. Въпросът: Защо сега?
Сърцето ми се присвива и изтласква, гонейки болезнените спомени, врязали се в него. Горчивината на миналото изчезва, сякаш никога не е съществувала. А аз, притежаваща силите да стоя настрана от моментните нестабилности, се гордея със себе си, за възможността да стоя далече от шанса да загубя същността си за миг щастие, което би ме съживило, а след това смазало от болка и агония...
Шансът стои пред мен и се втренчва в очите ми, подигравайки ми се. Как изобщо се случва? Аз, влюбена, забравила за мрачното минало, зяпайки черния спомен в лицето, без сили да го отпратя. Разрушението е на крачка разстояние. Разумът и сърцето ми водят най-ожесточената битка! Разумът ме зашлевява с такава сила, че сърцето ми мълчи. Но точно от това мълчание се страхувам. Защото то ме прати в онази бездна, в онзи безкраен мрак. Сега лицето ми е бледо, празно. Мислите ми контролират действията. Очите... те не могат да бъдат контролирани. В тях картините оживяват. Картини на болка и ярост, скръб и отчаяние, но не и любов. Спомените се врязват още по-надълбоко, за да видя как невидимите рани почват да говорят с моя глас, молейки за помощ. Картините в очите ми стават още по-реални! В тях виждам себе си, на кръстопът. Безсмислен кръстопът. Дали да се върна назад към огнената болка, която би убила сърцето ми, или да гледам напред! Кой би избрал първата алтернатива? Дори аз не бих, спомняйки си горчивите сълзи след всяка една такава грешка!
Сърцето ми шепне и се бори с болката, а разумът бавно надделява. Картините избледняват с моя образ, търсещ утехата, изгубен в тишината. За миг всичко става празно, думите са някъде далече, отвъд настоящето. Само един въпрос кънти в главата ми. Въпрос, задаван хиляди пъти, но сякаш тежестта му сега се усеща като острието на нож, минаващо по гладка кожа. Въпросът: Защо сега?
Сърцето ми се присвива и изтласква, гонейки болезнените спомени, врязали се в него. Горчивината на миналото изчезва, сякаш никога не е съществувала. А аз, притежаваща силите да стоя настрана от моментните нестабилности, се гордея със себе си, за възможността да стоя далече от шанса да загубя същността си за миг щастие, което би ме съживило, а след това смазало от болка и агония...