H8MACHINE
04-09-2009, 21:15
Йордан Серафимов (МЕЛАНХОЛИК)
“СИНЕВА”
СТИХОСБИРКА
ИЗЛИШЕН:
Зелената безкрайна шир
прегръща нежно небесата,
лъчи от синия всемир
се къпят във полята,
щастливи птици
реят се
във синя свобода,
начупени вълници
гонят се
в кристалната река
...Наоколо оглеждам се
и виждам
колко съм
излишен.
ДЕЦАТА:
Слънцето прогаря синевата,
облаците се прозяват мълчаливо,
но защо това небе не е щастливо
и е готово да се срине над тълпата?
Дъжд вали - небето плаче,
безплътни сенките умират на асфалта,
стрелката мъртва обикаля циферблата,
потънала в безвремие, едва-едва се влачи...
Тъжни пламъци се плъзгат по лицата,
само очите на децата са щастливи,
само в тях туптят сърцата
и само те се смеят, живи.
ДИАЛОГ:
- Заспиват крясъци:
не ги буди - и ти заспивай.
- Загиват в пламаци
безброй мечти...
Не си отивай!
АСОЦИЯЦИЯ:
Цигарата изтръсквам в пепелника,
и виждам тлеещата капка
кръв,показала се на върха и.
Спокойна ,струйката от сивкав
дим си блика
в нощта на този топъл Юни.
И спомени нахлуват през
ключалката,
засядат в мрежата от дим
която съм оплел:
едно дете
разтопява със запалката
върха на масления бял
пастел...
КАТО ПТИЦИ:
От антените излитат
като птици
помахали с крилата,
полета,и шептят
във дълги жици.
Милиони гласове.
Хиляди езици.
От къде ли идат,от
къде?
Границата тях не
може да ги спре-
невидим щурм на
невидими
войници...
Радиото ги смила,
лакомо поглъща,
и със страшна сила
ги изплюва в мойта
къща!
И така от сто години
вълните прелитат
над света,
рисувайки в душите
ни болезнени картини,
вместо в тях да пеят
за това,
колко вън прекрасен
изгрева унася със
лъчите си
нощта...
...А някога небето
окъпано във синева,
невидими полета
ще разплачат с новина
за края на
света!
НАРИСУВАНИ ДЕЦА:
Пистолети шоколадови
със захарни петлета,
улучват мишени мармаладови
с куршуми от кюфтета.
Нарисувани деца,
преглъщат от картините,
жадни са сърцата им
за изстрелите зад витрините...
ВЪРНЕТЕ:
Върнете ми небето,
звездите ми върнете,
върнете ми сърцето
и душата ми върнете.
Разберете, че животът
в епруветка
сляп ме прави
и не виждам
цветовете...
РАЖДАМ СЕ ОТНОВО:
Застивам във времето,
обратно бягам на стрелките,
покрай мен обратно в нищото
пробягват гузно дните.
Тичам към началото,
политам към безкрая,
и раждам се отново
с плач във рая...
ОЧИ ОТ МАСТИЛО:
В нощи и дни,и топли и хладни,
едно лице без да мига с очи,
очи от мастило,безпаметно жадни,
бди над съня ни-от портата бди.
Залепен за вратата гледа към улицата,
навярно убийствено скучна за нас.
От некролога намига на хората
в копнежа си да измуфти фас.
...Бързите капчици сълзи небесни,
хартията жадно попива в душата си.
А после ветровете,и тихи и бесни,
от бялата буза ги изтриват с ръката си.
От това избледнява мастилото,едрите
бръчки все по-малко личат,
и посреща ме дядо на портите
някак все по-безгрижен и млад!...
(на дядо ми)
ТИШИНА:
Между късно вечерта
и рано призори,
последна фаза от съня
на първите петли -
буден съм и хич не ми
се спи!
Тихо пуша и
поезия от перото ми
кърви...
Тишина!
Наоколо е пълно с нея.
В тихите пасажи на
нощта
се смея.
Светлина!
Мрака ще изгони, ще
изгрее,
но тогава аз ще спя
и тя не ще ме
сгрее...
Лека нощ!
* * *
Художник без ръце:
с очи ли да рисува -
огромното море,
в очите му
бушува...
МОЖЕБИ ОТНОВО ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ:
Когато думите се свършат,
и свърши даже тишината,
когато мислите се скършат
от оптическа илюзия под водата,
когато чувствата замръзнат
като ледено
море,
по което секундите
далеч се плъзнат,
и времето
спре -
тогава можеби
отново ще се
срещнем
по средата на един далечен спомен,
но как ли ще се посрещнем,
щом на този свят огромен,
безсмъртни във
делата си,
но проклинящи си
дните,
сме оставили
телата си
и частици
от душите...
СРЕЩАЛ ЛИ СИ СЕБЕ СИ:
Кажи ми,
бил ли си във огледалото?
Там, където още екнат отдавна отзвучалите
мелодии, искрящи с белите
снежинки, пронизващи със ледени вълнички
тялото.
Където времето е спряло,
където споменът ехти,
вовеки слънце е изгряло,
по пердето зайчето пълзи...
Срещал ли си себе си?
Потъвал ли си в две очи?
Оглеждал ли си се
във детските забравени
мечти?
СЯНКА:
Аз съм сянка.
Нощем тихо крача
край заспалите
цветя.
Аз съм сянка,
бродеща в съня
ти, и шепна
нещо на
нощта. . .
Спи спокойно,
аз ще пазя
тишина,
а после
с тихи стъпки
ще се върна
със набраните
цветя.
ПОД ЗВЕЗДИТЕ:
Слънцето залязва бавно,
бавно топлите му длани стинат,
и толкова ми става хладно -
усмивките в душата ми загиват.
Но иде топла нощ омайна,
за да очертае на Луната силуета,
за да пръсне звездната си тайна,
и стълбичка ми пусне към небето.
Точно под звездите някъде към два,
без тебе мила легнал съм на блока,
прегърнал нежно тихата лула,
поглъщам жадно мойта тежка болка...
ЗАБРАВА:
Небето синьо ме понася и летя,
изгубвам се във вечност и мечти,
политам над морета и цветя,
и радвам се на слънчеви лъчи...
...И тебе, миличка, забравям аз,
за топлия ти глас забравям,
забравям всичко между нас
и болката раздираща забравям.
ОЧИТЕ:
Очите ми са тъжни,
очите ми мълчат,
очите ми ненужни
на лицето ми стоят.
Очите гледат тъжно
към дебелата стена -
безумно ми е нужна
молекула светлина!
Очите ми са празни,
в тях се дави мисълта.
НОЩТА:
Колко тиха е нощта,
и скрива капките дъждовни,
а мракът в моята душа
изгнива от сълзите ми отровни.
Колко тиха е нощта,
нахранена от дневните брътвежи,
фаса хвърлям, и изсъсква във калта,
удавила един милион копнежи...
Колко тиха е нощта...
Само капките разяждат тишината.
КАКВО ОСТАВИЛ СИ СЛЕД ТЕБЕ:
Свърши филма с главната ти роля!
Пробягват по екрана букви подредени
като в стихче,от което уморени
ангели четат на глас - за теб се молят.
...Нагоре по екрана текстчето изтече,
зрителя потрива любопитно длани.
Какво оставил си след себеси, човече -
прекрасен филм или пък серия от реклами?
ЗВУК:
Звук!
Мек като коприна,
чист като сълза,
картина нарисувана
от детска ръка.
Ехо от спомена
със тонове изчистени,
отдавна листове отронени
сега наново подредени
и прелистени...
Шепот на вятъра
дошъл от края на безкрая,
струйка дим във театъра
и спомен за рая.
Звук преминал вековете
изцеляващ всички рани,
звук прочистил дробовете
от катраните събрани.
Носталгичен и далечен,
запълващ празнините.
Звук,прекрасен вечен!
ВРЕМЕТО:
Времето износва всички
зъбни колела,
преминало през тях на срички.
Под тежестта
на бавната стрелка,
пружината омеква,закрепена
със бурмички...
А старият часовник,дом
на стари мишки,
пропит със миризма на ром,
се чудя как работи още
с тез ръждясали
верижки!
...А отговорът сигурно е прост -
дали пък не намира време
да допусне времето
във себе си,
един неканен
гост?
ДУПЛИКА:
Няма спомен,няма
глас и няма памет.
Няма тишина и няма
болка.Чу ли,Хамлет?
ТРЪБА:
Иглата е остра,пробива плътта,
полита душата по тясна тръба
по която палача прави път на смъртта,
отъпквайки трънливите пътеки на страха
от болката свята,от болящата болка,
гаснат цветята в тъга...
Това дами и господа е последната обиколка
на душата ,преди да премине в жарта!
(Посветено на Деян.Да почива в мир...)
ЛУНАТА:
Луната плаче.Гасне душа самотна,
излита нагоре полита
и прочита грамотна
надписи по звездите.
Гасне душата и плачат
звездите в тъга,
щом дойде палачът
в ръката с остра игла...
(На Деян)
МАРИЯ ХУАННА:
Еуфория от изгрева,
еуфория от деня.
Еуфория от залеза
и еуфория от нощта.
Еуфория от смеха
на госпожица Хуана.
Болка от страха.
Глупава забрана...
СИНЕВА:
Детски чиста синева блести,
топъл въздух ме обгръща с длани.
Поток от топли слънчеви лъчи
затваря всички мои рани.
И сякаш,че отново съм на пет,
и мама се провиква от балкона,
а вселена от мечти,стои отпред
зад хладното мълчание на бетона.
МАХАЛО:
Хаотично движение,
изгаснала мъртва материя
тъкае безвремие.
Вакуум самотен,
прегърнал звездите
крепи измерения.
Запълвам космоса с мисли
и чакам прозрение.
Повтарям си мантри
и светят стените във бяло,
огледално махало е спряло,
огледално махало,
огледално махало,
не знам от къде си разбрало,
че нямат звездите край и начало.
ВАЛИ:
Сам съм на прозореца и пуша още,
отвън дъждът света отмива,
прекрасно е когато нощем
топъл дъжд небе разлива.
Капките черти описват,
сещаш се, че още пуша,
безмълвни капките увисват
в копнежа някой да ги слуша.
А аз ги чувам звънки,
нежно сливат се във розов шум,
провират се във всички гънки
на напушеният ум.
... Дочаках времето да спре.
Дочаках изкривяването на стрелките.
Дочаках безметежното море
и то от мен отми сълзите.
ПОНЯКОГА Е ВЕСЕЛА:
Момичето изпадна в меланхолия.
На всичките си кукли порцеланови
в шкафа, подредени зад стъклото,
тя главите завъртя с ръка,
да гледат тъжно към
покривката под тях.
Усмихна се, запали си цигара.
Понякога е весела.
Тогава куклите и гледат горди
през стъклото към тавана,
а тя лежи и пуши в розов блян.
Когато тя заспива, куклите се будят
и поглеждат към съня и през стъклото.
Усмихват се, главите си извиват
и всяка си приема свойто настроение.
ДУМИТЕ:
Думите изгубват своя смисъл,
преминали през филтъра на
мъгливата ти мисъл.
Във въздуха увисват
и тежат като олово -
безсмислено, натрапено
от безброй години слово...
Полепват по стените
и като по станиол,
се стичат като
мазни капчици
канабинол.
... Думите изгубват
своя смисъл,
смисъл губи всичко,
дето си написал.
ИСКАМ ДА СЪМ ДИМ:
Искам да съм дим.
Дим, свободен през решетките да мине,
да полети към синия необозрим килим
посипан с бяла пепел, която да отмия.
Превърни ме в дим.
Дим, свободен да се носи в небесата,
синьото е моят цвят любим,
мили Божичко, обичам красотата...
Искам аз да съм дима,
излязъл от красиви устни начервени,
на напушена девойка, потънала във самота,
загледана в красивите цветя с очи
рубинено червени.
АЗ СЪМ СЪН:
Дълбая дупка във времето
и излизам навън -
аз съм мисъл,
аз съм сянка,
аз съм сън...
ПЛАЧ:
По средата дълга жица, в краищата -
две слушалки,
гласове далечни правят разстоянията
жалки.
Говориш ми спокойно, знам - не искаш
да ме боли,
но в слушалката чувам как капят твоите
сълзи...
ЛИЦЕТО В ОГЛЕДАЛОТО:
Лицето в огледалото ме гледа
и наднича ми в душата,
краде от мен с усмивката си тъгата.
Лицето в огледалото ме гледа
и мълчи,
чака ме да мигна, за да погледне
настрани.
Стрелките са замръзнали и махалото
е спряло,
от огледалото надничат две очи, без капка
бяло.
Мислите отлитат някъде, пресичат се,
следвам ги с протегнати напред ръце...
(Написах го веднъж преди три години,
когато бях...)
ПОСЛЕДНАТА ДРЪПКА:
Последната дръпка гърлото ти прогаря,
дима задържаш, заслушан в клавесина,
между пръстите ти тихичко догаря
рамката на призрачна картина.
Бавно пускаш струйката под звуците
на Бах, прелетели вековете,
и сенките пробягват по олуците,
изплашени от лампите у домовете.
... А тишината вън поглъща жадно
кикот на напушени хлапета.
Бах за тях привидно е досаден,
но повече ги дразни аромата на кюфтета.
(Комшиите готвят на терасата)
БЕЛИТЕ СТЕНИ:
Запълних празния си свят със дим,
бе ми писнало да гледам белите стени
на тъжните му стаи и ми бе необходим
за бариера. Между тях и моите очи...
... Очите той започна да ми дразни,
животът ми покри със странен сън.
Задушават се секундите, умират празни
и тежък сняг вали навън.
Затуй ела при мен, във мойта бяла стая,
шмугни се през ключалката и влез при мен,
измести дима с изваяното тяло
и кажи ми, че навън е светъл ден.
НЕПОЗНАТИ СВЕТОВЕ:
Нахлуват образи замръзнали в картини,
стаята в галерия се превръща,
застиват в четиристишия шепоти на раковини,
чуйте - изгубеното ехо се завръща!
Увисва холограма и със призраци танцува,
върху ретините ми тежи.
Някой от картините бълнува,
крещя, за да събудя всеки който спи!
Като в сън дланите проникват през стените,
през огледалата, където други две
хващат се за тях, и докато вие спите,
ме издърпват и понасят в непознати светове.
БУТИЛКА С ВДЪХНОВЕНИЕ:
В килера ми бутилка,
потънала в мълчание,
пълна със мъгла
и на етикета със
загадъчно писание,
в момент, когато
всичко губеше
значение,
отворих и получих
вдъхновение.
Чух паяк да тъче
омайните си
мрежи,
чух на цветята
тихите
брътвежи,
от тогава музика
в главата ми
звучи,
а аз я слушам
със затворени
очи. . .
БОЛИ:
Някога питах се, от какво ли
най-боли,
но днес ,щом ми дойде
да заплача,
осъзнавам, че това е да останеш
без сълзи,
и по твоя кален път, болката си
в теб да влачиш...
(Написано преди три години,
когато бях един тъжен студент.)
ДЪЖДЪТ:
Топъл Юни. Нощта е пръснала звезди.
Лежа на блока сред високите антени
и издишвам струйки към небето.
Запълвам космоса с мечти...
Ръце протягам към заоблени планети
от небесно-синя маса, ухаеща на топъл дъжд.
Ей-сега ще завали...
Дъждът ще ме разтвори като захарен памук
и ще ме върне във утробата на мама.
ЗАБРАВА:
Понякога потъвам във забрава,
превръщам се във мисъл с топъл цвят,
вселената така се заличава,
че изчезва този тъжен свят...
В празното увисвам и превръщам се в сълза,
разливам се на атоми забравата забравили,
забравям свойто място във света...
Дали и мене са забравили?
... Кои...
ПОТЪВАМ ДЪЛБОКО:
Назад се обръщам
и потъвам дълбоко,
изгубвам се в море
от горчиви сълзи.
Пак ще повторя -
потъвам дълбоко
във моите детски
зелени очи.
* * *
Нямам време
да плача,
нямам време
да крещя,
нямам време
и да мисля
за смъртта.
Нямам време,
защото вече
светло е навън -
камбанения звън
ме буди от
кошмарен сън.
* * *
Една сълза се стече,
втора я последва,
трета май задава се,
в самота налегнала.
Бавно се редят,
без да има смисъл -
гордостта упреква пак
обърканата мисъл.
Несгодите посрещат
със стиснати юмруци,
мъжете като плачат,
не издават звуци...
Това стихотворение не е мое. Написано е от братовчед ми, който по принцип не се занимава с поезия, в момент на вдъхновение.Помоли ме да го публикувам и аз го направих, защото смятам, че е красиво.
ДЪЖДОВНО:
Дъждът споява с щрихи вертикални,
небето побеляло и заспалата земя.
А красивите ефирни и кристални
топли капки ме разтварят във нощта.
И слой по слой се стича по краката ми,
всичката греховност на плътта;
оголена, сияеща душата ми
усмихва се и слива се с дъжда.
НА ПРИМАВИСТА ДОКАТО МИ Е НЕОПРЕДЕЛИТЕЛНО:
Задръж пръста ми върху паузата.
ПАУЗА...
... и нищо друго.
заснети кадри.
разпиляни движения.
моменти от мен.
...
за небето.
небето ме отнася.
кърваво до блясък, спира моя дъх
и ме пропива в пясъка.
движенията са сложни,
прегърнали момента.
... дупка във времето,
в износената лента.
...
за очите.
(съществуваме единствено
в пространството между
кървясалите капиляри.)
гледаме в очите си,
спокойно е във твоите,
и в моите спокойно е...
потъвам в тебе.
- знаеш ли, че се страхувам?
страхувам се да те докосна,
защото току-виж,
изчезнала си в миг...
и отново ще остана сам,
в този нагъл спомен.
... просто ще те гледам
и ще ти подам.
... а после ти на мене...
искам да те имам в този спомен.
...
---------
...
небето плаче под звездите,
и ти под него плачеш и го
гледаш и мълчиш.
прегръщаш спомена и стискаш го
до смърт,
препускаш през вселената
и гониш се със вятъра
и влизаш в черна дупка,
за да станеш кръгъл атом.
...
завий ме със небето,
искам да почувствам кристалната му хлад,
как погалва кожата ми.
...
думите надскочиха сюжета,
сношават се на оргии
и пораждат мисли, във които търсиш
смисъла.
а смисъла съм аз.
и ти си смисъл.
небето е смисъл.
и вятърът е смисъл.
и ВСИЧКО е смисъл.
... думите облизват своя бряг.
...
в психиатрията.
времето е спряло.
плексигласови стъкла,
искаш да ги почувстваш, но си
тъпкан с "деапакин"...
... Пешо не си е изпил серопрама,
плювнал го е в бутилката със смъкнат
етикет, за да заблуди сестрата.
вдигнал е език,
но хапчето го няма...
- Искаш ли го? - Пита те след малко.
- Защо не го изпи?
- Защото обичам да съм тъжен...
изпиваш му го ти.
и на Димитър от осма стая,
второ легло.
даде ти го тайно.
Мишо е вкарал малко ГАНДЖА.
в тоалетната пушите я тайно
на прозореца,
а после сядате на широкия перваз един
срещу друг за да забравите за ВСИЧКО...
... докосваш челото си
до плексигласовата хлад, гледаш
към небето...
(ах, тази казарма...
къде те докара,
че да се спасиш от нея...
въпреки това е толко романтично...)
нощем правите се, че не можете да спите.
сестрата дава ви по един диазепам.
натрошавате...
шмъркате...
... в тоалетната пушите и си приказвате.
сестрата влиза. време е да лягате.
... след снощния хрорпромазил, задникът те
боли ужасно и още не знаеш къде си. вече
няма да се опитваш
да си изпросиш това "наказание".
просто вече знаеш как е.
... нощ. всички спят. само ти се въртиш в леглото.
ходи ти се до тоалетната.
ставаш. занасяш се в мрака заради респолепта,
блъскаш се в едно легло, излизаш.
в тоалетната едва се държиш на крака, занасяш се...
визитация:
хаос от думи. без смисъл. задържаш смеха си,
а искаш да се засмееш.
направиш ли го, вечно ще си там...
... сред мирис на спокойна хлад,
и баки със храна, на които пише ПСИХО.
...
аз съм на 5. вятърът е заспал сред
клоните на дърветата.
мама бди над съня ми.
но аз съм някъде другаде.
...вятърът си има име.
но вятърът си има име.
и вятърът си има име,
също и вятъра - всички си имат име.
само ти нямаш...
...
какво е времето?
какво е пространството?
какво е материята?
какво е отношението между
време, пространство, материя, енергия,
безвремие, хаос, политане, отнасян, край, начало
и космос?
а какви са обратните съотношения между тях?
а обратните съотношения, съотнесени към скоростта
на светлината?
ами корен квадратен от получения резултат,
закръглено до
70000000000
0000000
000000000000000
0000000000000000000-та запетая?
...
------------------------
...
студено бледо светлосиньо чисто небе
...
вятър загнезден в листата
...
тишината е обвивка
...
ти си полудяла материя
...
атомите са влюбени В
...
минава котка. мъкне НЕЩО. тръгва КЪМ
...
----------------------
...
за стъклото.
знаете ли, че стъклото тече?
да, то тече, то не е твърда материя,
то е никога втърдяваща се съвсем
материя, която още не е добре изследвана от учените
с големите си очила,
със свличащи се бавно кашкави стъкла.
... за 10 години, стъклото на прозореца
е надебеляло в
долния си край толкова спрямо
в горния си край, че
можеш да измериш разликата с шублер.
ШАНТАВО!!!
но истина...
стъклото е прекрасно. прекрасно е, когато
го докоснеш с дланта си,
а си на 7 и ти е скучно в стаята.
скъклото е красиво.
хайде да намерим смисъл във стъклото,
искате ли?
ето:
... стъклото те отнася.
стъклото е енергия.
и ти си енергия.
ти си E=M.C на квадрат.
... а толко хладно бе стъклото, когато
устни ти докосваше до устните й нежни,
затворени във кинескопа...
една безмълвна снимка на момичето
мечта...
... сълзи кристални ронят небесата,
пороят е запълнил всичко от небето до
земята, а ти стоиш и гледаш през прозореца,
поемаш аромата.
... пушиш.
JET~1 звучи, полита над дъжда,
Милен Фармер обича меланхолията,
а ти обичаш нея,
обичаш и смеха,
посипал се след куп безсмислени слова.
...
за времето.
как да спреме времето съвсем? и нужно ли е то
понякога да спира?
... когато времето спираше, аз преставах да съществувам
в скучния бледнеещ сюжет. Ставах на пясък. падах равномерно,
и само по това съдех за времето. по собственото ми изтичане.
... помниш ли когато беше на 4?
не ти се спеше следобед. седеше на килима,
сред пръснатите играчки и тиктакането на будилника,
и пазеше тишина за да не се събудят вашите.
времето беше спряло, нали? напълно. съвсем.
потъваше в мисли.
поглеждаше към стъклото -
отвън всичко бе съвършено неподвижно.
облаците бяха залепени за синьото небе.
листата на дърветата не помръдваха от вятъра.
...
за онази котка.
... една котка се движеше в мрака. тя знаеше
моето име, но аз не знаех нейното. спря.
погледна ме умно.
- имаш ли малко валериана? - попита ме тя. дадох й
...
---------
за смъртта.
какво е смъртта?
тя е загадка.
те ти интересна.
тя е...
... ти лежиш в леглото,
затворил очи,
ръце кръстосал на гърдите си.
опитваш се да не мърдаш.
опитваш се да не дишаш.
опитваш се да не мислиш.
искаш да си представиш как ЩЕ Е.
НО ИЗДЪРЖАШ САМО НЯКОЛКО МИГА:
УЖАС!
отваряш очи, ставаш, крещиш.
искаш да се почувстваш жив.
...
за живота.
... вече ме отпуска и нямам
никакви думи, още повече
за такава сложна тема.
ЗАСПИВАМ ПОД ДЪЖДА:
заспивам под дъжда запетая
за да накарам душата си запетая
да намери посока към
шахтата на ъгъла запетая
как не ми влезе вглавата запетая
че радиото беше синьо
а пердето ухаеше на бяло запетая
само за да се науча да чувствам точка
не се научих да чувствам запетая
пердетата оставаха сини
но сега са лилави
до блясък и остават такива
дори и когато угасва надеждата
която е тлеела за да живея за
момента е спомен който
отнася ме там където запетая
и точка и точка и точка и точка
ИЗБЛЕДНЯВАТ КАРТИНИ:
когато тъгата ме стисна за гърлото
бях още на шест. не исках да плача,
но небето се сриваше в миг когато
удари детски отекваха в моята същност
за да престана да виждам света и да
потъна дълбоко в душата си.
причинноследствени връзки
завързаха възел за да мога да
плача без спир.
но аз изплаках сълзите си
бавно,
и когато ми дойде да плача
за своя живот
да плача с мастило.
зелена бе ТЯ и ми отвори очите,
и ми върна смеха и ми върна
душата.
сбогом любима, от тебе
боли ме
от спомени стари
сърцето кърви.
но пак ще се срещнем когато
години дарят ме с купнеж да се
върна някъде тук.
и спомени стари отново
почувствам
от старата лента на моя живот.
...избледняват картини.
.........................
Има ме, няма ме,
тук съм, там съм,
искам, не искам.
Колебая се.
Застинал съм.
Натрупвам се.
Застоял съм.
Не чувствам:
слънце,
угаснало е.
МИЛА МОЯ:
Мила моя, прекрасна, зелена,
ти пренесе ме в друга вселена,
и отми от душата ми тъжната болка,
запълнила с кадри цялата ролка,
на моя живот, не познал красотата,
в отблясъка лиснат щом пада сълзата,
и показа ми нощем как пеят цветята,
и вятъра как разлюлява листята,
и как - сини - над мен небесата,
грижовно прегръщат с усмивка земята.
...затуй ми е тъжно, когато те плюят
разни непросветени индивиди,
Бог да ИМ прости,
ако може!
ХЛАДНО Е:
Хладно е. Вселената притихнала зей,
звездите са истинали и гледат празно,
луната е ранена и оранжева кърви,
опитва се да грее, но безумно е, напразно.
А аз лежа си сам на двора, скрит във мрака,
люлян от пулса на заспалата Земя,
какво ли някога и мене там ме чака,
не се замислям. Просто пуша и мълча.
ЛЮБОВНИ ДРЪНКАНИЦИ:
Планетите са влюбени и гонят се неспирно,
осъдени за миг безумно кръгли да пресичат
тъжните си орбити, крещейки в мрака силно,
че безумно, безпощадно и безкрайно се обичат.
...
Котките се срещнаха и мигом се познаха,
някак се подушиха, танцувайки във мрака,
една за друга са - това го те разбраха,
в очите си зелени... ... ... ... ... го съзряха.
...
Момиче и момче пътуваха със влака,
лице срещу лице, сами в едно купе.
Дори не се погледнаха и само си мълчаха:
срамежливите половинки на едно сърце.
ПЪРЖЕНИ КАРТОФКИ
Денят се усмихва, изпаднал в несвяст,
кристални и топли са капките дъжд,
разляти за кратко над утрото сънено.
... разтвори ме тъпия вакуум,
запълни с мен хладното утро
и движенията станаха трудни.
... толкова съм подтиснат...
... напоследък често ми причернява...
... ставам прозрачен... (това май го
нямаше в оная тъпа реклама
ИЗВОД 1: ... толкова е тъпо да ти е
тъпо, когато ти е толкова тъпо...
ИЗВОД 2: Някакъв старец пукна нощеска.
(демек, било му тъпо и на него)
ИЗВОД 2,5: Бабата също пукна.
ТЕОРЕМА 1: Водният дух се наяде с праз.
Дъхът му стана оловен. Изгубил си диска
на "гарбидж" и пожълтял от сдух небесен.
товакоетостававглавататие простопри-
чинатадасидрънкашнеквисуп ертъпотийот
коитотиставаощепо-тъпоновъпрекитова
ебезсмисленодоболка.
... абе, тия дни много старци зеха
да фъргат топа. един топ падна на
главата не некво дете и го приспа
завинаги. Некво ми е жал...
Облаче се протрива бавно в луната,
изпаднало в лудешка възбуда.
Стига до края (до ъгъла на стъклото
и вече изчезва и вече го няма).
... вампирът ме гони със чесън. На-
право ми се гади. Ще го подгоня с
праз и ще драйфам след него.
... вселено заспала, вселено зажмала,
вселено противна, разбила кристала,
вселено, привикнала с вечния кикот,
вселено, отиде си тъпата някаквост.
Някъде нещо се случило (преди да
престане да се случва).
Хималаите, Хималаите, Хималаите, Хейййй...!
Ехооо!
ВАЖЕН ИЗВОД:1 В стаята ми има извънземно. Огледай се -
и при тебе има.
СТРАННИ РАБОТИ
Понеделник отишъл
при Вторник, да каже
на сряда, да пита
Четвъртък, дали
Петък е казал на
Събота, че в Неделя
е празник.
... Във Вторник
стават странни
работи...
H2SO4
Оранжев ден мълчи.
Заспало утрото
едва помръдва.
Слънцето поглежда
с гурлясали очи:
студено е в душата
му - нощта си тръгна.
Депресирани
идиоти мълчат.
Надрусани скинари
пеят песни.
Разтворените
рани кървят -
раните били са
пресни...
ЩАСТИЕ:
"1998 - 1999
Щастие има..."
- Надпис издълбан
върху раклата
с игла.
...Щастието беше
най-голямата
мечта на детето,
още неразбиращо
света.
\ \ \
Сега му е все-едно,
само дето
му се драйфа
от всичко...
СЛАДКИТЕ 16:
На 6 си, а очите ти са тъжни,
на 9 вече слънцето изгасва,
на 14 ти се иска да умреш,
на 16 рухва твоята вселена,
на 20 преоткриваш самотата,
на 21 откриваш Корена На Болката,
на 22 - и вече ти е все едно,
и драйфаш отегчен
в градината с цветята.
СТУДЕН ЖИВОТ:
Черна дупка,
тъжна дупка,
тъжен хаос,
тъжен ден.
Гасне пламък,
гасне огън,
гасне жаден
и студен.
Черно слънце
черно плаче
с черни сълзи
и мълчи.
Леден вятър
гали страстно
тъжни, ледени
очи.
.......
"Здравей,
здравей,
студен
живот;
аз ще
приема
твоя
шанс" -
Димитър
Воев
ГРЕБА:
Студено небе
замрази тишината,
самотен греба
с веслата в реката.
Пада луната...
Зората изгрява...
Паля лулата -
ръцете ми сгрява...
(Из цикъл "депресантска лирика")
* * *
Срежи ръцете си и
в огъня хвърли ги,
предай мечтите си и
после забрави ги;
потъваш бавно
в хладното пространство -
разбий оковите
и тръгвай в странство...
Съзирам пътя, но
пред мене той чернее,
"това е твоят път" -
сърцето тъжно пее,
в стаята ми мислите
изгниват -
(взаимстване):
пламват,
угасват и
изстиват...
АЗ СЪМ:
Аз съм атоми, разляти в теб,
аз съм мисли, гниещи на пода,
аз съм корени, загнездени в пръстта,
аз съм тихо тъжно ускорение,
аз съм тъжни мисли за смъртта,
аз съм топли ласките на мама,
аз съм чувства, изтичащи в плач,
аз съм топла длан, отпусната на твойта,
аз съм сълзи на порастнало дете,
аз съм котка, търсеща те в мрака,
аз съм твоето усмихнато лице,
аз съм твърди устни от стомана,
аз съм "екстази" фалшиво,
аз съм твойта тиха лудост,
аз съм: "мойта липса те свестява",
аз съм поглед, който те поглъща,
аз съм бебе, сочещо дъгата,
аз съм вени, тъжно не прерязани,
аз съм малък и на гробище се смея,
аз съм панталони със от семки дупки,
аз съм: "снощи тъжно Лора ме отряза",
аз съм тъжен път към рая,
аз съм мъртъв и от гроба се усмихвам,
аз съм калиев цианид,
аз пиян съм и по мен разливам бира.
... Ти си Някоя Си Там...
Ти си уравнение със стотици неизвестни.
... Имах двойки по математика
(но обичах физиката и
ходих на олимпиади)...
ЗА6ТО?:
Защо мълчи над мен дъгата,
изтъкана от разкъсани цветя?
Защо мълчи във мен душата,
изтъкана от подпалени поля?
Защо студен е този свят,
и топлите сърца изстиват?
Защо студен е всеки цвят
и топлите очи загниват?
Защо боли от белотата
на зимното, замръзнало небе?
Защо боли от тишината
на голямото, замръзващо сърце?
Защо телата ни тежат,
когато искаме да литнем на високо?
Защо телата ни крещят
когато пак
е
толко`
празно
и
широко?
ЦИКЪЛ “ДЕПРЕСИЯ”:
Обикновено тетрадките на студентите са пълни с безсмислени лекции. Да, ама аз в моята си пиша разни работи по време на часовете и в общежитието или в клуба на художниците. Преди малко разгледах какви съм ги наредил вътре и си казах, че това трябва да го обединя в единен цикъл "ДЕПРЕСИЯ". От него може да се разбере колко слънчев човек съм, колко ми е готино през последните дни и какво ми е отношението към живота по принцип. Не четете - адски е депресиращо
Ц И К Ъ Л "Д Е П Р Е С И Я"
Една пародия на живот
и нулево желание да дишаш.
"Пишеш много гот!
Супер яко пишеш!
Как го правиш,
как измисляш рими?"
Само се лигавиш,
ако не те боли, бе...
(разговор с колежката
Наталия, който превърнах
в стих.)
.!.
Разби душата ми на атоми самотни,
разля ги в пясъка под чистото небе.
Очите плачат тихо и толкова сиротни
в небето търсят твоето лице.
.!.
В душата черна дупка зее,
сърцето плаче, обвито в тъга,
душата зад решетките копнее
да избяга и прегърне света...
.!.
огромно празно чисто студено
бяло подтискащо небе
ужасен гаден сняг
и Христослава гледа към небето:
стои в края на редицата и зяпа
през прозореца. когато е тъжна
е прекрасна. Емил пък е идиот
.!.
(това бяло небе направо ме
съсипва. Но няма значение,
важното е, че искам Кирил и
Силвия да умрат. Искам и аз
да умра.
Искам
да
умра...
Да
умра
и
да
умра...)
.!.
това момиче не го знам как се
казва - от другата група е. Не
ми харесва: очите й са студени -
сякаш клепачите й са прегърнали
с топлата си мекота две студени
лещи на фотоапарати със затворени
бленди.
Христослава обаче има хубави очи.
тъжни очи... Иска ми се да я видя
как плаче.
.!.
Защо зениците ми вече втори ден
са неестествено големи? А защо
са жълти?
.!.
Две ютии си приказвали и едната
изяла другата.
.!.
Очите ти пробиват черни дупки в мен,
мълчат, но карат ме да вярвам в красотата.
Аз просто крача в мрака на изстиващия ден;
мълча, -
препъвам
се
в
квадратите
на
самотата.
Цветя без мирис люшват се от леден вятър,
оголени дърветата тъга прозрачна гушат,
далечни сенките играят тъжен театър,
гарвани
за хрипове
ме слушат...
.!.
тоя даскал ще ме побърка Искам
да запаля една цигара
.!.
От това кафе се накострежих
Искам да завия
от тъга,
Боже, дай ми сила
да повърна над света...
.!.
Нещо ми дращи отляво на гърлото
като преглъщам. Дали пък не съм
пипнал *ак?
.!.
Какво прави Иванчо, а? Ака.
А Хари Потър не ака.
.!.
Стрелките тихо плачат разкривени,
времето забързано пресича своя ход,
поглеждам китките си - тънки сини вени,
по които острието ще направи своя ход,,,
Да го *** тишината на кристали,
да го *** този *** свят,
да го ***-ш ти, защото мен ме няма
в тази нощ попила мрачен цвят.
Какво съм аз, когато полудявам?
Какво си ти, когато ме болиш?
Какво накара ме до болка да припявам,
че мечтая си във мене да гориш?
.!.
10\ убий ме
20\ погреби ме
30\ изяж ме
40\ GOTO 10
50\ RUN
(това го написах
по ПИК Не знам
дали ще тръгне
(има инсталиран
емулатор на apple)
Оная ще полудее,
ако бъгясам компа.
Кво ме занимава
със С++
Господ на това е
написал Вселената
.!.
Изгасвам в тъжно ускорение,
векторът насочен е към хладната земя.
Усещам смътно някакво прозрение,
но тъжно се просмуква в мен съня.
Крача към ковчега по инерция,
животът ми изтича бавно празен.
Писна ми от мисли, от есенции -
животът плаче в мен прегазен.
"Няма болка, всичко е илюзия" -
няма снимка в мен крещи.
Законите на оптиката днес са гузни,
когато светлината
не прониква
в 2 очи.
.!.
Онази ДЕБЕЛАТА отзад
ме изпива с поглед, направо
се чувствам гол. Ако се обърна
назад и я погледна, ще се спече -
няма да я притеснявам. Ако Елеонора
се обърне към мен, ще й се усмихна.
Другия час ще седна до нея, за да си
говорим пак за аурата и чакрите. Как
ни се хилят... И тя пише стихове. Ама
некви любовни. И слуша Нова Генерация.
И има много големи и тъжни очи. Иска
адреса на блога ми, но няма да й го
дам, защото ще ме помисли за Извратен.
Оф, тоя час кога ще свърши??? Искам
да СВЪРШИ! И залата да се ОПРАЗНИ.
.!.
Обвит във лед, студено си мечтая,
затворени очите ми в тъга горят.
В тази тиха малка мрачна стая
мечтите ми вовеки ще заспят...
Стените черни, а прозорецът го няма,
вратата е заключена, зазидена отвътре,
лампата облъчва ме със хладна гама,
а въздухът е тежък. Не помръдва...
Не съм живял отвън, не съм, не съм,
не зная слънцето как нежно пари,
не зная нищичко за Светлия ви Сън
и за триоките ви слепи светофари.
.!.
"Всичко живо е трева" - Саймък
нещо ме съмнява... Също и Шекли.
То, за Шекли съм сигурен. Да не
говорим за Ра-Хари
.!.
Грапавост на повърхнините. При
механична обработка, върху дадена
повърхност, режещите инструменти
оставят...
Тц! Не... това е от някаква
лекция...
.!.
Защо чернее в мен небето,
защо забравям за мечтата,
защо подпалвам си пердето
и се чувствам
гадно,
гадно,
гадно...
.!.
Животът свърши в лицето ми...
Два пъти. А после ме напусна.
.!.
(писна ми да паля с бързовара.
ще сляза до долу да си купя
някаква запалка.)
.!.
Заключвам болката си между редовете,
изливам я през пръстите по белите клавиши,
искам да изтупам, да изчистя цветовете,
за да имам светлина, която аз да дишам.
... Но тъна в мрак, а листите се трупат,
и бавничко забравям за мечтата...
А листите започват да затрупват
прашни, хладни, в мен душата.
ИСКАМ ДА РАЗБИЯ С ЧУК МАШИНАТА
ИСКАМ ДА ЗАВИЯ ПО ЛУНАТА
ИСКАМ ДА СТОПЯ С ДЪХА СИ ЗИМАТА -
НАКАРАЙ МЕ ДА ВЯРВАМ В СВЕТЛИНАТА.
.!.
... - - - ...
-.-. --.- -..
mey dey!!!
.!.
Точно в 10 ще ми донесат зелено,
някъде към 11 вече ще летя,
в 12 със лицето си засмено
тъжничко ще гледам към света.
В един ще легна пак на пода,
до два за нещо ще мечтая,
в три ще си направя дръпка нова
и ще гушна сънищата в мойта стая.
.!.
Чувствам, че точно след
5 минути ще умра.
.!.
Здравей, муха,
наричат ме Йордан
и мога да летя.
Ще литна с теб натам,
където мъртви, скорпионите
танцуват. Сами,
кошмарите танцуват в лампионите,
по цяла нощ лудуват
(глътнали бонбоните).
.!.
КОЙТО СПИ В ПОЗА ЕМБРИОН,
ЗНАЧИ НЕ Е ДОНОСЕН!!!
(Боже, това как ли съм
го измислил...)
.!.
Който гроб копае,
гроб копае той.
.!.
Сто години плаках,
сто години ме болеше,
сто години чаках,
но времето не потече.
(преди да го довърша,
лекцията по програмиране свърши,
а после вдъхновението
ме напусна, а и в
последния ред мелодията
като че ли се губи).
.!.
Пак се накострежих от
кафето.
Слуша ми се "ревю". Слуша ми
се за Мечето Ръкспин: "ма-йко, не
иии-с-кам да ме по-гребеееееш,
до при-яяяятел
на ме-чееее-тоооо рък-СПИН!"
.!.
- Глътнах си сърцето,
глътнах си сърцето!
(ДУМ - ДУМ - ДУМ!):
- ПОЛИЦИЯ!!!
- Глътнах си носа,
глътнах си носа!
- ПОЛИЦИЯ!!!
- Глътнах си мозъка!
- ПОЛИЦИЯ!!!
.!.
Черна мисъл сграбчва мойто утро:
опрял челото си на хладното стъкло,
чакам изгрева, сентенции мъдрейки
и мисля си "каквото е било, било..."
"Движим се по Мюлерови Линии,
те са релсите на нашите съдби" -
ни шашна даскалът на лекцията по физика,
загледан за реакцията във нашите очи.
(Само аз ли си глътнах сърцето
на тази лекция?)
(... След това отново се замислих
за колежката Светла )
Съдбата е илюзия, искам да умра,
а след това да се родя отново
(но този път Обстоятелствата
и СИСТЕМАТА да не ми прецакат живота.)
... Както и да е.
Важното е, че
искам да умра
Над второ общежитие прелита
някакъв самолет. Знам, че
в него има НЕЩАСТНИ хора
Ау! Сега, като се развидели
малко, виждам отвратителния
сняг, полепнал по всичко.
Настроението ми се скапа
още повече
(Току-що се сетих, че днеска
имаме само две лекции и нищо друго.
Значи, ще си стоя сам в тая отвратителна
стая, ще пуша, ще слушам THE CURE и ще
гледам към прозорците на 2-ро общежитие,
чудейки се колко ли от студентите там са
нещастни и дали пък не ги искам нещастни
всичките.
А може и по някое време да напиша още нещо.
Тц! Май няма да пиша... Просто
“СИНЕВА”
СТИХОСБИРКА
ИЗЛИШЕН:
Зелената безкрайна шир
прегръща нежно небесата,
лъчи от синия всемир
се къпят във полята,
щастливи птици
реят се
във синя свобода,
начупени вълници
гонят се
в кристалната река
...Наоколо оглеждам се
и виждам
колко съм
излишен.
ДЕЦАТА:
Слънцето прогаря синевата,
облаците се прозяват мълчаливо,
но защо това небе не е щастливо
и е готово да се срине над тълпата?
Дъжд вали - небето плаче,
безплътни сенките умират на асфалта,
стрелката мъртва обикаля циферблата,
потънала в безвремие, едва-едва се влачи...
Тъжни пламъци се плъзгат по лицата,
само очите на децата са щастливи,
само в тях туптят сърцата
и само те се смеят, живи.
ДИАЛОГ:
- Заспиват крясъци:
не ги буди - и ти заспивай.
- Загиват в пламаци
безброй мечти...
Не си отивай!
АСОЦИЯЦИЯ:
Цигарата изтръсквам в пепелника,
и виждам тлеещата капка
кръв,показала се на върха и.
Спокойна ,струйката от сивкав
дим си блика
в нощта на този топъл Юни.
И спомени нахлуват през
ключалката,
засядат в мрежата от дим
която съм оплел:
едно дете
разтопява със запалката
върха на масления бял
пастел...
КАТО ПТИЦИ:
От антените излитат
като птици
помахали с крилата,
полета,и шептят
във дълги жици.
Милиони гласове.
Хиляди езици.
От къде ли идат,от
къде?
Границата тях не
може да ги спре-
невидим щурм на
невидими
войници...
Радиото ги смила,
лакомо поглъща,
и със страшна сила
ги изплюва в мойта
къща!
И така от сто години
вълните прелитат
над света,
рисувайки в душите
ни болезнени картини,
вместо в тях да пеят
за това,
колко вън прекрасен
изгрева унася със
лъчите си
нощта...
...А някога небето
окъпано във синева,
невидими полета
ще разплачат с новина
за края на
света!
НАРИСУВАНИ ДЕЦА:
Пистолети шоколадови
със захарни петлета,
улучват мишени мармаладови
с куршуми от кюфтета.
Нарисувани деца,
преглъщат от картините,
жадни са сърцата им
за изстрелите зад витрините...
ВЪРНЕТЕ:
Върнете ми небето,
звездите ми върнете,
върнете ми сърцето
и душата ми върнете.
Разберете, че животът
в епруветка
сляп ме прави
и не виждам
цветовете...
РАЖДАМ СЕ ОТНОВО:
Застивам във времето,
обратно бягам на стрелките,
покрай мен обратно в нищото
пробягват гузно дните.
Тичам към началото,
политам към безкрая,
и раждам се отново
с плач във рая...
ОЧИ ОТ МАСТИЛО:
В нощи и дни,и топли и хладни,
едно лице без да мига с очи,
очи от мастило,безпаметно жадни,
бди над съня ни-от портата бди.
Залепен за вратата гледа към улицата,
навярно убийствено скучна за нас.
От некролога намига на хората
в копнежа си да измуфти фас.
...Бързите капчици сълзи небесни,
хартията жадно попива в душата си.
А после ветровете,и тихи и бесни,
от бялата буза ги изтриват с ръката си.
От това избледнява мастилото,едрите
бръчки все по-малко личат,
и посреща ме дядо на портите
някак все по-безгрижен и млад!...
(на дядо ми)
ТИШИНА:
Между късно вечерта
и рано призори,
последна фаза от съня
на първите петли -
буден съм и хич не ми
се спи!
Тихо пуша и
поезия от перото ми
кърви...
Тишина!
Наоколо е пълно с нея.
В тихите пасажи на
нощта
се смея.
Светлина!
Мрака ще изгони, ще
изгрее,
но тогава аз ще спя
и тя не ще ме
сгрее...
Лека нощ!
* * *
Художник без ръце:
с очи ли да рисува -
огромното море,
в очите му
бушува...
МОЖЕБИ ОТНОВО ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ:
Когато думите се свършат,
и свърши даже тишината,
когато мислите се скършат
от оптическа илюзия под водата,
когато чувствата замръзнат
като ледено
море,
по което секундите
далеч се плъзнат,
и времето
спре -
тогава можеби
отново ще се
срещнем
по средата на един далечен спомен,
но как ли ще се посрещнем,
щом на този свят огромен,
безсмъртни във
делата си,
но проклинящи си
дните,
сме оставили
телата си
и частици
от душите...
СРЕЩАЛ ЛИ СИ СЕБЕ СИ:
Кажи ми,
бил ли си във огледалото?
Там, където още екнат отдавна отзвучалите
мелодии, искрящи с белите
снежинки, пронизващи със ледени вълнички
тялото.
Където времето е спряло,
където споменът ехти,
вовеки слънце е изгряло,
по пердето зайчето пълзи...
Срещал ли си себе си?
Потъвал ли си в две очи?
Оглеждал ли си се
във детските забравени
мечти?
СЯНКА:
Аз съм сянка.
Нощем тихо крача
край заспалите
цветя.
Аз съм сянка,
бродеща в съня
ти, и шепна
нещо на
нощта. . .
Спи спокойно,
аз ще пазя
тишина,
а после
с тихи стъпки
ще се върна
със набраните
цветя.
ПОД ЗВЕЗДИТЕ:
Слънцето залязва бавно,
бавно топлите му длани стинат,
и толкова ми става хладно -
усмивките в душата ми загиват.
Но иде топла нощ омайна,
за да очертае на Луната силуета,
за да пръсне звездната си тайна,
и стълбичка ми пусне към небето.
Точно под звездите някъде към два,
без тебе мила легнал съм на блока,
прегърнал нежно тихата лула,
поглъщам жадно мойта тежка болка...
ЗАБРАВА:
Небето синьо ме понася и летя,
изгубвам се във вечност и мечти,
политам над морета и цветя,
и радвам се на слънчеви лъчи...
...И тебе, миличка, забравям аз,
за топлия ти глас забравям,
забравям всичко между нас
и болката раздираща забравям.
ОЧИТЕ:
Очите ми са тъжни,
очите ми мълчат,
очите ми ненужни
на лицето ми стоят.
Очите гледат тъжно
към дебелата стена -
безумно ми е нужна
молекула светлина!
Очите ми са празни,
в тях се дави мисълта.
НОЩТА:
Колко тиха е нощта,
и скрива капките дъждовни,
а мракът в моята душа
изгнива от сълзите ми отровни.
Колко тиха е нощта,
нахранена от дневните брътвежи,
фаса хвърлям, и изсъсква във калта,
удавила един милион копнежи...
Колко тиха е нощта...
Само капките разяждат тишината.
КАКВО ОСТАВИЛ СИ СЛЕД ТЕБЕ:
Свърши филма с главната ти роля!
Пробягват по екрана букви подредени
като в стихче,от което уморени
ангели четат на глас - за теб се молят.
...Нагоре по екрана текстчето изтече,
зрителя потрива любопитно длани.
Какво оставил си след себеси, човече -
прекрасен филм или пък серия от реклами?
ЗВУК:
Звук!
Мек като коприна,
чист като сълза,
картина нарисувана
от детска ръка.
Ехо от спомена
със тонове изчистени,
отдавна листове отронени
сега наново подредени
и прелистени...
Шепот на вятъра
дошъл от края на безкрая,
струйка дим във театъра
и спомен за рая.
Звук преминал вековете
изцеляващ всички рани,
звук прочистил дробовете
от катраните събрани.
Носталгичен и далечен,
запълващ празнините.
Звук,прекрасен вечен!
ВРЕМЕТО:
Времето износва всички
зъбни колела,
преминало през тях на срички.
Под тежестта
на бавната стрелка,
пружината омеква,закрепена
със бурмички...
А старият часовник,дом
на стари мишки,
пропит със миризма на ром,
се чудя как работи още
с тез ръждясали
верижки!
...А отговорът сигурно е прост -
дали пък не намира време
да допусне времето
във себе си,
един неканен
гост?
ДУПЛИКА:
Няма спомен,няма
глас и няма памет.
Няма тишина и няма
болка.Чу ли,Хамлет?
ТРЪБА:
Иглата е остра,пробива плътта,
полита душата по тясна тръба
по която палача прави път на смъртта,
отъпквайки трънливите пътеки на страха
от болката свята,от болящата болка,
гаснат цветята в тъга...
Това дами и господа е последната обиколка
на душата ,преди да премине в жарта!
(Посветено на Деян.Да почива в мир...)
ЛУНАТА:
Луната плаче.Гасне душа самотна,
излита нагоре полита
и прочита грамотна
надписи по звездите.
Гасне душата и плачат
звездите в тъга,
щом дойде палачът
в ръката с остра игла...
(На Деян)
МАРИЯ ХУАННА:
Еуфория от изгрева,
еуфория от деня.
Еуфория от залеза
и еуфория от нощта.
Еуфория от смеха
на госпожица Хуана.
Болка от страха.
Глупава забрана...
СИНЕВА:
Детски чиста синева блести,
топъл въздух ме обгръща с длани.
Поток от топли слънчеви лъчи
затваря всички мои рани.
И сякаш,че отново съм на пет,
и мама се провиква от балкона,
а вселена от мечти,стои отпред
зад хладното мълчание на бетона.
МАХАЛО:
Хаотично движение,
изгаснала мъртва материя
тъкае безвремие.
Вакуум самотен,
прегърнал звездите
крепи измерения.
Запълвам космоса с мисли
и чакам прозрение.
Повтарям си мантри
и светят стените във бяло,
огледално махало е спряло,
огледално махало,
огледално махало,
не знам от къде си разбрало,
че нямат звездите край и начало.
ВАЛИ:
Сам съм на прозореца и пуша още,
отвън дъждът света отмива,
прекрасно е когато нощем
топъл дъжд небе разлива.
Капките черти описват,
сещаш се, че още пуша,
безмълвни капките увисват
в копнежа някой да ги слуша.
А аз ги чувам звънки,
нежно сливат се във розов шум,
провират се във всички гънки
на напушеният ум.
... Дочаках времето да спре.
Дочаках изкривяването на стрелките.
Дочаках безметежното море
и то от мен отми сълзите.
ПОНЯКОГА Е ВЕСЕЛА:
Момичето изпадна в меланхолия.
На всичките си кукли порцеланови
в шкафа, подредени зад стъклото,
тя главите завъртя с ръка,
да гледат тъжно към
покривката под тях.
Усмихна се, запали си цигара.
Понякога е весела.
Тогава куклите и гледат горди
през стъклото към тавана,
а тя лежи и пуши в розов блян.
Когато тя заспива, куклите се будят
и поглеждат към съня и през стъклото.
Усмихват се, главите си извиват
и всяка си приема свойто настроение.
ДУМИТЕ:
Думите изгубват своя смисъл,
преминали през филтъра на
мъгливата ти мисъл.
Във въздуха увисват
и тежат като олово -
безсмислено, натрапено
от безброй години слово...
Полепват по стените
и като по станиол,
се стичат като
мазни капчици
канабинол.
... Думите изгубват
своя смисъл,
смисъл губи всичко,
дето си написал.
ИСКАМ ДА СЪМ ДИМ:
Искам да съм дим.
Дим, свободен през решетките да мине,
да полети към синия необозрим килим
посипан с бяла пепел, която да отмия.
Превърни ме в дим.
Дим, свободен да се носи в небесата,
синьото е моят цвят любим,
мили Божичко, обичам красотата...
Искам аз да съм дима,
излязъл от красиви устни начервени,
на напушена девойка, потънала във самота,
загледана в красивите цветя с очи
рубинено червени.
АЗ СЪМ СЪН:
Дълбая дупка във времето
и излизам навън -
аз съм мисъл,
аз съм сянка,
аз съм сън...
ПЛАЧ:
По средата дълга жица, в краищата -
две слушалки,
гласове далечни правят разстоянията
жалки.
Говориш ми спокойно, знам - не искаш
да ме боли,
но в слушалката чувам как капят твоите
сълзи...
ЛИЦЕТО В ОГЛЕДАЛОТО:
Лицето в огледалото ме гледа
и наднича ми в душата,
краде от мен с усмивката си тъгата.
Лицето в огледалото ме гледа
и мълчи,
чака ме да мигна, за да погледне
настрани.
Стрелките са замръзнали и махалото
е спряло,
от огледалото надничат две очи, без капка
бяло.
Мислите отлитат някъде, пресичат се,
следвам ги с протегнати напред ръце...
(Написах го веднъж преди три години,
когато бях...)
ПОСЛЕДНАТА ДРЪПКА:
Последната дръпка гърлото ти прогаря,
дима задържаш, заслушан в клавесина,
между пръстите ти тихичко догаря
рамката на призрачна картина.
Бавно пускаш струйката под звуците
на Бах, прелетели вековете,
и сенките пробягват по олуците,
изплашени от лампите у домовете.
... А тишината вън поглъща жадно
кикот на напушени хлапета.
Бах за тях привидно е досаден,
но повече ги дразни аромата на кюфтета.
(Комшиите готвят на терасата)
БЕЛИТЕ СТЕНИ:
Запълних празния си свят със дим,
бе ми писнало да гледам белите стени
на тъжните му стаи и ми бе необходим
за бариера. Между тях и моите очи...
... Очите той започна да ми дразни,
животът ми покри със странен сън.
Задушават се секундите, умират празни
и тежък сняг вали навън.
Затуй ела при мен, във мойта бяла стая,
шмугни се през ключалката и влез при мен,
измести дима с изваяното тяло
и кажи ми, че навън е светъл ден.
НЕПОЗНАТИ СВЕТОВЕ:
Нахлуват образи замръзнали в картини,
стаята в галерия се превръща,
застиват в четиристишия шепоти на раковини,
чуйте - изгубеното ехо се завръща!
Увисва холограма и със призраци танцува,
върху ретините ми тежи.
Някой от картините бълнува,
крещя, за да събудя всеки който спи!
Като в сън дланите проникват през стените,
през огледалата, където други две
хващат се за тях, и докато вие спите,
ме издърпват и понасят в непознати светове.
БУТИЛКА С ВДЪХНОВЕНИЕ:
В килера ми бутилка,
потънала в мълчание,
пълна със мъгла
и на етикета със
загадъчно писание,
в момент, когато
всичко губеше
значение,
отворих и получих
вдъхновение.
Чух паяк да тъче
омайните си
мрежи,
чух на цветята
тихите
брътвежи,
от тогава музика
в главата ми
звучи,
а аз я слушам
със затворени
очи. . .
БОЛИ:
Някога питах се, от какво ли
най-боли,
но днес ,щом ми дойде
да заплача,
осъзнавам, че това е да останеш
без сълзи,
и по твоя кален път, болката си
в теб да влачиш...
(Написано преди три години,
когато бях един тъжен студент.)
ДЪЖДЪТ:
Топъл Юни. Нощта е пръснала звезди.
Лежа на блока сред високите антени
и издишвам струйки към небето.
Запълвам космоса с мечти...
Ръце протягам към заоблени планети
от небесно-синя маса, ухаеща на топъл дъжд.
Ей-сега ще завали...
Дъждът ще ме разтвори като захарен памук
и ще ме върне във утробата на мама.
ЗАБРАВА:
Понякога потъвам във забрава,
превръщам се във мисъл с топъл цвят,
вселената така се заличава,
че изчезва този тъжен свят...
В празното увисвам и превръщам се в сълза,
разливам се на атоми забравата забравили,
забравям свойто място във света...
Дали и мене са забравили?
... Кои...
ПОТЪВАМ ДЪЛБОКО:
Назад се обръщам
и потъвам дълбоко,
изгубвам се в море
от горчиви сълзи.
Пак ще повторя -
потъвам дълбоко
във моите детски
зелени очи.
* * *
Нямам време
да плача,
нямам време
да крещя,
нямам време
и да мисля
за смъртта.
Нямам време,
защото вече
светло е навън -
камбанения звън
ме буди от
кошмарен сън.
* * *
Една сълза се стече,
втора я последва,
трета май задава се,
в самота налегнала.
Бавно се редят,
без да има смисъл -
гордостта упреква пак
обърканата мисъл.
Несгодите посрещат
със стиснати юмруци,
мъжете като плачат,
не издават звуци...
Това стихотворение не е мое. Написано е от братовчед ми, който по принцип не се занимава с поезия, в момент на вдъхновение.Помоли ме да го публикувам и аз го направих, защото смятам, че е красиво.
ДЪЖДОВНО:
Дъждът споява с щрихи вертикални,
небето побеляло и заспалата земя.
А красивите ефирни и кристални
топли капки ме разтварят във нощта.
И слой по слой се стича по краката ми,
всичката греховност на плътта;
оголена, сияеща душата ми
усмихва се и слива се с дъжда.
НА ПРИМАВИСТА ДОКАТО МИ Е НЕОПРЕДЕЛИТЕЛНО:
Задръж пръста ми върху паузата.
ПАУЗА...
... и нищо друго.
заснети кадри.
разпиляни движения.
моменти от мен.
...
за небето.
небето ме отнася.
кърваво до блясък, спира моя дъх
и ме пропива в пясъка.
движенията са сложни,
прегърнали момента.
... дупка във времето,
в износената лента.
...
за очите.
(съществуваме единствено
в пространството между
кървясалите капиляри.)
гледаме в очите си,
спокойно е във твоите,
и в моите спокойно е...
потъвам в тебе.
- знаеш ли, че се страхувам?
страхувам се да те докосна,
защото току-виж,
изчезнала си в миг...
и отново ще остана сам,
в този нагъл спомен.
... просто ще те гледам
и ще ти подам.
... а после ти на мене...
искам да те имам в този спомен.
...
---------
...
небето плаче под звездите,
и ти под него плачеш и го
гледаш и мълчиш.
прегръщаш спомена и стискаш го
до смърт,
препускаш през вселената
и гониш се със вятъра
и влизаш в черна дупка,
за да станеш кръгъл атом.
...
завий ме със небето,
искам да почувствам кристалната му хлад,
как погалва кожата ми.
...
думите надскочиха сюжета,
сношават се на оргии
и пораждат мисли, във които търсиш
смисъла.
а смисъла съм аз.
и ти си смисъл.
небето е смисъл.
и вятърът е смисъл.
и ВСИЧКО е смисъл.
... думите облизват своя бряг.
...
в психиатрията.
времето е спряло.
плексигласови стъкла,
искаш да ги почувстваш, но си
тъпкан с "деапакин"...
... Пешо не си е изпил серопрама,
плювнал го е в бутилката със смъкнат
етикет, за да заблуди сестрата.
вдигнал е език,
но хапчето го няма...
- Искаш ли го? - Пита те след малко.
- Защо не го изпи?
- Защото обичам да съм тъжен...
изпиваш му го ти.
и на Димитър от осма стая,
второ легло.
даде ти го тайно.
Мишо е вкарал малко ГАНДЖА.
в тоалетната пушите я тайно
на прозореца,
а после сядате на широкия перваз един
срещу друг за да забравите за ВСИЧКО...
... докосваш челото си
до плексигласовата хлад, гледаш
към небето...
(ах, тази казарма...
къде те докара,
че да се спасиш от нея...
въпреки това е толко романтично...)
нощем правите се, че не можете да спите.
сестрата дава ви по един диазепам.
натрошавате...
шмъркате...
... в тоалетната пушите и си приказвате.
сестрата влиза. време е да лягате.
... след снощния хрорпромазил, задникът те
боли ужасно и още не знаеш къде си. вече
няма да се опитваш
да си изпросиш това "наказание".
просто вече знаеш как е.
... нощ. всички спят. само ти се въртиш в леглото.
ходи ти се до тоалетната.
ставаш. занасяш се в мрака заради респолепта,
блъскаш се в едно легло, излизаш.
в тоалетната едва се държиш на крака, занасяш се...
визитация:
хаос от думи. без смисъл. задържаш смеха си,
а искаш да се засмееш.
направиш ли го, вечно ще си там...
... сред мирис на спокойна хлад,
и баки със храна, на които пише ПСИХО.
...
аз съм на 5. вятърът е заспал сред
клоните на дърветата.
мама бди над съня ми.
но аз съм някъде другаде.
...вятърът си има име.
но вятърът си има име.
и вятърът си има име,
също и вятъра - всички си имат име.
само ти нямаш...
...
какво е времето?
какво е пространството?
какво е материята?
какво е отношението между
време, пространство, материя, енергия,
безвремие, хаос, политане, отнасян, край, начало
и космос?
а какви са обратните съотношения между тях?
а обратните съотношения, съотнесени към скоростта
на светлината?
ами корен квадратен от получения резултат,
закръглено до
70000000000
0000000
000000000000000
0000000000000000000-та запетая?
...
------------------------
...
студено бледо светлосиньо чисто небе
...
вятър загнезден в листата
...
тишината е обвивка
...
ти си полудяла материя
...
атомите са влюбени В
...
минава котка. мъкне НЕЩО. тръгва КЪМ
...
----------------------
...
за стъклото.
знаете ли, че стъклото тече?
да, то тече, то не е твърда материя,
то е никога втърдяваща се съвсем
материя, която още не е добре изследвана от учените
с големите си очила,
със свличащи се бавно кашкави стъкла.
... за 10 години, стъклото на прозореца
е надебеляло в
долния си край толкова спрямо
в горния си край, че
можеш да измериш разликата с шублер.
ШАНТАВО!!!
но истина...
стъклото е прекрасно. прекрасно е, когато
го докоснеш с дланта си,
а си на 7 и ти е скучно в стаята.
скъклото е красиво.
хайде да намерим смисъл във стъклото,
искате ли?
ето:
... стъклото те отнася.
стъклото е енергия.
и ти си енергия.
ти си E=M.C на квадрат.
... а толко хладно бе стъклото, когато
устни ти докосваше до устните й нежни,
затворени във кинескопа...
една безмълвна снимка на момичето
мечта...
... сълзи кристални ронят небесата,
пороят е запълнил всичко от небето до
земята, а ти стоиш и гледаш през прозореца,
поемаш аромата.
... пушиш.
JET~1 звучи, полита над дъжда,
Милен Фармер обича меланхолията,
а ти обичаш нея,
обичаш и смеха,
посипал се след куп безсмислени слова.
...
за времето.
как да спреме времето съвсем? и нужно ли е то
понякога да спира?
... когато времето спираше, аз преставах да съществувам
в скучния бледнеещ сюжет. Ставах на пясък. падах равномерно,
и само по това съдех за времето. по собственото ми изтичане.
... помниш ли когато беше на 4?
не ти се спеше следобед. седеше на килима,
сред пръснатите играчки и тиктакането на будилника,
и пазеше тишина за да не се събудят вашите.
времето беше спряло, нали? напълно. съвсем.
потъваше в мисли.
поглеждаше към стъклото -
отвън всичко бе съвършено неподвижно.
облаците бяха залепени за синьото небе.
листата на дърветата не помръдваха от вятъра.
...
за онази котка.
... една котка се движеше в мрака. тя знаеше
моето име, но аз не знаех нейното. спря.
погледна ме умно.
- имаш ли малко валериана? - попита ме тя. дадох й
...
---------
за смъртта.
какво е смъртта?
тя е загадка.
те ти интересна.
тя е...
... ти лежиш в леглото,
затворил очи,
ръце кръстосал на гърдите си.
опитваш се да не мърдаш.
опитваш се да не дишаш.
опитваш се да не мислиш.
искаш да си представиш как ЩЕ Е.
НО ИЗДЪРЖАШ САМО НЯКОЛКО МИГА:
УЖАС!
отваряш очи, ставаш, крещиш.
искаш да се почувстваш жив.
...
за живота.
... вече ме отпуска и нямам
никакви думи, още повече
за такава сложна тема.
ЗАСПИВАМ ПОД ДЪЖДА:
заспивам под дъжда запетая
за да накарам душата си запетая
да намери посока към
шахтата на ъгъла запетая
как не ми влезе вглавата запетая
че радиото беше синьо
а пердето ухаеше на бяло запетая
само за да се науча да чувствам точка
не се научих да чувствам запетая
пердетата оставаха сини
но сега са лилави
до блясък и остават такива
дори и когато угасва надеждата
която е тлеела за да живея за
момента е спомен който
отнася ме там където запетая
и точка и точка и точка и точка
ИЗБЛЕДНЯВАТ КАРТИНИ:
когато тъгата ме стисна за гърлото
бях още на шест. не исках да плача,
но небето се сриваше в миг когато
удари детски отекваха в моята същност
за да престана да виждам света и да
потъна дълбоко в душата си.
причинноследствени връзки
завързаха възел за да мога да
плача без спир.
но аз изплаках сълзите си
бавно,
и когато ми дойде да плача
за своя живот
да плача с мастило.
зелена бе ТЯ и ми отвори очите,
и ми върна смеха и ми върна
душата.
сбогом любима, от тебе
боли ме
от спомени стари
сърцето кърви.
но пак ще се срещнем когато
години дарят ме с купнеж да се
върна някъде тук.
и спомени стари отново
почувствам
от старата лента на моя живот.
...избледняват картини.
.........................
Има ме, няма ме,
тук съм, там съм,
искам, не искам.
Колебая се.
Застинал съм.
Натрупвам се.
Застоял съм.
Не чувствам:
слънце,
угаснало е.
МИЛА МОЯ:
Мила моя, прекрасна, зелена,
ти пренесе ме в друга вселена,
и отми от душата ми тъжната болка,
запълнила с кадри цялата ролка,
на моя живот, не познал красотата,
в отблясъка лиснат щом пада сълзата,
и показа ми нощем как пеят цветята,
и вятъра как разлюлява листята,
и как - сини - над мен небесата,
грижовно прегръщат с усмивка земята.
...затуй ми е тъжно, когато те плюят
разни непросветени индивиди,
Бог да ИМ прости,
ако може!
ХЛАДНО Е:
Хладно е. Вселената притихнала зей,
звездите са истинали и гледат празно,
луната е ранена и оранжева кърви,
опитва се да грее, но безумно е, напразно.
А аз лежа си сам на двора, скрит във мрака,
люлян от пулса на заспалата Земя,
какво ли някога и мене там ме чака,
не се замислям. Просто пуша и мълча.
ЛЮБОВНИ ДРЪНКАНИЦИ:
Планетите са влюбени и гонят се неспирно,
осъдени за миг безумно кръгли да пресичат
тъжните си орбити, крещейки в мрака силно,
че безумно, безпощадно и безкрайно се обичат.
...
Котките се срещнаха и мигом се познаха,
някак се подушиха, танцувайки във мрака,
една за друга са - това го те разбраха,
в очите си зелени... ... ... ... ... го съзряха.
...
Момиче и момче пътуваха със влака,
лице срещу лице, сами в едно купе.
Дори не се погледнаха и само си мълчаха:
срамежливите половинки на едно сърце.
ПЪРЖЕНИ КАРТОФКИ
Денят се усмихва, изпаднал в несвяст,
кристални и топли са капките дъжд,
разляти за кратко над утрото сънено.
... разтвори ме тъпия вакуум,
запълни с мен хладното утро
и движенията станаха трудни.
... толкова съм подтиснат...
... напоследък често ми причернява...
... ставам прозрачен... (това май го
нямаше в оная тъпа реклама
ИЗВОД 1: ... толкова е тъпо да ти е
тъпо, когато ти е толкова тъпо...
ИЗВОД 2: Някакъв старец пукна нощеска.
(демек, било му тъпо и на него)
ИЗВОД 2,5: Бабата също пукна.
ТЕОРЕМА 1: Водният дух се наяде с праз.
Дъхът му стана оловен. Изгубил си диска
на "гарбидж" и пожълтял от сдух небесен.
товакоетостававглавататие простопри-
чинатадасидрънкашнеквисуп ертъпотийот
коитотиставаощепо-тъпоновъпрекитова
ебезсмисленодоболка.
... абе, тия дни много старци зеха
да фъргат топа. един топ падна на
главата не некво дете и го приспа
завинаги. Некво ми е жал...
Облаче се протрива бавно в луната,
изпаднало в лудешка възбуда.
Стига до края (до ъгъла на стъклото
и вече изчезва и вече го няма).
... вампирът ме гони със чесън. На-
право ми се гади. Ще го подгоня с
праз и ще драйфам след него.
... вселено заспала, вселено зажмала,
вселено противна, разбила кристала,
вселено, привикнала с вечния кикот,
вселено, отиде си тъпата някаквост.
Някъде нещо се случило (преди да
престане да се случва).
Хималаите, Хималаите, Хималаите, Хейййй...!
Ехооо!
ВАЖЕН ИЗВОД:1 В стаята ми има извънземно. Огледай се -
и при тебе има.
СТРАННИ РАБОТИ
Понеделник отишъл
при Вторник, да каже
на сряда, да пита
Четвъртък, дали
Петък е казал на
Събота, че в Неделя
е празник.
... Във Вторник
стават странни
работи...
H2SO4
Оранжев ден мълчи.
Заспало утрото
едва помръдва.
Слънцето поглежда
с гурлясали очи:
студено е в душата
му - нощта си тръгна.
Депресирани
идиоти мълчат.
Надрусани скинари
пеят песни.
Разтворените
рани кървят -
раните били са
пресни...
ЩАСТИЕ:
"1998 - 1999
Щастие има..."
- Надпис издълбан
върху раклата
с игла.
...Щастието беше
най-голямата
мечта на детето,
още неразбиращо
света.
\ \ \
Сега му е все-едно,
само дето
му се драйфа
от всичко...
СЛАДКИТЕ 16:
На 6 си, а очите ти са тъжни,
на 9 вече слънцето изгасва,
на 14 ти се иска да умреш,
на 16 рухва твоята вселена,
на 20 преоткриваш самотата,
на 21 откриваш Корена На Болката,
на 22 - и вече ти е все едно,
и драйфаш отегчен
в градината с цветята.
СТУДЕН ЖИВОТ:
Черна дупка,
тъжна дупка,
тъжен хаос,
тъжен ден.
Гасне пламък,
гасне огън,
гасне жаден
и студен.
Черно слънце
черно плаче
с черни сълзи
и мълчи.
Леден вятър
гали страстно
тъжни, ледени
очи.
.......
"Здравей,
здравей,
студен
живот;
аз ще
приема
твоя
шанс" -
Димитър
Воев
ГРЕБА:
Студено небе
замрази тишината,
самотен греба
с веслата в реката.
Пада луната...
Зората изгрява...
Паля лулата -
ръцете ми сгрява...
(Из цикъл "депресантска лирика")
* * *
Срежи ръцете си и
в огъня хвърли ги,
предай мечтите си и
после забрави ги;
потъваш бавно
в хладното пространство -
разбий оковите
и тръгвай в странство...
Съзирам пътя, но
пред мене той чернее,
"това е твоят път" -
сърцето тъжно пее,
в стаята ми мислите
изгниват -
(взаимстване):
пламват,
угасват и
изстиват...
АЗ СЪМ:
Аз съм атоми, разляти в теб,
аз съм мисли, гниещи на пода,
аз съм корени, загнездени в пръстта,
аз съм тихо тъжно ускорение,
аз съм тъжни мисли за смъртта,
аз съм топли ласките на мама,
аз съм чувства, изтичащи в плач,
аз съм топла длан, отпусната на твойта,
аз съм сълзи на порастнало дете,
аз съм котка, търсеща те в мрака,
аз съм твоето усмихнато лице,
аз съм твърди устни от стомана,
аз съм "екстази" фалшиво,
аз съм твойта тиха лудост,
аз съм: "мойта липса те свестява",
аз съм поглед, който те поглъща,
аз съм бебе, сочещо дъгата,
аз съм вени, тъжно не прерязани,
аз съм малък и на гробище се смея,
аз съм панталони със от семки дупки,
аз съм: "снощи тъжно Лора ме отряза",
аз съм тъжен път към рая,
аз съм мъртъв и от гроба се усмихвам,
аз съм калиев цианид,
аз пиян съм и по мен разливам бира.
... Ти си Някоя Си Там...
Ти си уравнение със стотици неизвестни.
... Имах двойки по математика
(но обичах физиката и
ходих на олимпиади)...
ЗА6ТО?:
Защо мълчи над мен дъгата,
изтъкана от разкъсани цветя?
Защо мълчи във мен душата,
изтъкана от подпалени поля?
Защо студен е този свят,
и топлите сърца изстиват?
Защо студен е всеки цвят
и топлите очи загниват?
Защо боли от белотата
на зимното, замръзнало небе?
Защо боли от тишината
на голямото, замръзващо сърце?
Защо телата ни тежат,
когато искаме да литнем на високо?
Защо телата ни крещят
когато пак
е
толко`
празно
и
широко?
ЦИКЪЛ “ДЕПРЕСИЯ”:
Обикновено тетрадките на студентите са пълни с безсмислени лекции. Да, ама аз в моята си пиша разни работи по време на часовете и в общежитието или в клуба на художниците. Преди малко разгледах какви съм ги наредил вътре и си казах, че това трябва да го обединя в единен цикъл "ДЕПРЕСИЯ". От него може да се разбере колко слънчев човек съм, колко ми е готино през последните дни и какво ми е отношението към живота по принцип. Не четете - адски е депресиращо
Ц И К Ъ Л "Д Е П Р Е С И Я"
Една пародия на живот
и нулево желание да дишаш.
"Пишеш много гот!
Супер яко пишеш!
Как го правиш,
как измисляш рими?"
Само се лигавиш,
ако не те боли, бе...
(разговор с колежката
Наталия, който превърнах
в стих.)
.!.
Разби душата ми на атоми самотни,
разля ги в пясъка под чистото небе.
Очите плачат тихо и толкова сиротни
в небето търсят твоето лице.
.!.
В душата черна дупка зее,
сърцето плаче, обвито в тъга,
душата зад решетките копнее
да избяга и прегърне света...
.!.
огромно празно чисто студено
бяло подтискащо небе
ужасен гаден сняг
и Христослава гледа към небето:
стои в края на редицата и зяпа
през прозореца. когато е тъжна
е прекрасна. Емил пък е идиот
.!.
(това бяло небе направо ме
съсипва. Но няма значение,
важното е, че искам Кирил и
Силвия да умрат. Искам и аз
да умра.
Искам
да
умра...
Да
умра
и
да
умра...)
.!.
това момиче не го знам как се
казва - от другата група е. Не
ми харесва: очите й са студени -
сякаш клепачите й са прегърнали
с топлата си мекота две студени
лещи на фотоапарати със затворени
бленди.
Христослава обаче има хубави очи.
тъжни очи... Иска ми се да я видя
как плаче.
.!.
Защо зениците ми вече втори ден
са неестествено големи? А защо
са жълти?
.!.
Две ютии си приказвали и едната
изяла другата.
.!.
Очите ти пробиват черни дупки в мен,
мълчат, но карат ме да вярвам в красотата.
Аз просто крача в мрака на изстиващия ден;
мълча, -
препъвам
се
в
квадратите
на
самотата.
Цветя без мирис люшват се от леден вятър,
оголени дърветата тъга прозрачна гушат,
далечни сенките играят тъжен театър,
гарвани
за хрипове
ме слушат...
.!.
тоя даскал ще ме побърка Искам
да запаля една цигара
.!.
От това кафе се накострежих
Искам да завия
от тъга,
Боже, дай ми сила
да повърна над света...
.!.
Нещо ми дращи отляво на гърлото
като преглъщам. Дали пък не съм
пипнал *ак?
.!.
Какво прави Иванчо, а? Ака.
А Хари Потър не ака.
.!.
Стрелките тихо плачат разкривени,
времето забързано пресича своя ход,
поглеждам китките си - тънки сини вени,
по които острието ще направи своя ход,,,
Да го *** тишината на кристали,
да го *** този *** свят,
да го ***-ш ти, защото мен ме няма
в тази нощ попила мрачен цвят.
Какво съм аз, когато полудявам?
Какво си ти, когато ме болиш?
Какво накара ме до болка да припявам,
че мечтая си във мене да гориш?
.!.
10\ убий ме
20\ погреби ме
30\ изяж ме
40\ GOTO 10
50\ RUN
(това го написах
по ПИК Не знам
дали ще тръгне
(има инсталиран
емулатор на apple)
Оная ще полудее,
ако бъгясам компа.
Кво ме занимава
със С++
Господ на това е
написал Вселената
.!.
Изгасвам в тъжно ускорение,
векторът насочен е към хладната земя.
Усещам смътно някакво прозрение,
но тъжно се просмуква в мен съня.
Крача към ковчега по инерция,
животът ми изтича бавно празен.
Писна ми от мисли, от есенции -
животът плаче в мен прегазен.
"Няма болка, всичко е илюзия" -
няма снимка в мен крещи.
Законите на оптиката днес са гузни,
когато светлината
не прониква
в 2 очи.
.!.
Онази ДЕБЕЛАТА отзад
ме изпива с поглед, направо
се чувствам гол. Ако се обърна
назад и я погледна, ще се спече -
няма да я притеснявам. Ако Елеонора
се обърне към мен, ще й се усмихна.
Другия час ще седна до нея, за да си
говорим пак за аурата и чакрите. Как
ни се хилят... И тя пише стихове. Ама
некви любовни. И слуша Нова Генерация.
И има много големи и тъжни очи. Иска
адреса на блога ми, но няма да й го
дам, защото ще ме помисли за Извратен.
Оф, тоя час кога ще свърши??? Искам
да СВЪРШИ! И залата да се ОПРАЗНИ.
.!.
Обвит във лед, студено си мечтая,
затворени очите ми в тъга горят.
В тази тиха малка мрачна стая
мечтите ми вовеки ще заспят...
Стените черни, а прозорецът го няма,
вратата е заключена, зазидена отвътре,
лампата облъчва ме със хладна гама,
а въздухът е тежък. Не помръдва...
Не съм живял отвън, не съм, не съм,
не зная слънцето как нежно пари,
не зная нищичко за Светлия ви Сън
и за триоките ви слепи светофари.
.!.
"Всичко живо е трева" - Саймък
нещо ме съмнява... Също и Шекли.
То, за Шекли съм сигурен. Да не
говорим за Ра-Хари
.!.
Грапавост на повърхнините. При
механична обработка, върху дадена
повърхност, режещите инструменти
оставят...
Тц! Не... това е от някаква
лекция...
.!.
Защо чернее в мен небето,
защо забравям за мечтата,
защо подпалвам си пердето
и се чувствам
гадно,
гадно,
гадно...
.!.
Животът свърши в лицето ми...
Два пъти. А после ме напусна.
.!.
(писна ми да паля с бързовара.
ще сляза до долу да си купя
някаква запалка.)
.!.
Заключвам болката си между редовете,
изливам я през пръстите по белите клавиши,
искам да изтупам, да изчистя цветовете,
за да имам светлина, която аз да дишам.
... Но тъна в мрак, а листите се трупат,
и бавничко забравям за мечтата...
А листите започват да затрупват
прашни, хладни, в мен душата.
ИСКАМ ДА РАЗБИЯ С ЧУК МАШИНАТА
ИСКАМ ДА ЗАВИЯ ПО ЛУНАТА
ИСКАМ ДА СТОПЯ С ДЪХА СИ ЗИМАТА -
НАКАРАЙ МЕ ДА ВЯРВАМ В СВЕТЛИНАТА.
.!.
... - - - ...
-.-. --.- -..
mey dey!!!
.!.
Точно в 10 ще ми донесат зелено,
някъде към 11 вече ще летя,
в 12 със лицето си засмено
тъжничко ще гледам към света.
В един ще легна пак на пода,
до два за нещо ще мечтая,
в три ще си направя дръпка нова
и ще гушна сънищата в мойта стая.
.!.
Чувствам, че точно след
5 минути ще умра.
.!.
Здравей, муха,
наричат ме Йордан
и мога да летя.
Ще литна с теб натам,
където мъртви, скорпионите
танцуват. Сами,
кошмарите танцуват в лампионите,
по цяла нощ лудуват
(глътнали бонбоните).
.!.
КОЙТО СПИ В ПОЗА ЕМБРИОН,
ЗНАЧИ НЕ Е ДОНОСЕН!!!
(Боже, това как ли съм
го измислил...)
.!.
Който гроб копае,
гроб копае той.
.!.
Сто години плаках,
сто години ме болеше,
сто години чаках,
но времето не потече.
(преди да го довърша,
лекцията по програмиране свърши,
а после вдъхновението
ме напусна, а и в
последния ред мелодията
като че ли се губи).
.!.
Пак се накострежих от
кафето.
Слуша ми се "ревю". Слуша ми
се за Мечето Ръкспин: "ма-йко, не
иии-с-кам да ме по-гребеееееш,
до при-яяяятел
на ме-чееее-тоооо рък-СПИН!"
.!.
- Глътнах си сърцето,
глътнах си сърцето!
(ДУМ - ДУМ - ДУМ!):
- ПОЛИЦИЯ!!!
- Глътнах си носа,
глътнах си носа!
- ПОЛИЦИЯ!!!
- Глътнах си мозъка!
- ПОЛИЦИЯ!!!
.!.
Черна мисъл сграбчва мойто утро:
опрял челото си на хладното стъкло,
чакам изгрева, сентенции мъдрейки
и мисля си "каквото е било, било..."
"Движим се по Мюлерови Линии,
те са релсите на нашите съдби" -
ни шашна даскалът на лекцията по физика,
загледан за реакцията във нашите очи.
(Само аз ли си глътнах сърцето
на тази лекция?)
(... След това отново се замислих
за колежката Светла )
Съдбата е илюзия, искам да умра,
а след това да се родя отново
(но този път Обстоятелствата
и СИСТЕМАТА да не ми прецакат живота.)
... Както и да е.
Важното е, че
искам да умра
Над второ общежитие прелита
някакъв самолет. Знам, че
в него има НЕЩАСТНИ хора
Ау! Сега, като се развидели
малко, виждам отвратителния
сняг, полепнал по всичко.
Настроението ми се скапа
още повече
(Току-що се сетих, че днеска
имаме само две лекции и нищо друго.
Значи, ще си стоя сам в тая отвратителна
стая, ще пуша, ще слушам THE CURE и ще
гледам към прозорците на 2-ро общежитие,
чудейки се колко ли от студентите там са
нещастни и дали пък не ги искам нещастни
всичките.
А може и по някое време да напиша още нещо.
Тц! Май няма да пиша... Просто