PDA

View Full Version : Теми за класното HELP



Krew
04-22-2009, 20:40
1. Безнадежност и отчаяние в "Зимни вечери" от Христо Смирненски
2. Грозотата на съществуването в разказа "Дамата с рентгеновите очи"
3. Стихотворението песен за човека от Никола Вапцаров - вярата в хуманизма.
4. Войната в повеста "Крадецът на ябълки" от Емилиян Станев

Моля Ви помогнете :-k БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО

harry777
04-22-2009, 21:12
Безнадежност и отчаяние в "Зимни вечери" от Христо Смирненски
Основната тема в “Зимни вечери” е тази за страданието и безнадеждността. Поетът създава атмосфера на тревожна напрегнатост. Пустота, мрак, призрачност са основните характеристики на студения град. Описаните зимни картини са признак на социалното страдание. Неговото присъствие води до безнадежността на хората.
Човешкото страдание е основен мотив в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски. Сам изпитал мизерията и болката от бедността, поетът рисува картини на човешката неволя, които се запечатват в съзнанието на читателя. Тези ярки картини носят послание- страданието на бедните и състраданието на поета. За Смирненски големият град е бездушен и зловещ. В ролята на наблюдател лирическият герой броди из местата на страдание: “Вървя край смълчаните хижи...вървя в бледосиня мъгла...”
Поетът пресъздава живота на бедняците в големия град и показва промяната в тяхното мислене, все по-надигащото се чувство на омраза към обществената неангажираност на управляващите. Читателят може да приеме тезата, че неговото поетично наследство е отражение на променящите се исторически реалности.
Неслучайно са търсени зимни картини. Зимата носи студенина, отчужденост, а зимните вечери вещаят беди, глад, нещастие, смърт: “Като черна гробница и тая вечер/пуст и мрачен е градът.”. Ключови думи в цикъла му са мракът и мъглата, черният цвят, който вещае смърт. Епитетите “черна”; “пуст”; “мрачен”; “зъл” и “глух” допринасят за мрачното настроение. Отчуждение и безнадежност лъхат от този свят. Разрушени са рзбирателството и съпричастието в семейството. Бащта, майката и децата очертават кръга на страданието. Един след друг като сенки се появяват безхлебният баща, разплакани жени, слепият старик, старуха, момичето и бедните деца. Познали нанавреме голямата мъка, децата са отхвърлени от обществото и “дреме в очите им скръб”. Жълтите съсухрени ръце на младото момиче говорят за крайна мизерия. Детското нещастие предизвиква болка и състрадание в душата на поета. Пряк израз на съпричастието са думите, които се отронват като стон: “Братя мои, бедни мои братя-/пленници на орис вечна, зла-/ледно тегне и души мъглата-/на живота сивата мъгла”. Лирическият герой приема бедните жертви като свои братя, защото той е част от тях. Но в същото време разбира корените на злото и безнадежността и това го прави различен. Повторението на обръщението “братя”, съчетано с притежателното местоимение “мои”, извисява истинския хуманизъм на духовно богатия човек.
Сред големия враждебен град броди и смъртта. Тя е незнайна и странна, нейното присъствие е навсякъде. Умират хората, умират техните надежди, доброто и красивото в душите им.
Лирическият герой е едновременно и наблюдателят, който се движи из привечерното градско пространство и съзерцава картините на страданието. Градът е на само географско и битово пространство, но и център на бедност и мизерия, на социална насправедливост. Антитезните противопоставяния , метафорите и изразителните епитети “младостта й цветна”; “блика мисъл неприветна”, с които си служи поетът, помагат да се постигне сила на художествените внушения.
Благодарение на художественото умение на поета да изгради пълните образи на страдащите хора, читателят се убеждава, че неговото поетическо творчество е дълбоко хуманен призив за възвръщане на естествените човешки права. Затова лириката на Смирненски звучи толкова съвременно.

[/i][/b]

Krew
04-23-2009, 13:58
благодаря останаха още 3

TEARS
04-23-2009, 15:30
Със средствата на сатирата и елементи на фантастика Светослав Минков подлага на ос¬миване и остра критика нравите и порядките в едно общество, лишено от духовни цен¬ности и истински идеали. Разказът „Дамата с рентгеновите очи" поставя проблемите за стойностите в живота, за обезличаването на човешката индивидуалност и липсата на ду¬ховност, породени от настъплението на ма¬шините и вещите в бита на градския човек. Авторът задава вечно актуални въпроси - за превеса на материалното над духовното, за ролята на техническите открития в живота на човека, за облика на обществото и форми¬рането на личността, за идеалите и предста¬вата за пълноценно съществуване.
Елементите на фантастика са само външ¬ната форма, даваща възможност да се разк¬рият нравите и устоите на обществото. В сре¬дите на богатите няма място за значими и стойностни неща. Външната красота, повър¬хностните разговори и материалните инте¬реси напълно характеризират техния живот.Героите на разказа са представени изцяло в отрицателна светлина. Те принадлежат към хайлайфа, а животът им е изпразнен от съ¬държание, от значимост на мислите и зани¬манията им. Между самочувствието и пре¬тенциите им, от една страна, и истинската им стойност като личности, от друга, има пъл¬но несъответствие. В началото на разказа главната героиня, притежаваща непростим физически дефект - кривогледство, е не само нещастна, но и отхвърлена, пренебрегната от своята среда: „Наистина, тялото й беше съвсем нормално развито, но изпъкналите й кривогледи очи от¬блъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобилни коли." След преобразяването й в „Козметикум Аму¬лет - салон за дамска хирургия", същата тази дама става най-популярната личност сред обществото. Не умът или духовните качест¬ва се ценят в тези среди, а само външният блясък, физическата красота и богатството.Авторът изобличава духовна¬та пустота - характерен белег на времето, чрез разкриване на обществените нрави и чрез вникване в мислите, чувствата и мечти¬те на главната героиня, която е пълно оли¬цетворение на тези нрави. Светът за Мими Тромпеева е разделен на две - преди кап¬ките „Рентгенол", когато е била нещастна и отхвърлена, и след това - когато постига своя „идеал" в живота. А идеалът й е свър¬зан с това, да се омъжи за богат и красив съпруг. Разказът е построен от две части -първата се води от присъстващия и комен¬тиращ разказвач, а втората има формата на дневник - интимна изповед на девойката. За героинята, както и за останалите, любов¬та, духовната връзка, значимите цели не съ¬ществуват. Тя придобива изключителната способност да вижда през хората и да отк¬рива тяхната истинска същност. Така Мими прави невероятното откритие за липсващ мозък у хората от нейната среда. А именно душата прави хората индивидуални и не¬повторими личности. Използваната гротес¬ка е начин за разкриване на липсващата чув¬ствителност, интелигентност и стремеж към усъвършенстване сред представителите на аристокрацията. Самата героиня не се раз¬личава от средата си, нито пък се стреми към задълбоченост или духовност. Желанието й за брак е подчинено на материалните интереси. Нейният избраник, който неслучайно е чужденец с романтично-сантименталното име Жан, е богат наследник. Той няма никакъв мозък в главата си, но това не притеснява героинята, защото подобно не¬що не е от значение за нея: „Между петнай¬сетината кавалери нямаше нито един с мо¬зък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!" С физическото си преобразяване героинята постига и своя идеал, и пълното си щастие. Тя си намира съпруг -основна цел в живота й, и се радва на вни¬манието на околните. Освободена от само¬тата и мъката на грозотата, Мими Тромпеева може да не 'се сеща вече за „малкото ко¬варно евангелие", което трови дните й „със своята свещена скука". Като всички дами от висшето общество, тя вече чете само илюс¬трованите списания, в които, иронично под¬чертава авторът, се крият новини, лишени от всякаква значимост: „съобщения за предс¬тоящи шахматни турнири", „ Уелският принц минал неотдавна из лондонските улици в чер¬вен фрак или че индийският махараджа Хария Трибхубана Юн Бахадур Шумшаре пристигнал благополучно в Ривиерата." Героинята, както и другите представители на нейната прос¬лойка, е лишена от задълбоченост и истинс¬ки интерес към проблемите на обществото и света. Безцелните им занимания ги предс¬тавят като хора нищожни и непотребни. Жи¬вотът им се състои от соарета, „динета", праз¬ни разговори: „Говори ми за значението и ефек¬та на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка." В разказа няма дори намек за истинска, съзидателна дейност или значими цели или мечти. Неслучайно некол¬кократно е подчертано, че рентгеновите очи на героинята откриват липсата на мозък във всички околни: „Някои от хората, които срещам, и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си." или „Но когато дигнах очи към главата му, аз открих, че в нея няма нито капчица мозък." По-печалното е, че за героинята това не е порок, а приемли¬ва реалност. В свят, в който духовните цен¬ности и интелектът са без значение, а мода¬та диктува ежедневието, не могат да се фор¬мират пълноценни личности. Затова и Ми¬ми Тромпеева приема духовната непълно-ценност като непроменима реалност и до¬ри намира достойно обяснение: „Естест¬вено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност тех¬ните мозъци са на мястото си, само че са нап¬равени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно от паяжина, та затова не мо¬гат да се видят." Иронията на автора е яс¬но доловима в представеното желание на героинята да не се различава по нищо от средата си: „ Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!" Иронията и сатирата -основни средства на изображение, стават все по-остри. Пред читателя се разкрива един посредствен свят, формиран от мода¬та на сантименталните романи, от блудка¬вите филми и бездарните реклами, които заместват истинския живот, насаждат урод¬лива нравственост и водят към духовна не-пълноценност.
В този лицемерен и ограничен свят отно¬шенията между хората са сведени до търгов¬ски сделки. Целта на Мими Тромпеева е да се омъжи, и то непременно за богат съпруг. Това е основно правило и за останалите. Ба¬щата и бъдещият съпруг сключват изгодна сделка: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разб¬ра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата." Не става дума нито за любов, нито за при¬вързаност или общи духовни интереси -стойности, които определят истинските чо¬вешки отношения. Едва след сключената сделка избраникът на сърцето уверява геро¬инята „непрестанно в безкрайната си любов". Авторът изобличава обществото, в което па¬рите и богатството са единствено от значе¬ние. Героите не притежават никаква духов¬ност и не са способни да изградят пълноцен¬на връзка. Най-голямата радост и постигнато щастие за Мими Тромпеева е пътуването за купуване на хермелиново палто и бален тоа¬лет. Авторът не просто се присмива на дреб¬навостта и лъжливите стойности в живота, а ги подлага на пълно изобличение. Героите са подвластни на глупостта и нравствената не¬доразвитост. Техните характери са следствие на повърхностните модни нрави, на лицеме¬рието и фалша във властващите порядки. Крайната им ограниченост се оглежда в раз¬говорите, свеждащи се до материалните при¬добивки и новите марки коли, в забавления¬та с пикантни вицове. Духовната същност на героите поставя острия въпрос за истински¬те стойности в живота и за деформацията на личността, лишена от такива стойности. В крайното принизяване на героите и поряд¬ките, на които са подвластни, се открива авторовото категорично отричане на живота, лишен от смислени цели, от идеали и нравс¬твеност.
Особена роля в разказа играе образът на маестро Чезарио Галфоне. Неговата дейност е като катализатор на обществените пороци и на човешката глупост. Образът му на отк¬ривател е карикатурно представен. Той няма нищо общо с истинските научни постижения. Неговите открития служат на суетата и нямат реална стойност за развитието на об¬ществото. Поведението и популярността му се вписват точно в света, на който служи -този на хайлайфа. И името, и външният му вид, и речта му са изключително претенци¬озни и позьорски: „Маестро Чезарио Галфоне сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната издигна знаменателно нагоре и като коленичи неочаквано пред изумената девойка, извика с мекия си глицеринен глас:
- О, джентилисима, беллисима и карисима синьорина..." С таланта си да омайва дамите от висшето общество, той печели не само популярност, но и много пари. Авторът изоб¬личава глупостта, сляпото подчиняване на модните тенденции, ограничеността и суета¬та - пороци, виреещи сред богатите хора, лишени от смислени цели и интереси в жи¬вота. Значимата обществена изява дамите за¬местват с фалшива и безполезна благотвори¬телност, а това не може да бъде простено от автора: „...маестро Галфоне дойде до заключе¬ние, че може да се приготви и серум от патеш¬ки мозък за опресняване на умствените спо¬собности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност." Та¬ка образът на маестро Галфоне се превръща в карикатурно подобие на онези, които пос¬тавят ума, интелекта и знанията си в услуга на развитието и напредъка.
Измамните идеали на героите ги правят част от един също толкова измамен, непос¬тоянен и безсмислен свят. Глупостта, лекомислието, лицемерието и завистта опреде¬лят нравствената им същност. Парите и ве¬щите запълват техния живот и заместват ис¬тински стойностните неща - човешките вза¬имоотношения, разбирателството, любовта, приятелството. Печалният извод, скрит зад редовете на разказаната история, е, че мате¬риалното все по-упорито и трайно измества духовното в човешкия живот, а човекът, уст¬ремен към измамните идеали, загубва своя¬та нравственост. Техническите и научните от¬крития не помагат на човека да стане по-до¬бър, а го правят зависим и-несамостоятелен. Разказът „Дамата с рентгеновите очи", пи¬сан през 30-те години на XX век от автора, на
когото през тази година се чества 100-годишен юбилей, е предчувствие за един бъ¬дещ, силно модернизиран свят, подчинен на техническия напредък; свят, в който стават излишни човешката чувствителност и стре¬межът към духовна пълноценност. Той е пре¬дупреждение за настъпателността на мате¬риалното, потискащо духовното. Тази исто¬рия ни кара да се замислим за мястото на научните достижения в живота ни, за обез¬личаването на човека, обсебен от парите и вещите, а може би и за това - колко стойнос¬тни са мечтите и целите в живота ни.

fucklowebaby
04-25-2009, 17:30
Никола Вапцаров има съвестта на големия ходожник: в поезията той не допуска лъжа пред другите, самоизмама пред себе си. Той гледа направо в очите на живота и на смъртта. С трезвия и мъжествен поглед на бореца без сантименталност и най-важното без всякаква фалшива украса, той - и като поет – предава онова, което вижда и чува (Георги Цанев).
Едно от най-характерните произведения на Вапцаров е “Песен за човека”. То дава названието на първия цикъл във Вапцаровата стихосбирка “Моторни песни” (1940). Другите цикли в стихосбирката са “Песни за родината”.
Песента която постоянно съпътства Вапцаровия лирически човек, обикновенно зазвучава с пълна сила в критичните точки на революционната битийност. Герой на “Писмо” умира със съзнанието, че “това е песен”. В “Двубой” песента на мотора е кръв от човешкото сърце. Сходно е значението на понятието и в едноименното стихотворение “Някъде картечен лай…/песни… нещо ме удари…”(“Песни”).

Изправен пред бесилото, за героя от “Песен за човека” няма нищо по-логично и по-естествено от увереността, че
… животът ще дойде по-хубав
от песен
по-хубав от пролетен ден…
Своята песен разговор за човека в новото време, Вапцаров е построил върху непесенния принцип на диалога. На погрешната теза на дамата е противопоставена антитезата на героя. Вярата в позитивното човешко начало тържествува в творбата, но до нея се достига по неравния път на съмнението.
Всяко движение, всеки жест и реплика, всяка дума и звук имат за цел да опровергават опонентката на героя и да доказват несъстоятелността на нейната теза. Началото слага изборът на синонима “дама”. Портретът й подчертава нейното социално и езиково разноречие с действителността:
…сопната знете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални птоци
от ропот
и град от словесна атака.
Алитерацията на звука “р и метафоричния аналог на поведението на дамата с природната стихия са достатъчно убедителни и красноерчиви. Само човек който яростно и сърдито прекъсва опонента си, нищо не знае и нищо не желае да чуе, може така самоуверено да заяви: “Аз мразя човека/Не струва той вашата защита”
дмата “човек” на синонимно равнище влиза в диалог със самата себе си. Общото понятие “Човек във новото време” се стеснява до конкретното “насякъл съм брат си, човека”. Тези две противоположни по обем значения се сблъскват едно в друго, за да се получи един верижен взрив на словесно равнище;
Отвели тогава злодея злосторен, затворили този субект, но във затвора попаднал на хора и станал човек. Проблемът е, че с решението убиецът да бъде осъден на смърт се актуализира диалога за смисъла на живота, за основанията на престъплението, за корените на злото.
“Ставането на човек”, актуализира миналото, актуализира причините за “ставането на престъпник”.
Героят запява своята песен “бавно и тихо”. Той е щастлив от прозрението, озарен е от мисълта за бъдещето на човечеството. В тялото на престъпника вече живее другият, преродилият се човек, неговото второ аз, неговата автентична човешка същност. Метаморфозата която палачите нито подозират, нито могат да разберат. Внушението на творбата тръгва от две линии на развитие: закономерно – реалистична – на престъпника, който ще получи заслужената си присъда, и нравствено – извисяваща – на Човека с главна буква, чиято смърт ще бъде прекрасна и заедно с това трагична.
Първи и несъзнателно реагира човекът животно. В неговия “див” поглед се чете първобитен ужас от смъртта, която за другия, преродилия се човек изглежда безпредметна. Единият скача от леглото и изправен пред бездната на отчаянието, бърше рукналата пот. Другият разсъждава мъдро: “Белким се свършва със мен”. Единият ще умре, а другият ще живее чрез порива си към бъдещето. Присъдата се изпълнява сутрин, защото такава е действителната практика на затворите, но в избора на времето има голяма доза символика. И играта със съмволните значения на светлината и мрака води началото си от тук:
Мрак се в ъглите таи.
Слезна вечена двора,
а горе -
вече зарята блести.
Корелацията мрак – светлина има дълбоки корени в революционно – романтичната поезия. Поколението поети от 20-те години я използват в еднороден символно – метафоричен контекст – изтръгването на историческата нощ на човечеството и преминаването към историческия ден (метафоричното утре в “Червените ескадрони”, играта на тъмно и светло при Фурнаджиев).
Координатната схема на внушението върви по осите минало – бъдеще, горе – долу. Миналото на човека е обречено със слепотата на инстинкта на за оцеляване, с мрака на заблудата, невежеството, престъпността. Бъдещето е прояснено от разбирането за смисъла на живота, от светлината на прозрението и оптимизма.в мига когато човекът отправя духовния си взор нагоре към звездите неговата съдба подобно на стълбо го дърпа надолу към бездната на смъртта:
Човекът погледнал зората
в която,
се къпала с блясък звезда,
и мислил за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба.
Следващата крачка, която трябва да бъде направена с осъдения за духовното му извисяване е ритуалния акт на убийството. Казано иначе - през прага на смъртта да премина в необята на бъдещето, където суровите жизнени обстоятелства, смазващи и превръщащи човека в престъпник, не съществуват, където е топло, широко и светло, като усмивката на преродилия се човек.
“Ще висна обесен” носи значеения различни от значенията на “разстрел - а след разстрела - червеи” (“Борбата е безмилосто жестока”). Двта вида смърт в тези толкова различни творби са подбрани умело с оглед на художествената задача. Пъравата е прекрачване на нещо по-добро и по-приемливо. Затова тя се родее с героично-легендарните умирания в българската поетично-митологична традиция. Достатъчно е сравнението с “И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Втората е тъжната равносметка на революционера пред лицето на смъртта, изправянето пред бездната на Нищото, трягедията на човека, лишен от религиозна вяра. Разликата може би се дължи на чисто субективен момент. В “Песен за човека” Вапцаров изследва поведението на един въображаем герой, като му приписва своя характерен исторически оптимизъм. В “Бор бата е безсмислено жестока” този оптимизъм не е в сила, защото ситуацията е друга, защото смъртта не е вече художествен афикция, а жестока за революционера, който напълно се припокрива със самия поет.
Така или иначе, въжето слага край на събитието, но дебатътза поведението на като “истеричен комплекс”, за нея разказът е ужасен, самата тя изпада в “транс”. Тя обаче за пореден път се лъже, за пореден път греши, внишава Вапцаров. Нейната “грешка” се дължи както на непознаването на живота, така и на тоталното разместване на позициите в края на поемата. Престъпникът (доколкото подобна дума изобщо е уместна за Вапцаровия човек) сякаш умира незаслужено, почти като герой, издигнал се до сферата на прекрасното. Палачите, служителите на реда и закоа изглеждат престъпници, страхуват се от морално възмездие. Затворът, символът на възмездието, “трепери позорно”. И тогава богатата буржоазна дама (несъмнено Вапцаров влага определено социално класово значение в тази дума) съвсем на място е наречена “бедната дама”. Нейният ужас от песента на човека сполучливо се свързва с “богатството”на затвора, с паниката обзела несправедливия стар свят от една възраждаща и възвисяваща човека песен, от една достойна и многозначителна постъпка пред лицето на смъртта.
Интересно е, че в дебата за новото време на заден план самия човек, неговата собствена вина и отговорност пред закона и морала. Двете драстични убийства в началото са отминати с лека ръка. На примера на дамата с братоубийството – “брат си човека” се отговаря с подобен пример – “без злоба”, “човешки”. Присъствието на “хора” в климата на осъдения само частично коригира понятието “субект” и го трансформира в “човек”. Войникът от караула, знаейки много добре за какво е осъден арестантът спокойно го нарича “брат”. И заедно с това са подхвърлени някак мимоходом “чакаш така като скот в скотобойна”, “гледал с див поглед на бик”. Обяснението за подобна трактовка на човешката отговорност трябва да се търси в общия мирогледен и идейно-художествен смисъл на Вапцаровото разбиране за човека и времето, за човека и историята, което варира от “какво тук значи някаква си личност…когато милионите възкръсват” до акцента в/у социалното и до представата за многоликия, усложнен лирически “аз”, разселен в различни точки на земнто кълбо, който е нееднороден и противоречив, но е безспорният положителен герой на епохата, носителят на хуманизма и прогреса. (“Двубой”) Не бива да се забравя характерното за Вапцаров преосмисляне на поятията, тяхното разделяне на “живота преди” и “живота в бъдеще”, Бългаия, земята на фашистите опасана по Беласица с телени мрежи, и България, земята на народа, земята без граници; човек престъпник, доведен от мизерията до нивото на примитива, и човек, озарен от новите идеи на времето, творец на собствената си съдба и на историята.
Разгледана в аспекта на стихотврението “Песен за човека” Вапцаровата вяра в бъдещето изглежда непоклатима, защото се основава на познаването на социалните механизми, на причините и следствията в човешкото поведение на социалната ограниченост на човека. Рефренът “Не бойте се деца, за утрешния ден” е не само поетическа мечта. На Яворовата драматична разколебаност и скептицизъм в “Деца, боя се зарад вас” (“В часа на синята мъгла”) Вапцаров отговаря с исторически оптимизъм който може да е уязвим, може да е оспорим, но е плод на един безспорен личностен избор, на една забележителна гражданска, житейска и философска позиция.

fucklowebaby
04-25-2009, 17:33
Повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” е изградена по схемата “разказ в разказ”. Тази схема прави природната картина още по-осезателна. Сегашното време, за лирическия “аз” са годините на Втората световна война, а ретроспекцията връща действието назад във Първата световна война. Настроението, което ситуацията “война” налага служи не само за връзка между двата разказа. За да има логическа връзка между тях вторият “разказ” се вплита в първия.

В човешкия живот най-страшното нарушение на реда е войната. На фона на разрухата, смъртта и страданията силно се откроява неестествения за момента порив към щастие и любов. Усещането, че “всичко се повтаря”, носи усещане за страх, а не за спокойствие. В този момент “естествени” са мизерията , гладът, смъртта и епидемиите, с които хората вече са свикнали. В мислите на героите не присъстват стремежът и поривът към бъдещето. За тях има само “днес” и “преди”. Но у тях е останала надеждата за оцеляване там, в далечното и неясно бъдеще.

Действието се развива в родния град на писателя Велико Търново. Този град е различен от другите през времето на войната, защото той е много красив. Той още помни това минало. Личните драми са представени на ту светъл, ту мрачен фон. Всяка отделна биография е малка част от голямата и тежка верига на българската история.

Заглавието насочва не толкова към съдбата на сръбския пленник, колкото към нарушителя на моралните норми. Освен, че краде сочните праскови пленникът “пожелава жената” на полковника. По този начин той преминава всички морални граници.

Още първото изречение навява тягосното усещане за смърт и разруха: ” През евакуацията продадох наследството,което получих след смъртта на баща си.” Във следващото изречение проличава, че продажбата е безсмислена: ” То беше хубаво място за строеж в новите квартали на Търново.” Настъпилият хаос от войната е прекъснал изконната връзка между сина и бащата. Синът се е отдалечил от родното си семейство. Критичното положение обуславя отказа от патриархалните ценности.Героят трябва да избира между доброто и злото.

Гражданите и евакуираните водят “неестествен” живот. Те живеят в страх и мизерия, които са “естествени” за времето на война. Обобщението на “аз” - повествователя: ” Няма нищо по-тягостно от повторение на миналото”, е връзката между двата разказа. На фона на тягостното повтаряне на войната хората търсят изход от лабиринта на злото. Ако успеят да се спасят от него това би било началото на щастието и любовта им. ” Път ” е една от ключовите думи в творбата. Пътищата свързват хората и съдбите им или ги разделят завинаги, но накрая по тях преминават само техните спомени. Споменът за пленниците води към един от главните герои в повестта.

Със случайното пресичане на чуждия двор се въвежда образът на учителя по аритметика Петров-Козичката. Той поема функцията на “разказвача”. Вътрешната същност на учителя е в контраст с външността. Постепенно “аз”- повествователят изгражда представата, че “разказвачът” е порядъчен и добър човек: ” От него лъхаше спретнатост и порядъчност,каквато имаше в ония вече починали наши дядовци и бащи, свикнали да живеят редовен и духовно чист живот.” Така описан героят внушава повече доверие и всичко казано от него се възприема за истина.

Образът на стария учител свързва двата сюжета като пряк участник и свидетел на събитията “преди “ и “сега”. Той ни отвежда някъде далече в годините на оня “духовно чист живот” на нашите дядовци. Сякаш онези блаженни години са изчезнали безвъзвратно. На фона на тези времена се откроява хаоса на военните години. Този контраст между днешния човек и човека от миналите времена като художествен похват се проявява на друго равнище - контекстово. Някъде в подсъзнанието си читателите сравнили характеристиките на времевите пластове и още по-силно са почуствали тягостното настроение на творбата на Емилиян Станев.

Един от основните конфликти в повестта е между войната, която поражда омраза, предразсъдъци, хаос, и любовта, хармонизираща света. Градът и колибата стават символи на нарушения естествен порядък в живота и душата на хората, на болестите, безредието, страданието и обществените нагласи. Та са миналото на Елисавета, което и носи нещастие и и напомня за скучние и сприхав полковник.Затова тя се опитва да избяга и да се освободи от неговите обкови.След като се влюбва в Иво, започвада се радва на живота си, да живее пълноцено: \& #34;Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала ,досадна и стара, като напуснат затвор.\& #34;Антипод на това тъмно място, което отразява предишната и същност, предишния и живот на ограничения и предразсъдъци, е лозето. То се свързва с хармонията и обществения ред в природата. Времето прекарано в градината е като едно своебразно бягство от хаоса на войната, която унищожава красотата и човешките ценности.

Фаталната развръзка на личната драма - грозното убийство на сръбския пленник Иво и самоубийството на Елисавета, съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Устремени към духовно извисяване в красива хармония, двамата влюбени стават жертви на болното време. Те са осъдени да загинат в зловещите абсурди на битието - сякаш, за да изкупят трагичната вина на нацията. Въвлеченото във войната общество уива двамата влюбени и със смъртта си те обезсмъртяват наи-великото човешко чувство - любовта. Финалното внушение на творбата вдъхва оптимизъм, защото само тя може да разруши изпречилите им се прегради по пътя към щастието. Невъзможната любов побеждава войната и омразата.


В повестта \& #39;Краецът на праскови\& #34; темата за войната и придава общочовешки облик ,тъй какато темата за любовта. Отричайки военните сблъсъци като изпитания и рушители на универсалните човешки ценности, тя призовава за по-мирен свят, изпълнен с човечност и любов. Повестта е проектирана на фона на войната, разрухата, страданието и смъртта. Световете на миналото и настоящето, на Първата и Втората светоена война се оказват сходни по много белези: мизерия, болести, озлобление... Усещането за повторяемост буди чувството на страх и неспокойствие. Хората започват да се примиряват и да свикват с епидемиите ,мизериите, гладът и смъртта. За тях те стават ежедневие ,а бъдещето престава да съществува: \& #34;Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото\& #34; - казва писателят ,илюстрирайкитрагичната му повторяемост. Той сякаш иска да внуши на читателите, че светът почти не се е пеоменил и, че краят на Втората световна война може да е същият като този на Първата, защото жаждата за власт у хората е прекалено голяма.

Krew
04-26-2009, 08:38
Благодаря на всички :)