ЛИС помогнете плс :( спешно еее ;XXXX [Архив]

FeelMe

04-14-2009, 17:17

мисля , че това ще ти свърши работа... надявам се да съм помогнала :)

Значението на песента
(размисли върху " Песен за човека")

Името Вапцаров се свързва с откритата борба срещу омразата и студенината в човешкия хаос на чувства. Поемата "Песен за човека" е творба за една съгрешила душа, потънала в тунела на мрака, душа, която намира светлината с помощта на песента.
Основният спор в творбата е между вярата и неверието, че човек има силата да промени себе си и заобикалящия го свят. Ако в Ботевото "На прощаване" юнашката песен на момъкa e завет и призив битката да продължи, то песента в "Песен за човека" е израз на преобразяването и пречистването на грешника. Човекът-онзи, който е станал борец за собственото си духовно издигане, който жадува изкупление за греховете си, постига хармонията в себе си с помощта на песента. Тя го преобразява и наново орисва живота му, грешникът намира сили да се осъзнае и да си прости, тъмната му душа се изпълва с лекота и светлина, а бесилото се превръща в пиедестал, от който вьзторжено се носи тя - песента, която полита, за да вдъхне надежда и вяра на потиснатите и онеправданите.
Когато човек изгуби вяра в живота, започва да се лута между добро и зло. Улисан в нуждата да "нахрани" тялото си, той забравя за душевната храна, която му възвръща изгубената вяра и любов към живота. Единствено тази душевна потребност има силата да възроди и пречисти човека и да превърне съществуването му в песен. А песента е молитва и прошка.Тя е съхранение и промяна, призив и отзив, песента е живот и съдба.
Главни образи в "Песен за човека" са дамата и лирическият говорител, зад който всъщност се крие позицията на автора. Между тях се води ожесточеният спор на тема "Човекът във новото време". Събеседницата е изградила своя ясна позиция - да мрази човека. Тя защитава твърдението си върху основата на реален случай от живота - братоубийството. Това е едно от най-големите грехове и е силен аргумент срещу човеколюбеца, но състоянието на дамата издава нейната несигурност. Тя е нервна, неуверена, "тропа", "проплаква" и залива поета с "кални потоци" и "град" - сякаш е някаква природна стихия, която цели да унищожи напълно човека и повторно да осъди грешника.
Заслепена от омразата си, дамата е загубила способността си да се вглежда отвъд фактите, отвъд човека-в неговите сърце и душа. Това я е превърнало в същото това бездушно същество, което толкова ненавижда и отрича.
"Новото време", за което спорят събеседниците, се свързва с преобразяването и духовното израстване на човека. Ярък е контрастът между лирическият говорител и дамата. На нейната истерия опонентът отвръща с непоколебимо спокойствие, книжните доводи на мразещата човека биват оспорени , както със случаи от реалния живот, така и чрез вярата на лирич. говорител.
За да обори повърхностните твърдения на дамата, лирическият говорител привежда силен контрааргумент - трагичната случка в село Могила. Сам син убива баща си, за да задоволи глада на тялото. Тук привидно се заражда парадоксът -защитникът на доброто в човека привежда за доказателство още по-жестоко престъпление. По-късно в развитието на творбата става ясно, че този парадокс всъщност е аргументът, който се явява по силен от повърхностните твърдения на дамата против човека.
В самия аргумент също се съдържа конфликт - спор между баща и син. В патриархалното семейство винаги е съществувало едно почти недоловимо съперничество между тях. В началото принципно глава на семейството е бащата, но още с раждането на сина се осъзнава ролята, която по-късно ще заеме наследникът.
Авторът не коментира престъплението, привидно не е пристрастен - той нито одобрява, нито осъжда. Но самият факт, че проявява жив интерес към съдбата на грешника, доказва неговата любов към човека и стремежа му и другите да видят неговата по-добра същност.
Мизерията и бедността учат да се мисли единствено за физическото оцеляване. Липсва желанието за духовен “хляб” – една от най-силните метафори в произведението. Хлябът е събирателен образ на вярата, надеждата и любовта ,които хранят душата.
Хлябът може да се разгледа като метафора на нова съдба като цяло. Неслучайно Вапцаров казва:
Не зная с каква е
закваса заквасен
не зная и как е
замесен
Употребата на “закваса”, “заквасен”, “замесен” се свързва с приготвянето на хляба. Маята, с която се заквасва всъщонст е метафора на ваеното на човек като личност от родители, социална среда и действителност. Ето защо вина за греха има не само реалният извършител, но и това което го е провокирало да бъде такъв; тези, които са го изваяли като способен на зло.
За да осъзнае човек себе си , първо е нужно да се самопознае, да си изясни какво иска от живота и какво трябва да му даде. Според християнската религията, Бог пише книгата на съдбата на всеки един, но малко или много, животът ни зависи от нас – само ние можем да определим дали ще пропаднем и ще стъпим “на гнило” или ще превърнем съдбите си в песни.
За повърхностните и “безхлебни” хора институциите определят справедливо възмездие за съгрешилите. Човек може да бъде спасен, ако му се даде вяра и любов. В съда се решава пожалването или отнемането на живота, но духовно израстналите хора осъзнават, че по–важно е да запазиш жива душата си, а тя живее, когато е изпълнена с вяра, надежда и любов. Те са провокация към човека и предизвикват доброто в него. Животът не дава хляб, а отнема. В този смисъл бездушната институция не би могла да спаси нито обществото, нито човека след като го лишава от онова, което може да го преобрази.
За да превърнеш съдбата си в песен, е нужна и много силна воля. Тя се подхранва от желанието за промяна и колкото по-голяма става волята на човек, толкова повече се разширява и неговото духовно пространство. Затворен в себе си, човек малко по малко с нарастването на вярата, се открива и за околните, за заобикалящия го свят и изпитва желание да им даде поне малко от своята надежда и любов.
Опропастявайки живота си, грешникът слиза все по–надолу по стълбищата на живота, докато накрая стига до последното гнило стъпало. В произведението този момент е отразен, когато синът осъзнава своят пропаднал ,напразен живот. И от тук –от гнилата почва, се засява семето на обичта и доброто и постепенно то възражда погубената душа и я извисява дори повече от останалите.
Съдбата –песен е осъзнатият път на душата. Човек пее, когато е щастлив и тържествува, а щастливият човек е този, който вярвя в доброто и красивото бъдеще. Само духовно просветленият човек може да види света като “чудесен” и да преобрази себе си с усмивка, да заспи спокоен и изпълнен с любов.
Осъзнаването на смъртта също е много важна част от преобразяването на човек. Тя е невидимата граница между физическото и духовното, тя е светло начало за съгрешилия, а не неизбежен край.
Подредените във възходяща градация епитети “тежка, човешка, жестока, безока” подсилват въздействието на творбата . “Безоката съдба е израз на безверието и духовната слепота, които водят човека към дъното на житейската пропаст
“...Животът ще дойде по-хубав
от песен
по-хубав от пролетен ден ...”
Споменал за песен
и нещо се сетил .
В очите му пламък цъфтял
По този начин авторът разкрива как след обгръщането с вяра идва щастието . След него – песента, а след нея – пламъкът в очите. Това е пламъкът на просветената душа, от чиято същина се носи песента, която орисва една героична съдба.
“Песен за човека” е едно от най-затрогващите произведения от Вапцаровото творчество. В нея е отразено “проглеждането” на сляпата душа, която се лута из нотите на живота. Човек побеждава инстинктите си и запява песен - чиста и искрена – песента на неговата съдба .