по първите две ще ти помогне това,аргументите ще са ти еднакви , само тезите трщбва да са ти различни-по поставения проблем.
“Дядо Йоцо гледа”
Когато обръща поглед към своята съвременност след Освобождението, Иван Вазов я оценява от позицията на възрожденския патриотичен идеал. Драматичното разминаване между мечта и действителност обуславя критицизма, характерен за социалния реализъм на автора на “Дядо Йоцо гледа”.
Разказът “Дядо Йоцо гледа” е художествено обобщение на Вазовите наблюдения върху обществения живот в България през първите две десетилетия след извоюването на националната свобода.Текстът изгражда противоречивата картина на “българското”, което е ценностно разделено и включва както позитивни явления, така и негативни тенденции. Образът на дядо Йоцо е въплъщение на гордостта от настъпилата промяна, чиито символни знаци – българският околийски началник, българският войник и построената от български инженери железопътна линия, въодушевяват слепия старец. Вазовият герой изразява присъщото за възрожденската епоха благоговение пред отечеството, дълбокото вълнение поради съдбовната метаморфоза в битието на нацията. Физическата слепота на персонажа е в опозиция на духовното му зрение, чрез което той съзира един невидян от съселяните му лик на родното – извисен, идеализиран, осъзнат като реализация на съкровената мечта. Разказът изгражда два типа художествено пространство – първото е сътворено от романтичната, патриотична визия на следосвобожденската действителност и нейните нови институции, а второто е затворено в пределите на непроменящия се дребнав бит с неговите груби нрави.
Смисловият парадокс в заглавието на творбата внушава представата за особената оценъчна позиция на главния герой. Той е част от обрисувания свят на малкото балканско селце, но в същото време е и страничен наблюдател, дистанциран от всекидневните дрязги. Героят възприема като необикновено събитие създаването на независими институции и изразява по детски непосредствено и чисто своето възхищение и умиление. За него самостоятелната политическа власт, чието олицетворение е околийският началник, и българската войска, символизирана от единствения войник в селото, са красноречиви, убедителни свидетелства за стойността на свободата. В съзнанието на свободолюбивият българин новият живот се свързва с голямото, значимото, което разкрива възродената сила на нацията, нейната сплотеност и просперитет.
Изправен пред околийския началник и войника, незрящият старец изпитва благоговение пред внушаващи респект атрибути на възкресената българска мощ – еполетите, екселбантите, сабята: “ Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”
Художествените детайли, открояващи душевните преживявания на слепеца при срещата с околийския началник и войника, изграждат представата за съприкосновение с изключителен, ценностно извисен свят. Преклонението и смирението характеризират действията на обзетия от трепетни, блажени чувства герой. Чрез образа му възкръсва възрожденският българин с неговия пиетет към символите на родното, с неговото възхищение от някогашното величие на българското оръжие. Дядо Йоцо възприема съвременността като будеща възторг реализация на националния блян: “Та сега си имаме българска войска? – пита той и трепери от щастие.”
Слепецът не само назовава с въодушевление символите на възродената българска държава (“български сарай в София”, “български топове”, “български талим” ), но и долавя движението напред, възхода на нацията. За разлика от съселяните си, според които дългоочакваната промяна не се е състояла, дядо Йоцо има сетива за новото. Образът на преминаващата през Искърския пролом железница се превръща в символ на динамиката, белязала света на родното. Необичайният за пътниците поздрав на слепия герой от висотата на канарата изразява неговото преклонение пред пробудилата се за нов живот родина: “Сега ”българското” му се представи нещо велико, могъществено, необятно…българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
Антитезистно са представени две несъвместими житейски позиции. Докато дядо Йоцо се чувства приобщен към ставащото в родината и изразява възхищението си, останалите селяни са затворени в тясното пространство на битовото и живеят с потискащите проблеми на делника. В системата от опозиции, определящи посланията на текста, изпъква противопоставянето между мрак и светлина, слепота и зрение – метафоричният епитет, който характеризира селяните: “тъмните умове на тия тъмни хора”, и съзнанието на дядо Йоцо, което е озарено от “ ясна звезда”. “Окатите” живеят в тъмнината на незаинтересоваността и неведението за събитията, разтърсващи нацията. До това прозрение достига и дядо Йоцо: “Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам.”
Последният композиционен фрагмент на художествения текст обрисува лаконично смъртта на героя на скалата над Искърската клисура. Тази картина символизира нравственото извисяване на Вазовия персонаж, издигнал се над преходното, дребнавото в бита. Заключителното изречение на творбата представя патриота на фона на Отечеството, пред което той се прекланя и в чието достойно бъдеще непоколебимо вярва: “Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България…”
В разказа “Дядо Йоцо гледа” повествователят противопоставя различни житейски позиции и изразява своето убеждение, че е необходимо да се оцени изключителната стойност на изстраданата национална свобода.
това е 3-та тема
Линее нащо поколение-Интерпретация
В предговора си към „Поля и гори” Вазов се оплаква от бездушието на критиката и на цялото общество, посрещнало без отклик изключително важните послания от стихосбирката му „Гусла” (нека не забравяме, че именно в „Гусла” е отпечатан цикълът „Епопея на забравените”). Издигайки се над своето лично огорчение, поетът стига до едно знаменателно обобщение:
„Имаме нужда (уви, от какво нямаме нужда?) от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик.
А какво имаме ние днес, дето да може да съгрее една душа, да уголеми едно сърце, да ободри едно честно намерение?
Две неща:
Апатията и злъчката.
Едното вмъртвява, другото убива.”
Не е трудно същите проблеми да се открият в поетическата изповед „Линее нашто поколенье”. Нужно е обаче да обърнем внимание и върху още един възможен контекст, чрез който да прочетем творбата.
Трудно е да се повярва, но наистина само десет години са минали от времето, в което възрожденският поет Петко Славейков написва своята елегия „Не пей ми се”. През този кратки десет години са се случили толкова много неща – мъченическата смърт на Левски, Априлското въстание, големите „самопожертвования” на знайни и незнайни герои, чийто подвиг Вазов по-късно възпява в „Епопея на забравените”, смъртта на Ботев, Освободителната война и Санстефанският мирен договор, Берлинският конгрес и разделянето на България, Великото народно събрание и Търновската конституция, написването и отпечатването на „Епопея на забравените”. И като резултат на всички тези грандиозни за българската история събития отново духовният водач изпитва нужда да пророни тъжно: „Не пей ми се”. А това, че творбата дискретно, но категорично указва на своята връзка със Славейковата елегия, се вижда от следващото стихотворение „В минути на тъга и злъчка”, чиито тон и внушение напълно съответстват на Славейковото „Жестокостта ми се сломи”:
* * *
В минути на тъга и злъчка Прости, жесток към тебе бивах,
не съм те, роде мой, щадил: но не без вътрешен болеж;
при общий укор, шум и глъчка отровата, коя изливах,
и аз без свяст съм те корил. изгаряше ме мен напреж.
И аз съм фърлял мойта хула
и мойте ледени хорати,
но клевета не се е чула
от моите уста. Прости!
Пред проф. Шишманов Вазов споделя още един контекст – влиянието на руските социални поети Некрасов и Надсон, чиито стихове по онова време оказват сериозно влияние върху развитието на българската литература, особено сред т.нар. народници – М. Георгиев, Т. Г. Влайков, младия Яворов.
Общото между тези контексти е, че при всички става дума за отношенията между духовен водач и народ. Всички те схващат връзката между тях – ролята на водача се схваща като непосредствено социално действие. Споменахме вече, че в мотива за загубения идеал твърде често се усещат алюзии с притчата за Мойсей и фалшивите и истинските кумири. Повече от очевидно е, че всеки от поетите, и най-вече Вазов, влиза именно в тази роля – водача, който знае идеала и иска да го внуши на своя народ. Само така можем да си обясним и своеобразната напрегната идентификация между лирическия герой и „неговото” поколение. От една страна, той се мисли като напълно принадлежащ към него, като един от поколението, от народа, а от друга – той е съдникът, чийто гняв трябва да върне загубилото ориентир племе в правия път. Тази позната от Библията универсална ситуация превръща конкретното оплакване на една биографично определена личност – Иван Вазов – в символно обобщена позиция, чието значение преминава отвъд конкретността на епохата и историческите реалности. Това е характерният за Вазов начин за постигане на художествено обобщение и условност – излизане от някакъв конкретен повод и пренасянето му в полето на универсалната човешка култура.
Този подход се открива лесно и на равнището на поетическите образи и мотиви. Особено ясно личи това в последните две строфи на творбата, където последователно са изредени няколко подобни образа – лампата на Божия олтар (намекът е за чудото в Соломоновия храм, когато съвсем малко количество масло стигнало на чудотворния свещник да гори през цялата нощ), звездата на моряка, утрото за птицата, вярата за всяко живо същество. Всички тези образи имат в основата си идеята за спасението и живота, без тях човекът би загинал, не би съществувал. Оттук идва и аргументирането по аналогия – народите без идеал загиват.
Интересен и моделът, по който се развива речта на лирическия герой. В тясното пространство на шестте строфи посоката на речта се сменя три пъти, като спазва строг вътрешен ритъм – по две строфи за всяко речево действие.
В първите две строфи лирическият герой говори от името на поколението, интегрирайки своята гледна точка в общата гледна точка на народа – ние, нас, наший – това са местоименията, чрез които се мисли и представя говорещият субект. Убийственият мраз, липсата на вдъхновение, тесногръдието и злобата са грехове, които говорителят споделя и с болка признава. В тези две строфи се срещаме с изповед и разкаяние – само така може да се определи споделеното съзнание за грях и вина.
В следващите две строфи обаче изповедта и разкаянието отстъпват своето място на гнева и осъждането. Няма вече „ние”, субектите ясно се разграничават на „аз” и „ти, племе закъсняло”. Така може да говори не каещият се или изповядващият греховете си, а съдникът, владеещият истината, водачът, който заварва племето си да се кланя пред лъжливи идоли. Поредицата от реторически въпроси очевидно цели да провокира съзнанието за вина у провинилия се. Това е най-често използваният похват и във всекидневното общуване, когато искаме да засилим чувството за вина у някого – засипваме с въпроси, чисто риторически по своя характер, свързани с простъпката, която е извършил.
В следващите две строфи обаче гледната точка изведнъж се сменя. Обвинението се превръща в молитва. При това една много особена молитва, в която се искат твърде абстрактни неща – свещникът пред олтара да не загасва, морякът да не остане без пътеводна звезда, живата твар – без вяра, мъничката птица – без утро. Тази поредица от аналогии трябва да подсили искането народите да не остават без идеал. Но и тук не е казано „нашият народ”, а „народите”, т.е. всичко е оставено пак пределно обобщено. Защо?
Ако поразсъждаваме малко над същността на молитвата, ще открием в нея няколко аспекта – моленето „за” нещо, молитвата като ритуално действие и молитвата като обединяваща сила, която чрез вярата на много хора в едни и същи неща ги превръща в близки едно на друго същества с обща цел и вяра. Именно последното е ефектът, който постига Вазовата молитва. Защото, искайки не някакви конкретни облаги, а именно абстрактни ценности, той се стреми да изведе на преден план духовно сродяващата сила на молитвата.
Нека погледнем и още нещо – субектните отношения. В първите две строфи субектът е „ние”, но „ние”, виновните, „ние”, недостойните. Затова и лирическият говорител е готов за покаяние. Във вторите две строфи субектите са ясно разграничени на „аз” и „вие”. Тук основното действие е осъждането. В третите две строфи обаче субект сякаш липсва, не е ясно кой точно отправя молитвата – „аз” или „ние”. Важен е Бог и това, което се иска от него – привидно абстрактните, но фундаментални човешки ценности. И точно в тази безсубективност на молитвата се крие и възможността за ново, вече минало през разкаянието и осъждането ново обединение на „ние”, но вече под знака на идеала.
по 4-та тема
ИВАН ВАЗОВ - „ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ”
Вазовите творби, особено онези от тях, писани на водораздела между освободителния за България XIX век и начало¬то на новото XX столетие, са винаги съзвучни с търсенето на хуманна справед¬ливост както от страна на общество¬то, така и от самия поет. В художественото съзнание на твореца е заложена представата за социален модел на об¬щество без нравствени и духовни кон¬трасти. Но действителността в българския обществен живот се оказва твърде различна от хуманните пориви за соци-ална справедливост на Базовата душев¬ност. Неговите творчески сетива откриват дискомфорта, съчувстват на огра¬бения, духовно беден българин, но не на¬мират разрешение за социалния кризис на българското общество.
Дисонансът между поетични нагласи и обществени реалности определя елегичния тон на лиричните Вазови изповеди с ярка гражданска насоченост от този творчески период. Поетът е скръбен, но готов да спори и излее негодуванието си.
Обществената действителност и Ва¬зовият хуманен максимализъм, конфликтно сблъскали се на прелома на две епо¬хи (края на XIX и началото на XX век). Раждат Критичната импулсивност на Вазо¬вата гражданска лирика.
Все по-нарастващият вътрешен ри¬тъм на човешки и граждански протест присъства и в гневната повелителност на анафорично повторения Вазов рефрен: „Елате ни вижте!” Той определя не само проблемната насоченост на стихотворението с идентично заглавие, но и очер¬тава възходящо градираната деветстепенна скала на Вазовото възмущение, впи¬сано като целенасочено повторение в деветте строфи на творбата.
Стихотворението „Елате ни вижте!” е включено в издадената през 1899 г. Ва¬зова стихосбирка „Скитнишки песни”. Тя най-точно отразява вътрешното поетично състояние на Вазовата „душа-скитница”.
Раздялата на поета с патриотичното, освободително минало е мъчителна. Но още по-трагично е усещането му за не¬възвратимо загубени национални ценнос¬ти при вида на потресаващите картини на социална и духовна нищета.
„Скита” Вазовата душа. „връща” се по¬етичната му мисъл назад към миналото на забравен, сякаш винаги загубен пат¬риотичен идеал. „Скита” и сред социал¬ните реалии на нова следосвобожденска българска действителност и открива са¬мо пътя към ново човешко и гражданско разочарование. Това пътуване към забра¬веното минало на българската духов¬ност е белязано със страшния вик на ужас и срам - „Елате ни вижте!”
Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи - ума ми размътя.
душа ми покъртя!
Ум и душа, поетични сетива и човешко сърце се сливат и градят социалния кри-тичен патос на дълбоко протестни по¬етични картини, които очертават Вазо¬вата творческа теза. Тя е поставена ка¬то лично възмущение и социална гражданска позиция на твореца във втора строфа:
Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух: В полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.
Духовно насилие и духовна безликост - това е печалната картина на променена българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот.
Ако в първа строфа Вазов върви към со¬циалния кризис на българската душевност в края на XIX век, във втора строфа реално присъстват социалните измере¬ния на душевни деформации, обхванали ка¬то нравствено крушение българското об¬щество. Вазов не озвучава вътрешните пространства на страдащата душа. Въвежда единствено нарастващия ри¬тъм на социално отрицание и критика, въплътени в поетичния възглас: „Елате ни вижте!” Той пулсира с тъмните обеми на социална мъка и протест в съзнанието на твореца. Композиционно свързва обществения и поетичен пулс на времето, отразен в деветте строфи на творбата. Гневната ескалация на възмущението чертае пътя на Вазовия хуманен срив при прекия досег с печалните картини на со¬циална бедност и душевно „запустенье”.
Вазовата поетична теза за социална критика и протест е събрана в стиха:
лежи скот и стопан, духовно сближени.
Тя е защитена чрез социалната моти¬вация на Вазовия лиричен гняв, отричащ духовната бедност и безликост: „Зла бедност! Неволя! Души затъпели,..., деца застарели;”.
Поетът очертава същността на враждебното към човека и неговата душев¬ност българско общество. Болката на Вазов е искрена и дълбока:
Тегло, запустенье!... Дълбока неволя
Живота от радост, от всичко оголя!
Поетичното възмущение рисува карти¬ната на социалното зло, пронизала с остротата на социалния дисонанс духов¬ните сетива на твореца:
И вечно...
зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
Разгърнал социалните мотиви, очертали негативите на обществените реалнос¬ти - духовно безличие и социална враждебност, Вазов ни прави съпричастни на вечното зло, чиято социална безперспективност е болезнено озвучена от пристрастния протестен вик: „Елате ни вижте!” Той е изпълнен с трагична безнадеж¬дност, но в него ясно звучи категорич¬ността на отрицанието. То е единстве¬ното оръжие на поета срещу грозните со-циални деформации на действителност¬та.
Доказателственият финален акорд на художествено изложената поетична те¬за и звучи с широкия обем на горчиво по¬несената човешка болка от стиха на Ва¬зов:
И чупи се воля и дух под хомота
.................................................. ..........
Човекът словесни паднал е до скота.
Поетът не е дистанциран наблюдател на човешкото унижение. Той се слива, превъплъщава в жалките душевни остатъци от някогашно човешко достойнство, ос-танало в гаснещата, социално боледува¬ща душа на българина, за да усети още по-натрапващо нелепостта на униженото човешко стенание, мрачната тъмна болка на нечовешкия молитвен стон:
„Елате ни вижте!” - той моли и стене, -
Вий, мъдри велможи, ...
На миг напуснете там вашто тържище
На шум и на фрази, богато платени - „Елате ни вижте!”
Появява се официалното, макар и изпъл¬нено с мрачни тържествени социални то-нове, Базово обръщение „Вий”. То е заре¬дено със социалната ненавист на една лична дистанция и погнуса от празния су¬етен шум на общественото и политическо „тържище”. Печално е очертано и от¬делено със страшния социален вик „Елате ни вижте!” в началото и края на седма строфа.
Този вик на ужас и срам разгръща третоличните форми на отчужденост в сти¬ха на Вазов, но и в социално „анатемосаната” сякаш душа на българина:
Вий, дето в покои и в палати стоите,
Към нас приближете - вий, славни, вий, сити!
Откроил ясно човешката си позиция чрез ироничния подтекст на поетично имплицирана нова социално антихуманна същност - ситостта, поетът докрай извисява високия минорен тон на поетичния си граждански протест:
О, доста на думи-сте нази любили -
„Елате ни вижте!”
Творбата е с отворен поетичен финал. Остава да звучи трагичната риторика на Вазов и гневният тон на прозвучала В стихове разбунена гражданска съвест.