MishoMiltenov
04-22-2009, 16:14
1. Във всеки човек има нещо от всияки хора - Гиорг Лихтенберг.
2. Две краиности да изключим разума, да се оповаваме само на него - Паскал
3. Колкото по-цивилизовани са хората, толкова повече те са актиори - Кант
4. Философията се състой тъкмо в това да познаваме границите си.
Благодаря предварително.
1.Когато говорим за човека, за живота, за ролята на човека в живота, за живота на отделната личност и пр., в нашето съзнание изникват множество въпроси, чиито отговори не винаги успяваме да намерим. На всички ни е ясно, че човешкият живот е много сложен и в същността си е изпълнен с множество ситуации, пред които хората се изправят ежедневно. Но интересното е, че начинът, по който всеки отделен индивид се справя или не с разнообразието от ситуации, е различен и обикновено е селектиран от няколко варианта, като последният се оказва най-изгоден. Именно тези различни ситуации и начини за тяхното преодоляване превръщат човека в актьор в живота-театър, защото те го карат да приема различни образи и да се вживява в такива роли, които са подходящи за отделните ситуации.
Според Робърт Дал хората играят различни роли и често бързо преминават от една роля в друга. Това е така, защото хората са различни, независимо от това, че всеки човек се стреми към щастието във всички негови измерения. И именно по пътя на този стремеж всеки може да попадне в такива ситуации, в които да му се наложи да се вживее в роля, която не му е толкова присъща. И тайната на успеха се крие точно в това колко бързо ще се адаптира към необходимата роля за дадения момент. Един от най-добрите примери в случая е институцията “училище”. Училището е един добър учебник по “театрално изкуство”, защото, иска ли им се или не, учениците непрекъснато трябва да съгласуват мнението си с това на преподавателите, а това от своя страна предполага честото преминаване в роля, която да се харесва на лицето, даващо оценка на познанията и уменията по дадена учебна дисциплина на учениците. Но далеч не само училището изпитва човешките актьорски умения. Всеки човек има по няколко роли, които обикновено сам избира в своя живот. Човекът е един на работното си място, друг е сред приятелите си и е коренно различен в семейна обстановка. Ако една жена е директор в някакво предприятие и ? се налага да се държи строго с подчинените работници, за да бъде по-ефективна дейността на предприятието, и ако тя успява да мобилизира този колектив от хора да работи за нея, дори и по-голямата част от подчинените да са от мъжки пол, то едва ли същата тази жена би имала подобен успех в дългогодишна връзка с мъж, с когото, прибирайки се след работа, се отнася като към подчинен. Ето такива и множество други ситуации определят начина на поведение на отделния homo sapiens. Преминаването от една роля в друга се състои в преминаването на даден човек от една среда в друга, от едно обкръжение в друго, от една ситуация в друга, защото както самите хора са уникални сами по себе си, така и взаимоотношенията с всеки отделен индивид е уникално. Трудно е на базата на някакви минали или настоящи събития и чувства, които най-вероятно ни въздействат по определен начин, да предопределят еднакво поведение към двама различни човека, с които ни свързват горепосочените. В зависимост от характера на човека, с когото комуникираме, такава може да бъде и самата роля, в която ще се вживеем. Множеството от характери предполага и множество роли и именно това множество от роли често затруднява човешкото себепознание, защото трудно може да се установи коя е истинската същност на даден човек, къде и как се чувства като самия себе си, или по друг начин казано – коя е най-истинската му роля.
Има и други подходящи сентенции на популярни личности, които са адекватни на темата. Такава е и следната, изказана от Фридрих Шилер: “Човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата и е изцяло човек само там, където играе”. Но човекът е човек навсякъде. Той се е родил като такъв и не може да бъде друго, следователно човекът където и да е – той играе една от многото си роли. А дали е изцяло Човек само там, където играе – това е един от сложните житейски въпроси, които често си остават без задоволителни отговори и затова е трудно да се определи кога един човек е Човек, защото както стана ясно вече различните ситуации предполагат и различни роли на “Човека”. Но в крайна сметка където и да е това там, където ще е някой, то този някой винаги ще играе някаква роля и винаги ще е човек. А защо? Защото така е устроен нашият живот – като най-сериозната игра, правилата на която за всички са еднакви – законите. Но “полетите” на човешките души – именно те разкриват уникалното в отделните личности и ги обособяват като различни играчи.
В този ред на мисли Георг Лихтенберг също е прав, казвайки, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, то той не е сам и изолиран, защото човекът е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора или по простичко казано и с малко ирония – всичките хора на света живеят на една и съща планета. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на “социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да “краде” от другите. Но това съвсем не е престъпление, когато материалната страна на живота изобщо не влиза в употреба в дадени разсъждения. За какво става въпрос – може ли едно птиче веднага след своето излюпване да полети? Човек не се ражда научен, а напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в този негов живот зависи дали правилно е усвоил “занаята на живота”. Но уроци по живеене не съществуват. Всекидневния сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава. Често такива хора са наричани “луди”, но това че те не възприемат по някакъв клиширан и общоприет начин живота съвсем не означава, че са по-лоши хора от останалите. Просто те са успяли да излезнат от зомбираното общество, което унифицира всички – мода, комерсиална музика, обществено мнение, пороци и т.н. Но независимо колко неща са усвоени от другите, винаги трябва да остане и нещо лично собствено, уникално, което да отличава отделните човешки същества.
Животът-театър е сцената, на която хората изиграват живота си. Ако сега някой си спомня крилатата фраза на Шекспир, значи разсъжденията са му тръгнали в правилна посока спрямо моите (“Животът е сцена и ние всички сме актьори”). Независимо в каква роля се вживява човек, той трябва така да я изиграе, че чрез нея да не причинява зло на околните, защото винаги основният стремеж е към присвояване само на добри неща за един от друг. Понякога този стремеж може да се обърне и в своята противоположност, което подсеща за един от основните закони на физиката за енергията, че тя не се губи, а само преминава от едно състояние в друго. Но знае се – хората вярват, че доброто ще възцари и че театралната постановка ще е с “happy end”, затова каквито и роли да има човек, неговата мисия е да запази доброто в тях, а защо не и в себе си?! Дали фразата “невинен и чист по детски” не означава, че човек се ражда с максимум количество доброта, а по време на своята роля той непрекъснато губи частички от нея... а равносметката е – кой ще си изиграе ролята и накрая ще остане с повече добро, но за какво говорим – ако е така, то накрая на представлението доброто е останало в милиярди пъти по-малко от началото на постановката.
И понеже винаги има най-малко две гледни точки, в заключение ще кажа, че животът е много лесен и за да се избегнат повечето усложнения човек трябва да бъде самия себе си, а отделен въпрос е доколко всеки е способен да се себепознае за да бъде него си и да може реално да прецени кой е.
2.Две крайности: да изключим ума, да се уповаваме само на него. (253)
Последната стъпка на разума е да признае, че безкрайно много неща надхвърлят възможностите му. Не стигне ли до този извод, той доказва слабостта си. Ако естествените явления надхвърлят възможностите му, какво да кажем за свръхестествените? (267)
Не само чрез ума, но и чрез сърцето достигаме до истината; чрез него именно стигаме до първоначалата. Разсъждението, което няма никаква заслуга за това, напразно се опитва да ги обори. Това е единствената цел на пиронистите [1], но усилията им са напразни. Знаем, че не бленуваме; колкото и безпомощни да сме да го докажем чрез разума, нашето безсилие свидетелства само за слабостта на ума ни, а не за несигурността на всичките ни познания, както те твърдят. Познанието на първоначалата - като например съществуването на пространство, време, движение, число - е не по-малко сигурно от познанията, придобити чрез разсъждение. Умът трябва да се опира на познанията на сърцето и инстинкта и да ги използва като изходна точка на доводите си... И еднакво излишно и смешно е умът да иска от сърцето да докаже тия първоначала, за да ги приеме, както би било смешно сърцето да иска от ума интуиция за доказателствата, до които е стигнал, за да може то да ги приеме. Тази безпомощност трябва само да внуши смирение на ума, който би желал да съди за всичко, а не да разколебава увереността ни: не само чрез ума можем да се образоваме. (282)
Духът на този върховен съдник на света съвсем не е независим, най-малката глъч край него е в състояние да го смути... Не се учудвайте, че в момента не е годен да разсъждава правилно: муха бръмчи край ухото му; това е достатъчно; ето го неспособен да ви даде трезв съвет. (366)