Имам за домашно да напиша по темата'' гузен негонен бяга'' или ''Да би мирно седяло,не би чудо видяло '' , тъй като аз нищо не намирих в интернет плс ако знаете нещо по темата напишете :-)
http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%B3%D1%83%D0%B7%D0%B5%D0%BD+%D0%BD%D0 %B5%D0%B3%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BD+%D0%B1%D1%8F%D0% B3%D0%B0&s=1 тук има,но нямам регистрация и не мога да ти го сваля,ако искаш пусни нова тема,в която да помолиш някой,който има възможност да ти го свали. :)
П.П това кръщаване на всяка тема с "важно,адски важно" и т.н доста дразни :?
амиии... в тоя сайт се заплаща за да изтеглиш нещо .. трябват ти абонаменти и такива глупости
ето ти го дано ти свърши работа:
Съвест
Съвестта обаче не живее безпроблемно и безметежно в душите ни. Тя е морален глас, който често бива заглушаван, тя е морална светлина, която страстите засенчват. Безсилието на съвестта има различни имена.
Честната дума
Защо спазваме дадената дума? Ние казваме “разчитам на неговата честна дума”, “дадена дума – хвърлен камък”. Съвестта е гарант, думата да е честна. Съвестта прави дадената дума “тежка”. Ако нямаше такива морални защити, тогава при всяко действие трябваше да разчитаме на принудата на правото или на собствената си физическа сила. Честната дума е морален договор. Такъв договор не се записва на хартия, а в душата и съвестта осветява този текст, за да не допусне да бъде нарушен.
Интелектуална честност
Фридрик Ницше обвинява много мислители преди него в липса на “интелектуална честност”. Не е ли достатъчно ученият да изследва своя предмет според правилата на науката? Оказва се, че тук има морален проблем. Търсенето на истината не е само въпрос на информация, знания, методи или апаратура. Често моралните предразсъдъци са най-голямата пречка пред истината. Интелектуалната честност е съвестта на изследователя. От нея зависи дали той ще се осмели да задава “неудобни въпроси”, дали ще изследва “забранени територии”, дали ще се противопостави на “силните на деня”, дали ще приеме резултати, които не му харесват, защото са в конфликт с неговите религиозни, социални или културни ценности.
Нечистата съвест
Когато уличим някого в аморално действие, ние казваме: “не му е чиста съвестта”, “той има гузна съвест”. Тази морална нечистота може да проличи в смущението, в объркаността или в агресивността на неговото поведение. Човекът с гузна съвест (“гузен негонен бяга”) търси активно алиби, стреми се “да се презастрахова” срещу нашите упреци. Всичко това показва, че съвестта не го е напуснала съвсем. Тя се проявява, но “със задна дата”. Когато е трябвало да бъде силна, тя е проявила слабост и моралната грешка е била сторена.
Когато човек не се стреми да прикрие или забрави грешките си, а съжалява и се разкайва за стореното, тогава казваме, че той има “угризения на съвестта”.
Лицемерие
Дефицит на съвест виждаме и в лицемерието. Когато човек само заради другите, само външно следва съвестта си, тогава той е лицемер. Такъв човек е морален външно, но аморален вътрешно. Лицемерът понякога е агресивен, защото така се защитава. Агресивният лицемер следва максимата “най-добрата защита е нападението”. Той разчита на слабата воля за морал на околните. Както забелязва Балзак , лицемерът най-добре се представя пред угодниците. И само силна морална воля на някоя решителна личност може да принуди останалите да свалят булото от очите си и да разобличат лицемера.
Благородна лъжа
Друг случай на дефицит на съвест е лъжата. Лъжата не е просто грешка или незнание. Човек греши в своите мнения, понеже не е съвършен. Грешките в науката са част от историята на знанието. Ако Птолемей не беше правил грешки, нямаше да има нужда да се ражда Галилей .
В лъжата има преднамереност. Лъжата е преднамерена морална неистина. Лъжецът знае истината, но с наглостта на агресивен лицемер твърди нещо противоположно. Лъжецът няма вътрешна непоносимост към неистината, защото съвестта му е безсилна.
Агресивният лъжец може да е нагъл лицемер, но онзи, у когото е останала все пак някаква съвест, се опитва да се оправдава. Най-честото оправдание се нарича “благородна лъжа”. Философите много са спорили, дали е допустима такава “благородна лъжа”. Има ли изобщо нещо благородно в лъжата? Съвместимо ли е благородството с лъжата? Нали благородник е този, който има такива достойнства, че не се срамува от себе си. Руският философ от Владимир Соловьов твърди, че човек, който излъже един потенциален убиец и не му покаже къде живее жертвата, постъпва морално. Такава постъпка е морална, защото в нея няма:
1) нищо срамно, понеже е в подкрепа на по-висши ценности (човешкия живот);
2) нищо обидно, защото не се нарушават човешките права;
3) нищо нечестиво, защото Бог не би защитил убиеца.
Според Соловьов тук няма лъжа в морален план. Информацията, която даваме на убиеца е невярна, но постъпката ни е във вярна морална посока.
Тази възглед е в противоречие с идеите на Имануел Кант, който категорично не приема “благородната лъжа”. Ако пък вземем някоя невинна лъжа като преувеличаването от вежливост – напр. “Здравей, Слънчице !”, тук според Кант всъщност няма лъжа, защото никой не се лъже от тези невинни ласкателства . Всяка лъжа унижава човека, твърди Кант, унижава неговото човешкото достойнство, затова не може да бъде приемлива в никаква форма.
Да заплаща се,но има такива хора,които са заплатили и могат да ти го изтеглят.