История на България с някои премълчани досега факти

[kalashnik]

Етнически съставки при образуването на българската народност

Съвременните археологически данни показват, че първите земеделско-скотовъдни общини са били установени в Месопотамия още през IX хилядолетие пр.Хр. Именно от тази далечна прародина на заседнало обработване на земята неолитът е започнал да се развива и разпространява в посока юг-север. Природната среда в югоизточна Европа, където по-късно, през VII в. възниква българската народност, представлява добри условия за заседнал живот и производство на храна.
От данните, с които разполагаме, личи, че през почти целия период на неолита, дори и през времето на енеолита (края на V и първата половина на IV хилядолетие пр.Хр.) съставът на населението на Бълканския полуостров остава почти непроменен. Преобладаващото до преди няколко десетилетия схващане за идването на индоевропейците от север не се потвърждава от исторически находки. Много по-убедителни са възгледите, че етнологичният процес на Балканите е осъществяван на основата на местна индоевропеизация и че този процес е усложняван, но и ускоряван при частични нахлувания от север.
Откритият неотдавна на северния бряг на Варненското езеро некропол (североизточна България) ни дава изобилен материал за едно раннокласово общество в края на V или през първата половина на IV хилядолетие пр.Хр. Като преминем през бронзовата епоха (IV хилядолетие пр.Хр. до XII в. пр.Хр.) и ранножелязната (XII в. до края на VI в. пр. Хр.) ние добиваме известна представа за формирането на тракийската народност, спомената за първи път от Омир в "Илиадата". Това са били племенни обединения с централна власт, която се е крепяла вероятно на създадената още през II хилядолетие пр. Хр. "тракийска орфическа доктрина", осъществявана с подчертан държавно-религиозен характер. "Орфическият" тракийски цар е бил едновременно и върховен жрец, при която в някои случаи не само е бил хероизиран, но и обожествяван.
Между края на IV в. пр.Хр. и началото на II в. пр. Хр. са се появявали и изчезвали различни тракийски царства. Едно от най-стабилните из между тях е било това на одрисите, разположено по долините на реките Тунджа, Марица, Арда.
Одриското царство е преживяло и възход, и изпитания. При Котис I (383-360 пр.Хр.) одриската държава се е простирала от устието на Дунав до Мраморно море. Фактически това е била най-голямата и богата държава на Балканския полуостров. Котис I е сякъл бронзови и сребърни монети с името си. Междувременно в този период на Балканския полуостров възникнали и други, понякога твърде ефимерни държави. В по-големите тракийски държавни формации царят е имал своеобразни областни губернатори, наричани "парадинасти".
Старогръцките градове-колонии по Черномоското крайбрежие и преките съприкосновения на траките с елинистичните центрове са оказвали определено влияние върху културата и изкуството на тракийските племена.
В края на III и началото на II в. пр.Хр., с илирийските и македонски войни, Рим започнал нашествието си срещу елинистичните държави, образувани след разпадането на огромната държава на Александър Македонски освен в Близкия изток и Египет, но и по южните части на Балканския полуостров.
Преодолявайки съпротивата им и поставяйки ги под владичеството на Рим, завоевателите нахлули и в земите на траките както на юг, така и на север от река Дунав.
Настъпането на римските кохорти през тракийските съвсем не било леко. Запазени са достатъчно исторически паметници за редица въстания на траките, които отблъсквали нашествениците далеч на юг.

Следва продължение ...

[SiegHeil]

Евала :)
Повече такива теми да има ;)

[kalashnik]

През 45 г. Тракия била вече римска провинция, но романизирането на траките не бил един всеобщ и дълбокопроникващ процес. В много отношения траките запазили обичаите, нравите си и духовната си култура. Дори онези от тях, които постъпвали на римска гарнизонна служба не поменяли нравите и възгледите си, макар и поставени под непосредствено и трайно римско въздействие.
Елинизацията, свързана с проникването на гръцкия език, а след IV в. с наспъпващото християнство, проповядвано пак на гръцки из тракийските земи, също така не са променили съществено вековните традиции, обичаи и обреди на траките.Всяко древногръцко влияние в областта на религията и изкуството е придобивало и свой тракийски отенък. Дори християнизираните страни са запазили най-същественото от езическите традиции в новите хритиянски обреди и многобройни елементи от този християнизиран паганизъм или паганизирано християнство преминават по-късно в духвният живот на новообразуваната и покръстена вече българска държава.
Около седалищата на римските гарнизони в завладените тракийски земи се образували първите по-трайни градове - Бонония (Видин), Алмус (Лом) в Горна Мизия, Сердика (София), Адрианопол (Одрин) и др. Разраснали се и бившите гръцки колонии по крайбрежието - Аполония (Созопол), Месамбрия (Несебър), Анхиало (Поморие), Одесос (Варна). Градовете били центрове за създаване и разпространение на античната култура.
Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската империя. Източната й половина обаче оцеляла в границите от Константин Велики като Византия, чак до нашествието на славяните и арабите през VII в.
Тракийската народност, запазила се до VII в. из по-малките планини или полупланински селища, макар от част романизирана, елинизирана, а в не по-малко от случаите съответно християнизирана, съставлява един от главните три етнически субстрата на образуващата се през следващите два века българска народност. Потомци на отчасти елинизирани и романизирани траки се запазват в трудно достъпни планински масиви на Балканите не само при славянското и прабългарското нахлуване, но дори до наши дни под името каракачани и куцовласи.
В духовната иматериалната култура на новата българска народност траките оказват трайно влияние чрез самобитното си, макар и повлияно от елинистичния свят, искуство, с многобройните типоними и хидроними и преди всичко с трайните останки от езическа тракийска култура, съхранена повече или по-малко в душевността на българския народ през всички следващи векове на съществуването му.
Вторият, и в действителност най-многоброн, субстрат при формирането на българската народност са славяните.
Славяните също така принадлежат към индо-европейската етническа общност. Най-ранното им заселване е обхващало територията между реките Одер, Висла и Днепър. През втората половина на I хилядолетие пр.Хр. цапочнало заселването на славянските племена от тяхната прародина. В следващите няколко столетия се обособили основните славянски племенни групи - източни, западни и южни - наричани от древните автори съответно: анти, венеди и славини.
В средата на V. южнославянската група се придвижила на юг от Карпатите и стигнала бреговете на Дунав. Няколко десетилетия по-късно в началото на VI в. славините антите, заедно с идващите, все още на малки групи, от прикаспийските степи прабългари, започнали своите непрекъснати набези отвъд Дунава. В края на VI в. и първата половина на VII в. славянското нашествие на Балканския полуостров достигнало брега на Егейско море, някои от егейските острови и дори Пелопонес.
Почти навсякъде по тези места се установили трайни заселвания от славяни. В средата на столетието балканските земи променили коренно етническия си характер - в голямата си част те били пославянчени.
Някогашните хроники и летописи - предимно византийски - ся зяпазили местонахождението и названието на много от славянските племена по земите, на които по-късно се обособява българската народност. Така в земите между Дунав и Балкана живеели "седемте славянски племена", сегашната Добруджа била населена от "северите", край река Тимок живеели "тимочани", около Солун - "сагудатите" и "драгувините", край Света гора - "ринхините", в Епир - "ваюнатите". Трайни заселвания на славяни е имало дори далеч на юг, в Пелопонес - това са били "езерците" и "милингите".

Следва продължение ....

[kalashnik]

Основна социална единица в славянските племена е била патриархалната родова община. Общините били ръководени от старейшини. На повечето места общините са били обединявани в племена, ръководени от племенни вождове - князе.
Икономиката на славяните е имала предимно затворен тагурален характер, въпреки че много от племената са и водели оживена търговия с византийските търговски центрове.
Върховен бог на славяните бил Перун - творец на мълнията и единствен господар на всичко. Почитани били и боговете на плодородието - Дажбог, на огъня - Сварог, на мъдростта и красотата - Лада, на стадата - Волос и др.
Основната част от славяните на Балканския полуостров са се занимавали със сравнително уседнало земеделие, но са упражнявали и някои занаяти - преди всичко грънчарство.
Нашествието и установяването на славяните на балканските земи не са били временни явления, а коренна и трайна промяна в етническия състав и облика на населението в голяма част от балканските земи.
Третият, вероятно най-малоброен, но и най-съдбоносен, субстрат на новата българска народност са били прабългарите на хан Аспарух.
Прабългарите принадлежали към тюркско-алтайската племенна общност. Тяхната прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. Придвижването към Европа е започнало през I-II в. За определен период от време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.
Има различни версии за произхода на названието "българи". Някои го свэрзват с името на река Волга, други - с тюркския глагол "булг" (смесвам, размесвам) - в смисъл на "смесен", "нееднороден", с аланската дума "билгерон" - т.е. "крайненци", живеещи в покрайнините. Най-вероятно обаче името "българин" е от тотемен произход, възникнало още когато прабългарите са живеели в Централна Азия. То произлиза от "булгар" - название на животно, прилично на белката, което номадските племена отглеждали заради скъпата кожа.
Всъщност в прикаспийските степи прабългарите продължават да живеят по принципа на номадските общини. Племенно разкъсани са, което личи от многобройните племенни названия: оногондури, утигури, к,тригури и др.
В периода 377-453 г. прабългарите попаднали под властта на хуните. Една част, увлечена от хунски орди, се заселила в Централна Европа и започнала да играе роля в Хунския племенен съюз. Именно заради това за пръв владетел на прабългарите в "Именник на българските ханове" се сочи Авитохол - вероятно хунския вожд Атила. След разпадането на Хунския съюз, част от прабългарите се заселват в Панония.
Тези прабългари се появяват за първи път на Балканския полуостров през 480 г., когато воюват като съюзници на византийския император Зенон срещу остготите. По-късно те скъсват съюза си с Византия и започват да нападат империята. Някои от тези нападения били извършени съвместно със славяните. Летописецът Прокопий Кесарийски ни дава сведения за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхваща земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на прабългарите попадат 32 крепости и били пленени и отвлечени над 120 000 души.
По това време, през средата на VI в., прабългарите, обитаващи земите на севел от Кавказ започнали междуособна война. Сбълскали се кутригури и утригури. Кутригурите претърпели тежко поражение и потърсили убежище във византийска Тракия (обхващаща по това време и Влашката низина) със съгласие на императора. Не след дълго обаче кутригурите предприели голям поход срещу столицата Константинопол. Водени от хан Заберган през зимата на 558-559 г. те обсадили византийската столица, но не успели да я превземат. Към края на VI в. приазовските българи били покорени от западните тюрки, а една част от панонските българи - от Аварския хаганат.

Следва продължение ...

[kalashnik]

През 631 г. панонските прабългари се опитали да надделеят над аварската власт, но били победени и се отправили, водени от Алцек, към земите на франкския крал Дагоберт. Друга част от същите панонски прабългари се спуснали по Апенинския полуостров и достигнали чак областта Неапол и остров Искиа.
Също така в началото на VII в. - 632 г. приазвоските българи отхвърлили тюркското робство.
Разпокъсани и борещи се за освобождение прабългарски племена се обединяват около вожда на едно от племената (оногондурите) - хан Кубрат. Така бил създаден обширен по територия военно-племенен съюз наречен във византийските хроники "Стара Велика Българя". Границите му се простирали на изток до река Кубан, на запад - до Днепър, на север - до Донецк, на юг - Азовско и Черно море.
Основна социална единица в прабългарското общество била семейната патриархална номадска община. Стопанския живот на прабългарите, основаващ се на широко развито скотовъдство, бил предимно натурален. Заедно с това обаче те водели активна търговоия с околните земеделски славянски племена и с византийския градски и занаятчийски център - Херсон. Прабългарите упражнявали активно и редица занаяти - грънчарство, колачество и собено худоществената обработка на метала, обработката на кожи и изработването на кожени изделия. Прабългарската керамика и метална торевтика, както и изделията от кост притежавали необикновенно разнообразие на формите и високи художествени стойности. Богатството на декоративното изкуство, което се запазва по-късно и в произведения създавани през първите векове на съществуването на българската държава на Балканите.
Прабългарската религия била синкретична. Тотемис-типичните вяррвания били най-старите и най-широко разпространените. Определено животно - вълк, куче, кон, тигър - се смятало за прародител и покровител на даден род.
Върховен бог на прабългарите бил Тангра, чието име означава "небе". Върховният жрец бил ханът.
През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от когото бил почетен със сан патриций. След смъртта на Кубрат (651 г.) Велика България била нападната ох хазарите. Най-напред ибла покорена онази област от държавата, управлявана от първородния му син Батбаян.
Той управлявал най-западната част от бащината си държава, която била завладяна в последствие от хазарите, но запазила определена самостоятелност. Хрониките я наричат "Черна България". Вторият син Котраг се изселил с част от прабългарските племена на север по бреговете на река Волга, създавайки самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България. Хронистите я наричат"Бяла България", със столица богатия и красив град Болгари. В 922-925 г. Волжска България приема исляма. През X в. територията на Волжска България надвишава един милион кв. км и могъщата държава се простира от Северен ледовити океан до Каспийско море и от Волга до Енисей. През 1237 г. Чингисхан с ордата си подчинява Волжска България, като самоуправляваща се област на Монголската империя. През 1552 г. руснаците на Иван Грозни заличават окончателно "Бяла България" и разрушават столицата й Болгари.
Най-съдбоносен за съхранение историческото име на племето се е оказал онзи поток от прабългари, който под напора на хазарите и воден от най-малкия син на Кубрат -Аспарух се насочил на юг към устието на Дунава.
Заседнали на север от Дунавската делта прабългарите на Аспарух преминавли реката и безпокояли все повече византийските владния. Тази реална заплаха накарала византийския император Константин IV Погонат през пролетта на 680 г. да организира голям поход по суша и море срещу Аспарух. Операцията на виантийците обаче се провалила и в паниката и бягството си голяма част от византийската пеша войска била разгромена от конниците на българския хан. Преследвайки императорските войски Аспарух се настанил трайно на юг от Дунава в Малка Скития, днешна Добруджа, и стигнали проходите на Балкана. Сключил съюз със славянските князе като разпределил задълженията на двете племенни групи. "Седемте славянски племена" населяващи територията между Дунав и Стара планина трябвало да осигуряват защитата на западните граници от аварите, "северите", които се разпростирали вече до Източна Стара планина, трябвало да осигуряват стратегическите й проходи от нападения на византийците. Прабългарите, разполагащи с многобройна и бързоподвижна конница, поели освен защитата на цялата територия, но и охраната на черноморския бряг от нападенията на византийската флота. Тяхна задача била и справяне с набезите на север от Дунвската делта.
Държавното обединение на славяните и прабългарите, оглавявано от Аспарух, сложило начало на българската държава. В 681 г. император Константин IV Погонат, сключвайки мирен договор с Аспарух и приемайки задължение да му плаща ежегоден данък, признал новообразуваната държава.
През 685 г. живеещото под владичеството на Аварския хаганат славянско плече "тимочани" (по долината на р. Тимок) било освободено и присъединено към младата българска държава.
В последната четвърт на VII в. друг поток панонски прабългари, освободени също от аварска гнет, водени от Кубер, преминал Дунав значително по на запад. Те се спуснали на юг и се заселили сред славянските племена по долината на Вардар и Битолското поле. През 685 г. Кубер начело на сплотилите се в едно прабългари и славяни направил дори опит да превземе Солун.
Между Аспаруховите и Куберовите прабългари се е поддържала по всяка вероятност връзка.
Прабългарите са изиграли изключително голяма роля при образуването на ранносредновековната българска държава. Те са дали името на държавата и на новоформиращата се единна народност. Много по-важен обаче е фактът, че те са организирали военно-административното държавно устройство на страната, така също са оставили забележителни следи в самобитния характер на българската култура.

[kalashnik]

Утвърждаване на българската държава и образуване на бъргарската народност

След създаването и официалното признаване на българската държава хан Аспарух положил усилия за укрепване както границите на юг - Византия, така и тези на север - по бреговете на Днепър, където непрекъснато продължавали нападенията на степните племена. Образуването на българската държава не само предхожда създаването на редица европейски държави, но оказва и съдбоносно влияние върху по-нататъшната участ и живот европейския изток. Това е първата трайна държавна формация, създадена с участието на славяните.
В новата държава най-многолюдно остава славянското население. Прабългарите с отличната си организация и централизация създават държавната административна система. В душевността на започващия да се формира единен народ обаче най-трайно въздействие остава от обичаите и народните традиции на местното тракийско население. Новите изследвания показват още един съществен факт - прабългаритена Аспарух, установили се на юг от Дунав, не са били 20 000-30 000, както се смяташе досега, а са достигали до 300 000 души. В едно от ожесточените стълкновения с хазарите, на север от дунавските усти, през 701 г. загинал основателят на българската държава.
Неговият син Тервел (701-718) изиграл значителна роля както в утвърждаването на българската държава, така и за осъществяването на трайни взаимотношения с Византия. Още в 705 г. българската войска оказала помощ на сваления византийски император Юстиниан II за завръщането му на престола. В знак на благодарност българските войски участвали на тържествените церемонии в Цариград, а Тервел получил титлата "кесар", която е втора след тази на императора. България се разширила с областта Загоре (между Стара планина и Странжда), която е с изключителто стратегическо значение. По повод нарушения на мирните договори от страна на Византия, българите още два пъти - 711 и 716 г. - слизали с войските си до стените на византийската столица. Именно по това време се полага началото на военнополитическите възгледи у българските владетели за превземането на Цариград.Тези дълбоки и решителни пробиви на българските войски по бреговете на Босфора принудили византийския император да признае новите южни граници на България, простиращи се до странджа, и да сключи договор, с който се съгласява да плаща ежегоден данък на българите.
През 717 г. арабите обсадили Константинопол по суша и море и си поставили за цел превземането му, а с това и започване завоюване на югоизточна Европа. Основавайки се на договора си с България император Лъв III поискал незабавна помощ от хан Тервел. Българският владетел преценил, че в този случай по-важно е да не се даде възможност на арабите да стъпят на Балканския полуостров, явил се в гръб на войските им и ги разгромил. Според летописеца Теофан под стените на Константинопол в тази битка загинали 22 000 араби, Зигеберт посочва - 30 000. Разгробът на арабите от българската войска по значение може да се сравни, в известен смисъл, с победата по-късно от франкския крал Карл Мортел над арабите при Поатие. Тези две събития пресичат стремежите на арабите да проникват дълбоко в Европа.
След смъртта на хан Тервел на българския престол се изредили редица ханове, през владичеството на които се развили множество династични борби, разпалвани от византийската дипломация. Император V Копроним си поставил за цел да унищожи българската държава и в продължение та двадесет години (755-775), той организирал девет големи походи на византийците срещу все още младата и неукрепнала българска държава. Никой от опитите обаче не се увенчал с траен успех. Оказало се, че една от основните опори в отбраната на българите е била труднопроходима и умело охранявана верига на Стара планина. Факт, който запазва значението си и за следващите векове.
Заедно с усъваршенстването на военното си майсторство при тези продължителни войни с Константин V, българските държавници придобили все по-голямо съвършенство във водене на външнополитичекия живот на страната, използвайки богатия опит на Византия в това отношение.

Следва продължение ...

[Bimmer]

xxx

[kristo]

Браво Калашник, хубави статии, само нямам време в момента да изчета подробно втората и третата, но ще го направя по-късно :)

[kalashnik]

Браво и на Петър Константинов, че се е постарал да напише тази книга.

[kalashnik]

Тежко изпитание на българската държава от съчетанието на вътрешнополитическа криза и непрекъснати нападения от страна на Византия, показало необходимостта от все по-тясно сближаване между прабългари и славяни. Последните вземат все по-важно място в държавния, политическия и обществения живот. От друга страна това обстоятелство повдигнало стремежа на все още намиращите се под византийска власт славянски племана на Балканския полуостров да търсят естественото си обединение с новата славянобългарска държава.
През този, почти шестдесетгодишен период на вътрешнополитическа криза, всред ръководните политически среди на българската държава са се оформили две основни тенденции. Първата е държала на сближаване с Византия, дори и под форвата на някаква относителна подчиненост, за да се осъществи стабилност и бъдещо развитие. Втората била привърженица на твърдоотстоявана независимост като сигурна гаранция за съществуване. Забележително е, че всички славянски представители в държавното управление са държали изключително последователно за провежданена втората тенденция.
Въпреки кризата някои владетели проявили забележителни качества на държавници и политици. Така хан Телериг (768-777) проникнал за пръв път с войска на запад от София, за да присъедини към държавата си славянското племе берзиги. В 775 г. чрез хитър ход той успял да получи от византийския император списъка на неговите агенти в България. След това веднага заповядал да ги арестуват и избият. Вбесен от измамата, Константин V още същата година потеглил на наказателен похуд срещу Телериг. По пътя починал от сърдечен удар. Две години по-късно обаче, жертва на заговори на прабългарската аристокрация, Телериг бил принуден да потърси убежище в Цариград.
С възкачването си на престола хан Кардам (777-802) се сложил край на държавно-политическата криза. Още в първото десетилетие, водени и от стремеж за обединение на славянските племена към славянобългарската държава, войските на Кардам проникнали до долината на река Струма, населена със славянските племена струмяни, нанасяйки тежки поражения на византийските войски и крепости.
Стремежът към разширяване на българската държава продължил особено интензивно при нследника на Кардам - хан Крум (803-814) - един от най-бележитите български владетели. Той произхождал от панонските българи и сложил началото на една от най-славните династии (803-971). След разгрома на Аварския хаганат под ударите на Франкската империя през 805 г. ханът включил част от хазарската територия (Трансилвания и Подкарпатието) в пределите на държавата си, освобождавайки всички българи и славян, които се намирали дотогава под хазарско робство.
Това внезапно уголемяване на държавата на север предизвикало реакция от страна на Византия. Император Никифор I Геник предприел в 807 г. поход срещу България, който бил осуетен от бунт във византийските войски. Крум използвал това и през следващите две години ловко пренесъл полето на стълкновения между България и Византия в югозападната част от полуострова и в 809 г. присъединил към държавата си Сердика, наричана от местните славянски племена Средец (днешна София) и прогонил за втори път византийските войски от долината на Струма.
През 811 г. Император Никофор I повел на север през старопланинските проходи огромна армия, надхвърляща 60 000 бойци, с твърдо намерение за слагане край на българската държава. Той успял да превземе, опожари и унищожи българската столица Преслав. Крум организирал цялото запазено население на страната за оказване съпротива на нашественика, въоръжил дори и жените. На 26 юли 811 г. той изчакал победоносно връщащата се войска на Никифор във Върбишкия проход и нанесъл унищожителен удар върху лагерите на императора. В погрома на византийските войски загинал и самия Никифор I. Българския хан накарал по стар български обичай да обковат отвътре със сребро черепа на Никифор и пил от него наздравица с прабългарските боили и славянските князе.
След разгрома на Никифоровата армия Крум успял да превземе черноморските крепости Месембрия, Созопол, големия център на Тракийската низина - Филипопол (Пловдив), Филипи (между Кавала и Драма), подкрепян при всички тези операции от местните славянски племена. През 813 г. Крум достигнал стените на Цариград и превзел след продължителна обсада Одрин.

Следва продължение ...

[kalashnik]

След завръщането си в столицата Крум започнал да подготвя големия и добре организиран поход с цел да завладее Цариград. Само обозите му наброявали 5 000 коли с 10 000 волове. В подготовката на тази импозантна операция ханът починал през пролетта на 814 г.
Крум продължил традицията за издигане на славянски първенци на висши държавни длъжности. Той въвел единно за славяни, прабългари и заварените местни траки законодателство, което било първата съществена крачка за окончателно обединение на трите съставки в единна народност.
Синът на Крум - Омуртаг (814-831) е останал в българската история не само като блестящ пълководец, а и като отличен администратор, осигурил всестранно развитие на сторителството в страната. Той успял да възстанови не само разрушената столица Плиска, да остави многобройни крупни строежи между Дунава и столицата и между последната и Стара планина, но е поощтрявал и развитието на българското изкуство. Доказателство за това е и издлетения през тази епоха най-голям скален релеф в Европа, който е запазен и до днес край село Мадара, Шуменско и е известен под името Мадарски конник.
Във войните си с Франкската империя и Хазарския хаганат Омуртаг успял да разшири границите на държавата както на северозапад (включвайки в пределите на страната Белград и Браничево), така и на североизток (достигайки бреговете на Днепър), превръщайки я фактически в европейска империя. Разширил изключително много територията на държавата, осигурил южните й граници с траен мирен договор с Византия от 815 г., Омуртаг пристъпил към осъществяване на важни военно-административни реформи - създаване на военно-административти области "комитати", ръководени от отговорен направо пред хана "комит". С това е ликвидирана разпокъсаната автономност на славянските племена, направена е важна крачка към етническото единизиране на населението и фактически е положено началото на Първата българска империя.
В съвременните български източници - историографски и енциклопедически - понятието "Българска империя" изобщо не се споменава - най-вероятно поради комплекса "да не подразним някого". Всъщност за Първа българска империя (IX-X в.) и Втора българска империя (XII в.) се говори дори в най-общодостъпните енциклопедии за западните средношколници днес (като Ларус, Майер, Брокхаус и пр.). Следователно съвременните западноевропейски ученици могат да знаят за съществувнето на две български империи, но българските ученици са лишени от тази възможонст.
Така от времето на Омуртаг по държавно-административна структура, начин на управление на централизираната монархическа власт, военна мощ, териториална пространност и полиетнически характер на населението на България е една от трите европейски империи през тази епоха.
Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска възраст.
Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през управлението и на следващите двама български владетели - на сина му Маламр и внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските племена в родопската област и по течението на река Струма и Вардар, превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да осъществят втората и най-решителна стъпка за създаване на единна българска народност - приемането на християнстовото като държана религия.

Следва продължение ...

[kalashnik]

Това направил синът на Пресиян - Борис (852-889).
Името Борис произхожда, според някои, от алтайската тдума "барс" (което означава "тигър"). Младият български хан укрепил българските държавни владения в Тракия и Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път "Егнатия одос", свързващ Драч и Солун с Цариград.
След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че много по-важно е да прекъсне отношенията с тази страна (традиционен съюзник с Византия), а да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, освен военни задължения, Борис приел задължение да приеме покръстване от Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. Приемането на християнството за българския цар е било обаче не само съдбоносен въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се естествено и спонтанно през последните 2 века, но и решителен коз в широката му политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенския патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.
През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключване на "дълбок мир" с Цариград, последвано от напускането на немските духовници от България. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил християнстовото за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на прабългарските боили бил смазан жестоко.
По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за дипломатически изгоди.
Той възобновил политическия съюз с Немската империя и разменил обстойна кореспонденция с папа Николай I. През август 866 г. в Рим пристигат пратеници на българския княз със 115 въпроса към папата. Започнали отново оживени връзки. Цариград, който досега се държал с чувство на превъзходство и покровителство над новопокръстения български народ, бил поставен на тясно от ловките маневри на Борис.
Ако проследим споменатите по-горе 115 въпроса, които прабългарският владетел задава на папата, ще се убедим, че князът-покръстител всъщност има желание да съчетае новата християнска етика с някои вековни езически традиции и обичаи на траки, прабългари и славяни, формирали вече през изминалите два века единна българска народност. Тази тенденция осъществява по-късно българската народо-християнска религия, която заедно с езика остават най-здравата защита на народа ни през 700 години чуждо робство.
При разговорите с Рим се достигнало до най-важния въпрос - за самостоятелност на бърлгарската църква и за избиране на неин първосвещенник. Въпреки упорития отказ на новия папа Адриан II да ръкоположи предложения от Борис кандидат, преговорите по нареждане на Борис продължавали.Това накарало Византия да прояви изключителна толерантност и готовност за отстъпки по отношение на всички български искания. Постигнал своето, Борис в края на краищата приел страната му да попадне в диоцеза на Цариградската вселенска църква, при условие, че българската църква е обявена за независима. Историческо постижение утвърдено и от Осмия вселенски цариградски събор от 870 г.

ПП Считам, че вече стана ясно от къде сме тръгнали и колко трудно сме се отвърдили като независими. Сега смятам, че ще е добре да дам малко информация и за историята на България от Освобождението до наши дни.

[kristo]

Третият, вероятно най-малоброен, но и най-съдбоносен, субстрат на новата българска народност са били прабългарите на хан Аспарух.
Прабългарите принадлежали към тюркско-алтайската племенна общност. Тяхната прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. Придвижването към Европа е започнало през I-II в. За определен период от време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.
Е тука няма как да се съглася- древните българи изобщо не са били най-малобройния етнически компонент в българската народност, а напротив- най-многобройния и дал нейната расово-етническа основа. Иначе няма никаква логика най-малобройния етнос от трите да даде името на образуваната държава и народност. Нещо повече- древните българи имат трайни държавостроителни традиции, нещо което траките и славяните нямат. Така че българите сме водещи. А и откритите езически некрополи при археологически разкопки показват преобладаването на гробовете с трупополагане, които са били именно на прабългари пред гробовете с трупоизгаряне- най-вече славянски, но и тракийски. А и цялостната култура на българската народност си остава преобладаващо българска и иранска.

Другата точка за произхода на българите- 100% не е тюркско-алтайски, а е индо-ирански(сарматски). По темата е писано страшно много, аргументите са десетки, да не кажа стотици, нямам време да ги пиша подробно. Най-малкото титлата на българските владетели е била Канас Ювиги(велик Кан), а не тюркската хан. Всички останали титли на българската аристокрация са с иранска етимология- кавхан, боил, боила-таркан, багаин, колобър, канартекин и т. н. да не изброявам, които не се срещат при тюрките.

Също така антропологическия тип на древните българи е определено европеиден(средиземноморс� �и, памирски, палеоевропеиден), а не тураноиден(тюркски). Дотолкова по въроса, защото могат да се изпишат десетки страници :)

[kalashnik]

Третият, вероятно най-малоброен, но и най-съдбоносен, субстрат на новата българска народност са били прабългарите на хан Аспарух.
Прабългарите принадлежали към тюркско-алтайската племенна общност. Тяхната прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. Придвижването към Европа е започнало през I-II в. За определен период от време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.
Е тука няма как да се съглася- древните българи изобщо не са били най-малобройния етнически компонент в българската народност, а напротив- най-многобройния и дал нейната расово-етническа основа. Иначе няма никаква логика най-малобройния етнос от трите да даде името на образуваната държава и народност. Нещо повече- древните българи имат трайни държавостроителни традиции, нещо което траките и славяните нямат. Така че българите сме водещи. А и откритите езически некрополи при археологически разкопки показват преобладаването на гробовете с трупополагане, които са били именно на прабългари пред гробовете с трупоизгаряне- най-вече славянски, но и тракийски. А и цялостната култура на българската народност си остава преобладаващо българска и иранска.

Другата точка за произхода на българите- 100% не е тюркско-алтайски, а е индо-ирански(сарматски). По темата е писано страшно много, аргументите са десетки, да не кажа стотици, нямам време да ги пиша подробно. Най-малкото титлата на българските владетели е била Канас Ювиги(велик Кан), а не тюркската хан. Всички останали титли на българската аристокрация са с иранска етимология- кавхан, боил, боила-таркан, багаин, колобър, канартекин и т. н. да не изброявам, които не се срещат при тюрките.

Също така антропологическия тип на древните българи е определено европеиден(средиземноморс� �и, памирски, палеоевропеиден), а не тураноиден(тюркски). Дотолкова по въроса, защото могат да се изпишат десетки страници :) Това е мнението на Петър Константинов, а и същото се споменава и в една от най-авторитетните книги "История на България" 1 - 7 т., за жалост идват промените и останалите 7 така и не излизат.

[kristo]

Най-авторитетната, но след 10 ноември се откриха страшно много нови факти за ранната история на българите, които не са споменати в нея очевидно и които умишлено не се търсеха преди това, за да се докаже, че българите не са индоевропейци, а някакви си тюркски номади- диви и нецивилизовани. А реално тюркската теория е антибългарска- тя дава основания на пантюркистите да имат териториални претенции към България, като заявяват, че била първата турска(тюркска) държава в Европа...

По-добре прочети нещо от Петър Добрев и многоуважавания Веселин Бешевлиев. Той е доказал категорично, че повечето прабългарски имена са с ирански произход, както и титлите, за което споменах. В другата тема от раздела, която Бимер пусна- За Хрониките на Стефан Цанев са споменати много от тези факти, а и аз пуснах няколко линка и ако искаш прочети за да видиш закакво става дума :)

[kalashnik]

Благодаря за информаията.