Facelessman
04-17-2009, 15:05
Град насред влажното и усойно блато. Къщи на подпори , плаващи баржи , превърнати в домове , салове с по два етажа , колиби построени в короните на дърветата. Въжени мостове свързваха повечето наколни жилища .Жителите му викаха Лайноград на шега , но нямаше нищо смешно във вонята , обвила като завеса поселището. Тук или развиваш имунитет към всички болести и зарази или умираш – дори сега в относителната хладина на здрача все още се носеха стоновете на болните.
Старият управник Финиъс се просна в удобния люлеещ се стол и размърда босите си палци. Трудно беше да напътсваш вечно недоволния и кисел блатен народ , който живееше главно заради потеглилите на юг кервани .Нечия лодка се удари в салa на който живееше Финиъс и го изтръгна от мислите му.
-A, Ангъс , радвам се че можа да дойдеш.
-Бях наблизо , когато помощникът ти ме настигна.
-Моля, заповядай.- с щедър жест сивокосият мъж предложи съседното място.
Рижият мъж се изтегна в изплетения от ракита стол и качи обутите си в ботуши крака на масичката пред тях.
-Благодаря , Финиъс.
-Топъл ден беше днес. По-топъл от вчера.
-Aха.
-Имаме писмо от Вестмар.
-Откога си кореспондираме точно с Вестмар ?
-Някакъв оттам, Рейх има пътуващо позорище и искаше да вземе няколко от „митичните същества на блатата”.Дойде взе каквото взе и замина. Остави няколко доста добри пушки. Една двуцевка дванадесети калибър и една далекобойна с пружинно презареждане.
По-младият мъж се пресегна за торбичката с тютюн, взе си и внимателно започна да жвака. Сините му очи си взираха в залязващото слънце , докато не го заболяха. Премести тютюна в другата буза и пъхна палци в колана си.
-Колко за двуцевката ? Със стария МакГийвър уцелвам жаба от осемдесетина метра.
-Да, дядо ти си знаеше работата. Все още няма майстор който така ловко да променя западните пушкала. Спомням си как веднъж поправи една карабина с пукната цев, ама тъй я поправи, че после я продаде на десеторна цена на един херцог.
-А МакГийвърът беше последното му произведение... Така и няма да разбера как е намерил баланса между силата на изстрел и отката. Та, говорехме за двуцевката - колко?
-Без пари, но при едно условие.”Пътуващото позорище на сладкодумния Рейх” е прибрало нещо, което не трябва. Най-умното от люпилото. Самичко се е оставило да го натикат във фургона. След първия показ във Вестмар , то строшава металните пръти, убива двама, отнася трети и излита към покрайнините на града. Постоянно създава проблеми- от една седмица в града е обявено бедствено положение – изчезват хора , стражата е безсилна. Куршум не го лови. Архонтът е определил награда за главата на летящия ужас.
-Сега ще кажеш че трябва да го убия та добрите хорица във Вестмар да могат отново да пращат по петдесетина охранника с керваните, и ние тук да не можем да намажем нито от златото им , нито от боеприпасите.
-Опило се е с кръв до немай къде, ако не го усмъртиш лошо ни чака ако реши да се върне при люпилото си.- бръчките по челото на Финиъс се бяха удвоили.
-Добре, добре, дай ми три часа да се приготвя, ще тръгна с най-ранната баржа.
-Вече ти уредих баржа с екипаж. Тръгва когато си готов.
-И откъде знаеше, че ще приема, ако смея да попитам ?
-Забравих да ти кажа , че в градът е Антонио Борагос, благороднически син и най-известния ловец в познатия ни свят.
-Ще я видим тая работа.
Баржата се придвижваше по реката, доколкото позволяваше мудното й течение, на борда Ангъс внимателно проверяваше екипировката. Нож, скрит в ботуш , няколко взривяващи се сфери , „МакГийвърът” преметнат на гърба. Издутата кожена раница на гърба му беше пълна с бог знае какво. След като се увери, че всичко е на мястото си, мъжът разглоби пушката , смаза я , сглоби я отново, провери дали патроните са сухи, зареди я, и взе точно три патрона в джоба си.”Повече едва ли ще ми трябват”
Най-после Ангъс приключи с подготовката и се облегна на навеса, в който се държаха важните стоки като барут, които салът обикновено носеше. Погледът му шареше за нещо достатъчно дребно, което да послужи за мишена.
Гущерът лениво изстреля език и придърпа тлъстата и сочна буболечка.”Твърде голям е” Хрускайки и мляскайки влечугото продължи пътешествието си по дървото. Кората на кипариса заскърца, когато той се закатери към короната му. Стигна до един клон, озърна се, после разпери ципите си и се зарея някъде надолу, към мрачната тъма на мочурищата. Мъглата се разстла по гладката повърхност на блатото и започна да обвива коренищата на кипарисите. Валмата тежка пара започнаха да се кълбят около краищата на водоема..Задушните миризми на гнили растения и се смесваха с облаците комари и създаваха рай, достоен единствено за жабите. Крякането им те приветстваше където и да отидеш из огромните блата. Нямаше място където да се скриеш от него, нямаше начин да го заглушиш- след време просто свикваш се него. Бяха всякакви по размер и цвят- от огромните златисто- зелени брадавичести жабоци до лилавите мъничета с отровна кожа.
Последния лъч светлина проблесна върху влажната кожа на едно отровножълто жабче. Ангъс стреля. Досега салджиите само го бяха гледали , но като видяха резултата се изумиха. Не обръщайки внимание, червенокосият ловец с удоволствие заследи как кървавите останки се отдалечават по течението.
След три дни излязоха от блатата и продължиха по широката река , водеща към Вестмар. Течението бързо ги носеше към целта им, но там където се образуваха тихи вирове Ангъс застрелваше по някой бекас или рибояд. Ползваше арбалет(в блатото , където нямаха желязо патроните бяха кът), а лодкарите придърпваха с куки убитите птици. На четвъртия ден Ангъс се озова пред Вестмар -голям, с речно пристанище град , опасан с две стени. Досега бе идвал тук около десетина пъти , но огромния размер на бастионите , кулите и масивната цитадела отново го впечатлиха. По крепостната стена обикаляха аркебузери от градската стража , а пред градските порти се точеше обичайната колона от селяни и търговци . Ангъс пререди всички и се изпъчи пред лейтенанта и двамата алебардчици пред портата.
-Ти май си търсиш белята а, момко ?- по брадясалото лице на лейтенанта си личеше, че от доста време виси тук.
-Чети.-подаде му омазненото вече писмо от архонтa на Вестмар.
-Изглежда в ред има си печат и всичко. Успех момче , мнозина опитаха , но то още диша.
Последните думи не стигнаха до ушите на блатния жител. Ботушите му с мека подметка безшумно се плъзгаха по калдъръма, а синкавия му поглед шареше по улицата. Почти нищо не се бе променило от последния път, само на две- три врати забеляза черна боя.
Широките крачки му крачки го заведоха в цитаделата на града. Стражите го упътиха към приемната на архонта.
-Ей, тъкмо говори с другите ловци да знаеш !
Облечен в лилаво и бяло страж от личната охрана на архонта отвори вратата. Ангъс за пореден път се смая от разкоша. Навсякъде имаше килими – по подът, по стените, дори на тавана. Бойни сцени, ловни сцени, особено впечатление му направи килима, провесен в другия край на стаята. Коленичил блатен жител смирено сочеше пълните с сребро торби, а над него се извисяваше висок лорд на черен с бяла звезда на челото кон. Отстрани, в храстите се забелязваха приятелчетата на блатаря, готови с дълги геги и алебарди да смъкнат лорда и да го накълцат на кайма. „Ха, липсва само посланието „Привидно смирени” или нещо такова.” Гласът на архонта попречи на Ангъс да продължи с разглеждането:
-А, ето, че Ангъс от блатните хора е решил да се присъедини към нас. Добре дошъл.
-Добре заварили.
Блатарят се изтегна на свободното канапе и поразгледа другите ловци. Набитият и облечен в ярки морскосини дрехи сигурно беше Антонио, но другият мъж с широкопола шапка и дълго кожено палто му беше непознат. Архонтът му ги представи- за Антонио бе познал, а другият бе някой си Джогдън , ловец на вещици.”Как се е издокарал обаче с дълга коса, широка шапка и огромно палто- при първия опит влечугото все ще закачи нещо и край с него”
-Ангъс , съществото е от твоя край. Разкажи им за него , за да знаят срещу какво се изправят.
-Първо , огромна грешка , че вече е вкусило човешка кръв. Обикновено ние ги ограничаваме в територия където няма хора. Второ като голям и люспест гущер е, само че е лек и с крила. Ухапе ли те край с теб – в слюнката му има нещо, от което заразеното място позеленява и месото окапва. Много бързи и хитри са, а този е най-подвижния и най-лудия от цялото люпило. Дядо ми е убивал вече вкусил човешка кръв звяр, но засега е това е случай, граничещ с митичното. Забравете за обичайните номера – да заставате на пусия или пък го примамвате. Повече от седмица е тук , изучило е до голяма степен походката на хората , как се държат при опасност и тъй нататък. Нямате шанс.
Плъзгането на подметките съпроводи излизането на Ангъс от стаята. Не ги излъга , главно защото искаше да са на равни начала. На смрачаване стигна до страноприемница без табела, влезе, поздрави съдържателят и се просна на най-близкия нар.
Сутрешните снопове светлина проникнаха през малкото прозорче и разбудиха обраслият с рижа брада ловец. След като закуси и намери железар , който да му продаде прилична верига с кука, Ангъс се насочи към по рядко населените части на Вестмар- богаташките .Хората гледаха с презрение опърпаният блатен жител , който с лико беше пристегнал дрехите около ръцете и прасците си. Скромно наметало прикриваше арсенала му.
„Ако съдим по слуховете предпочита да напада тук , където липсва глъчта и масите на бедняшките квартали. Разсъждавай, къде би искал да убиеш някой без да те забележат”
Цял ден обикаля богаташката част на Вестмар и откри три места , където атаката от летящия изглеждаше вероятна. Когато взе да се смрачава се покачи с куката на едно от тях – невисока кула, приземният и етаж беше кантора на търговци. Ангъс най спокойно извади манерка с вода и започна да отпива. Това че никой не смееше да излиза по покривите доста го улесняваше- хората се бяха наплашили до крайност.”Дали ще разпознае пушката? Едва ли е чак толкова умно, обаче.”
На сутринта се смъкна от кулата с празен стомах и с подути и кръвясали очи. Цяла нощ се бе взирал в тъмното с надеждата че ще го види докато е на три метра от него , ще извади пушкалото и прас- право между очите. Да ама не. Следващите три се мести на различни места , но ефект никакъв. Подочу че благородния принц поставял животни на улиците и чакал прикрит зад стени , но безуспешно засега.
Градският пазар бе шумен , пъстър и разнообразен. Рижият ловец се разхождаше из него и чакаше да мръкне. Беше се потил в едни и същи дрехи близо седмица и вече чувстваше духовна близост и изнурените и грозни селяни , дошли да продават ряпа и картофи. Някакъв луд просяк крещеше как летящия дявол би наказание за греховете човешки и как настъпва последния ден на човечеството. Неколцина го слушаха. Ангъс се спря и погледна плешивия и гърбав пророк.
-Той иде !Един по един ще отнесе всички грешници , а после блажените ще се възнесат в небесните селения! ТОЙ ИДЕ!
И наистина идеше. Черната точка в небето скоро се превърна в синкаво- зелено чудовище с ципести крила и люспесто тяло.
„Падна ли ми в ръце , пиле мое ?”Ангъс моментално смъкна наметалото и го хвърли към просяка- прокобник. Ръцете му не трепнаха , когато залегна с „МакГийвърът” в ръцете си и с трите патрона до левия си лакът. Летящият дявол вече си бе набелязал една руса жена на около тридесет и пикираше към нея , когато Ангъс стреля. Перфектен изстрел право между гърдите на звяра. И никакъв ефект .”Мамка му , по-добре да опитам пак” С пръст на спусъка и с дясно око залепнало на окуляра Ангъс се прицели за втори път. Тоя път опита номера с фъстъка” Цели се точно , момче , не обръщай внимание на какво става около теб. Представи си , че върху мишената ти има един мъничък фъстък и ти трябва да уцелиш точно него.”
„Хайде , фъстък не ме проваляй сега” Димът от дулото още не бе излязъл , когато съществото нададе писък и сграбчи в люспестите си нокти злочестия ловец. Заключи захвата на краката си така , че плътно обгръщаше кръста на рижавия мъж. Започнаха да се издигат , когато Ангъс забеляза необичайно свирене” Странно , не съм ги чувал да свирят досега” После съобрази , че звукът излизащ от крилото всъщност е вятърът , който минава през дупката от „МакГийвърът” .”Голяма полза беше последния изстрел , няма що”
Минаха градските стени и се насочиха към близкото село. Летящия гущер не даваше вид, че ще се обърне глава и ще отхапе я ръка, я някое ухо. Слънчевите лъчи светеха право в сините очи на ловеца и му беше малко трудно да прецени на каква височина са. Малките и големи ниви отдолу изглеждаха като кръпки на поовехтях юрган.”Какво ли стана с пушкалото?”-бръчка се появи на челото на блатаря.”Някой да го е откраднал досега. Ех , едва ли ще го видя повече”
-Ей , копелдак ти какво мислиш , дали са ми откраднали пушката ,а ? Естествено ти не можеш да мислиш , защото си просто едно извращение на природата , дарено само с инстинкт. Сега ще ти покажа какво различава човека от животното!
Ангъс отчаяно заблъска с единствената си освободена от хватката ръка.
-Майната ти ! Майната ти !
Грозната глава се обърна , а странично разположените клепачи примигнаха. Помъчи се да стигне удрящата ръка , но Ангъс само това чакаше. Издърпа халката от една взривна сфера и я хвърли право в пастта на влечугото.”Яж и да ти е сладко” Примигвайки съществото глътна сферата.
-Ха сега , ха сега , ха сега….
Гръмна…ама не просто гръмна а направо се разхвърчаха вътрешности от тумбака на гущерът и едно парче шрапнел се размина с главата на Ангъс , който пък полетя надолу. Виждаше как умъртвеното тяло пропадна по бързо от него към някаква малка горичка.”Доста нависочко ме е отнесло” Ловецът разпори раницата , която до сега бе стояла непокътната на гърба му. Ушите му още бяха заглъхнали когато въжетата завързани за платното от лодка се опънаха. Изпищя , тъй като рязкото дръпване бе извадило едно от рамената му от ямката.”Можеше да е много по зле”
Надолу , нейде по пътя в прахта яздеха конници от Вестмар. Заковаха се на място като видяха как Ангъс плавно парашутира към земята.
-От това ще стане прилична легенда.-измърмори единият.
И действително стана , главно защото Ангъс оцеля и разказа всичко главния библиотекар, който пък представи историята му в този й вид.
Старият управник Финиъс се просна в удобния люлеещ се стол и размърда босите си палци. Трудно беше да напътсваш вечно недоволния и кисел блатен народ , който живееше главно заради потеглилите на юг кервани .Нечия лодка се удари в салa на който живееше Финиъс и го изтръгна от мислите му.
-A, Ангъс , радвам се че можа да дойдеш.
-Бях наблизо , когато помощникът ти ме настигна.
-Моля, заповядай.- с щедър жест сивокосият мъж предложи съседното място.
Рижият мъж се изтегна в изплетения от ракита стол и качи обутите си в ботуши крака на масичката пред тях.
-Благодаря , Финиъс.
-Топъл ден беше днес. По-топъл от вчера.
-Aха.
-Имаме писмо от Вестмар.
-Откога си кореспондираме точно с Вестмар ?
-Някакъв оттам, Рейх има пътуващо позорище и искаше да вземе няколко от „митичните същества на блатата”.Дойде взе каквото взе и замина. Остави няколко доста добри пушки. Една двуцевка дванадесети калибър и една далекобойна с пружинно презареждане.
По-младият мъж се пресегна за торбичката с тютюн, взе си и внимателно започна да жвака. Сините му очи си взираха в залязващото слънце , докато не го заболяха. Премести тютюна в другата буза и пъхна палци в колана си.
-Колко за двуцевката ? Със стария МакГийвър уцелвам жаба от осемдесетина метра.
-Да, дядо ти си знаеше работата. Все още няма майстор който така ловко да променя западните пушкала. Спомням си как веднъж поправи една карабина с пукната цев, ама тъй я поправи, че после я продаде на десеторна цена на един херцог.
-А МакГийвърът беше последното му произведение... Така и няма да разбера как е намерил баланса между силата на изстрел и отката. Та, говорехме за двуцевката - колко?
-Без пари, но при едно условие.”Пътуващото позорище на сладкодумния Рейх” е прибрало нещо, което не трябва. Най-умното от люпилото. Самичко се е оставило да го натикат във фургона. След първия показ във Вестмар , то строшава металните пръти, убива двама, отнася трети и излита към покрайнините на града. Постоянно създава проблеми- от една седмица в града е обявено бедствено положение – изчезват хора , стражата е безсилна. Куршум не го лови. Архонтът е определил награда за главата на летящия ужас.
-Сега ще кажеш че трябва да го убия та добрите хорица във Вестмар да могат отново да пращат по петдесетина охранника с керваните, и ние тук да не можем да намажем нито от златото им , нито от боеприпасите.
-Опило се е с кръв до немай къде, ако не го усмъртиш лошо ни чака ако реши да се върне при люпилото си.- бръчките по челото на Финиъс се бяха удвоили.
-Добре, добре, дай ми три часа да се приготвя, ще тръгна с най-ранната баржа.
-Вече ти уредих баржа с екипаж. Тръгва когато си готов.
-И откъде знаеше, че ще приема, ако смея да попитам ?
-Забравих да ти кажа , че в градът е Антонио Борагос, благороднически син и най-известния ловец в познатия ни свят.
-Ще я видим тая работа.
Баржата се придвижваше по реката, доколкото позволяваше мудното й течение, на борда Ангъс внимателно проверяваше екипировката. Нож, скрит в ботуш , няколко взривяващи се сфери , „МакГийвърът” преметнат на гърба. Издутата кожена раница на гърба му беше пълна с бог знае какво. След като се увери, че всичко е на мястото си, мъжът разглоби пушката , смаза я , сглоби я отново, провери дали патроните са сухи, зареди я, и взе точно три патрона в джоба си.”Повече едва ли ще ми трябват”
Най-после Ангъс приключи с подготовката и се облегна на навеса, в който се държаха важните стоки като барут, които салът обикновено носеше. Погледът му шареше за нещо достатъчно дребно, което да послужи за мишена.
Гущерът лениво изстреля език и придърпа тлъстата и сочна буболечка.”Твърде голям е” Хрускайки и мляскайки влечугото продължи пътешествието си по дървото. Кората на кипариса заскърца, когато той се закатери към короната му. Стигна до един клон, озърна се, после разпери ципите си и се зарея някъде надолу, към мрачната тъма на мочурищата. Мъглата се разстла по гладката повърхност на блатото и започна да обвива коренищата на кипарисите. Валмата тежка пара започнаха да се кълбят около краищата на водоема..Задушните миризми на гнили растения и се смесваха с облаците комари и създаваха рай, достоен единствено за жабите. Крякането им те приветстваше където и да отидеш из огромните блата. Нямаше място където да се скриеш от него, нямаше начин да го заглушиш- след време просто свикваш се него. Бяха всякакви по размер и цвят- от огромните златисто- зелени брадавичести жабоци до лилавите мъничета с отровна кожа.
Последния лъч светлина проблесна върху влажната кожа на едно отровножълто жабче. Ангъс стреля. Досега салджиите само го бяха гледали , но като видяха резултата се изумиха. Не обръщайки внимание, червенокосият ловец с удоволствие заследи как кървавите останки се отдалечават по течението.
След три дни излязоха от блатата и продължиха по широката река , водеща към Вестмар. Течението бързо ги носеше към целта им, но там където се образуваха тихи вирове Ангъс застрелваше по някой бекас или рибояд. Ползваше арбалет(в блатото , където нямаха желязо патроните бяха кът), а лодкарите придърпваха с куки убитите птици. На четвъртия ден Ангъс се озова пред Вестмар -голям, с речно пристанище град , опасан с две стени. Досега бе идвал тук около десетина пъти , но огромния размер на бастионите , кулите и масивната цитадела отново го впечатлиха. По крепостната стена обикаляха аркебузери от градската стража , а пред градските порти се точеше обичайната колона от селяни и търговци . Ангъс пререди всички и се изпъчи пред лейтенанта и двамата алебардчици пред портата.
-Ти май си търсиш белята а, момко ?- по брадясалото лице на лейтенанта си личеше, че от доста време виси тук.
-Чети.-подаде му омазненото вече писмо от архонтa на Вестмар.
-Изглежда в ред има си печат и всичко. Успех момче , мнозина опитаха , но то още диша.
Последните думи не стигнаха до ушите на блатния жител. Ботушите му с мека подметка безшумно се плъзгаха по калдъръма, а синкавия му поглед шареше по улицата. Почти нищо не се бе променило от последния път, само на две- три врати забеляза черна боя.
Широките крачки му крачки го заведоха в цитаделата на града. Стражите го упътиха към приемната на архонта.
-Ей, тъкмо говори с другите ловци да знаеш !
Облечен в лилаво и бяло страж от личната охрана на архонта отвори вратата. Ангъс за пореден път се смая от разкоша. Навсякъде имаше килими – по подът, по стените, дори на тавана. Бойни сцени, ловни сцени, особено впечатление му направи килима, провесен в другия край на стаята. Коленичил блатен жител смирено сочеше пълните с сребро торби, а над него се извисяваше висок лорд на черен с бяла звезда на челото кон. Отстрани, в храстите се забелязваха приятелчетата на блатаря, готови с дълги геги и алебарди да смъкнат лорда и да го накълцат на кайма. „Ха, липсва само посланието „Привидно смирени” или нещо такова.” Гласът на архонта попречи на Ангъс да продължи с разглеждането:
-А, ето, че Ангъс от блатните хора е решил да се присъедини към нас. Добре дошъл.
-Добре заварили.
Блатарят се изтегна на свободното канапе и поразгледа другите ловци. Набитият и облечен в ярки морскосини дрехи сигурно беше Антонио, но другият мъж с широкопола шапка и дълго кожено палто му беше непознат. Архонтът му ги представи- за Антонио бе познал, а другият бе някой си Джогдън , ловец на вещици.”Как се е издокарал обаче с дълга коса, широка шапка и огромно палто- при първия опит влечугото все ще закачи нещо и край с него”
-Ангъс , съществото е от твоя край. Разкажи им за него , за да знаят срещу какво се изправят.
-Първо , огромна грешка , че вече е вкусило човешка кръв. Обикновено ние ги ограничаваме в територия където няма хора. Второ като голям и люспест гущер е, само че е лек и с крила. Ухапе ли те край с теб – в слюнката му има нещо, от което заразеното място позеленява и месото окапва. Много бързи и хитри са, а този е най-подвижния и най-лудия от цялото люпило. Дядо ми е убивал вече вкусил човешка кръв звяр, но засега е това е случай, граничещ с митичното. Забравете за обичайните номера – да заставате на пусия или пък го примамвате. Повече от седмица е тук , изучило е до голяма степен походката на хората , как се държат при опасност и тъй нататък. Нямате шанс.
Плъзгането на подметките съпроводи излизането на Ангъс от стаята. Не ги излъга , главно защото искаше да са на равни начала. На смрачаване стигна до страноприемница без табела, влезе, поздрави съдържателят и се просна на най-близкия нар.
Сутрешните снопове светлина проникнаха през малкото прозорче и разбудиха обраслият с рижа брада ловец. След като закуси и намери железар , който да му продаде прилична верига с кука, Ангъс се насочи към по рядко населените части на Вестмар- богаташките .Хората гледаха с презрение опърпаният блатен жител , който с лико беше пристегнал дрехите около ръцете и прасците си. Скромно наметало прикриваше арсенала му.
„Ако съдим по слуховете предпочита да напада тук , където липсва глъчта и масите на бедняшките квартали. Разсъждавай, къде би искал да убиеш някой без да те забележат”
Цял ден обикаля богаташката част на Вестмар и откри три места , където атаката от летящия изглеждаше вероятна. Когато взе да се смрачава се покачи с куката на едно от тях – невисока кула, приземният и етаж беше кантора на търговци. Ангъс най спокойно извади манерка с вода и започна да отпива. Това че никой не смееше да излиза по покривите доста го улесняваше- хората се бяха наплашили до крайност.”Дали ще разпознае пушката? Едва ли е чак толкова умно, обаче.”
На сутринта се смъкна от кулата с празен стомах и с подути и кръвясали очи. Цяла нощ се бе взирал в тъмното с надеждата че ще го види докато е на три метра от него , ще извади пушкалото и прас- право между очите. Да ама не. Следващите три се мести на различни места , но ефект никакъв. Подочу че благородния принц поставял животни на улиците и чакал прикрит зад стени , но безуспешно засега.
Градският пазар бе шумен , пъстър и разнообразен. Рижият ловец се разхождаше из него и чакаше да мръкне. Беше се потил в едни и същи дрехи близо седмица и вече чувстваше духовна близост и изнурените и грозни селяни , дошли да продават ряпа и картофи. Някакъв луд просяк крещеше как летящия дявол би наказание за греховете човешки и как настъпва последния ден на човечеството. Неколцина го слушаха. Ангъс се спря и погледна плешивия и гърбав пророк.
-Той иде !Един по един ще отнесе всички грешници , а после блажените ще се възнесат в небесните селения! ТОЙ ИДЕ!
И наистина идеше. Черната точка в небето скоро се превърна в синкаво- зелено чудовище с ципести крила и люспесто тяло.
„Падна ли ми в ръце , пиле мое ?”Ангъс моментално смъкна наметалото и го хвърли към просяка- прокобник. Ръцете му не трепнаха , когато залегна с „МакГийвърът” в ръцете си и с трите патрона до левия си лакът. Летящият дявол вече си бе набелязал една руса жена на около тридесет и пикираше към нея , когато Ангъс стреля. Перфектен изстрел право между гърдите на звяра. И никакъв ефект .”Мамка му , по-добре да опитам пак” С пръст на спусъка и с дясно око залепнало на окуляра Ангъс се прицели за втори път. Тоя път опита номера с фъстъка” Цели се точно , момче , не обръщай внимание на какво става около теб. Представи си , че върху мишената ти има един мъничък фъстък и ти трябва да уцелиш точно него.”
„Хайде , фъстък не ме проваляй сега” Димът от дулото още не бе излязъл , когато съществото нададе писък и сграбчи в люспестите си нокти злочестия ловец. Заключи захвата на краката си така , че плътно обгръщаше кръста на рижавия мъж. Започнаха да се издигат , когато Ангъс забеляза необичайно свирене” Странно , не съм ги чувал да свирят досега” После съобрази , че звукът излизащ от крилото всъщност е вятърът , който минава през дупката от „МакГийвърът” .”Голяма полза беше последния изстрел , няма що”
Минаха градските стени и се насочиха към близкото село. Летящия гущер не даваше вид, че ще се обърне глава и ще отхапе я ръка, я някое ухо. Слънчевите лъчи светеха право в сините очи на ловеца и му беше малко трудно да прецени на каква височина са. Малките и големи ниви отдолу изглеждаха като кръпки на поовехтях юрган.”Какво ли стана с пушкалото?”-бръчка се появи на челото на блатаря.”Някой да го е откраднал досега. Ех , едва ли ще го видя повече”
-Ей , копелдак ти какво мислиш , дали са ми откраднали пушката ,а ? Естествено ти не можеш да мислиш , защото си просто едно извращение на природата , дарено само с инстинкт. Сега ще ти покажа какво различава човека от животното!
Ангъс отчаяно заблъска с единствената си освободена от хватката ръка.
-Майната ти ! Майната ти !
Грозната глава се обърна , а странично разположените клепачи примигнаха. Помъчи се да стигне удрящата ръка , но Ангъс само това чакаше. Издърпа халката от една взривна сфера и я хвърли право в пастта на влечугото.”Яж и да ти е сладко” Примигвайки съществото глътна сферата.
-Ха сега , ха сега , ха сега….
Гръмна…ама не просто гръмна а направо се разхвърчаха вътрешности от тумбака на гущерът и едно парче шрапнел се размина с главата на Ангъс , който пък полетя надолу. Виждаше как умъртвеното тяло пропадна по бързо от него към някаква малка горичка.”Доста нависочко ме е отнесло” Ловецът разпори раницата , която до сега бе стояла непокътната на гърба му. Ушите му още бяха заглъхнали когато въжетата завързани за платното от лодка се опънаха. Изпищя , тъй като рязкото дръпване бе извадило едно от рамената му от ямката.”Можеше да е много по зле”
Надолу , нейде по пътя в прахта яздеха конници от Вестмар. Заковаха се на място като видяха как Ангъс плавно парашутира към земята.
-От това ще стане прилична легенда.-измърмори единият.
И действително стана , главно защото Ангъс оцеля и разказа всичко главния библиотекар, който пък представи историята му в този й вид.