Enough
04-07-2009, 19:25
Бодли
Пъстри мисли в слънчев ден
Какъв порутен гнил копнеж
Бури и светкавици във мен
С бодли навън – ранен, наплашен таралеж
Бодеж в атака към света
Рефлектира и обръща се към мен
Бодеж измъчващ нечия душа
Все още дишам, всеки ден
Кристализирали сълзи разбиват се на прах
Груба кожа огъва моите бодли
Заседнал в пристана на моя крах
Блъскам се в окръжност изолирана от миналите дни
Пъстри мисли в слънчев ден
Разкъсвани от злорадите бодли
Бури и светкавици във мен
Колебание повтарящо: „Може би, но надали!”
В прегръдката на тъмносивите стени
Сливам се със тях в едно
Натиска ме кара да крещя „ Душа, УМРИ!”
Миналото ми шепти – „Това е за добро”.
Погледи кръстосват тротоара
Чакащ познатия ти силует
Разпилях се в опит да забравя
Беден музикант хлипа с устните на умиращия си тромпет
Присядам на бордюра прашен
С изстиващи от нетърпение ръце
Пътят става все по- студен и мрачен
Пада нощ и над моето сърце.
Музиканта свири и раздива въздуха с тъга
Бодежът напомня за себе си отново
Изправям се и посочвам със ръка
Посоката е ясна, отивам си
Готово!
Тромпета губи се зад изминатите метри
Обагрени от кръв и пресилени мечти
През мен минават думите на хиляди поети
Не спирам, но спъвам се, нещо в мен крещи
Сърдечен ритъм, гръм и тишина
Вдишване и скръбен хрип
Туптяща вена, наведена глава
Познато, неизвестно, принудени крака
Последната надежда се помина
Свивам се с бодли напред – глупав таралеж
Търкалям се, опитвайки се да замина
Завързан съм за проклетия копнеж.
Пъстри мисли в слънчев ден
Какъв порутен гнил копнеж
Бури и светкавици във мен
С бодли навън – ранен, наплашен таралеж
Бодеж в атака към света
Рефлектира и обръща се към мен
Бодеж измъчващ нечия душа
Все още дишам, всеки ден
Кристализирали сълзи разбиват се на прах
Груба кожа огъва моите бодли
Заседнал в пристана на моя крах
Блъскам се в окръжност изолирана от миналите дни
Пъстри мисли в слънчев ден
Разкъсвани от злорадите бодли
Бури и светкавици във мен
Колебание повтарящо: „Може би, но надали!”
В прегръдката на тъмносивите стени
Сливам се със тях в едно
Натиска ме кара да крещя „ Душа, УМРИ!”
Миналото ми шепти – „Това е за добро”.
Погледи кръстосват тротоара
Чакащ познатия ти силует
Разпилях се в опит да забравя
Беден музикант хлипа с устните на умиращия си тромпет
Присядам на бордюра прашен
С изстиващи от нетърпение ръце
Пътят става все по- студен и мрачен
Пада нощ и над моето сърце.
Музиканта свири и раздива въздуха с тъга
Бодежът напомня за себе си отново
Изправям се и посочвам със ръка
Посоката е ясна, отивам си
Готово!
Тромпета губи се зад изминатите метри
Обагрени от кръв и пресилени мечти
През мен минават думите на хиляди поети
Не спирам, но спъвам се, нещо в мен крещи
Сърдечен ритъм, гръм и тишина
Вдишване и скръбен хрип
Туптяща вена, наведена глава
Познато, неизвестно, принудени крака
Последната надежда се помина
Свивам се с бодли напред – глупав таралеж
Търкалям се, опитвайки се да замина
Завързан съм за проклетия копнеж.