View Full Version : Спешно ми трябва помощ
Спешно ми трябва съчинение разсъждение на тема Проблемът за любовта и войната в повестта "Крадецът на праскови"
:-o :-o :-o :-o :-o
Благодаря предварително :)
Една невъзможна любов сред ужастите на войната
Увод:
В творчеството си Емилян Станев поставя общочовешки проблеми – за войната, за войната, за любовта, за съдбата и духовността.Текстовете му, са емоционално наситени и въздеистващи.Геройте му са убедителни защото творецът е познавач на човешката душевност.
Теза:
Повестта „Крадецът на праскови” е написана през 1948г., непосредствено след 2-рата Световна война.Сюжетното действие в творбата ни пренася в Балканската между Съюзническата и Първата световна война.То коментира любовта между Елисавета и Иво.Внушена е идеята, че свободата и щастието са най-важните човешки ценности.Но те са невъзможни във време на войната и на ппредрасъдаци.В повествованието е защитена темата за невъзможната любов, за непълноценния и човешки живот, за омразата и човешки живот, за омразата която прави неосъществима любов на човека с човека.
Анализ:
Основни герой в творбата са жената на полковника-Елисавета и сръбския военно пленник Иво.Те се срещат в патриархалното време, обременено от военни действия.Родовите норми не позволяват на личността да изяви своята индивидуалност.
За това Елисавета се подчинява безропотно на свойте родители.Обединялото и семейство я жени за застаряващия полковник, за да запази социалното положение на рода.Връзката между Елисавета и мъжа й е по скоро формонална.Те нямат деца, не са духовно близки,различни са като характери.Тя е мечтателна и романтична.Не приема войната с нейните жестокости.Вълнува се от страданието който носят военните действия.Полковникът е непреклонен, прост с жестоко мурал в известтна степен е деспотичен.Той се стреми да защити българските национални ценности който конкретния исторически момен предизвикват военен конфликт на балканите.В основата му е ненавистта на човек към човека, ненавистта между нацийте.Любовта между Елисавета и полковника е невъзможна.По-късно когато действително.По-късно когато действително се влюбва Елисавета го обвинява за пропилетия й живот.Тя мисли, че той я е купил с блясъка на офицерския си чин.Не обвинява родителите си,защото самата Елисавета е възпитана в дух на патриархалните традициий.
Отчаянието й е подсилено от факта, че е бездетна.От описанията на полковника й жена му, както й от действия им става ясно, че любовта между тях е невъзможна.Той е жесток тя е добра и милосърдна.Тя е мечтателна, той е практичен и организира и прахтичен до педантичност.
Войната е хаос.Тя разбърква човешките ценности.Тя носи нещастие и на щастливите, и на нещастните.В такъв момент Елисавета е връхлетена от любовта си към Иво.
Военнопленникът й е духовно близък.Той е учител като нея.Той умее да открива и да се наслаждава на красотата.Той цени любовта й я противопоставя на омразата.Той не е подвластен на националистическите идей.Той е пълна противоположност на полковника.Любовта между Елисавета и военнопленника възниква споннтанна, но е невъзможна в условията на умразата, предизвикла военнидействия между 2 наций.
Войната засяга личният живот на отделният човек и изкривява съдбата му.Във времето на сюжетното действие полковникът, а и други негови сънародници смятат,че добрият българин, не навижда румънци,сърби и други наций.
Враждебното отношение към Иво се променя една когато става ясно, че той е учител по музика.Националният конфликт задълбочава личната драма на Елисавета.В един от диалозите с мъжа си тя защитава тезата, че хората трябва да бъдат по човечни.Полковникът приема човечността й като непрактичност, думите й за него са „даскалски приказки”.В образа на пленника Лиза вижда близък по съдба човек.Тя насилствено е омъжена.Той насилствено е напуснал класната стая.Тя обича музика, той е учител по музка.Тя иска да реализира милосърдието си той търси помощ и краде, защото е гладен, измъчен, унизен.Любовта между Обретенович и Елисавета е невъзможна, защото обществото я отрича.Той е сръбски пленник, който няма право да се влюби в българска жена.Тя е жената на български полковник и любовта й се приема като национално предателство.
Националистическите предрасъдаци правят любовта между полковникър и Лиза невъзможна.Любовта между Елисавета и военнопленникът е невъзможна поради трета причина – тя е психологическа.Ожесточенн стта на времето и патриархалното възпитание се съчетават в образана ординалец.Ординарецът е ограничен и просТ войник, но верен на полковникът.Той става свидетел на възникналото чувство между Лиза и Иво.В края на повестта напрежението между нея и войника се овеличава.Тя непрекъснато има чувството, че е следена.Ординарецът няма преки доказателства за връзката между Иво и Елисавета.В същото време войникът основателно се съмнява, че двамата се обичат.Това предизвиква неговото презрение.Той е овдовял селянин който сигурно не е безразличен към привлекателната господарка.Той преживявя Чувството за малоценност, защото в нейните очи е незначителен.
В него се събира гняв, чиято естествена проява е убийството на военнопленникът.
Люновтта между Лиза и Иво завършва трагично.Единият е убит.Елисавета се самоубива.Внушена е идеята, че пълноценен живот няма когато отсъства свободата, любовта и щастието.Общественият конфликт между нацийте променя съдбата на хората й поражда множество лични конфликти.Любовта на човека с човек е невъзможна когато преди нея застава омразата, чувството за малоценност.Неравенството между хората.
Заключение:
В творбата в защитена и една друга идея.В крайна сметка любовта побеждава.Независимо от трагичния финал на творбата,любовта между двамата е жива.Заради нея Елисавета разцъфтява.Заради любовта пленника се връща, за да се сбогува с Елисавета и намира смъртта си.За да защити любовта си Елисавета се самоубива.Тя не желае да живее по стария начин.За това не осъществената сюжетното действие любовта побеждава.Тя е невъзможна но всесилна.
Любовта в условията на войната според повестта "Крадецът на праскови"
Увод:
Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" оставя трайни следи в съзнанието на читателя, защото го вълнува и подтиква към размисъл по една от най-многопосочно тълкуваните теми в човешките взаимоотношения - любовта. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Съдбата на героите в повестта е част от безкрайното човешко страдание, предизвикано от болестите, насилието, глада и смъртта. Сред тази отчайваща безпреспективност на света, в който живеят героите, се ражда тяхната светла,чиста и преобразяваща ги любов.
Теза:
В края на лятото, когато плодовете са зрели и примамливи, един гладен военопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Така се осъществява съдбоносната среща м/у някогашния учител по музика Иво Обретенович и интелигентната и красива съпруга на градоначалникът Михаил. Симпатията м/у двамата бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство . Магията на любовта ги обгръща и сякаш събужда техните души с желанието за нов живот.
Изложение:
Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен. Елисавета започва да преосмисля живота си, както и онези обстоятелства в него, с които по задължение е трябвало да се съобразява дълго време. Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят, изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все още запазилия патриархалните си нрави провинциален град. Тя се е пригодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг, но сега вижда в него "виновникът за пропиленият й живот". Сръбският военопленник, гладен, изтерзан, започва да изглежда в съзнанието й като мъченик. Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на пометениет от стихията на войната хора. Образът на военопленника вече е проникнал в съзнанието й. С трепетно очакване и надежда героинята жадува да го види отново. Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудоволетворението й от безрадостните години на съпружество, което дори не я е дарило с деца. Краткият разговор м/у нея и пленника визират само външните детайли на социалния статус на двамата, напомняйки за временната им социална неравнопоставеност в момента. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта, която е плод единствено на стеклите се обстоятелства, че е жена на полковника, а Иво Обретенович е един от тези, които мъжът й отказва да счита за хора. Това предопределя трагизма на връзката й с него. Любовта м/у тях трябва да остане и остава тайна, но тя й дава повод за дълбок самоанализ. Любовта се оказва по-силна от войната. Тя възвисява героинята и й помага да открие смисъла на живота си . До суровия си съпруг, Лиза може да очаква с примирение приближаващата старост, но с Иво тя се преобразява. Трагичната развръзка в повестта става е една "съдбоносна вечер". В последните дни на войната ординарецът застрелва Иво, а Елисавета се самоубива. Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. За Елисавета и Иво любовта е едновременно свобода и право на избор, макар да им е отсъдено да я защитят с цената на живота си . Погубващата любов на двамата влюбени вдъхва повече оптимистично и светло чувство, отколкото отчаяние и невяра.
Заключение:
В повестта "Крадецът на праскови", Емилиян Станев ни убеждава и ни доказва,че без любов, свобода и щастие човекът не може да бъде човек!
ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ СРЕД УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА-“КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”, Ем. Станев
/ЛИС/
Повестта “Крадецът на праскови” потапя в един непознат свят на живота от първите десетилетия на ХХ век, когато страната ни е част от големия военен театър на три войни.
Върху тази плоскост Емилиян Станев разгръща разказа за една силна, внезапна и невъзможна любов.
Съпругата на полковника и сръбският военнопленник търсят сред този нажежен свят правото си да направят невъзможното възможно и това ги превръща в силно драматични, фатални герои. Погледнато от зрителния ъгъл на разказвачите, тази любов е неосъществима, поради множеството прегради, които издигат статуса на героите, морала, времето и конкретната обстановка. Но и за Лиза и за пленника тази любов е жизнено необходима.
За жената на полковника любовта като чувство е ново и непознато и затова тя така неистово се стреми към нея. “Нейният съпружески живот не бе щастлив. Полковникът бе суров човек и неговият сприхав характер стана причина тя да се чувства самотна и преждевременно остаряла(…)Брачният й живот премина между три войни(…)Тя помнеше само няколко хубави дни от техния брак”.
Авторът подробно разказва за миналото на героинята си с едничката цел читателят да усети, че тя има правото да получи тази невъзможна любов.
В живота си Елисавета е вършила всичко под диктата на моралните убеждения на класата си. За героинята бракък й е формален-тя не обича мъжа си, няма деца и това я прави силно нещастна:”В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта.”
Така съвсем естествено на мястото на липсващата съпружеска любов, като закъснял повик на плъттта, като спирачка в хода на времето и заместител на скуката и чувството за обреченост, се появява любовта й към Иво Обретенович. Тази внезапна любов я съживява, тя едновременно се съпротивлява срещу нея и я търси. Моралът й диктува въздържание, достолепност, господарска гордост, а обезсмисленият й живот я подтиква към изневяра.
Връзката със сръбския военнопленник я променя дълбоко. За първи път тя усеща свободата и щастието да обичаш и да си обичан. “Трябва да ви е леко на сърцето-човек се подмладява, когато душата му е свободна”-казва възрастната прислужница, интуитивно усетила промяната в господарката си. Дори съпругът й вижда преобразяването в походката, сякаш се е подмладила. Но докато другите констатират промяната с укор, Елисавета е истински щастлива:като младо момиче тя предпазливо избира времето за срещи в промеждутъците от няколко часа следобяд, когато е напълно сама. На оградите с бодлива тел и всякаква сигнализация, измислена от сприхавия офицер, двамата влюбени противопоставят естествената защитеност на терена: “Тя го чакаше на двадесетина крачки до дюлите, в напуснатото, засадено с черничевите дървета място, където растеше грамадна липа(…)Мястото оставаше скрито, тъй като черничевите дървета го прикриваха отвред.”(Войната и епидемията от тиф са също реални прегради за чувство като любовта, но за Лиза и Иво тези два фактора от пречки се превръщат в добра възможност. Без войната и без епидемията, те никога не биха се срещнали.
Неочакваната любов осмисля живота на Лиза: “Усещаше, че се изпълва със самоувереност. Не, тя нямаше да спре пред нищо. Когато войната свърши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебая”
Развръзката настъпва неочаквано, така, както и започва-пленникът нарушава уговорката и в “нощ, светла като ден”, се промъква в лозето на полковника. Воден може би от горещото желание да се сбогува, той става жертва на прекомерния риск и на огромната си любов. Настъпва най-драматичната нощ за Елисавета-човекът, когото истински обича, става жертва на собственическата страст на съпруга й. Привидно всичко е върнато там, откъдето започва. Но за съпругата на полковника светът се е преобърнал. Тя не може да живее така, както иска, а и не иска да живее така , както може. Затова тя последва съдбата на своя любим.
Така в крайна сметка невъзможната любов отново побеждава. Красотата на тази любов изпъква ярко на фона на нечовешките условия, в които се осъществява-войната епидемията, сушата, жестокия бит. Дали тази любов е невъзможна е въпросът, на който читателят търси дълго отговор, след като затвори и последната страница на произведението.
Една невъзможна любов сред ужасите на войната
(литературноинтерпретатив о съчинение върху "Крадецът на Праскови" от Емилиян Станев)
Разработката е от класна работа по литература за 8 клас
Повестта "Крадецът на Праскови" ни запознава с изпитанията пред човешката същност по време на тежката и студена война, както и с изпитанията пред универсалните човешки ценности и най-вече с главната от тях - любовта. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота.
Такава е и любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович - дълбока и искрена, но за съжаление в тези година на война тя е и драматична, и невъзможна.
В центъра на повестта любовта е поставена на фона на войната. Фон, който я прави невъзможна.
От една страна е противоречието между нуждата на човека да е отговорен към себе си, като изяви своята същност, и нормите на патриархалния морал, за който изневярата е престъпление. Постепенно авторът ни разкрива образа на главната героиня като наследница на видно, но обедняло семейство, което я подтиква да търси брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждите от човешка близост и любов. Но по-късно, когато тя действително се влюбва, разбира че връзката между нея и съпруга й е по скоро формална, отколкото истинска: "Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицрския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот". Донякъде нуждата и внушаването на родителите й, подтикват младата и неопитна учителка Елисавета да се омъжи за "бляскавия" офицер. Но след като прекарва известно време като негова съпруга тя прозрява истината, че живота й не е пълноценен: "В самотните часове, които прекарваше всеки ден тя изпитваше най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". Точно в този момент я връхлита любовта към Иво - любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от скрития в него живот. Така в един миг Елисавета става някак двойнствена: "...душата й бе разделена на две същества, едното - примерната, угнетената жена, чакаща пристъпващата на среща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо". Това към което се стреми всеки човек - свобода и щастие - две от най - важните човешки ценности.
Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал. Втората група пречки пред невъзможната любов на Елисавета и Иво е омразата наоколо. Омраза, възникнала на националистическа основа - цялото действие на повестта се разгръща по време на война, - но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от катастрофи засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му. "Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, "коварните и подли съюзници" от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера". По - късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига невероятни размери.
Всъщност това е характеристика не само на полковника - пленниците, "чуждите", са гледани от всички с лошо око, предразсъдък. За да успее да убеди Елисавета, че всека има пред себе си не диво животно, а човек, старият учител съсед се принуждава да го представи като "колега, учител по музика". Едва тогава подозрението към човека, принадлежащ към враждебната група на "сърбите", се изправя, защото се оказва, че той принадлежи към приятелската група на "учителите". Малко след това конфликтът се изрича и на глас: "Защо да не бъдем малко по - човечни? - възрази тя горещо". А полковникът отговаря: "Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!". От една страна са "нашите", към които трябва да се проявява цялата грижа и отговорност, а от другата са "робите" незаслужаващи и капка съчувствие. Всичко друго са "даскалски приказки" - непрактични, насочващи към отвлечени принципи като човечността.
Дискретно това отношение се внушава и чрез начина, по който в повестта се назовава Иво. Той е наречен по име само два пъти. Веднъж, когато го питат как се казва и той трябва да го изрече гласно, и втори път, когато единствено името му може да го разграничи от другите пленници. Но и тогава той е наречен само "Обретенович", сякаш за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи повестта говори за него като за "пленникът". Истински човек в него вижда единствено Елисавета - за другите той си остава само пленник.
Тези обществени преразсъдаци обаче не биха били може би фатални, ако към тях не се прибавяше и третата група причини - чисто психологическите, човешките. Когато всеобщата ожесточеност се съчетае с личните и родови комплекси на някой отделен индивид, сместа може да стане взривоопасна. Основният герой, носещ в душата си подобна смес, е ординарецът прекият извършител на убийството. На пръв поглед, като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника - лозето да се охранява строго, дори и с цената на човешки живот. Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забалежим едно постепенно сгъстяване на напрежението, което възниква между Елисвета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка, за която той може би няма категорични доказателства, но изпитва оправдани съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това презрение и осъждане идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по - скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. и в същото време ясно осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност и силното съзнание за малоценност, особено пък когато "съперникът" е някакъв си "роб", сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра...
И така от едната страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене - основна отговорност към себе си. От друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Конфликт достатъчен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Но към него се прибавят националната омраза, преминаваща в лична, човешките предразсъдаци, комплексите за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдаци, за да стигнем до един истински трагичен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта е невъзможна. Защото хората не са просто индивиди, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Но понякога този героичен опит завършва със смърт. Но тъй като наистина само любовта е в състояние да разруши преградите, повестта вдъхва повече светло и оптимистично чувство отколкото отчаяние. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.
Една невъзможна любов сред ужасите на войната
(литературноинтерпретатив о съчинение върху "Крадецът на Праскови" от Емилиян Станев)
Разработката е от класна работа по литература за 8 клас
Повестта "Крадецът на Праскови" ни запознава с изпитанията пред човешката същност по време на тежката и студена война, както и с изпитанията пред универсалните човешки ценности и най-вече с главната от тях - любовта. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота.
Такава е и любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович - дълбока и искрена, но за съжаление в тези година на война тя е и драматична, и невъзможна.
В центъра на повестта любовта е поставена на фона на войната. Фон, който я прави невъзможна.
От една страна е противоречието между нуждата на човека да е отговорен към себе си, като изяви своята същност, и нормите на патриархалния морал, за който изневярата е престъпление. Постепенно авторът ни разкрива образа на главната героиня като наследница на видно, но обедняло семейство, което я подтиква да търси брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждите от човешка близост и любов. Но по-късно, когато тя действително се влюбва, разбира че връзката между нея и съпруга й е по скоро формална, отколкото истинска: "Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицрския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот". Донякъде нуждата и внушаването на родителите й, подтикват младата и неопитна учителка Елисавета да се омъжи за "бляскавия" офицер. Но след като прекарва известно време като негова съпруга тя прозрява истината, че живота й не е пълноценен: "В самотните часове, които прекарваше всеки ден тя изпитваше най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". Точно в този момент я връхлита любовта към Иво - любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от скрития в него живот. Така в един миг Елисавета става някак двойнствена: "...душата й бе разделена на две същества, едното - примерната, угнетената жена, чакаща пристъпващата на среща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо". Това към което се стреми всеки човек - свобода и щастие - две от най - важните човешки ценности.
Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал. Втората група пречки пред невъзможната любов на Елисавета и Иво е омразата наоколо. Омраза, възникнала на националистическа основа - цялото действие на повестта се разгръща по време на война, - но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от катастрофи засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му. "Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, "коварните и подли съюзници" от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера". По - късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига невероятни размери.
Всъщност това е характеристика не само на полковника - пленниците, "чуждите", са гледани от всички с лошо око, предразсъдък. За да успее да убеди Елисавета, че всека има пред себе си не диво животно, а човек, старият учител съсед се принуждава да го представи като "колега, учител по музика". Едва тогава подозрението към човека, принадлежащ към враждебната група на "сърбите", се изправя, защото се оказва, че той принадлежи към приятелската група на "учителите". Малко след това конфликтът се изрича и на глас: "Защо да не бъдем малко по - човечни? - възрази тя горещо". А полковникът отговаря: "Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!". От една страна са "нашите", към които трябва да се проявява цялата грижа и отговорност, а от другата са "робите" незаслужаващи и капка съчувствие. Всичко друго са "даскалски приказки" - непрактични, насочващи към отвлечени принципи като човечността.
Дискретно това отношение се внушава и чрез начина, по който в повестта се назовава Иво. Той е наречен по име само два пъти. Веднъж, когато го питат как се казва и той трябва да го изрече гласно, и втори път, когато единствено името му може да го разграничи от другите пленници. Но и тогава той е наречен само "Обретенович", сякаш за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи повестта говори за него като за "пленникът". Истински човек в него вижда единствено Елисавета - за другите той си остава само пленник.
Тези обществени преразсъдаци обаче не биха били може би фатални, ако към тях не се прибавяше и третата група причини - чисто психологическите, човешките. Когато всеобщата ожесточеност се съчетае с личните и родови комплекси на някой отделен индивид, сместа може да стане взривоопасна. Основният герой, носещ в душата си подобна смес, е ординарецът прекият извършител на убийството. На пръв поглед, като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника - лозето да се охранява строго, дори и с цената на човешки живот. Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забалежим едно постепенно сгъстяване на напрежението, което възниква между Елисвета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка, за която той може би няма категорични доказателства, но изпитва оправдани съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това презрение и осъждане идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по - скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. и в същото време ясно осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност и силното съзнание за малоценност, особено пък когато "съперникът" е някакъв си "роб", сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра...
И така от едната страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене - основна отговорност към себе си. От друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Конфликт достатъчен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Но към него се прибавят националната омраза, преминаваща в лична, човешките предразсъдаци, комплексите за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдаци, за да стигнем до един истински трагичен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта е невъзможна. Защото хората не са просто индивиди, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Но понякога този героичен опит завършва със смърт. Но тъй като наистина само любовта е в състояние да разруши преградите, повестта вдъхва повече светло и оптимистично чувство отколкото отчаяние. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.