PDA

View Full Version : изтеглете от помагало плс :( [спешно]



MishoMiltenov
04-15-2009, 16:33
http://download.pomagalo.com/32587/dyado+iioco+gleda+analiz/?search=11074311&po=3

http://download.pomagalo.com/19001/tymnata+i+svetlata+strana+v+ochite+na+dyado+iioco/?search=11074311&po=2

http://download.pomagalo.com/122771/dyado+iioco+gleda+ivan+vazov/?search=11074311&po=4

http://download.pomagalo.com/134796/analiz+vyrhu+dyado+iioco+gleda+na+ivan+vazov/?search=11074311&po=5

MishoMiltenov
04-15-2009, 16:38
и това :S http://download.pomagalo.com/50119/grajdanskata+syvest+na+poeta+elate+ni+vijte+ivan+v azov/
мерси предварително :)

FeelMe
04-15-2009, 19:41
заповядай !!! :)


“Дядо Йоцо гледа” – анализ на трите срещи на
дядо Йоцо с българското


Когато обръща поглед към своята съвременност след Освобождението, Иван Вазов я оценява от позицията на възрожденския патриотичен идеал. Драматичното разминаване между мечта и действителност обуславя критицизма, характерен за социалния реализъм на автора на “Дядо Йоцо гледа”.
Разказът “Дядо Йоцо гледа” е художествено обобщение на Вазовите наблюдения върху обществения живот в България през първите две десетилетия след извоюването на националната свобода.Текстът изгражда противоречивата картина на “българското”, което е ценностно разделено и включва както позитивни явления, така и негативни тенденции. Образът на дядо Йоцо е въплъщение на гордостта от настъпилата промяна, чиито символни знаци – българският околийски началник, българският войник и построената от български инженери железопътна линия, въодушевяват слепия старец. Вазовият герой изразява присъщото за възрожденската епоха благоговение пред отечеството, дълбокото вълнение поради съдбовната метаморфоза в битието на нацията. Физическата слепота на персонажа е в опозиция на духовното му зрение, чрез което той съзира един невидян от съселяните му лик на родното – извисен, идеализиран, осъзнат като реализация на съкровената мечта. Разказът изгражда два типа художествено пространство – първото е сътворено от романтичната, патриотична визия на следосвобожденската действителност и нейните нови институции, а второто е затворено в пределите на непроменящия се дребнав бит с неговите груби нрави.
Смисловият парадокс в заглавието на творбата внушава представата за особената оценъчна позиция на главния герой. Той е част от обрисувания свят на малкото балканско селце, но в същото време е и страничен наблюдател, дистанциран от всекидневните дрязги. Героят възприема като необикновено събитие създаването на независими институции и изразява по детски непосредствено и чисто своето възхищение и умиление. За него самостоятелната политическа власт, чието олицетворение е околийският началник, и българската войска, символизирана от единствения войник в селото, са красноречиви, убедителни свидетелства за стойността на свободата. В съзнанието на свободолюбивият българин новият живот се свързва с голямото, значимото, което разкрива възродената сила на нацията, нейната сплотеност и просперитет.
Изправен пред околийския началник и войника, незрящият старец изпитва благоговение пред внушаващи респект атрибути на възкресената българска мощ – еполетите, екселбантите, сабята: “ Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”
Художествените детайли, открояващи душевните преживявания на слепеца при срещата с околийския началник и войника, изграждат представата за съприкосновение с изключителен, ценностно извисен свят. Преклонението и смирението характеризират действията на обзетия от трепетни, блажени чувства герой. Чрез образа му възкръсва възрожденският българин с неговия пиетет към символите на родното, с неговото възхищение от някогашното величие на българското оръжие. Дядо Йоцо възприема съвременността като будеща възторг реализация на националния блян: “Та сега си имаме българска войска? – пита той и трепери от щастие.”
Слепецът не само назовава с въодушевление символите на възродената българска държава (“български сарай в София”, “български топове”, “български талим” ), но и долавя движението напред, възхода на нацията. За разлика от съселяните си, според които дългоочакваната промяна не се е състояла, дядо Йоцо има сетива за новото. Образът на преминаващата през Искърския пролом железница се превръща в символ на динамиката, белязала света на родното. Необичайният за пътниците поздрав на слепия герой от висотата на канарата изразява неговото преклонение пред пробудилата се за нов живот родина: “Сега ”българското” му се представи нещо велико, могъществено, необятно…българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
Антитезистно са представени две несъвместими житейски позиции. Докато дядо Йоцо се чувства приобщен към ставащото в родината и изразява възхищението си, останалите селяни са затворени в тясното пространство на битовото и живеят с потискащите проблеми на делника. В системата от опозиции, определящи посланията на текста, изпъква противопоставянето между мрак и светлина, слепота и зрение – метафоричният епитет, който характеризира селяните: “тъмните умове на тия тъмни хора”, и съзнанието на дядо Йоцо, което е озарено от “ ясна звезда”. “Окатите” живеят в тъмнината на незаинтересоваността и неведението за събитията, разтърсващи нацията. До това прозрение достига и дядо Йоцо: “Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам.”
Последният композиционен фрагмент на художествения текст обрисува лаконично смъртта на героя на скалата над Искърската клисура. Тази картина символизира нравственото извисяване на Вазовия персонаж, издигнал се над преходното, дребнавото в бита. Заключителното изречение на творбата представя патриота на фона на Отечеството, пред което той се прекланя и в чието достойно бъдеще непоколебимо вярва: “Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България…”
В разказа “Дядо Йоцо гледа” повествователят противопоставя различни житейски позиции и изразява своето убеждение, че е необходимо да се оцени изключителната стойност на изстраданата национална свобода.


Тъмната и светлата страна в очите на дядо Йоцо
(ЛИС)


Творческият поглед на Иван Вазов, насочен към обществената действителност в навечерието на Освободителната война и след нея, е изпълнен с тревога, нравствена “тъмнина” и “светлина”. Тъмната и светлата страна в разказа “Дядо Йоцо гледа” и по точно, в очите на дядо Йоцо, са изразени чрез свободата и робството.
Но какво всъщност са те?
Свободата е нещо прекрасно, което никой не може да обясни с точни думи. Свободата е нещо, което всеки човек притежава и никой не може да му я отнеме, освен робството. Робството е порок, който кара човек да се чувства ограничен в своите действия и желания.
“Свобода” и “робство” са думи, които носят в себе си много значения. Всяка една от тези думи може да опише живота на хората от двете му страни – от тъмната и от светлата.
Времето в предосвобожденска България е “тъмно”, човешките съвести също. За народния поет нравствената “тъмнина” е по-страшна и от робството. Националният облик на българския народ губи своя светъл предосвобожденски ореол по време на тежко и мъчително робство.
Чрез образа на дядо Йоцо Вазов акцентира върху трайните за своето творчество мотиви посветени на предосвобожденската епоха: слепотата (тъмнината, робството), лудостта (другостта), отчуждението. Старецът е сляп, “умрял за светлината” и съзнал това. Ослепявайки по време на Освободителната война, той не може да види новия живот и настъпилите промени “Анджак сега ми трябваха очи!”. Непроменен остава самият той. На него му казват че е свободен, но той не може да почувства осезателно и достатъчно убедително това. В паметта му живеят само спомените от миналото, ужасите на робството (тъмнината), но нито един образ от свободния живот (светлината). Дори понякога той се пита учуден “ Де е българското?”. Но в него живее най-съкровената мечта на българина от миналото – “да види” и да се порадва на свободна България. Затова той изживява с голяма мъка своето ослепяване.
В същото време той се мисли за зрящ: “Ще го видим, като дойде”, “Де аскерлият, да го видя?”. Онова, което само един дядо Йоцо “гледа”, е непреходната стойност на национолната свобода. Отсъствието на зрение у стареца го охранява от разочарованията, но съхранява способността му да “вижда” – отвъд очевидното – същностното, стойностното в живота.
В очите на слепия-зрящ и умрелия идеалист дядо Йоцо се открояват точно тези две страни – “тъмната” и “светлата”. Да виждаш това, което другите не могат да видят и да не можеш да видиш това, което те виждат и осъзнават, е дадено от “живота”. “Неволите, трудовете, дребните борби” засланят без остатък “чудото” на “българския паша”, “българския сарай”, “българския талим”.
Чрез образа на дядо Йоцо Вазов разкрива чистата радост на народа от свободата и същевременно изтъква прогреса, който тя носи на родината “Настана свободна България.”, “И дядо Йоцо стана свободен – казаха му това.”. Силният и чист патриотизъм на автора ишожэф54е най-характерната черта и на дядо Йоцо, защото за родолюбеца Вазов е характерно възторжено отношение към свободата. Той й се радва и изтъква нейното значение за напредъка на родината.
Основната патриотична идея, изразена в разказа, е с критично отношение към следосвобожденската действителност. То се проявява по няколко начина. За него говори най-напред образът на дядо Йоцо. Старецът не само косвено – чрез своя искрен патриотизъм, но и пряко отправя урок към “новите хора”, живеещи след освобождението. Думите му: “ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам”, са насочени срещу тези, които са забравили или не виждат какво благо е свободата. Дядо Йоцо не може да се примири с равнодушието, което съществува около него. Той не забелязва и връзката между слепотата и възторженото отношение към новия живот.
Слепотата и умствената му незлобливост са запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните страни, които изпитват останалите. Другите могат да “завиждат” на нещастието му в определени моменти, защото то му позволява ”да види” само едната, светлата страна на живота в освободена България, без да схване противоречията му.
По този начин в разказа “Дядо Йоцо гледа” Вазов разкрива, от една страна, обективното, прогресивното значение на Освобождението, своята радост и радостта на народа от свободата, а от друга страна – негативното си отношение към следосвобожденската действителност. Той вижда нейните недостатъци и затова не може да й се възхищава, като дядо Йоцо, макар че се стреми към това.


“ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”
Социалната критичност на писателя е ориентирана в две посоки - към държавата, която се проваля като основен "организатор" на обществения живот, и към самите хора, продължаващи да живеят единствено според предписанията на личния си интерес. Така се оказва, че най-големите щастливци са тези, които не могат да видят истинския образ на нова България и продължават да я преживяват според мярката на така чаканата национална свобода. Това щастие на слепотата е в сюжета на популярния разказ "Дядо Йоцо гледа". Там България присъства само със знаците на своето държавно достойнство, но не и с реалните параметри на достойните човешки отношения. Тази творба сякаш е равносметка на драматичните преживявания на свободата, на дългите сбогувания и носталгии по възрожденския образ на България. В наглед простия сюжет - историята на слепия старец - писателят е успял да разгърне интересна и сложна проблематика. Творбата е интересна със своята двойна оптика към миналото и настоящето. Дядо Йоцо "гледа" към настоящето с очите на миналото, а в същото време настоящето е гледано и през очите на съвременниците, именно те изразяват истинската адекватна оценка за него. Зад историята на нещастния старец, Вазов ни разказва за два погледа, които виждат толкова различни неща, две така различни Българии. Единият е погледът на захласващата се радост, другият е погледът на горчивите разочарования.
Дядо Йоцо е героят, способен да въплъти в поведението си идеалната мяра на епохата преди Освобождението. Поради своето нещастие - слепотата, той е причислен към мъртъвците, "преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството". Но героят е причислен и към живите, той е "възкръснал" и е имал щастието да види свободата - "Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръсна не - а можа да изпита удивлението на един възкръснал при вида на освободена България...". Дядо Йоцо изпълнява ролята на посредник - той е слепецът, който вижда и мъртвецът, който е възкръснал. Слепотата му помага да затвори в себе си един свят, който всички останали вече са напуснали.
"Срещата" е ключов компонент в различни повествователни структури. Срещите на дядо Йоцо с околийския началник, с войника, с българската железница са възнаграждение на героя за неговите способности. Униформата на "българския паша", сабята на войника, гордата железница са знаци на българската мощ, които само "спасеният" от слепотата си дядо Йоцо умее да вижда и да им се радва. Така "недостигът" на героя, неговата слепота, се превръща в предимство - той съзира неща и живее с емоции, недостъпни за всички останали.
Мотивът за слепотата е интерпретиран в историята на литературата от различни посоки. Най-често слепотата на човека е оценявана като възможност за вътрешно съсредоточаване и за духовно прозрение. В този разказ героят е пазител на едно отиващо си знание за националната свобода. Дядо Йоцо е не просто освободен от делничните грижи, той е и спасен от скептичната гледна точка на всекидневието, той има шанса да обитава само пространствата на възторга, без да слиза в бедните и разочароващи "покрайнини" на делника.
Старецът от "Дядо Йоцо гледа" е представен и като героя-пазител, който е съумял да пренесе през годините не само своя личен образ на свободна България, той е опазил и пренесъл колективния възрожденски образ на жадуваната свободна страна. Самите емоционални преживявания на героя са оформени според мярата на "райското" - като място, в което няма грижи, а има само възторзи, но не такъв е истинският живот в нова България. Вазов внушава идеята за изгубените идеални образи, за историческата отговорност на следосвобожденските поколения.
Чрез погледа на зрящите ни се разкрива реалната обстановка в следосвобожденска България, "същите страсти, неволи и сиромашия", "същите крамоли и глъчки", "упоритата борба за добиване на коравия ръжен, недопечен залък" , "неволи, трудове, дребни борби". Свободата е загубила най-важните елементи от своето преживяване - екстаза, въодушевлението, усещането за чудо. Хората са обеднели от тази загуба, защото чудото също е част от живота.
В своята забързаност и прагматична залисаност нова България е забравила и загърбила възрожденска България. Оттук и смисловото разгръщане на мотива за слепотата - тя се превръща в обемна морална категория. Виждащите съвременници на дядо Йоцо също са слепи, защото не са способни да виждат и преживяват високите ценности на националната общност: "Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам".


ИВАН ВАЗОВ - „ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”


Вазовият разказ „Дядо Йоцо гледа” въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като бълга¬рин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Духовният взор на неговия герой дядо Йоцо носи ка¬то съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единс¬твен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обе¬тованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да „вижда”светлия образ на свободата. От мрака на мина¬лото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледа”дядо Йоцо лика на свободата и ду¬шата му ликува.
На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой „вижда” „пейзажа”на „българското”, който живее чрез свобода¬та на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо „прелива”от свобода. Той я носи като све¬тъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дя¬до Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ”. Затова и той единствен „гледа” и „вижда” свободата на родината.
Човек и родина търсят единното прос¬транство на свободата си. Пред олта¬ра на „българското” е обрекъл душата си дядо Йоцо. Той „вижда”бъдещето на българския дух.
Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мис¬ловното битие на дядо Йоцовата душа. В това пространство от светлина, ка¬то взор, дошъл от бъдещето на родина¬та, Вазовият герой вписва „видените”от свободния дух на мисълта му „пейзажи”на „българското”. Духовният взор е обърнат към „българското” и светлата икона на свободата е назована с името на Бълга¬рия. Тя е незримо изписана единствено в „храма” на дядо Йоцовата душа. Свобод¬на, следосвобожденска България е „сля¬па” за духовната същност на българското, родно пространство. Вазовите съв-ременници възприемат действителнос¬тта о тъмни, сякаш „слепи” души.
, Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам!” - възкликва дядо Йоцо.
Несвободни хора с „тъмни” умове и ду¬ши живеят редом със „зрящата”, „виждаща” свободата на България душа на Вазовия герой: „...нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце из¬грява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!”
Сякаш от света на робството, от най-тъмната дълбина на робския мрак идва поривът към свобода на Вазовия герой. Донесен е със светлика на раждащата се и извисяваща „ръст”, като изгряващо слънце, мисъл за свободното духовно би¬тие на родината.
Мисълта за България ражда светлия празник на духа, извоювал свободата си и „видял” зримия „пейзаж” на „българското”. Той е идентичен с пространството на свободната духовна родина.
„Пейзажът” на свободния дух търси сре¬щата с „пейзажа” на „българското”, кой-то за дядо Йоцо е въплътен в трите сре¬щи с духа на България, „видян” с мисълта за свободното бъдеще на родината.
Висока, пронизана със светлина, е ми¬сълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с „българското”, е проектирана от автора „високо” сред планинските усои на Балкана: ,,...В един висок усоен валог”. Определен е ракурсът на „гледането”, на „виждането”. От високо дядо Йоцо „оглежда” полето на „българс¬кото”, търси визуална среща с душата на българина. Иска „да види” лика на роди¬ната, но с иконописния ореол на свобода¬та.
Вазовият герой „гледа”свободното бъ¬деще на родината от робския мрак на миналото, в което е живял и загубил зре¬нието си. Високо над дълбокия мрак на българската следосвобожденска слепо¬та лети духът на предосвобожденска България, „виждаща” свободата си чрез взора на „ослепелия” за нихилизма и ро¬довата забрава дух на дядо Йоцо. Той „оглежда” тъмната, сякаш мъртва, душа на своя съвременник и учудено пита: „Де българското?”
Срещата с българското духовно битие на свободата за дядо Йоцо е изцеление от мрака и възкресение от духовната слепота на забравилия свободата си взор на българската душевност. Единствен мотив за живот на Вазовия герой е „да види” прогледналия дух на нова, свободна България.
И той успява да дочака първата си сре¬ща с „българското”. „вижда” свободата, материализирана във възкресената инс¬титуционална мощ на българската държавност. Душата му „застава” в дълбок, трепетен поклон пред атрибутивните знаци на „българското”. Представата за възстановена държавност е въплътена в сребърните еполети, медните копчета и акселбантите от мундира на околийския началник.
Дядо Йоцо „вижда” първия материали¬зиран образ на „българското”. От тази среща душата и мисълта на стареца из¬висяват „ръст”. Изравняват се с духа на свободна България. И сякаш не Вазовият герой, а душата му „целува” знаците на „българското”- сребърните еполети вър¬ху раменете на „българския паша”: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница, ... попипа с тре¬петна ръка сребърните еполети на раме¬ната му, па се подигна, та ги целуна.”
Целувката на дядо Йоцо е първата художествена степен от дълбокия поклон на българската душа пред материални¬те знаци на „видяната” свобода:
„Господи, видох - продума старецът. Който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.”
Робска България, жадуваща свобода, покръства душата на стареца пред „пейза¬жа” на „българското”. И той „Вижда” сакралния свободен лик на родината, врязан като светъл „взор” в духа му. Минало и бъдеще се срещат чрез кръстния знак на издигнатата за благословия десница на Вазовия герой, а душата с благодарст¬вен трепет се „покланя” пред възстано¬вения свят олтар на отечеството:
„Па се поклони ниско и рече:
- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! - И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.”
Целувката на стареца, кръстният знак и дълбокият благодарствен поклон чер¬таят трите градирани степени на духовно израстване и просветление, с които душата на слепия дядо Йоцо превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Повежда ги към „видяното”, единствено от него, бъдеще на България.
Ликува душата на дядо Йоцо, обгърна¬та от светлината на акварелния „пейзажен” рисунък на бъдното, в което разт¬варя празнични двери духът на родината. Тази „прегръдка” с бъдещето „вижда” Вазовият герой. Той пътува мислено, уне¬сен в шума на Искъра, към светлото „виждащо око” на духовния си взор, в което пламти „изгрялото” вечно слънце на сво¬бодна България.
Ако първата визуална среща с „пейзажа” на „българското” за дядо Йоцо е с атрибутите на възстановената държавна институционалност, то втората е с военната сила и мощ на България. Сетивата на стареца, търсещи духа на родината, „виждат” бъдещето й в красивата горда осанка на единствения войник от селото. Той е новата овеществена представа за „българското”. Неговото присъствие разтърсва с непосилно въл¬нение душата на Вазовия герой, „видял” новата военна слава на България: „Ста¬рецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргава¬та му ръка... Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”

За втори път духът на две епохи, разде¬лен от „слепотата” на следосвобожденска България, преоткрива общото си национал¬но бъдеще чрез благодарствената целувка на Вазовия дядо Йоцо. Душата му притихва в молитвен поклон пред бъдещето на България. „Пейзажът” на „българското”, изваян от светлата радост на духа, Вазов материализира чрез двете трепетни съл¬зи върху лицето на стареца, очертали символно дългия път на българина от тъмни¬ната на робството към светлия празник на дочаканата свобода.
Автор и герой остават контрастно разделени в светлосянката на „видените” от различен духовен ракурс „пейзажи” на ..българското”. Дядо Йоцо „гледа” бъдеще¬то на България, а Вазов вижда разочаро¬ванието от настоящето.
Съвременниците на автор и герой но¬сят тъмната „слепота” на времето в ду¬шите си. Разочарованието ги гнети. Се¬тивата им огрубяват и те стават далеч¬ни, чужди наблюдатели на епохата, в ко¬ято живеят. Не усещат пулса на Време¬то, „ослепяват” за „българското”, което, независимо от всичко, живее в ритъма на нерадостния им живот: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото ня¬маше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото няма¬ше община - слабо се чу и сръбската война... Стигаха само мътни, неопределени слухове - никой добре не знаеше - не оста¬на време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.”
Ритъмът на времето е необходим един¬ствено за душата на дядо Йоцо, в която резонира пулсът на епохата. Той търси общото, единно дихание на човек и време, на общество и епоха. То дава живот на „видените” с мисълта за бъдещето на ро¬дината визуализирани представи за „българското”. Героят на Вазов се противо¬поставя на „слепотата” на времето, изп¬равен на границата между светлина и мрак. Превръща „всевиждащия” взор на ду¬шата си в мяра за национална принадлеж¬ност и обществена ангажираност.
Той пръв „вижда” потоците светлина, идващи от бъдещето, които разкъсват мрака в душите и разтърсват с ритъма на новото време съзнанието и на Вазови¬те, и на дядо Йоцовите съвременници. „Вижда” пътя на духа към нова България. Но „съзира” и новата жажда за живот. Тя е родена от светлината на „виждащата” бъдещето си душа чрез третата среща с „българското”:
„Разнесе се слух, че ще прокарват желе¬зен път из клисурата на Искър - и разтресе като с чук душевната му летаргия...
- Как? Българска железница?...”
Миналото устремява „взор” към бъде¬щето. Две епохи „се вглеждат” една в дру¬га и търсят брод за българската душев¬ност. Единствено душата на стареца „вижда” съградения мост между епохите и възхитена, поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с възхи¬щение ... Сега българското му се предста¬ви нещо велико, могъществено, необятно ... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие - сега то го пора¬зяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сече¬ше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
Бъдещето стремглаво „лети” към дядо Йоцо. Оглася душата му с „писъка” на новата железница. Тя отделя завинаги „виждащия” взор на героя от духовната сле¬пота на времето.
Душата му ликува, потопена в звуците на идващото ново време. Неговият невнятен език „изписва” дълбоко в съзнани¬ето на стареца проектирания път на сво¬бодна България към бъдещето. Тя „разчи¬та” и знаците на националната съдба в грохота на железницата. Бъдещето ся¬каш „докосва” душата на дядо Йоцо. Прие¬ма във въображението му образа на кри¬лат огнен змей:
„Пищеше и трещеше „българската же¬лезница”! Той сякаш оживя, възроди се...
Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Топ му го¬вореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време.
- Възкрьсваше при ехтежа на влака - ... той олицетворяваше пред него свободна България...”
Бъдещето сякаш „спира” пред „взора” на дядо Йоцовата душа, „прелетяло” като крилат змей над гори и усои. С огнената си диря то просветлява духа на „виделия” лика на свободата.
В мисловния взор на дядо Йоцо България „вписва” лика си, а бъдещето облъхва със светлина образа на родината.
„Видял” духовния образ на „българското”, изповядал душата си пред Богородичния лик на свободата, старецът умира с „взор”, обърнат към бъдното, поздравявайки нова България.
Дядо Йоцо ненаситно „гледа” духовно¬то битие на „българското”, недокоснал душата си до разочарованието на „зря¬щите”, слепи за свободата, свои съвре¬менници.
Вазовият герой маха с шапка за поз¬драв. Изправен високо на канарата, пос¬реща с вълнение всяко следващо поколение, докоснало се до духовния безкрай на „българското”. А в него завинаги оста¬ва трепетният поздрав към България на дядо Йоцо: „Една вечер Йоцо не се върна вкъщи - беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България...”


ИВАН ВАЗОВ - „ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ”
ГРАЖДАНСКАТА СЪВЕСТ НА ПОЕТА
Вазовите творби, особено онези от тях, писани на водораздела между освободителния за България XIX век и начало¬то на новото XX столетие, са винаги съзвучни с търсенето на хуманна справед¬ливост както от страна на общество¬то, така и от самия поет. В художественото съзнание на твореца е заложена представата за социален модел на об¬щество без нравствени и духовни кон¬трасти. Но действителността в българския обществен живот се оказва твърде различна от хуманните пориви за соци-ална справедливост на Базовата душев¬ност. Неговите творчески сетива откриват дискомфорта, съчувстват на огра¬бения, духовно беден българин, но не на¬мират разрешение за социалния кризис на българското общество.
Дисонансът между поетични нагласи и обществени реалности определя елегичния тон на лиричните Вазови изповеди с ярка гражданска насоченост от този творчески период. Поетът е скръбен, но готов да спори и излее негодуванието си.
Обществената действителност и Ва¬зовият хуманен максимализъм, конфликтно сблъскали се на прелома на две епо¬хи (края на XIX и началото на XX век). Раждат Критичната импулсивност на Вазо¬вата гражданска лирика.
Все по-нарастващият вътрешен ри¬тъм на човешки и граждански протест присъства и в гневната повелителност на анафорично повторения Вазов рефрен: „Елате ни вижте!” Той определя не само проблемната насоченост на стихотворението с идентично заглавие, но и очер¬тава възходящо градираната деветстепенна скала на Вазовото възмущение, впи¬сано като целенасочено повторение в деветте строфи на творбата.
Стихотворението „Елате ни вижте!” е включено в издадената през 1899 г. Ва¬зова стихосбирка „Скитнишки песни”. Тя най-точно отразява вътрешното поетично състояние на Вазовата „душа-скитница”.
Раздялата на поета с патриотичното, освободително минало е мъчителна. Но още по-трагично е усещането му за не¬възвратимо загубени национални ценнос¬ти при вида на потресаващите картини на социална и духовна нищета.
„Скита” Вазовата душа. „връща” се по¬етичната му мисъл назад към миналото на забравен, сякаш винаги загубен пат¬риотичен идеал. „Скита” и сред социал¬ните реалии на нова следосвобожденска българска действителност и открива са¬мо пътя към ново човешко и гражданско разочарование. Това пътуване към забра¬веното минало на българската духов¬ност е белязано със страшния вик на ужас и срам - „Елате ни вижте!”
Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи - ума ми размътя.
душа ми покъртя!
Ум и душа, поетични сетива и човешко сърце се сливат и градят социалния кри-тичен патос на дълбоко протестни по¬етични картини, които очертават Вазо¬вата творческа теза. Тя е поставена ка¬то лично възмущение и социална гражданска позиция на твореца във втора строфа:
Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух: В полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.
Духовно насилие и духовна безликост - това е печалната картина на променена българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот.
Ако в първа строфа Вазов върви към со¬циалния кризис на българската душевност в края на XIX век, във втора строфа реално присъстват социалните измере¬ния на душевни деформации, обхванали ка¬то нравствено крушение българското об¬щество. Вазов не озвучава вътрешните пространства на страдащата душа. Въвежда единствено нарастващия ри¬тъм на социално отрицание и критика, въплътени в поетичния възглас: „Елате ни вижте!” Той пулсира с тъмните обеми на социална мъка и протест в съзнанието на твореца. Композиционно свързва обществения и поетичен пулс на времето, отразен в деветте строфи на творбата. Гневната ескалация на възмущението чертае пътя на Вазовия хуманен срив при прекия досег с печалните картини на со¬циална бедност и душевно „запустенье”.
Вазовата поетична теза за социална критика и протест е събрана в стиха:
лежи скот и стопан, духовно сближени.
Тя е защитена чрез социалната моти¬вация на Вазовия лиричен гняв, отричащ духовната бедност и безликост: „Зла бедност! Неволя! Души затъпели,..., деца застарели;”.
Поетът очертава същността на враждебното към човека и неговата душев¬ност българско общество. Болката на Вазов е искрена и дълбока:
Тегло, запустенье!... Дълбока неволя
Живота от радост, от всичко оголя!
Поетичното възмущение рисува карти¬ната на социалното зло, пронизала с остротата на социалния дисонанс духов¬ните сетива на твореца:
И вечно...
зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
Разгърнал социалните мотиви, очертали негативите на обществените реалнос¬ти - духовно безличие и социална враждебност, Вазов ни прави съпричастни на вечното зло, чиято социална безперспективност е болезнено озвучена от пристрастния протестен вик: „Елате ни вижте!” Той е изпълнен с трагична безнадеж¬дност, но в него ясно звучи категорич¬ността на отрицанието. То е единстве¬ното оръжие на поета срещу грозните со-циални деформации на действителност¬та.
Доказателственият финален акорд на художествено изложената поетична те¬за и звучи с широкия обем на горчиво по¬несената човешка болка от стиха на Ва¬зов:
И чупи се воля и дух под хомота
.................................................. ..........
Човекът словесни паднал е до скота.
Поетът не е дистанциран наблюдател на човешкото унижение. Той се слива, превъплъщава в жалките душевни остатъци от някогашно човешко достойнство, ос-танало в гаснещата, социално боледува¬ща душа на българина, за да усети още по-натрапващо нелепостта на униженото човешко стенание, мрачната тъмна болка на нечовешкия молитвен стон:
„Елате ни вижте!” - той моли и стене, -
Вий, мъдри велможи, ...
На миг напуснете там вашто тържище
На шум и на фрази, богато платени - „Елате ни вижте!”
Появява се официалното, макар и изпъл¬нено с мрачни тържествени социални то-нове, Базово обръщение „Вий”. То е заре¬дено със социалната ненавист на една лична дистанция и погнуса от празния су¬етен шум на общественото и политическо „тържище”. Печално е очертано и от¬делено със страшния социален вик „Елате ни вижте!” в началото и края на седма строфа.
Този вик на ужас и срам разгръща третоличните форми на отчужденост в сти¬ха на Вазов, но и в социално „анатемосаната” сякаш душа на българина:
Вий, дето в покои и в палати стоите,
Към нас приближете - вий, славни, вий, сити!
Откроил ясно човешката си позиция чрез ироничния подтекст на поетично имплицирана нова социално антихуманна същност - ситостта, поетът докрай извисява високия минорен тон на поетичния си граждански протест:
О, доста на думи-сте нази любили -
„Елате ни вижте!”
Творбата е с отворен поетичен финал. Остава да звучи трагичната риторика на Вазов и гневният тон на прозвучала В стихове разбунена гражданска съвест.