Много търсих, но неоспях да намеря есета в/у следните две теми:
Любовта като свят за двама.
Самота - съдба или собствен избор.
ако някой може да ми помогне ще съм му много благодарен.
Не е задължително и двете. По избор е :(
Двама влюбени, двама души, които се обичат живеят в свой собствен свят. Дори около тях да е пълно с хора, те се разбират само с поглед, в тишината са стаени толкова чувства, мисли, неизречени думи. Толкова наситена от емоции среда и въпреки всичко невидима за човешките очи. Аз познах любовта в други две очи, които дори не са непрекъснато вперени в моите, напротив, най-често гледаме в една и съща посока. Това е светът, в който ние сме само двама, в който двама се изправят срещу целия останал свят като един - срещат радост и щастие, болки и тревоги и като един вървят в крачка и винаги продължават нататък, накъдето и да е това. Любовта ни води, любовта ни заслепява, прави ни силни и смели, дава ни дори крила.
Най-яркото и видимо проявление на нашата любов са нашите деца. Мънички слънца, които могат да направят светъл и прекрасен и най-мрачния ден. Мънички човечета, заради които си готов да преобърнеш всичко наобратно, но да спечелиш за тях всичко най-добро. Същества, които от самото си появяване на бял свят завземат ежедневието ти, безцеремонно. Изискват цялото ти внимание и време, без въпроси, без да настояват, без молби, просто ей така. Ти вече сам си им го предоставил! Без дори да го усещаш, без дори да го разбираш. Твоят собствен свят е вече в ръцете на друг и наградата е най-прекрасното нещо на света - чистата детска любов, беззъбата бебешка усмивка, лекото погалване сутрин...
Появата на трети в свят за двама е толкова желана, колкото и объркваща. Носи със себе си радост и отговорност, за която преди това и в най-смелите си мечти и представи не си предполагал, че съществува. Нещо, за което човек едва ли някога ще бъде достатъчно подготвен, но срещу което ще се изправя винаги с готовност и щастие, което винаги ще му носи удовлетворение и чувство за пълнота.
Моето дете щурмува живота ни и го обогати по начин, който само сърцето може да разбере и думите никога няма да стигнат или да бъдат достатъчно красиви, за да опишат. Всеки ден и благодаря, че я има и че е толкова прекрасна. Всеки ден за мен е празник.
В нашия свят за двама, където вече сме трима и в очакване на четвърти - остана място само за любов и радост. Всичко друго е рутина и отминава, всичко останало е на заден план. В слънчевите очички на моята малка дъщеря аз намирам силата да се боря с ежедневието и живота, да ставам отново и отново, да не позволявам нищо и никой да ме събори. Защото в момента отговорността за нейното щастие и живот е само и единствено наша и аз съм готова да направя и невъзможното, но да бъда някъде там зад гърба й, където тя ще открие всичко, което и е нужно и желае, когато и е нужно и го желае. Това е единствената и огромна промяна в нашия свят, вече не сме водени от желанието да имаме и да постигнем най-доброто за нас, а да го направим, но за нея... за тях... И това ме кара да се чувствам прекрасно и истинска, ден след ден, след ден, всеки ден!!!
Благодаря ти МНОГО !!!!! :grin: :grin: :grin: :grin: :grin:
fucklowebaby
04-25-2009, 16:52
Човекът върви по пътя си…Това е съдбата му, просто да върви по дългия и труден път на живота…
Около него е пусто и единственото нещо, което се изправя пред погледа му, е ясната линия на пътя му, извиваща се в далечината като тялото на бяла змия. Пътеката губеше очертанията си в хоризонта, но всеки път, когато имаше чувството, че е към края на пътуването си, хоризонтът отново му разкриваше, че пътешествието, наречено живот все още не е свършило. Искаше му се поне да срещне някого, с когото да си говори по време на пътуването, някой да му прави компания. Но си спомни, че всеки един от неговите приятели беше поел по своята пътека. Някой беше поел по Пътеката на Любовта, трети - по Пътеката на Славата, четвърти - по Пътеката на Богатството и т.н... Имаше толкова различни пътеки, колкото бяха различни и разбиранията на хората за осмислянето на съществуването им. Неговата пътека се наричаше Пътеката на Самотата. Но как се беше озовал на нея?
Спомни си с наслада за времето, когато се движеше по широката Пътека на Приятелството, тогава бяха много хора и той се смееше и шегуваше с приятелите си. Но изведнъж се появи Кръстовището на смисъла на живота, което беше по-известно с друго наименование - “Разклона на мечтите”. Тук всеки по свой собствен вкус и предпочитание трябваше да избере посоката на съдбата си. Това място приличаше на звезда с много лъчи и всеки трябваше да поеме по своя лъч, всеки трябваше да си избере пътека, която да го заведе до целта на пътуването му - мястото, където щеше да разбере смисъла на живота. Но тези пътеки не бяха обикновени, за да се извървят, трябваше да се минат през поредица от изпитания…
Той реши да поеме по Пътеката на Любовта, известна с това, че водеше до намирането на истинската любов. Пое заедно с неколцина приятели, вярваше, че ако срещне подходящото момиче, няма да измине пътя си сам, но не беше само това, просто изпитваше нуждата да сподели живота си с някоя, която да е винаги до него в радост и тъга. Момиче, заради което да върви напред…
И приятелите му вярваха в същото нещо така, че заедно решиха да се движат в тази посока - на Любовта. Вървяха доста време и всеки мечтаеше как ще изглежда избраницата на сърцето му, докато не стигнаха до едно странно място… Всички го наричаха “Площада на разбитите сърца”. Наричаха го така, защото в днешно време е по-вероятно да разбиеш сърцето си от любов, отколкото да си щастлив с човека, когото обичаш… Площадът беше огромен и претъпкан с мъже и жени, тук трябваше може би да открие половинката си. Видя няколко хубави момичета, но никоя от тях не го удостои с вниманието си. Заговори с по-срамежливите, но те бяха твърде притеснителни и равнодушни. Опита се да спечели по-скромните, но те се оказаха не толкова скромни и непокварени, колкото очакваше… Тогава той разбра, че цялата тази тълпа хора е просто един огромен маскарад, панаир на фалша…
Тази мисъл дотолкова го огорчи, че реши да поеме в нова посока, да намери друга пътека. Въпреки огорчението си от неискреността в очите на момичетата, той нямаше да забрави едно от тях, което му се усмихна по по-различен начин и веднага се усещаше, че тя е по-различна. Неколцина от приятелите му също отвратени от случващото се на “Площада на разбитите сърца” решиха да поемат с него. Избраха нов курс - Пътеката на Свободата, която се намираше наблизо. Пътеката на Свободата беше път водещ до освобождаването на човек от всичко онова, което го караше да деградира - пари, власт, технологии… По този начин трябваше да се изпита истинската свобода, без никакви ограничения - духовната свобода…
Пътуването траеше, докато не стигнаха друг площад и пред очите им се разкри странна гледка. Площадът беше претъпкан с тълпи от хора, а в центъра му беше издигнат ешафод за екзекуции. В момента, когато пристигнаха на това място, цареше невъобразим шум. Тълпите крещяха: “Убийте го! Този е луд!” Той се огледа, за да разбере за кого се отнасяха тези думи и заедно с приятелите си забеляза някакъв човек, застанал на ешафода, който държеше в ръцете си бял гълъб. Той също крещеше с пълно гърло и което беше още по-странното, неговият глас успяваше да се извиси над шумотевицата на тълпите. “Вие сте роби на собствените си пари! Вие сте роби на собствената си власт! Вие сте роби на лицемерието! Вие сте роби на всичките онези техники, с който се обградихте за удобство! Къде е моралът и свободата ви? В парите ли? Във фалша ли? Във властта ли? В електрониката ли? Вие се лъжете, че сте свободни!” Когато завърши и последните си думи, “лудият” хвърли гълъба към небето и извика: “Ето този гълъб е истински свободен!” Приятелите му, както и той, бяха убедени с ума и сърцето си, че този човек говори истината, но точно за това жестоките тълпи щяха да го убият. Поредната пътека, довела ги пред грозното лице на фалша! Затова всеки реши да поеме по нова пътека, решиха да се разделят, вярвайки, че някъде в бъдещето пътеките им ще се пресекат…
Нашия герой се огледа за пътни знаци показващи му къде в близост имаше пътища. Всички му се струваха някак фалшиви или имаше чувството, че ако поеме по тях, ще се сблъска отново с реалността. Накрая на лутането си из тълпите видя надпис, посочващ пътека, за която не беше чувал - Пътеката на Самотата. Под този надпис се четеше: “Пътнико, поел по този път, най-трудната пътека си избрал, но ако сам самичък я преминеш ти, душата ще се извиси..." И той реши, че тази пътека си струва и пое по нея…
Ето така нашият пътник се озова на тази пътека, по която се движеше вече цели два дни почти без почивка, а пейзажът около него почти не се променяше, оставаше си все така пуст, негостоприемен и мъртвешки. Особено нощем, тогава призрачното сияние на нощта го караше да се чувства още по-самотен. Пътеката продължаваше все така да се извива пред него като змийско тяло. Но продължи да се движи крачка по крачка все напред. Почти на края на третия ден от пътешествието равнинният и пуст пейзаж рязко се промени. На стотина метра пред погледа му,встрани от пътя се изпречи голямо дърво. Учуден какво прави това дърво на това забравено от Бога място, нашият приятел ускори крачка, за да го разгледа отблизо. Когато се приближи, видя в кората на дървото издълбан дълбок надпис: “Дървото на Избора”. Това го учуди още повече и започна да обикаля дървото, за да го разгледа по-добре и да разбере защо се наричаше така. Съзря окачено на въже малко шишенце на нисък клон. Изпълнен с любопитство и изненада протегна ръката си и го взе,разклати го и усети, че е пълно с някаква течност.
Вече беше почти залез слънце. Той започна внимателно да разглежда шишенцето и видя написано върху него със ситен шрифт следното: “Пътнико, стигнал до дървото пътя продължава и ще станеш истински човек, но ако уморен си от страданието тук ще намериш своя лек…” Загледа се в далечината и се увери, че Пътеката на Самотата продължаваше да се вие в безкрая. Вече знаеше какво трябва да направи. Застана на западната страна на дървото, извади джобно ножче и започна да дълбае в кората. Когато завърши дълбаенето, издълбаното гласеше: “По моята пътека никой не върви. По моята пътека,приятелю, утеха си ти. По моята пътека любовта боли. По моята пътека се рушат мечти.”
Когато свърши с дълбаенето на надписа си, той седна на земята и се облегна на дървото, загледан в кървавочервения диск на залязващото слънце. Стискайки шишенцето в ръката си се замисли: ”Какво ли щеше да е сега, ако приятелите ми бяха тук? Какво ли щеше да се случи, ако бях последвал момичето с красивата усмивка, за което непрестанно мисля?Какво ли щеше да стане, ако бях опитал да защитя ”лудият” от тълпите?
Погледна нагоре към дървото и видя бял гълъб да прелита, насочвайки се към лъчите на залязващото слънце. Проследи го с поглед и няколко мига наблюдаваше красивия залез. Разбра, че Пътеката на Самотата водеше до състоянието, в което сега се намираше това самотно дърво, около което в радиус от няколко километра нямаше жива душа, освен бездушния път. Краят на тази пътека се превръща в силно и самотно дърво, издържащо на всички житейски бури. Но за какво му е на човек да е духовно извисен срещу превратностите на съдбата, когато приятелите са далеч, любовта я няма и не се чувства свободен?...
Ето такива мисли се въртяха на самотния пътник, седнал и подпрял се на стъблото на “Дървото на Избора”, гледащ угасващото слънце на запад. Погледна за последен път шишенцето отвори го и изпи съдържанието му.
След няколко мига вече сънуваше, че е с приятелите си, че целува момичето с красивата усмивка, че е свободен като белия гълъб в небето…Хубавото на този сън беше, че никога нямаше да свърши..