ВИЕНСКА КЛАСИЧЕСКА ШКОЛА
Виенската класическа школа е тясно свързана с идеите на Просвещението-както с комплекса от мирогледни и стилови особености, така и с демократичната насоченост.Идеите на Просвещението, обхванали европейското изкуство през ХVІІІ в., намират своеобразно отражение в дейността на прогрисивните хора в различни страни.
Дейците на Австрийското просвещение съчустват на положението на народа.Те издигат идеята за всеобща справедливост, мечтаят за светло бъдеще, застават в опозиция на официалните църковни догмати.Техните възгледи оказват съществено въздействие върху формирането на светогледа на композиторите от виенската класическа школа.
Принудени да бъдат на придворна служба при привилегированата аристокрация или да работятя в църквите, задоволявайки по необходимост често назадничавите вкусове на коронованите и титулувани властници, прогресивните музиканти-художници се опират върху творчеството на широките народни маси и правдиво отразяват в своята музика заобикалящата ги действителност в типични, обобщени образи.
Кипящият и многообразен живот, пълен с радости и мъки, и душевният свят на човека, драматични сблъсъци и сцени от народния бит, скъбни размисли и природни картини-всичко това намира своеобразно претворяване в произведенията на виенските класици.Присъщият им висок хуманизъм определя емоционалната и идейна насоченост на тяхното изкуство.На виенските класици е присъща дълбока и искрена вяра в тържеството на разума и справедливостта, в светлото бъдеще.
Виенските класици създават оня извисен тип инстументален цикъл, в който цялото богатство на образното съдържание е намерило съвършена художествена форма.В Хайдновите и Моцартовите симфонии, концерти, квартети, сонати, написани в традиционни, исторически определили се форми, определящо начало е винаги съдържанието; а формата, запазила всички структурни закономерности, се оказва достатъчно гъвкава и всеки път сякаш се твори отново в пълно съответствие с образното съдържание, с онези жизнени процеси, които намират отражение в музиката.
Формата и съдържанието в произведенията на виенските класици представляват високо естетическо единство.При това тематичният материал никога не е абстрактен, неутрално-безразличен; напротив, той се отличава с образна релефност, изразителност, индивидуална характерност и затова се врязва в съзнанието на слушателя и се запомня.Но индивидуалната характерност на тематизма на виенските класици винаги органически се съчетава с неговата обобщеност; при тях няма натуралистично предаване на единичното, случайното явление в живота, а е постигнато обобщено художествено пресъздаване на явления типични, съществени, близки до разбирането на много хора.Ето защо и досега музиката на виенските класици се радва на популярност в най-широките слушателски кръгове.
ЙОЗЕФ ХАЙДН
(1732-1809)
Йозеф Хайдн е велик представител на виенската класическа школа.Неговото камерно и симфонично творчество, започнало в 50-те години на ХVІІІ в., съдейства за създаването на нови жанрове и форми на инструменталната музика.Най-високите постижения на Хайдн- Лондонските симфонии и последните му квартети, са блестящ резултат от продължителната творческа еволюция на композитора.В ранните произведения на Хайдн, както и в инстументалната музика на италианските, чешките, манхаймските, немските майстори, се утвърждават основните типове инструментална музика, новите принципи на инструментално-симфонично мислене, подготвя се класическият стил в музиката; творбите му от късния творчески период са част от най-високите постижения на световната класика.
Оставил огромно творческо наследство почти във всички жанрове и форми на музикалното изкуство( композиторът е писал опери, меси, оратории, симфонии, концерти, камерни инструментални ансамбли за различни състави, произведения за инструменти-соло, хорове, вокални ансамбли, песни ), Хайдн заслужено получава световно признание главно в областта на инструменталната музика.Именно тази сфера определя най-голямото историческо и художествено значение на неговото творчество.В творчеството на Хайдн сонатно-симфоничният цикъл достига своя връх.Именно затова Хайдн влиза в историята като основоположник на класическата симфония и квартета.
Животът и творческата дейност на Хайдн са типична за музикалния бит на ХVІІІ в. Картина: в детските години- пеене в съставен от момчета църковен хор и изучаване на композиторския “занаят”, след това- придворна служба и ръководство на оркестрова капела в продължение на много години.Но изминал дългогодишен житейски път, едва на преклонна възраст оставил службата си при двора, Хайдн достига най-високо майсторство.
Така се създава естествено разделяне на творческия живот на Хайдн на три периода, като именно третият период е най-важен и значителен.Тези три периода могат да се определят по следния начин: години на художествено формиране до постъпването на служба при граф Естерхази (1751-1761), години на работа като капелмайстор и композитор при граф Естерхази (1761-1791), последни години на живот и творчество-период на висше художествено майсторство (1791-1809).
Хайдн е роден през 1732 г. в австрийското село Рорау в семейството на майстор на карети.Той расте в музикалната атмосфера на народните песни и танци на Австрия, сред които в родните му места били особено разпространени славянските, най-вече хърватските напеви.Именно австрийската народна музика е била онази музикална почва, върху която се развива талантът на Хайдн.Мелодиката на широко разпространените южнонемски, унгарски, славянски песни и танци е интонационната основа на Хайдновата музика.
Следващият важен етап в художественото развитие на младия Хайдн е свързан с работата му в църковен хор – отначало в Хайнбург, а след това във Виена в катедралата “Св. Стефан”.Изпълненията на произведения от старите майстори му помага да проникне в тайните на полифоничното майсторство.На 17-годишна възраст Хайдн е уволнен поради мутация на гласа.В следващите две години получава епизодично различни работи, една от които е акомпанятор при знаменития на времето си композитор Николо Порпора.Акомпанирайки на неговите ученици, Хайдн извънредно много разширява знанията си в областта на оперната литература от онова време.
Усвояването на най-същественото и нужното от заобикалящия го музикален живот – това е най-важният резултат от първия период в творчеството на Хайдн.Създадените от него квартети и симфонии определят основната линия в творчеството на композитора и вече съдържат характерните черти на неговото инструментално мислене.
Вторият период в творческата дейност на Хайдн е свързан с капелмайсторската и композиторската му работа при граф Естерхази.Въпреки многото административни задължения, с които е натоварен, Хайдн твори интензивно.Още през първата година на пребиваването си тук той пише три симфонии с програмни заглавия: “Утро”, “Пладне” и “Вечер”.В тях ясно проличават чертите на бъдещите, зрелите произведения на композитора – народностна основа на музиката, хумор, динамически и тематични контрасти.
По-голямата част произведения от този период се характеризират с жизнерадост, бодрост, народнотанцов характер.През този период се появяват произведенията “Траурна симфония”, “Прощална симфония” и други.В 60-те – 70-те години Хайдн работи в областта на оперния жанр, особено се открояват оперите “Аптекарят” и “Лунният свят”.
Средата на 80-те години е забележителна с дружбата с Моцарт.В произведенията на Хайдн от края на 80-те – 90-те години при цялото им индивидуално своеобразие може да се открие творческо асимилиране на някои принципи на Моцартовия симфонизъм-разширен мащаб на тематичното развитие, обогатяване на тоналните планове,тенденция към цялостност и единство на симфоничния цикъл.
Към най-хубавите творби на Хайдн от 80-те се отнасят така наречените Парижки симфонии.Те в много отношения подготвят най-високите постижения на Хайдновия симфонизъм – знаменитите Лондонски симфонии, първите шест написани специално за първото му пътуване до Лондон, а другите шест- за второто.
С напускането на службата при Естерхази и първото пътуване до Лондон започва третият период в творчеството на Хайдн.Лондонските симфонии във всяко отношение са апогей и блестящ завършек на творческия път на великия композитор в областта на симфоничната музика.В Лондон австриецът слуша ораториите на Хендел и под тяхно влияние след завръщането си във Виена създава две монументални оратории – “Сътворението на света” и “Годишните времена”.
Последните години от живота на Хайдн преминават в творческо мълчание.Грандиозните социални сътресения на времето плашат композитора, изцяло свързан чрез възпитанието и светогледа си с отминалия век.Хайдн умира във Виена през 1809 година.
ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ
(1756 - 1791)
Великият гений на световната музикална култура-Моцарт, както и Хайдн, спада към виенската класическа школа.Творчеството му се отличава с поразителна универсалност и многостранност.Произведен ята му, създадени в течение на един кратък живот, обхващат всички без изключение музикални жанрове и форми, съществуващи в музикалното изкуство на онази епоха.При това във всички жанрове той създава истински шедьоври.
Творчеството на Моцарт израства на австрийска национална почва, но за разлика от Хайдн, той от ранно детство пътува из Европа – Италия, Франция, Англия, германските държави – и творчески използва онова, което чува, вижда, наблюдава в другите страни.Така в мелодиката на Моцарт има много италиански влияния, долавят се и връзки с френската музика.
Гениалният композитор навлиза в музикалния живот на Европа, когато в областта на музикалното изкуство настъпват събития от изключително значение.Оперният театър има вече големи постижения: в борбата между направленията побеждават най-прогресивните; оперната реформа на Глук дава забележими резултати.Творчеството на Моцарт своеобразно пречупва тези сложни процеси.Обобщил прогресивните постижения на оперното изкуство на своето време, Моцарт извършва реформа на операта, като създава собствена напредничава оперна естетика.В областта на инструменталната музика Моцарт, овладял и използвал не само постиженията на по-старите майстори, но и творческия опит на Хайдн, достига най-високи върхове.
Здраво свързан с предшестващите традиции, Моцарт-новаторът оставя далеч зад себе си и своите предшественици, и съвременниците си, като подготвя почва за раждането на изкуството на Бетовен и романтиците от ХІХ в.
Моцарт е роден в Залцбург в изключително благоприятна за творческото му развитие среда: баща му, Леополд Моцарт, е изтъкнат цигулар и педагог; по-голямата сестра, Мария Ана, е талантлива клавесинистка.Моцарт проявява ранна природна музикална дарба, изключителна дори за гениален композитор.На 3-годишна възраст той импровизира на клавесин, на 4-годишна възраст пише концерт за клавесин.Още момче той е вече автор на редица големи произведения ( опери, симфонии, концерти и др.), които не отстъпват по равнище на художествено майсторство и по техническа зрелост на много произведения на видни композитори от онова време.Това дава основание детството на Моцарт да се обособи не само като време на обучение, но и като значителна страница в неговата творческа биография.
През втората половина на 60-те години младият композитор създава голям брой произведения: симфонии, Меса, оркестрови танцови сюити, серенади.Тъй като по това време Моцарт служи като придворен концертмайстор при залцбургския архиепископ, той е принуден, съгласно служебните си задължения, да пише духовна музика и танци за придворните балове.
Като подражава на италианските образци, през 1767 г. Моцарт композира по случай завършването на учебната година в Залцбургския университет операта “Аполон и Хиацинт”. Следващата година 12-годишният композитор пише по поръчка на директора на Виенския придворен театър opera buffa “Мнимата наивница”.Пак в същата година е създаден едноактният зингшпил на Моцарт “Бастиен и Бастиена”.
Наред с opera buffa и зингшпила младият композитор овладява в тези години и жанра opera seria.През 1769 г. по време на голямо турне в Италия той получава поръчка за opera seria “Митридат, цар понтийски”.Премиерата се състояла в Милано в края на 1770 г.Операта имала голям успех, в резултат на който Филхармоничната академия във Верона избира Моцарт за свой член.По това време той вече носи почетното звание член на знаменитата Болонска академия – чест, която се е падала на твърде малко композитори.
Забележителни от залцбургските години на Моцарт са концертите за цигулка и оркестър – прекрасни образци на този вид музика в ХVІІІ в.И днес с огромна популярност се ползват Ре-мажорният и Ла-мажорният цигулков концерт, поразяващи със смелостта, ярката образност и красотата на тематичния материал, с изяществото и стройността на формата, с разнообразието и богатството на изразителността.
Въпреки основното значение на инструменталната музика в творчеството му от 70-те, Моцарт не прекъсва работата си за театъра.В съзнанието му постепенно се формират и зреят оперно-драматични принципи, продължава процесът на по-нататъшно овладяване на различните жанрове в оперното изкуство.Доста голямо значение за формиране на оперната му естетика има пребиваването му през 1777 г. в Манхайм – един от центровете на немския музикален живот, както и последвалото пребиваване в Париж ( пролетта и лятото на 1778 г.).
Завръщането на Моцарт от Париж в Залцбург е начало на следващия период в неговото творчество (1778 - 1781), който завършва с окончателен разрив със залцбургския архиепископ и преселване във Виена.Той е първият музикант, който скъсва със зависимото си положение.
Особено значително произведение от този етап е операта “Идоменей”, поръчана за мюнхенския карнавал и поставена през януари 1781 г.В това произведение Моцарт създава релефни и ярки характеристики на драматичните ситуации и чувства на героите, внася много нови и смели моменти в областта на хармонията, оркестрацията, формата.”Идоменей” е последното стъпало, водещо към създаване на оперите, които са творческият връх на Моцарт.
Началото на творческата дейност на композитора във Виена бележи написването и постановката на зингшпила “Отвличане от сарая”.Годините между “Отвличане от сарая” и “Сватбата на Фигаро” са запълнени със създаване на голям брой инструментални произведения от различни жанрове: концерти за много инструменти, клавирни сонати и фантазии, квартети и други камерни ансамбли, симфонии.Срещата на Моцарт с либретиста Лоренцо да Понте и взаимното им сътрудничество водят до появата на най-великите творби на гениалния композитор – “Сватбата на Фигаро”, “Дон Жуан”, “Така правят всички”.
Премиерата на “Сватбата на Фигаро” се е състояла във Виена на 1 май 1786 г.И макар че операта поради неприязненото отношение на висшите придворни кръгове след няколко представления слиза от сцената, музиката й придобива огромна популярност.
“Сватбата на Фигаро” е написана като италианска opera buffa, но следващата опера-“Дон Жуан”, както по формални белези, така и по същност не може да бъде сведена към нито един от известните оперни жанрове.Това е качествено ново произведение, по шекспировски съчетаващо комедийното и трагедийното начало.С операта “Дон Жуан” започва последният период от творчеството на Моцарт (1787 - 1791), премиерата е на 29 октомври 1787 г.
В началото на 1790 г. във Виена е поставена новата opera buffa “Така правят всички”.Въпреки че по идейна значимост не може да се сравни със “Сватбата на Фигаро” и “Дон Жуан”, по яркост и конкретност на музикалните характеристики, както и по психологическа тънкост и майсторство в изграждане на ансамблите тя не им отстъпва.
Последният зингшпил на Моцарт “Вълшебната флейта” принадлежи към най-великите творби на неговия гений.Операта представлява философска приказка, проникната от висок хуманизъм.В музиката й са противопоставени ярко един на друг образите на светлината и мрака, с гениална психологическа дълбочина са изразени чувствата на влюбените, пресъздадени са ярките персонажи на австрийско-германския народен театър.Така в оперното творчество на Моцарт на върха на неговото майсторство се заздравяват връзките с националния народен театър, а персонажите на приказката стават живи хора, с определени индивидуални черти.Премиерата на “Вълшебната флейта” се състояла във Виена през септември 1791 г.
Едновременно с “Вълшебната флейта” Моцарт работи и над последното си произведение – Реквиема.Той е велика творба на гения, музиката му е високо постижение на полифоничното майсторство на композитора.Реквиемът е не само завършек на творчеството на Моцарт; това е обобщение на най-жизнените и значителни традиции на жанровете на месата, кантатата и ораторията, но в нови исторически условия.Със средствата на хора, вокалния квартет и симфоничния оркестър художникът въплъщава най-дълбок свят на човешки чувства и преживявания : драматизма на душевните конфликти, стихийна, грандиозна картина на Страшния съд, огромна скръб и мъка по изгубените близки, любов и вяра в човека.Моцарт не успява да довърши работата си над това произведение.Неговият ученик Зюсмайер завършва Реквиема, като използва ескизи и чернови бележки на композитора.
Смъртта твърде рано прекъсва творческия път на Моцарт.Но неговият принос в историята на музикалното изкуство го издига на едно от най-почетните места сред безсмъртните гении на световната култура.
ЛУДВИГ ван БЕТОВЕН
(1770-1827)
Бетовен е една от най-великите фигури в световната култура.По философска глъбина, демократична насоченост и смело новаторство творчеството на Бетовен няма равно в европейското музикално изкуство на миналите векове.То е най-обобщаваща и най-съвършена художествена изява на народните движения в Германия на границата между ХVІІІ и ХІХ в.
За Бетовен обикновено говорят като за композитор, който, от една страна, завършва класическата епоха в музиката, а от друга, отваря вратите на “романтичната епоха”.Тази формулировка твърде малко разкрива същността на Бетовеновия стил.Защото, макар да се доближава при отделни етапи на развитието си с някои свои страни до творчеството на класиците на ХVІІІ в. и на романтиците от следващото поколение, музиката на Бетовен по някои свои важни, решаващи белези в същност не съвпада с изискванията нито на единия, нито на другия стил.Нещо повече, тя изобщо трудно може да бъде характеризирана чрез стилови понятия, формирали се въз основа на изучаване творчеството на други художници.Бетовен е неподражаемо индивидуален.При това той е толкова многостранен и многолик, че никакви познати стилови категории не обхващат цялото многообразие на неговия облик.
Лудвиг ван Бетовен е роден на 15 декември 1770 г. в семейството на придворни музиканти в град Бон.Професионалното му обучение до 11-годишна възраст е поверено на случайни и посредсвени музиканти, познайници на баща му.През 1779 г. като ръководител на придворния музикален театър в Бон пристига Йохан Готлиб Нефе, който оказва голямо влияние върху младия Бетовен с прогресивните си естетически възгледи.
Бетовен започва рано професионална дейност.През 1782 г. при отсъствие на Нефе го замества като придворен органист.Година по-късно е зачислен като клавесинист в придворния оркестър, след което е повишен в помощник-органист.От 1788 г. върху него ляга бремето за издръжка на семейството, което го принуждава да се заеме и с частни уроци.
По-голяма част от енергията си Бетовен посвещава на творчество.Той композира доста бавно.Бонският му период не се отличава с плодовитост – за 10 години написва не повече от 15 произведения, повечето от които имат вече само историческо значение.Все пак този първи творчески етап, завършил през 1792 г., е извънредно важен за художественото формиране на Бетовен.На първо място, в произведенията от това време той изпробва силите си в много жанрове и успява да разкрие чертите на творческата си индивидуалност.На второ място, в Бон у него се зараждат идеите за бъдещите му значителни произведения.И накрая, през този период се определя не само музикалната му естетика, а и целият му неподражаем духовен облик.
Следващият творчески етап на Бетовен започва с пристигането му във Виена.Тук на по-високо ниво се издигат заниманията му по композиция и започва кариерата му на пианист-виртуоз.Първите виенски години Бетовен посвещава на интензивното изучаване техниката на композиране при разни преподаватели, един от които е Хайдн.Започва и концертната му дейност като пианист в аристократичните салони, където веднага постига забележителен успех.Импровизационната му дарба и виртуозно майсторство нямат равни сред пианистите от онова време.
Между 1795 и 1803 г. Бетовен създава повече от сто произведения в различни жанрове.Основни творби от този т.нар. “ранен” период от Бетовеновото творчество са около 20 клавирни сонати, две симфонии, шест квартета, три триа, балетът “Прометей”, ораторията “Христос на Елеонската планина” и още много други инструментални композиции.Всички те се отличават не само с истинска зрелост, високо майсторство и ярка композиторска индивидуалност, а и с оформен стил, който е прието да се нарича ранен Бетовенов стил.
През 1802 г. в живота на Бетовен настъпва дълбока криза.Няколко години преди това композитора е усетил симптоми на глухота, които упорито прогресират.През 1802 той разбира, че заболяването му е нелечимо.Жизнерадостният и общителен Бетовен започва да се превръща в мрачен и саможив човек.Съзнанието за неизбежната катастрофа води композитора до пристъп на отчаяние.Бетовен помисля за самоубийство.И само огромната потребност от творчество му помага да “сграбчи съдбата за гърлото”, да отхвърли ужасното намерение и да излезе победител от борбата.
Именно в произведенията от този период (1802-1803) се набелязва преходът към нов Бетовенов стил.Самият композитор изповядва пред приятел, че е недоволен от предишните си творби и иска да тръгне по нов път.Появата на Трета симфония окончателно формира героично-драматичния стил на т.нар. “зрял Бетовен”.
Времето между 1803 и 1812 г. се отличава с поразителна творческа активност.През този период се създават бележити произведения на Бетовен, които откриват нова епоха в историята на музикалното изкуство.Тук спадат шест симфонии – “Героичната”, Четвъртата, Петата, “Пасторалната”, Седмата, Осмата; операта “Фиделио”; увертюрите “Кориолан”, “Леонора”; музиката към “Егмонт”; цигулковият концерт; Четвъртият и Петият клавирен концерт; клавирните сонати “Апасионата” и “Аврора” и др.
В центъра на Бетовеновото изкуство от тези години е героиката на борбата.Той напълно преодолява чертите на “чувствителния” стил на ХVІІІ в.; музиката се изпълнява с мощна динамика, придобива сила и целеустременост, в които с небивал реализъм намира отражение диалектиката на жизнените процеси.
През последното десетилетие от живота на гениалния композитор, когато животът му е особено мрачен, неговото изкуство става достояние на най-широка аудитория, като му завоюва истинската народна обич.Отношението на съотчествениците към Бетовен се проявява осбено ясно по време на изпълнението на Деветата симфония.В нея той използва одата “Към радостта” от Шилер и по този начин напълно разкрива революционното съдържание на своето произведение.Композиторът бил посрещнат с аплодименти, които по сила и продължителност надминавали тези към коронованите особи.
Временната творческа криза, настъпила след 1812 г., довежда към края си до появата на нов стил.През 1815-16 г. Бетовен започва да композира с предишната интензивност.Чертите на новото се ознаменуват с петте последни клавирни сонати, двете сонати за виолончело, Деветата симфония, “Тържествената меса”, петте квартета.В произведенията от този период се запазват напълно характерните за цялото творчество на Бетовен дълбочина на мисълта, монументалност, смело новаторство.Обаче на тези творби са присъщи други художествени тенденции, които позволяват да се говори за особен, късен Бетовен.
Най ярка отлика на късния Бетовен е влечението към философски възвишено изобразяване на действителността и към задълбочен размисъл.Тази особеност винаги е била присъща на неговото художествено мислене, но никога преди това образите на съсредоточена философска мисъл не заемат у композитора толкова значително място и не достигат такава изразителна сила.Бетовеновият герой минава сега през дълбоки душевни изпитания; но всичките му съмнения, колебания и философски търсения на истината неизменно се увенчават с утвърждаване на живота и вярата.
Въпреки влошеното здраве у Бетовен непрекъснато се раждат нови творчески замисли.Известни са неговите скици за Десета симфония, за увертюра на тема Бах и за опера.Той е възнамерявал да напише “Реквием” и музика към “Фауст”, както и нова школа за клавирното изпълнителство.”Имам чувството, че още не съм написал нито една нота” – казва той малко преди края си.Смъртта настъпва на 26 март 1827 г. след дълго и мъчително боледуване, застига Бетовен в разгара на нови творчески търсения.
* * * * *
Последица от огромните социални промени, характерни за европейския обществен живот на ганицата между 18-то и 19-то столетие, е смяната на художествените направления.Особено важна предпоставка за това явление в изкуството е движението на народните маси, пробудени от Великата френска революция.Откривайки нова епоха в историята на човечеството, революцията води до огромен подем на духовните сили на европейските народи.
Класицизмът, господстващ в изкуството през епохата на Просвещението, отстъпва през ХІХ в. мястото си на романтизма, в сферата на който се развива музикалното творчество през първата половина на столетието.