cappy123
04-08-2009, 17:43
Вечната битка - мама и любимата жена
"Китайският йероглиф за неприятности е две жени под един покрив."Робърт Шекли
Противопоставянето „свекърва – снаха” се отнася, според мен, към кръга проблеми със статус „вечни”. Възможно е омразата между две жени, станали едно семейство по волята на „общия” им мъж, да се е родила още в момента, в който внуците на Адам и Ева са решили да се оженят. Именно тогава, може би, е започнало всичко.
Оттогава не се е променило нищо. Макар да няма официална статистика за това, но ми се струва, че фразите „И откъде моят син те намери такава?” или „Ама че мамче имаш!” се произнасят най-малкото веднъж в минута на нашата планета. Защо? На този въпрос отговориха някои мои познати.
И бяха учудващо единодушни:
Защото жените, имащи синове, ги ревнуват подсъзнателно от избранниците им. Колкото е по-силна ревността, толкова е по-трудно да се спечели свекървовото благоразположение.
Независимо от възрастта си повечето жени са собственици. Майката ревнува сина си от другата жена (т. е. от съпругата му), а жената, на свой ред, ревнува съпруга си от майка му, понеже майката е също от женски пол.
Причина е, разбира се, ревността. Всяка от жените иска нейният любим да принадлежи само на нея и това й желание се изостря, ако съпрузите живеят със свекървата. А и по природа жените са съперници, дори и когато са майка и дъщеря, а какво остава за свекърва и снаха.
На много жени им е трудно да установят добри отношения със свекърва си, защото жените – сами по себе си – са съперници. Истинско женско приятелство почти не съществува, а ако го има, то се среща рядко. Освен това, свекървата често ревнува сина си от снаха си.
Аз смятам, че жените си съперничат помежду си. Самотните майки ревнуват по-силно, защото мъжът в семейството им е бил синът им. А ето че се появила някаква и... тя останала без мъж. Онова, което преди е принадлежало на майката, сега принадлежи на „оная”. Майката започва да ревнува сина си и за да оправдае ревността си, започва да търси „дефекти” в снахата си, като ги довежда до знанието на сина си – тя е такава, тя е онакава, какво толкова намираш в нея?
Ревността по принцип е доста сложно явление и ако може криво-ляво да бъде анализирана, то борбата и противопоставянето срещу нея са проблематични. На теория ревността на майката към жената на своето дете е абсурдна, защото тя винаги ще си остане негова майка, а съпругата е само негова съпруга. Нито една от тях не може да заеме мястото на другата, колкото и да се старае. Защо тогава и откъде идва тази ревност?
Психолозите смятат, че с ревност от този вид „прегрешават” най-често „мамите”, които или са с властен характер, или пък са инвестирали всичките си сили във „възпитанието на родната кръв”. И невинаги това са самотни майки, защото наоколо е пълно с примери на „съвсем омъжени мами”, които чак до пенсионирането му се грижат за сина си като за неразумно дете. И проблемът тук не е в майчината любов, която е прието да се възпавя и да се сочи за пример, а в личните проблеми и комплекси.
Нереализирали се социално, тези жени се опитват да се реабилитират като супергрижовни „мами”. Цялата съм се посветила на детето си, всичко съм му дала! Отказала съм се и от това, и от онова... А той взе, че се ожени за „оная”!
Тогава на „мамата” се налага да устройва своя собствен живот. Да се учи да живее за себе си със своите лични интереси и грижи. А откъде да ги вземе? Съдовете са измити, чорапите закърпени още през миналата година. Няма си приятелки, увлечения – също. Не изпитва никакви чувства към работата си, какво остава пък, ако е пенсионерка...
Прочувствената история как се е отказвала от всичко, „за да заплати образованието на Иванчо” не впечатлява отдавна никого. Остава й само да се опитва да задържи с всички сили „Иванчо” при себе си посредством „простички” манипулации от типа на „Пристигай бързо, кръвното ми е 300 на 55” или с въздишките „Пак не ти е изгладила, както трябва, сакото!”
Иска й се да има както и преди послушен син, който, ако не може да води за ръка в училище, то поне да съжалява във връзка с „живота му с онази непрокопсаница”. Излиза, че любовта, дори святата – майчината – трябва да има все пак определени граници. Да не е всепоглъщаща и безумна, а разумна и мъдра. И че трябва съвсем точно да се разбере, че момчето е пораснало и се е влюбило в друга жена. И че това е хубаво! Дошло е време да се живее за себе си, да се твори, да се занимаваме с любимите си работи. Това, между другото, се случва в онези семейства, в които майката, независимо от възрастта си, продължава да живее пълноценен живот и да се реализира.
Свекърва ми е златен човек – казва една позната. – Това отчасти е така, защото доста рядко си общуваме с нея (тя живее в друга страна). Дори обаче когато пристига, тя никога не се опитва да се намесва в отношенията ни със сина й или в процеса на водене на семейния ни бюджет. Мисля си, че дори и да живеехме в един и същи град, пак нямаше да имаме проблеми. Може би това е свързано с факта, че това е втори брак на мъжа ми и първата му жена е контактувала с нежелание с родителите му, а както се казва „от грешките се учат и всичко се разбира при сравнение”! Освен това, тя е достатъчно зает човек и няма време да „мъти” нечия глава.
Случва се и така, че именно снахата „отваря очите” на „мамата-жертва”, след което последната с учудване разбира, че може да се живее и без жертви!
Отношенията ми със свекърва ми са просто отлични – казва друга моя позната. – Ние намерихме общ език с нея и колкото и да е странно, аз просто я научих да обича самата себе си. Целият си семеен живот тя е преживяла с мъже – съпруг и двама сина – и „Всичко за тях!” е бил нейният девиз. Особено това се е отнасяло за синовете й. А аз просто й показах, че освен синовете й на този свят съществува и самата тя. За себе си също трябва да се грижиш, да си угаждаш. Запознах я с всякакви кремчета, масчици и т. н. И това й хареса. Повтаря много често, че съм й изпратена вместо дъщерята, за която е мечтала, но каквато не се е появила в семейството им.
Забележителното в този случай е, че никой не се опитва да играе ролята на „горд и оскърбен в най-добрите си чувства”. Та нали и тази „мама” е можела да произнесе величествено: „Аз не съм такава егоистка, каквито са някои! Остава да почна да харча пари и за някакви си мазила и маски!” А снъхата пък не започва да гледа отвисоко „неразбиращата живота „задръстена” лелка”. Сигурно това е взаиморазбирането, в основата на което, както е известно, лежи именно взаимното желание да се намери онзи същия общ език. Взаимното, но в никакъв случай – едностранното!
Всичко зависи от това искат ли свекървата и снахата да постигнат взаиморазбирателство – продължава една от цитираните по-горе мои познати. – Обикновено всичко опира до различните възгледи за живота. Често пъти майка и дъщеря не могат да намерят общ език, какво остава за двама напълно чежди един на другиго хора?! Особено ако отстояват до смърт убежденията си относно това как трябва да живее и от какво да се ръководи техният син/мъж.
На практика много от жените не изграждат отношения помежду си, не си подават ръка – вметва друга от горецитираните – аз смятам, че може да бъде намерен подход към всяка свекърва, но за това са необходими време, желание и умение да се прави компромис, защото, в края на краищата, тя също е жена...
Изграждайте отношенията си със свекървата си ден след ден! – намесва се трета. – Главното е желанието ви да сте приятелки и всичко ще е наред! Не увесвайте нос и бъдете дипломатки, като понякога е по-просто да се отстъпи, отколкото да се разбива стена с глава.
Добронамереното желание да се постъпва мирно и дипломатично, разбира се, изглежда твърде привлекателно. Само че то ме кара да застана нащрек. Вече съм възрастен и знам, че да си държиш дълго „езика зад зъбите”, да потискаш желанията и навиците си в името на „мир на всяка цена” е много благородно, но... Ето откъде се сдобиваме след това с неврози, депресии, затлъстяване и тахикардия.
Да, всичко идва от там – от продължителното и упорито желание да угодиш на всички, освен на себе си. Да спасиш положението, семейството, да спестиш нерви на другия... При това, казвайки си „Потърпи!”, да скриеш собствената си болка в най-далечния ъгъл на душата си и да вярваш отчаяно, че тя няма да се измъкне оттам като неочаквана истерия, придирчивост към собственото ти дете или постоянно главоболие...
От тук не е далече и до същинската рола на „мама-жертва”! Така че си помислете, преди да се поставите „цялата” на олтара на мирния семеен живот... с неговата „мама”.
Какво обаче да се прави, ако свекървата играе явно срещу вас и не крие омразата си? Психолозите съветват дистанциране и не създаване на пречки пред съпруга да общува с майка си. Може ли обаче да се седи на два стола? Колкото и да се дистанцирате, ако, пообщувал си с нея, мъжът ви се върне вкъщи и започне да ви втълпява каква негодна домакиня, майка и съпруга сте, то какво трябва да се предприеме... Може би да се опитате да се сприятелите с нея? И дори – така да е – да почнете да печете пържолите стриктно под инструкциите й? Или пък, обратното, да я научите да готви като вас?
Не трябва да изменяте на себе си – намесва се отново една от събеседничките ми. – Занимавайте се с домакинството си, вършете си домашната работа! Отначало всичко беше „не така” и „не това”, но с течение на времето не аз, а тя се приспособи към мен.
Кой те кара да обичаш свекърва си? – пита друга. – Нима не можете да я превърнете просто в нова съседка или нова колежка? Всичките отношения се изграждат бавно и внимателно, с желание от двете страни. Трябва да се започне с позитивното и с голямата любов към сина и съпруга. За нещо да си затвориш очите, а за нещо да ги отвориш (на мъжа си, разбира се) и ефектът е поразителен. Трябва да се постараеш. Та нали преди е бил с нея, а сега е с теб, а не обратното. Нея не я е избирал, а теб те е избрал и те обича, така че защо ще се дърпа?
На някои, както смятат, просто им е провървяло:
Наистина, взаимоотношенията ми със свекърва ми могат да се нарекат достойни за подражание. Аз й се възхищавам и като на жена, и като на майка. Умението й да живее, без каквито и да е конфликти ме учудва приятно. Тя не умее, както го умеят мнозина други, да поучава, наставлява, указва, упреква. Или просто не го прави от тактични чувства. Следи за себе си и винаги е в добра форма. На мен много ми се иска да имам същия характер. Възхищавам се на издръжливостта и спокойствието й в определени ситуации. Живея със сина й вече 14 години и през всичкото това време сме запазили с нея най-достойни отношения. Дори не ми се вярва, че може да ми е провървяло толкова в живота. Със свекърва ми обаче е наистина така!
И въобще, ако се следва здравият разум, то не могат всички жени, които имат синове, да са лоши. Това просто е невъзможно. Характерът на човека е нещо индивидуално, а учените все още не са обувили пред света, че при раждането на момче характерът на жената веднага се разваля! По-скоро в обществото просто е прието да се говори повече за лошото, отколкото за доброто. Е кой, дотичал в работата си, ще почне от сутринта да разказва за своята забележителна „втора майка”? А ето че е трудно да се удържиш да не се оплачеш от „злобната свекърва”, която те е „заяла” от сутринта. Аз, например, не обичам да се разпростирам върху добрите си отношения с когото и да било (че току-виж ми завидят), докато не е грешно да разкажеш за лошото, защото ще получиш поредната порция съчувствие от околните, а ласкавата дума е, както е известно, приятна на всички...
Може би си струва да се разбере: „Защо тази жена се сърди така? Какво не й харесва?”
Представителите на две различни поколения рядко постигат лесно и безболезнено взаимно разбиране. Та нали и на нас вече ни е трудничко да разбираме своите деца-тинейджъри, които учат уроците си със слушалки на ушите, носят непонятни за нас дрехи и пишат на приятелите си в чата: „Здр.!”
И, най-накрая, въпрос за край: Как да наричаме свекървата? Милата българска традиция, която я величае като „мама” е прекрасна, но не е ли тя вече в наши дни анахронизъм?
Съгласно една анкета това правило все пак е остаряло:
*
Само 14% от запитаните жени смятат, че свекървата трябва да бъде наричана мама.
*
57% предпочитат да се обръщат по име към нея.
*
29% съветват свекървата да бъде наричана така, както самата тя иска или както се е представила при запознанството.
И да завършим с едно донякъде оптимистично изказване на моя позната:
Отначало отношенията ни не потръгнаха, защото свекървата ме посрещна „на нож” и не реагираше по никакъв начин на всичките ми опити да се сприятеля с нея, не ми подаваше ръка. Аз обаче не губех надежда, канех я на кино, на театър със себе си и се стараех да празнуваме заедно семейните празници. А след като в семейството ни се появи детето, което много прилича на сина й (може да се каже, че е негово копие), тя се разтопи и сега всичко между нас е просто чудесно.
М. С. Стоун
"Китайският йероглиф за неприятности е две жени под един покрив."Робърт Шекли
Противопоставянето „свекърва – снаха” се отнася, според мен, към кръга проблеми със статус „вечни”. Възможно е омразата между две жени, станали едно семейство по волята на „общия” им мъж, да се е родила още в момента, в който внуците на Адам и Ева са решили да се оженят. Именно тогава, може би, е започнало всичко.
Оттогава не се е променило нищо. Макар да няма официална статистика за това, но ми се струва, че фразите „И откъде моят син те намери такава?” или „Ама че мамче имаш!” се произнасят най-малкото веднъж в минута на нашата планета. Защо? На този въпрос отговориха някои мои познати.
И бяха учудващо единодушни:
Защото жените, имащи синове, ги ревнуват подсъзнателно от избранниците им. Колкото е по-силна ревността, толкова е по-трудно да се спечели свекървовото благоразположение.
Независимо от възрастта си повечето жени са собственици. Майката ревнува сина си от другата жена (т. е. от съпругата му), а жената, на свой ред, ревнува съпруга си от майка му, понеже майката е също от женски пол.
Причина е, разбира се, ревността. Всяка от жените иска нейният любим да принадлежи само на нея и това й желание се изостря, ако съпрузите живеят със свекървата. А и по природа жените са съперници, дори и когато са майка и дъщеря, а какво остава за свекърва и снаха.
На много жени им е трудно да установят добри отношения със свекърва си, защото жените – сами по себе си – са съперници. Истинско женско приятелство почти не съществува, а ако го има, то се среща рядко. Освен това, свекървата често ревнува сина си от снаха си.
Аз смятам, че жените си съперничат помежду си. Самотните майки ревнуват по-силно, защото мъжът в семейството им е бил синът им. А ето че се появила някаква и... тя останала без мъж. Онова, което преди е принадлежало на майката, сега принадлежи на „оная”. Майката започва да ревнува сина си и за да оправдае ревността си, започва да търси „дефекти” в снахата си, като ги довежда до знанието на сина си – тя е такава, тя е онакава, какво толкова намираш в нея?
Ревността по принцип е доста сложно явление и ако може криво-ляво да бъде анализирана, то борбата и противопоставянето срещу нея са проблематични. На теория ревността на майката към жената на своето дете е абсурдна, защото тя винаги ще си остане негова майка, а съпругата е само негова съпруга. Нито една от тях не може да заеме мястото на другата, колкото и да се старае. Защо тогава и откъде идва тази ревност?
Психолозите смятат, че с ревност от този вид „прегрешават” най-често „мамите”, които или са с властен характер, или пък са инвестирали всичките си сили във „възпитанието на родната кръв”. И невинаги това са самотни майки, защото наоколо е пълно с примери на „съвсем омъжени мами”, които чак до пенсионирането му се грижат за сина си като за неразумно дете. И проблемът тук не е в майчината любов, която е прието да се възпавя и да се сочи за пример, а в личните проблеми и комплекси.
Нереализирали се социално, тези жени се опитват да се реабилитират като супергрижовни „мами”. Цялата съм се посветила на детето си, всичко съм му дала! Отказала съм се и от това, и от онова... А той взе, че се ожени за „оная”!
Тогава на „мамата” се налага да устройва своя собствен живот. Да се учи да живее за себе си със своите лични интереси и грижи. А откъде да ги вземе? Съдовете са измити, чорапите закърпени още през миналата година. Няма си приятелки, увлечения – също. Не изпитва никакви чувства към работата си, какво остава пък, ако е пенсионерка...
Прочувствената история как се е отказвала от всичко, „за да заплати образованието на Иванчо” не впечатлява отдавна никого. Остава й само да се опитва да задържи с всички сили „Иванчо” при себе си посредством „простички” манипулации от типа на „Пристигай бързо, кръвното ми е 300 на 55” или с въздишките „Пак не ти е изгладила, както трябва, сакото!”
Иска й се да има както и преди послушен син, който, ако не може да води за ръка в училище, то поне да съжалява във връзка с „живота му с онази непрокопсаница”. Излиза, че любовта, дори святата – майчината – трябва да има все пак определени граници. Да не е всепоглъщаща и безумна, а разумна и мъдра. И че трябва съвсем точно да се разбере, че момчето е пораснало и се е влюбило в друга жена. И че това е хубаво! Дошло е време да се живее за себе си, да се твори, да се занимаваме с любимите си работи. Това, между другото, се случва в онези семейства, в които майката, независимо от възрастта си, продължава да живее пълноценен живот и да се реализира.
Свекърва ми е златен човек – казва една позната. – Това отчасти е така, защото доста рядко си общуваме с нея (тя живее в друга страна). Дори обаче когато пристига, тя никога не се опитва да се намесва в отношенията ни със сина й или в процеса на водене на семейния ни бюджет. Мисля си, че дори и да живеехме в един и същи град, пак нямаше да имаме проблеми. Може би това е свързано с факта, че това е втори брак на мъжа ми и първата му жена е контактувала с нежелание с родителите му, а както се казва „от грешките се учат и всичко се разбира при сравнение”! Освен това, тя е достатъчно зает човек и няма време да „мъти” нечия глава.
Случва се и така, че именно снахата „отваря очите” на „мамата-жертва”, след което последната с учудване разбира, че може да се живее и без жертви!
Отношенията ми със свекърва ми са просто отлични – казва друга моя позната. – Ние намерихме общ език с нея и колкото и да е странно, аз просто я научих да обича самата себе си. Целият си семеен живот тя е преживяла с мъже – съпруг и двама сина – и „Всичко за тях!” е бил нейният девиз. Особено това се е отнасяло за синовете й. А аз просто й показах, че освен синовете й на този свят съществува и самата тя. За себе си също трябва да се грижиш, да си угаждаш. Запознах я с всякакви кремчета, масчици и т. н. И това й хареса. Повтаря много често, че съм й изпратена вместо дъщерята, за която е мечтала, но каквато не се е появила в семейството им.
Забележителното в този случай е, че никой не се опитва да играе ролята на „горд и оскърбен в най-добрите си чувства”. Та нали и тази „мама” е можела да произнесе величествено: „Аз не съм такава егоистка, каквито са някои! Остава да почна да харча пари и за някакви си мазила и маски!” А снъхата пък не започва да гледа отвисоко „неразбиращата живота „задръстена” лелка”. Сигурно това е взаиморазбирането, в основата на което, както е известно, лежи именно взаимното желание да се намери онзи същия общ език. Взаимното, но в никакъв случай – едностранното!
Всичко зависи от това искат ли свекървата и снахата да постигнат взаиморазбирателство – продължава една от цитираните по-горе мои познати. – Обикновено всичко опира до различните възгледи за живота. Често пъти майка и дъщеря не могат да намерят общ език, какво остава за двама напълно чежди един на другиго хора?! Особено ако отстояват до смърт убежденията си относно това как трябва да живее и от какво да се ръководи техният син/мъж.
На практика много от жените не изграждат отношения помежду си, не си подават ръка – вметва друга от горецитираните – аз смятам, че може да бъде намерен подход към всяка свекърва, но за това са необходими време, желание и умение да се прави компромис, защото, в края на краищата, тя също е жена...
Изграждайте отношенията си със свекървата си ден след ден! – намесва се трета. – Главното е желанието ви да сте приятелки и всичко ще е наред! Не увесвайте нос и бъдете дипломатки, като понякога е по-просто да се отстъпи, отколкото да се разбива стена с глава.
Добронамереното желание да се постъпва мирно и дипломатично, разбира се, изглежда твърде привлекателно. Само че то ме кара да застана нащрек. Вече съм възрастен и знам, че да си държиш дълго „езика зад зъбите”, да потискаш желанията и навиците си в името на „мир на всяка цена” е много благородно, но... Ето откъде се сдобиваме след това с неврози, депресии, затлъстяване и тахикардия.
Да, всичко идва от там – от продължителното и упорито желание да угодиш на всички, освен на себе си. Да спасиш положението, семейството, да спестиш нерви на другия... При това, казвайки си „Потърпи!”, да скриеш собствената си болка в най-далечния ъгъл на душата си и да вярваш отчаяно, че тя няма да се измъкне оттам като неочаквана истерия, придирчивост към собственото ти дете или постоянно главоболие...
От тук не е далече и до същинската рола на „мама-жертва”! Така че си помислете, преди да се поставите „цялата” на олтара на мирния семеен живот... с неговата „мама”.
Какво обаче да се прави, ако свекървата играе явно срещу вас и не крие омразата си? Психолозите съветват дистанциране и не създаване на пречки пред съпруга да общува с майка си. Може ли обаче да се седи на два стола? Колкото и да се дистанцирате, ако, пообщувал си с нея, мъжът ви се върне вкъщи и започне да ви втълпява каква негодна домакиня, майка и съпруга сте, то какво трябва да се предприеме... Може би да се опитате да се сприятелите с нея? И дори – така да е – да почнете да печете пържолите стриктно под инструкциите й? Или пък, обратното, да я научите да готви като вас?
Не трябва да изменяте на себе си – намесва се отново една от събеседничките ми. – Занимавайте се с домакинството си, вършете си домашната работа! Отначало всичко беше „не така” и „не това”, но с течение на времето не аз, а тя се приспособи към мен.
Кой те кара да обичаш свекърва си? – пита друга. – Нима не можете да я превърнете просто в нова съседка или нова колежка? Всичките отношения се изграждат бавно и внимателно, с желание от двете страни. Трябва да се започне с позитивното и с голямата любов към сина и съпруга. За нещо да си затвориш очите, а за нещо да ги отвориш (на мъжа си, разбира се) и ефектът е поразителен. Трябва да се постараеш. Та нали преди е бил с нея, а сега е с теб, а не обратното. Нея не я е избирал, а теб те е избрал и те обича, така че защо ще се дърпа?
На някои, както смятат, просто им е провървяло:
Наистина, взаимоотношенията ми със свекърва ми могат да се нарекат достойни за подражание. Аз й се възхищавам и като на жена, и като на майка. Умението й да живее, без каквито и да е конфликти ме учудва приятно. Тя не умее, както го умеят мнозина други, да поучава, наставлява, указва, упреква. Или просто не го прави от тактични чувства. Следи за себе си и винаги е в добра форма. На мен много ми се иска да имам същия характер. Възхищавам се на издръжливостта и спокойствието й в определени ситуации. Живея със сина й вече 14 години и през всичкото това време сме запазили с нея най-достойни отношения. Дори не ми се вярва, че може да ми е провървяло толкова в живота. Със свекърва ми обаче е наистина така!
И въобще, ако се следва здравият разум, то не могат всички жени, които имат синове, да са лоши. Това просто е невъзможно. Характерът на човека е нещо индивидуално, а учените все още не са обувили пред света, че при раждането на момче характерът на жената веднага се разваля! По-скоро в обществото просто е прието да се говори повече за лошото, отколкото за доброто. Е кой, дотичал в работата си, ще почне от сутринта да разказва за своята забележителна „втора майка”? А ето че е трудно да се удържиш да не се оплачеш от „злобната свекърва”, която те е „заяла” от сутринта. Аз, например, не обичам да се разпростирам върху добрите си отношения с когото и да било (че току-виж ми завидят), докато не е грешно да разкажеш за лошото, защото ще получиш поредната порция съчувствие от околните, а ласкавата дума е, както е известно, приятна на всички...
Може би си струва да се разбере: „Защо тази жена се сърди така? Какво не й харесва?”
Представителите на две различни поколения рядко постигат лесно и безболезнено взаимно разбиране. Та нали и на нас вече ни е трудничко да разбираме своите деца-тинейджъри, които учат уроците си със слушалки на ушите, носят непонятни за нас дрехи и пишат на приятелите си в чата: „Здр.!”
И, най-накрая, въпрос за край: Как да наричаме свекървата? Милата българска традиция, която я величае като „мама” е прекрасна, но не е ли тя вече в наши дни анахронизъм?
Съгласно една анкета това правило все пак е остаряло:
*
Само 14% от запитаните жени смятат, че свекървата трябва да бъде наричана мама.
*
57% предпочитат да се обръщат по име към нея.
*
29% съветват свекървата да бъде наричана така, както самата тя иска или както се е представила при запознанството.
И да завършим с едно донякъде оптимистично изказване на моя позната:
Отначало отношенията ни не потръгнаха, защото свекървата ме посрещна „на нож” и не реагираше по никакъв начин на всичките ми опити да се сприятеля с нея, не ми подаваше ръка. Аз обаче не губех надежда, канех я на кино, на театър със себе си и се стараех да празнуваме заедно семейните празници. А след като в семейството ни се появи детето, което много прилича на сина й (може да се каже, че е негово копие), тя се разтопи и сега всичко между нас е просто чудесно.
М. С. Стоун