View Full Version : Загуба на близък...
Ако някой, някога е губил близък човек.. как го преживяхте, как се чуствахте, и колко време ви отне да се усмихвате и да се смеете отново? :( След загубата станахте ли други хора? Променя ли се нещо?
Моят дядо почина, когато бях в 6-и клас.
Не плаках. Оскубах си косата.
Повече от година силно депресивно състояние, макар външно нищо да ми нямаше.
Чувствах гняв. Насочен към т.нар. Господ, в който цялата ми рода твърде силно вярва. За причиненото страдание на хората, които обичам, които най-малко го заслужаваха.
Когато нещо такова се случи, обикновено, човек осъзнава колко е кратък животът, непредвидим и прочие. За себе си зная, че започнах да мисля за бъдещето, макар и прекалено рано, може би, да пораствам по един неприятен начин, затваряйки се в себе си и изръсвайки и последните трохички надежда от джобовете.
Късно се замислих какво им е било(и в сег.време) на другите, на по-близките му хора, на баба, на мама, леля... В такива моменти семейството трябва да е сплотено и да бъдат там един за друг.
слава богу не е умрял, но практически го изгубих .. завинаги :-# мн време даже години ми отне като се спомене за любов да не се сещам само за него и да не ми става едно такова шибано, но .. наложи се да продължа! Да определено станах нов човек, направи ме всичко това поне малко по мъдра .. и тъжна понякога .. променя се всичко според мен ;[
Bellatrix
04-11-2009, 18:09
Да. Губила съм близък човек. Първите няколко месеца всичко ми беше като на сън и лесно се разплаквах. После се постегнах и се помъчих да не изпадам в емовски кризи, а да си продължа живота. Знам, че този човек, където и да е, не би искал да страдам за него,а да бъда щастлива и да успея във всичко.
Ами почти нищо не се промени... Може би порастнах малко повече, знам ли, станах малко по-зряла. И спрях с детските драми. Вече не си късам нервите за глупави неща. Много ми пука кой с кой тръгнал, кой на кого изневерил. Каквото и да стане има и по-лошо.
точно, че докато останалите са сплотени, в тоя момент аз съм сам, никой от семейството не е говорил с мен, освен, ако не трябва да се направи нещо, и всъщност просто ми казват какво да се направи...
никой не ме приема, няма с кой да говора... поне приятелите ме подкрепят.
какво се е случило :( :( :(
Bellatrix
04-11-2009, 18:14
точно, че докато останалите са сплотени, в тоя момент аз съм сам, никой от семейството не е говорил с мен, освен, ако не трябва да се направи нещо, и всъщност просто ми казват какво да се направи...
никой не ме приема, няма с кой да говора... поне приятелите ме подкрепят.
Това, което лично мен ми помогна да се стегна ( и мидейства при всякакъв тип сдухване и депресии) е намирането на свястно хоби. Няма нищо друго, което да отвлича мислте така. Когато дядо почина написах роман от 600 страници..
Всеки тъгува по различен начин, нали знаеш. Някои се нуждаят от осамотение, други от шум и развлечения. Дай им време. Възрастните не са нищо повече от остаряващи деца, поне в това съм сигурна.
едит:
и аз тогава прописах:Д
Сега се замислих, колко човека съм изгубила...
Всичко ми е в мъгла. Била съм малка, не съм осъзнавала..
Само дето човек,който съм изгубила в ранното си детство винаги ще ми липсва... Не мога да го заменя и не искам да го върна..
Дупчица ще ми остане ...
То при мен, понеже майка ми и баща ми ги няма, роднините не ми обръщат, кой знае какво внимание... и остават само приятелите
Бях втори клас, почина дядо.
След 2 години, почина и баба...беше краят на четвърти клас.
Бях малка и не осъзнавах какво се случва около мен,
или по-скоро не ми се е искало /бягах от реалността/.
Родителите ми гледаха да не ме натоварват допълнително.
По тази причина го приех долу-горе добре.
Но днес, като се сетя ми се пълнят очите, а тогава и една сълза нямаше.
Не вярвах, не исках... беше филм!!!
DjBaloon
04-11-2009, 18:27
доста близки съм губил,но съм бил малък и като чели съм го приемал и съм свикнал
Ами ... загубих родителите си и сестра ми. Не се преодолява. Промених се коренно. Травмата си остана, но живея за да си имам мое семейство някой ден. Какво да се прави, такъв е живота за някои - коварен.
TheNewReligion
04-11-2009, 19:07
Баща ми почина, когато бях 5-ти клас. Плаках 3 часа. На следващия ден се събудих с широоооока усмивка. Мама не ми позволи да отида на погребението. Вместо това бях в зоо парка.
Държах се все едно нищо не се е случило пред всички, но само пред мама плачех мноооого. От тогава съм със същата тъпа усмивка. Промени се това, че тя вече рядко е истинска.
InnchetO
04-11-2009, 19:19
Да, дядо.
Адски много го обичах.. а умря /от инат/ пред очите ми. Тогава добре, че бяха братовчедките, да ми дадат чаша вода и да ми кажат да дишам.. Кофти тръпка.. и сега като се сетя, като пиша това и ми се насълзяват очите.. НО.. живота продължава. Тогава /бях на 9/ плаках цял ден, замалко да започна да заеквам и някак.. нереално ми беше всичко. На другия ден, когато го видях в ковчега.. не заплаках. Не ми позволиха да отида на погребението. Но, пак, както казах, живота продължава.
Лека му пръст на човека.
BulgariaZaBulgarite
04-11-2009, 19:22
написах роман от 600 страници..
lol
И аз загубих дядо си преди няколко години. Вече дори не знам колко са с точност. Един ден просто нашите дойдоха, оставиха ме сама в апартамента и ми казаха да подредя и да си тръгна после с другия дядо. Бяха забравили и се върнаха за нещо, скараха ми се, че съм пуснала музика. Малко след като тръгнаха за селото, където баба ми и дядо ми прекарваха лятото ми мина просто като мисъл, че може би му се е случило нещо, но ми беше твърде неприятно да си го мисля. Казах си, че е глупост и си тръгнах с другия дядо. Вечерта чааках, чаааках, чаааках, но никой не си идваше. Легнах си. Когато си дойдоха късно вечерта чух брат ми да казва: "Кажете и, дали сега или утре, тя не може да не разбере, кажете и!". И тогава разбрах. Цялата нощ плаках. На другия ден сълзите ми сами си капеха, без да го искам. После си казах, че не бива да плача повече за да не притеснявам нашите. Не пожелах и да отида на погребението, защото исках да си го спомням жив. Той беше най - добрия човек на света и правеше и невъзможното за мен... Липсва ми, много ми липсва. И като видя някой възрастен човек сам се сещам как той винаги вървеше сам... Не съм се променила. Жестоко е да се каже, но живота си продължава. Днеска плачеш, утре плачеш, тежко ти е месец, два, три... и привикваш, забравяш (моменто)... накрая се сещаш само понякога...
EroSennin
04-11-2009, 21:32
Ех, губел съм прадядо и прабаба ама преди 7-8 години и почти нищо не си спомням и по-добре, губел съм и по скорошни роднини, единият 5-6 дена след великден а другият скъп човек, непосредствено след друг празник и просто, като се влеждаш в малките неща постояно се сещаш за тях, начина на държане на чашата с кафе, скороста с която говори, цветовата гама на обличане, абе в кавкото и да се загледаш ще намериш спомен :С Най-трудно е когато преминеш през първите празници(рожденни дни, именни и други, особено на покойният) на който не присъства, след време сякаш сянката избледнява но тъжно е, защото ти се иска да не ги забравиш да ги помниш все така жизнени, но истината е че неможеш да поговориш с тях :С и тогава изведнъж се сещаш на какво са те възпитавали в какво са вярвали и осъзнаваш, че те са били прави. аз по 1 време сякаш бях забравил че е починал и специалноотидох да го видя и влизам у тях и почвам да обикалям от стая в стая търсейки го, но тя не е там, сякаш никога не е била, и започваш да си мислиш, че това някой ден ще се случи и с теб и ти ще бъдеш забравен, просто така без да оставиш следа и тогава разбираш, че грешиш, този човек е оставил следа която очите немогат да видят, тази след е дълбоко в сърцето. стараем се да бъдем по-добри не само зада се чувстваме по-значими като хора ами за да и покоините се гордеят с нас, защото вярвам, че те не ни напускат а остават тук с нас и ни пазят, след време остават само хубавите спомени :)
InnchetO
04-11-2009, 21:54
...но тъжно е, защото ти се иска да не ги забравиш да ги помниш все така жизнени, но истината е че неможеш да поговориш с тях :С ...
Ако щеш вярвай най-много да се посмеете .. но един път сънувах починалия си дядо.. Аз го питах къде се е губил толкова време, а той ми отговори, че е бил на разходка. Пита ме как са мама, тати, баба как се чувства.. Накрая той каза, че трябва да си ходи, а аз го попитах не може ли да отида с него, а той каза, че има време и пак ще се видим....
Jumbie483
04-11-2009, 22:54
Ами съвсем наскоро (няма и две седмици) загубих най-добрия си приятел.. Единственото нещо, което ме спаси от депресия и плач по цели дни и нощи беше момчето, което обичам.. С което между другото днес правим 4 години от както сме заедно :)
Та той ми каза, че най-добрият ми приятел няма да е никак доволен, че плача и се мъча заради него .. и не искам да говоря с никой.
Първата усмивка дойде още на следващия ден.. За щастие беше слънчево.. Приятелят ми каза, че той е някъде и се усмихва.. защото той наистина обичаше топлото и слънчево време.. Празнувахме за това.. той също щеше много да се радва. Но въпреки всички тези неща и тези усмивки, никой не може да спре сълзите все още.. само през нощта. Сякаш спомените ме заливат.. Трудно е. Първите дни по 2-3 часа през нощта съм плакала.. Заспивах от умора, а не защото съм превъзмогнала загубата му..
А когато съм била на 6 е починала баба ми по бащина линия. Тогава не плаках, отидох на погребението и не разбирах какво става. Бях толкова заблудено малко дете. Казах на леля ми (на баща ми, сестра му) да не плаче.. Дори не знам какво е ставало.. Никога не съм плакала за нея.. бях малка, не я помня много добре. Пък и нямам чак такива спомени, че мисълта за нея да ме разстройва :(
KoRnFlAkE
04-12-2009, 01:54
никога не съм губила близък човек.
като съм била бебе, дядо ми е починал. преди няколко седмици почина и другия ми дядо. но никога не съм била близка с него, не сме си общували и.. смъртта му някак си не ме повлия.
за щастие не съм губила близък човек,като съм била на 5 пра дядо ми е починал,а като съм била на 2 пра-пра дядо ми и така,,..не ги помня не знам...дано да не губя никои...иначе съжалявам за всички които са губили близки хора...
живота продължава просто..това е.баща ми почина преди 6 години и аз тогава даже не осъзнах какво става в началото.На погребението плаках малко,защото още не бях разбрала за какво става въпрос.И на 40 дни толкова ммного ревах,че после ме боляха очите 1 седмица.Просто беше като някакъв шок.Това го преживях,все пак живота продължава,но след 4 години почина и баба.Аз там вече бях по-голяма и знаех за какво става въпрос и ми беше мъчно много време,но честно казано по-мъчно ми беше за дядо,който остана вдовец.Просто избухнах в сълзи като го видях.Той беше се сринал направо,добре че се посъвзе и сега може сам да се оправя.Но и това преживях.Животът продължава и както се казва-един умира и друг се ражда.Сега си имам братче от 2-рия ми баща,но то така ме радва,че не трябва да мисля за гадното минало
InnchetO
04-12-2009, 11:45
Ами съвсем наскоро (няма и две седмици) загубих най-добрия си приятел.. Единственото нещо, което ме спаси от депресия и плач по цели дни и нощи беше момчето, което обичам.. С което между другото днес правим 4 години от както сме заедно :)
Та той ми каза, че най-добрият ми приятел няма да е никак доволен, че плача и се мъча заради него .. и не искам да говоря с никой.
Първата усмивка дойде още на следващия ден.. За щастие беше слънчево.. Приятелят ми каза, че той е някъде и се усмихва.. защото той наистина обичаше топлото и слънчево време.. Празнувахме за това.. той също щеше много да се радва. Но въпреки всички тези неща и тези усмивки, никой не може да спре сълзите все още.. само през нощта. Сякаш спомените ме заливат.. Трудно е. Първите дни по 2-3 часа през нощта съм плакала.. Заспивах от умора, а не защото съм превъзмогнала загубата му..
А когато съм била на 6 е починала баба ми по бащина линия. Тогава не плаках, отидох на погребението и не разбирах какво става. Бях толкова заблудено малко дете. Казах на леля ми (на баща ми, сестра му) да не плаче.. Дори не знам какво е ставало.. Никога не съм плакала за нея.. бях малка, не я помня много добре. Пък и нямам чак такива спомени, че мисълта за нея да ме разстройва :(
Съжалявам за загубата ти :(
И честита годишнина с приятеля! Още 100х4 години да сте заедно и да се обичате :-)
Swinkenhoffer
04-12-2009, 13:41
Когато си отиде някой около мен, се чувствам по-скоро особено, че повече няма да го виждам, отколкото да ми е безкрайно тъжно.
Истината е, че не съм губила чак толкова близки хора, за да кажа със сигурност. Баба ми почина, когато бях малка, беше странно.
Вуйчо ми също, но смъртта му ми донесе по-скоро облекчение, отколкото нещо друго... аз си знам защо.
Не мисля, че трябва да отбягваш тъгата по загубата на някого или да се правиш, че нищо не се е случило, а вътрешно да се побъркваш. Трябва да го изживееш - да плачеш, страдаш и всичко да излезе навън.
splendour
04-12-2009, 16:14
когато бях 4 клас някъде почина пра баба ми.не съм плакала или нещо такова.приех го като новина просто.странно ми беше нали но не съм изпадала в тъга.може би защото беше зле и очаквахме да се случи а и нз... може и да съм по студена ли идея си нямам но не плаках.
Пиши на кирилица!
този пост беше редактиран,
но следващият на латиница ще бъде директно изтриван.
*RiseGirl
sweetsunshine
04-12-2009, 17:52
КОгато бях 2 клас пра-баба ми почина,не плаках нито на погребението ,само ми беше тъжно като гледах дядо ми(синът и),защото той страдаше,а е адски добър човек(направо златен).На самия ден в които беше погребението бях с усмивка на лице,преди това си спомням как майка ми ми казваше,как ще е в ковчег,ще се е смалила,с изстинало тяло,аз казах добре и нито ми беше тъжно нито нищо,даже и сега не ми е,просто бях малка.Друг близък човек..пра-дядо ми,него не го бях виждала от години и баба ми ми разказва за него един ден(аз я разпитвах) и и казах,че искам да отидем да го видим(той и е 2 баща,реално не ми е пра-дядо,но той е баща на братът на баба ми(бог да го прости) и на сестра и)иии тъкмо си отивам един ден в Русе и казвам да отидем да го видим,обаче разбрах,че е починал,стана ми малко тъжно,но само това,не съм губила много близки хора(за брата на баба ми даже не си спомням кога,как е умрял,помня,че боледуваше от нещо).Имам си 2 баби,2-ма дядовци,майка,баща,леля,бра т,и една пра-баба.Не съм губила близки приятели.Да се надявам още дълги години всичките ми близки хора да са живи и здрави. :) :)
Преживяла съм само една загуба, слава богу.
Дядо ми почина преди... две години станаха скоро.
Беше ми много тъжно, тежко го преживях.
Развих няк'ви мании, от типа на "ако не направя това и това - еди к'во си ще се случи"... ужас, питала съм по 100 пъти за едно нещо, от сорта на "ще се справя ли.." .. абе, бях луднала малко.
С това го свързвам най-вече, това са ми спомените. Как съм го преживяла и аз не знам, просто един ден ... ми мина. Сега си спомням за него с усмивка и се надявам да е на по-добро място.
Jumbie483
04-12-2009, 19:27
off topic InnchetO - мерси много
tItEufFf
04-12-2009, 22:16
Като малко загубих пра-баба си и едната си баба. Пра-баба ми не я обичах много, много, защото все мен изкарваше виновна. А и не разбирах какво означава "Баба почина". Наистина, не го разбирах...
За другата ми баба.. още ми е мъчно за нея. Но никога не съм страдала много, тогава също не разбирах. Страх ме е да не загубя близък човек...към цялото ми семейство съм адски привързана, дори и понякога да ме изкарват извън нерви (особено дядо ми)
MovieGirl
04-13-2009, 11:14
До сега никой мой близък не е умирал, но преди няколко месеца дядото на най-добрата ми приятелка почина и първите дни тя беше съкрушена...Тя ми разказва за погребението,колко ужасно е било всичко и колко тъжно,но след като си изля мъката,реши,че животът е прекалено кратък,за да не го изживее както иска,а и знаеше,че дядо й не би искал тя да страда за него,и затова продължи напред.Сигурна съм,че като се сети й става много мъчно,но това не трябва да я разбива,защото винаги ще има някой до нея.
Така мисля,че трябва да правят и останалите,да не се преструват,че нищо не се е случило,но и да не "умират" те самите като се затворят в себе си и т.н...
SWASTIKA
04-13-2009, 11:55
Защо не направите една нова тема: "Как реагирахте като разбрахте или как бихте реагирали, ако имате много тежка болест..."
Losers.
H8MACHINE
04-13-2009, 14:32
При всеки човек е различно...Тези които са с по-силна психика се съвземат по-бързо от загубата на любим човек, а по-емоционалните (като мен) се справят доста трудно дори със загубата на домашен любимец, а камо ли на роднина или близък приятел :( Аз живея само с майка ми , баба ми и дядо ми са починали още преди да се родя...и много съжалявам, че не съм ги познавал щото и майка и съседите ми разправят какви чудесни хора са били и всички са ги уважавали...еми така или иначе нищо не е вечно..можем просто да се надяваме да не се случват такива неща и това е.
Изгубих един от 2мата ми най-близки хора на света преди близо 5 години вече . Ами аз си го преживях самичка :) Не съм плакала пред никого освен пред себе си . Бях в шок моооже би 2-3 месеца и през цялото време нито един път не показах какво чувствам пред другите . Не знам и аз . И сега да ме попитат какво мисля пак ще сменя темата . Но сега е различно .. все пак живота продължава .. разликата е само при всяка загуба и квото и да е от сорта съм ааадски емоционална тъй като знам какво да загубиш някого с когото си свикнал и държиш на него . Само че все някога всичко отминава :) Дам това е единственото което се промени в мен след загубата .
Иначе всеки си го преживява различно .. не ме бива много в съветите .. но не крий нещата в себе си .. говори .. плачи .. олеква .