ЛЮБОВТА
Есе
Колкото и тъжен, мрачен и зловещ да е светът, болката винаги може да бъде смекчена от любовта между хората.Обич има в детската усмивка, във благата дума, във бащината ласка, в майчината милувка. Любовта съществува и винаги ще съществува, докато сме живи, защото тя е навсякъде около нас и няма граници.
Влюбването е състояние, което не може да се опише. Никой не е могъл, никой няма и да може. Любовта е различна, индивидуална, неповтаряща се и неповторима.
Човек се страхува от самотата и отчаянието, но това е нормално – докато е сам. Любовта дава закрила, от която той има нужда през цялото време, докато я търси.
Обичта помага на хората да надделяват над злобата и завистта, с които, за съжаление е изпълнен света.
Тя е чувство, способно да те завладее и да те промени коренно - както теб, така и живота ти.
Но любовта може да бъде и греховна, защото в стремежа си да просъществува, често излиза извън моралните и човешки граници - преминава ги. Това е така, например когато единият или двамата от влюбените са обвързани с други хора.
Но освен греховна, любовта е и свята. Тя е най-красивото чувство и може да превърне в добър и най-лошия и коравосърдечен човек.Нищо не може да победи обичта -нито чуждата намеса, нито смъртта.Защото истинското и святото не може да умре.То е силно и безгранично..
Аз вярвам в любовта от пръв поглед – в нея има нещо случайно, нещо внезапно. Тя е порив – който трудно може да се овладее, и затова често е сравнявана с магия.
Любовта превръща злото в добро, бедните хора в душевно богати, надвива смъртта и оставя красиви следи след себе си. Чрез нея откривам хората, заради които си заслужава да живея тук. И затова се опитвам да давам колкото мога повече любов от себе си на моите приятели и близки.
Измеренията на Любовта
/есе/
“Любовта не се състои в това
двама души да се вторачат един в друг,
а в това те да гледат в една посока."
Вероятно много хора си задават въпроса дали съществува нещо, способно да накара човек да подчини себе си ,цялата си същност, на друг, да разкаже своето минало, да сподели настоящето, да обещае бъдещето си.Безсъмнено има само едно такова чувство, пленяващо разума и сърцето, чувство, на което са подвластни и смъртни, и богове, приятно и болезнено, носещо радост и мъка, чувство-наречено любов.
Твърденията на философите са, че любовта има три измерения, като само едно от тях те определят, като искрена , чувствена и истинска любов. Останалите две проявления на любовта са взаимно свързани със зависимостта и липсата на душевно обвързване.
Едното е измерението на зависимостта - това е, което се случва с повечето от хората. Зависимостта един от друг; те се експлоатират взаимно, властват един над друг, притежават се взаимно, принизяват се един друг до състояние на стока.Ето защо любовта, която може да отвори портите на рая, отваря само портите на ада.Тогава любовта е равносилна на болка и страдание.Тя се превръща във взаимно разменяща се вещ и е синоним на нуждаещата се любов.
Любовта между две независими личности също не се причислява към чувствената и искрена любов. Тя също се случва понякога. Но и това води до нещастие, защото има непрестанен конфликт. Не е възможно адаптиране – двете личности са толкова независими, че никой не е готов на компромис; да се приспособи към другия.Дълбокото чувство може да се зароди само между двама,способни да забравят и да пренебрегнат себе си, за да виждат всекидневно нечия друга усмивка, способни да забравят себе си в грижата за другия, защото истински щастлив си не когато получаваш,а когато можеш да дадеш обич.
Поети, артисти, мислители, учени хора, които живеят в известна независимост, са такива, с които не е възможно да се живее - твърде са егоцентрични. Те дават свобода на другия, но тази свобода прилича по-скоро на безразличие, отколкото на свобода. Изглежда по-скоро като че ли тях не ги интересува, като че ли няма значение за тях. Те си осигуряват взаимно личното пространство. Взаимоотношението изглежда прекалено повърхностно - те се страхуват да навлязат по-дълбоко един в друг, защото са по-привързани към своята свобода, отколкото към любовта и не искат да правят компромиси.
А третата възможност е взаимозависимостта. Тя се случва много рядко, но всеки път, когато се случи, част от рая слиза на Земята. Двама души, които нито са независими, нито са зависими, но се намират в огромна синхронност, като че ли дишат един за друг, една душа в две тела - когато това се случи любовта се е случила. Само това може да се нарече Любов. Другите две измерения в действителност не са чистата, истинската любов, а са просто някакви комбинации - социални, психологически, биологични, но все пак комбинации. Третата е нещо духовно.
Нуждаене и даване, обичане и имане.
"Нуждаещата се любов" или "дефицитната любов" зависи от друг човек. Тя всъщност не е истинска любов - тя е нужда. Ти използваш другия човек като средство. Експлоатираш го, манипулираш го, властваш над него. Но така другият човек бива принизен, почти унищожен. А и той върши съвсем същото. Той също се опитва да те манипулира, да те управлява, да те притежава, да те използва. Крайно не любящо е да използваш друго човешко същество. Така че това само прилича на любов, но е фалшива монета. Човек съзрява в момента, в който започне по-скоро да обича, отколкото да се нуждае. Когато започне да прелива, да споделя, да дава. Акцентът тук е напълно различен. В първия случай акцентът е как да получиш повече. При втория случай е как да даваш повече и да даваш безусловно. Това е израстване, зрелост, идване в себе си. Зрелият човек дава. Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият има. Тогава любовта не е зависима. Тогава можеш да обичаш независимо от това дали другият човек те обича или не. Тогава любовта вече не е взаимоотношение, а състояние.
Какво се случва, когато едно цвете цъфне в дълбоката гора, където никой не го оценява, никой не усеща ароматът му, никой не минава покрай него, никой не го нарича "прекрасно". никой не вкусва от неговата красота, от неговата радост, където няма с кой да сподели радостта - какво става с това цвете? Умира ли то? Страда ли? Паникьосва ли се? Самоубива ли се? Не ! То продължава да си цъфти, просто продължава да си цъфти. За него няма разлика дали някой минава край него или не, това е без значение. То продължава да пръска своя аромат. Когато съм сам и тогава ще продължавам да съм така любящ както и когато съм с вас.Не сте вие тези, които създавате любовта ми. Ако вие създавахте любовта ми, тогава е естествено и любовта ми да я няма. Не вие изкарвате любовта ми навън, аз ви обсипвам с нея - това е даряваща любов, това е душевна любов.
Първата разновидност, на любовта, не е "любов", тя е нужда. Как може нуждата да бъде любов? Любовта е лукс. Тя е изобилие. Тя е да имаш толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него, поради което го споделяш. Другият човек може да го приеме, може и да го пропусне - но що се отнася до теб, това е поток, това е преливане.
Когато зависиш от другия човек винаги има нещастие. В момента, в който започнеш да зависиш, започваш да се чувстваш нещастен, защото зависимостта е робство. Тогава започваш да си отмъщаваш по разни фини начини, защото човекът, от който трябва да зависиш придобива власт над теб. Никой не харесва някой да има власт над него, никой не обича да бъде зависим, защото зависимостта убива свободата. А любовта не може да разцъфти в зависимост - ЛЮБОВТА Е ЦВЕТЕ НА СВОБОДАТА, тя има нужда от пространство, от абсолютно пространство. Другият човек не трябва да се намесва в него. Това е много деликатно.
Когато зависиш, другият човек непременно ще властва над теб и ти ще се опиташ да властваш над него. Това е борбата, която се води между така наречените влюбени. те са върховни врагове, в непрекъсната битка. Обичането е нещо много рядко - борбата е правило, любовта е изключение. И те във всеки момент се опитват да властват да властват дори и чрез любовта. Първият вид любов не е нещо истинско. Само вторият вид любов е любов.
Любовта се случва само когато си зрял. Ставаш способен да обичаш само когато си израстнал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане. - душевна любов, даряваща любов - тогава даваш без никакви условия.
Първият вид, така наречена любов произтича от дълбоката нужда на човека от другия, докато "даряващата любов" или "душевната любов" прелива от един зрял човек към друг поради изобилие. Тя залива човека. Ти я имаш и тя започва да се движи около теб точно както, когато запалиш една лампа, лъчите започват да се разпръскват в тъмнината. Любовта е страничен продукт от човешката същност. Когато ти "си" , около теб има една аура на любов . Когато ти не си, няма такава аура около теб. А когато нямаш тази аура около себе си, молиш другия човек да ти я даде, тогава ставаш просяк. И другият те моли да я дадеш на него или на нея. И сега двамата просяци простират ръце един към друг, и двамата се надяват другият да я има... И естествено и двамата накрая се чувстват подведени, и двамата се чувстват измамени.
Когато един човек дава любов той се чувства благодарен, че си приел неговата любов, а не обратното. Той не очаква от теб да му благодариш за това - не, изобщо не, той дори няма нужда от твоите благодарности. Той ти благодари, че си приел любовта му. И когато двама зрели хора са влюбени, се случва един от най-големите парадокси на живота, един от най- прекрасните феномени: Те до такава степен са заедно, че са почти едно, но това не унищожава индивидуалността им, а я засилва. Те стават още по-индивидуални. Двама влюбени зрели хора си помагат един друг да стават още по-свободни. В това няма политика, няма дипломация, няма стремеж към доминиране.
Как да властваш над човека, когото обичаш? Само си помисли - доминирането е нещо, като омраза, като гняв, като враждебност. Как можеш да помислиш да доминираш над човек, когото обичаш? Ти ще искаш да го видиш напълно свободен, независим, ще му дадеш индивидуалност. Ето защо това е най-големия парадокс. Техните индивидуалности не са се заличили - те са се засилили. те се обогатяват взаимно що се отнася до тяхната свобода.
Когато незрели хора се влюбят, те един другиму си унищожават свободата, създават обвързване, изграждат затвор. Зрелите хора, когато са влюбени, си помагат един на друг да бъдат свободни, помагат си в унищожаването на всякакви видове обвързване. И когато любовта тече със свобода, в това има красота. Когато любовта тече със зависимост, в това има грозота.
Свободата е по-висша ценност в любовта. Свободата е по-висша ценност от любовта. Така че ако любовта унищожава свободата, тя е без стойност. Можеш да изоставиш любовта, но свободата трябва да се спаси. Без свободата никога няма да си щастлив - невъзможно е. Свободата е вътрешно присъща на всеки мъж, на всяка жена - върховната свобода, абсолютната свобода, затова човек започва да мрази всичко, което разрушава свободата.
Любовта за да бъде наистина любов, трябва да бъде душевна любов, даряваща любов. Душевната любов означава състояние на любов - когато си пристигнал у дома, когато си познал себе си, тогава в душата ти, в твоето същество възниква любов. Тогава ароматът се разпространява и ти можеш да го даваш на други. Как да дадеш нещо, което нямаш? За да го даваш, първото основно изискване е да го имаш.
http://www.teenproblem.net/forumВ света на злото, глупостите, неувереността и съмненията, наричани съществуване, има нещо, за което си струва да живееш, и което несъмнено е силно като смъртта: това е любовта.Великото загива от омразата, а нищожното се възвисява от любовта.И въпреки всичко и всички, просто защото така трябва, имало е, има , и ще има само една истинска ценност и това е връзката на човека с човек....
Любовта – изпитание за свободните хора
( есе )
Любовта – тема, която може постоянно да се обсъжда и никога да не се изчерпят коментарите по нея. Точно конкретно обяснение на понятието „любов” не може да се даде, защото тя не е термин, който трябва да научиш, а чувство, което е необходимо да изпиташ. Тогава сам ще разбереш какво означава тя и защо всички искат да са влюбени и да усещат тази сладка болка в сърцето си.
„Любовта е сляпа, а лудостта я води за ръка.”
Това е изразът, който успява да отговори на тази дума, защото такава е тя в представите на повечето хора. Обяснението му е свързано с идеята да бъдеш луд при здрав разум, тъй като не можеш да мислиш мъдро и да обичаш. Съзнанието ти е обсебено само от едното нещо, невъзможно е да притежаваш и двете едновременно. Лудостта е един от първите признаци, предвещаващи любовта. Влюбеният човек започва своята промяна, която става все по осезаема през изминалото се време. Той усеща трепетите в себе си, предизвикани от любовта и стартира своята духовна еволюция. Понякога подлъгани от това чувство, ние не забелязваме пороците и недостатъците на човека, който ни е накарал да се влюбим, и сме готови на абсолютно всичко,за да бъдем с него. Тази наша заслепеност ни кара след време дори и да съжаляваме за постъпките си, които сме извършили и затова, когато започваме да се влюбваме това се явява и наслада и изпитание за нас. За всички хора любовта, променя сетивата и доставя щастие, радост и незабравими мигове, изпълнени с положителни емоции. Но също така тя ни подлага на тест, с който проверява нашата воля, разум и вътрешен свят.
Тази любов за свободния човек е истинско изпитание, на което той е длъжен да издържи. Личността, свикнала на свобода и развлечения, които да радват душата, изведнъж се оказва „пленена” от любовта. Неговите чувства, емоции стават зависими от някой друг. Това променя много душевността и начинът му на живот. Нещата, предизвикващи преди у него удоволствие, сега не са достатъчни. Нужно му е рамото на още някой, който да му помогне да достигне необходимото щастие. Някой, с който да сподели животът, проблемите и радостите си.
Сърцето на свободният човек проговаря в съзнанието му и казва, че трябва да се докосне до друго сърце, което да го накара да почувства отново желание за живот. Смисълът на съществуването му се променя, защото всичко останало, което до преди това го е стимулирало да бие лудо, сега няма тази сила дори да го накара да трепне. Дори свободата не може да го накара да оживее отново, защото няма тази власт. Само чистата и истинска любов на другият до теб има способността да вдъхва свежест във вече сивото ежедневие.
Любовта тества волята на хората и ги кара да правят неща, които досега не са вършили. За хората, които са в „окови” на дните си, разбират че имат криле и свобода на действието и духа. Но за тези, които свободата е ежедневие, това чувство ги подтиква сами да попаднат във веригите й, обграждащи ги и не позволяващи да се движат.
Точно такъв е случаят с Евгений Онегин от книгата на Пушкин. Онегин е типична петербургска особа, която вече е уморена от светският живот и непрестанните балове и пиршества. И когато любовта към Татяна се появява в съзнанието му, тя преобръща целият му живот. Чувства нуждата да бъде с нея и да сподели с Татяна всичко свое. Макар закъснял, защото тя е вече омъжена жена, той не се отказва. Започва борба за любовта й, която не се очертава победоносна. Но въпреки това не се отказва, защото това е причината, заради която би жертвал имот и здраве, за да достигне щастието с любимия човек. Дори и без надежда за победа, Евгений продължава да се мъчи да си върне това, което е изгубил преди много време, защото нищо друго няма смисъл сега за него. Стимулът за живот сега за Онегин е любимата Татяна. Заради нейната любов, той се бори с голяма настойчивост и непреклонност, макар и обнадежден.
Любовта е чувството, което e причинява такива душевни терзания и удоволствия. Тя донася както щастие, така и разочарование. Води до познание и самопознание на собствената си същност и света около теб. Затова е толкова желана от хората и необходима, за да бъде животът им пълноценен. Но понякога тя нанася и жесток удар на душата.
Странно усещане е любовта. Сладко и болезнено, но жизнено необходимо, като въздуха, водата и всичко, което ни поддържа живи. Държи ни на крака, дори и в най-тежки и трудни моменти и ни дава желание да живеем.