Спешно ми трябва помощ върху произведението "Градушка" и специално последните два коплета от поемата.Имам 3 въпросчета..и ако някой може да ми помогне ще бъда изключително благодарна:) А въпросите са:
1.Природната картина,която Яворов рисува в тези последни стихове
2.С каква идея е натоварена тази природна картина
3.Поетическите инструменти които Яворов е използвал за да отправи посланието си към читателя(изразни средства,стилистични фигури и тропи)
Изключително благодаря предварително на този който би могъл да ми помогне и да ми бъде полезен.. :) :) :)
Редактирано от ProstoAz
1 и 6 точка от правилника!
MoonFruit
04-13-2009, 11:49
Най-висок в поетичното претворяване на селската трагедия е достигнат в поемата “Градушка”, открояваща се с висока художествена внушителност, добила класическа стойност във времето.Поемата започва с монолог, който обобщава идеята за вечното тегло на селянина, за селските страдания и трагичните изживявания, причинени от безпощадните природни бедствия, които довеждат хората до желанието да умрат:“Да беше мор, да беше чумаче в гроба гърло не гладува, не жадува!”А то – градушка ни удари,А то – порой ни мътен влече, слана попари, засух беше –в земята зърно се опече...” Това спомняне на преминалите бедствия е мъчително и болезнено. В него е стаена горчивата болка на селяка, чийто труд години наред е загивал безплодно. Тънейки в безисходица, селяците вече мислят, че толкова мъка и страдания са някакво божие наказание.Особено оригинално е подходил поетът като заменя трагичното въведение с игривата песен на надеждата за бъдещето. Поезия, музика и живопис се съчетават и извайват чудни образи на светлина и лъчезарност. Снежната белота на зимата, разкошната зеленина на пролетта и златният загар на лятото са едно чудно съчетание от най-ярки поетически багри и картини. В унисон с прекрасната природа е и душевното състояние на селянина, озарен от радостно очакване за бъдещата реколта, което преминава в плаха молитва:“Да бъде тъй неделя още,неделя пек и мирно време,олекна ще и тежко бреме,на мъките на края до ще.”В следващата картина спокойната и тиха радост се заместват от трескавата подготовка и вълненията около жътвата. Битовата картина е възхвала на най-положителните черти на нашия селянин – упорито трудолюбие и несломим дух. Неуспехите и нещастията от миналите години не са отнели неговата издръжливост и той е готов отново да работи неуморно, да се бори, въпреки преживяните мъки.Със своята бодрост и раздвижена интонация тази част от поемата силно контрастира на трагизма в следващите моменти в сюжета. Още във финала и поетът подготвя читателя за по-късно развилнялата си стихия чрез умело въведен дисонанс:“И ето вече слънцето грееи на земята огън праща.”Този огън буди още неосъзната, но ясно почувствана тревога.И Злото наистина не закъснява. С поразителна точност на вещ познавач на природата, Яворов рисува редица нюанси, които предсказват приближаването на бурята. Това са щрихи с изключителна одухотвореност и пластичност на изображението.Облаците се движат по небето като космати чудовища и изпълват с динамика и напрежение. С дълбоко психологическо проникновение Яворов разкрива и първите признаци на страх у селянина – уплашеният взор, нервното избърсване на потното чело, изпитателния поглед към почернялото небе. Тревожното предчувствие изтръгва вопъл на гореща молба за пощада от задалите се нови беди. А предусещането скоро прераства в съзнание за неизбежна катастрофа. И тя наистина настъпва. С неповторим реализъм геният на Яворов рисува драматичния размах на две огромни стихии – природната и тази на човешкото страдание.Използвайки възходяща градация и най-сполучливи сравнения, поетът представя бурята като грандиозно стълкнование на слепи и безпощадни стихии, пред които човекът застива в безмълвност:“Вихрушка, прах...Ей свода мътенпродран запалва се – и блясък –и още – пак – о, боже!...Трясъкоглася планини, полета,земя трепери...Град! – парчета –яйце и орех...”.Ударната сила на римите и алитерацията пораждат силно звуково впечатление. Задъханата драматичност се постига от елиптичните изречения. Само необикновен талант като този на Яворов може да постигне такава виртуозност на формата и съдърйанието.Градушката, която за пореден път съсипва нивите и кървавия труд на селяните, изтръгва отчаян вик от гърдите на сломените труженици:“Спри... Недей...Труд кървав, боже, пожалей!”.Едва ли има друг начин, освен с епитета “кървав”, да се изрази непосилния труд на българските селяни. В него е концентриран целия трагизъм на един живот, обречен на вечни страдания, лишен от каквато и да е подкрепа. Изпаднал в крайно отчаяние и безнадежност, човекът постепенно започва да мисли, че е пленник на “вечно зло”, от което няма спасение. Така поемата добива дълбоко социално звучене. Епилогът представлява тъжен акорд за погребаната надежда, покосена от “бясната хала”, а последната природна картина вее скръб и смъртен полъх. Глъхнещи меки и плавни звукове на речта акустично рисуват отмиращата природна стихия.Последните стихове звучат като реквием за трагичната участ на селските хора:“И всички емнали се боси,с лица мъртвешки посивели,отиват: вечно зло ги носикъм ниви глухо опустели”.Точно подбрания глагол “емнали се” най-вярно изразява разстроената човешка душа. “Мъртвешки посивелите” лица са поразителен белег на психическото състояние на селяните в този момент, които отново ги чакат страдания, окаяност и нещастия, защото виждат, че няма спасение от бедите, няма помощ от никъде, няма пощада. Този финал на поемата внушава тежкото чувство на безизходица.А сливането на творческото “аз” със страдащия народ поражда дълбокия демократичен дух на произведението. Ето,мисля ,че отговаря и на трите въпроса :-)