Анализ на стих. "Ще бъдеш в бяло" на П.Яворов
ако можете на тези въпроси да ми помогнете :)
1-Как е разкрита любимата?
2-Какво е любовното чувство?
ПОМОГНЕТЕ ПЛССС :(
Ще бъдеш в бяло
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
2.В началото на XX в. Пейо Яворов е сред най-четените и
най-обсъжданите творци в тукашната културна среда. Принадле-
жащ към кръга „Мисъл", един от четиримата, свързали имената си
с амбициозна програма за модернизиране и европеизиране на бъл-
гарската духовна действителност, големият творец превръща и жи-
вота си в специфичен естетически факт, взидан в сградата на наци-
оналната култура, значещ и до днес по характерен начин за изкуше-
ния от литературата сънародник.
Може би и заради много коментираната лична драма на Яво-
ров лирическите му текстове, интерпретиращи любовта, интимното
преживяване, страстта, са сред най-популярните му произведения -
в тях аудиторията разчита присъствието на автобиографичната
споделителност, тълкува ги като документ на сложната (и посвоему
зрелищна) съдба на художника.
Поетът представя в стиховете си различни лица, различни ре-
ализации на любовното чувство. То може да се разрази като особе-
на хищност, като парадоксален в същността си порив по унищожа-
ването на възжелания друг („Демон"), може да се тълкува като раз-
криване на невъзможното в близостта („Сенки"), може да причиня-
ва болка като от рана („Стон").
Любовното чувство за лирика Яворов може да се окаже и
своеобразен „път за храма", преживяване, отварящо душата към
доброто, към способността за молитва и потребността от вяра.
(2.) „Ще бъдеш в бяло" е творба, пресътворяваща именно то-
зи потенциал на копнежния порив по другия, именно това лице на
обичта. Като нагласа на сетивата, настроеност на духа, тип реакция
спрямо собствената влюбеност стихотворението е в характерен
„разговор" с „Две хубави очи", „Пръстен с опал", „Вълшебница".
За аза в творбата ,,любов" е името на позитивното начало в същес-
твуването, тя е „наместник" на небесното в света на човеците. За
говорещия в стиховете другият - въплъщение на чистотата и доб-
рото, прегръдката, която слива с него, са шанс за спасение, за из-
ход от болката, себеразрухата и невярата. Любовта в създаваната
от думите реалност в края на краищата отключва демиургичната
мощ на индивида - доколкото го вдъхновява да създава, да вдигне
отново света из нищото, за да го дари на своята обич. В контекста
на, общо взето, смрачената като усет за битието зряла Яворова ли-
рика „Ще бъдеш в бяло" изговаря усилието на аза да превъзмогне
задълбочаващата се резигнация, да открие път, извеждащ при деня
и светлината.
(3.) В произведението съжителстват две образни типологии -
именно срещата между тях, взаимооглеждането им поражда смис-
лите на поетическия текст.
(а) „През" лирическите редове може да се реконструира бити-
ето на аза, каквото е преди срещата с любовта. Ако гази среща, поз-
наването на обичта е особеното пастояще-бъдеще на човека от про-
изведението (граматическото време, в което текат стиховете, ги ре-
шава като споделящи копнежа, мечтата, сбъднала се, но и все още
с предстоящо осъществяване), миналото му (като мисловно чувст-
вена нагласа) всъщност е негативът, обратното, другото на днешно-
то. В „онова" времепространство, „там" и „тогава" говорещият в
творбата очевидно е възприемал света като „прогнил от зло" (Аз
мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина), под-
лагал е на съмнение всичко, пребивавал е в невярата и мъчителна-
та тревожност {И ето усъмних се най-подир/ в невярата тревожна, ис-
кам мир). Негова характерна екзистенциална територия са били
среднощните тъмнини, мракът, в който духът се лута без посока
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)',
индивидът е съществувал като сред руини, откривайки навсякъде
разрухата, белезите на тлена, деградацията и смъртта.
(б) Но всичко това е отместено, отменено от една поява - мо-
же би по-скоро от появата на любовта като почти мистично прежи-
вяване, като откровение, отколкото от появата на жената. (Между
другото никъде в текста обичаното, съзерцавалото присъствие в бя-
ло не е представено в граматически женски род - небесното, духов-
но нематериалоното в това присъствие са толкова подчертани, че
„знаците на пола" са силно приглушени в портрета на спасяващата).
„Тя" е изцяло ангелически образ (Ще бъдеш в бяло - с вейка от масли-
на/и като ангел в бяло облекло...), изтъкана е от лъчи, от светлина (И
с вяра ще разкрия аз прегръдки,/ загледан в две залюбени очи./ И тих ще
пия техните лъчи -/ще пия светлина, лечебни глътки). Ако нещо от тя-
лото й се мярва в зрението на текста, то е максимално одухотворе-
ното, максимално дееротизираното (... две залюбени очи). Към ангела
в бяло азът в произведението се обръща не с плътско желание, а с
вяра - религиозният тип преживяване характеризира срещата на чо-
века от творбата с другото, с изключителното в любовта.
(в) В не едно Яворово стихотворение световете на мъжа и на
жената са абсолютно различни, с несъвместими, контрастни (като
черното и бялото, като студените небеса и прашната земя) природи
— заради това докосването, сливането им в едно е тълкувано като
невъзможност. Във визираните произведения „тя" е низменното,
пленът на материята, тялото без душа и стремежи, а „той" въпльща-
ва порива по висоти, способността за полет, жаждите на вечно тър-
сещия дух. Текст като „Ще бъдеш в бяло" е в особена позиция спря-
мо припомнената група Яворови творби (става дума за „Не си ви-
новна ти", „Затмение", „Чудовище", ,,Проклятие").
От една страна, стихотворението се подчинява на трайната
постова нагласа „мъжкото" и „женското" да се мислят като принад-
лежащи на различни, „реципрочни" едни спрямо друг светове — кон-
трастният принцип за представяне на лирическите персонажи в
творбата е отново функционализиран. Но съдържателността на две-
те специфични роли е сменена (друга е на фона на онази, приписва-
на на „неговото" и „нейното" от по-горе изредените произведения).
Чернотата, мракът, безизходицата са „неговото" обиталище, „тя"
(или „то", или „детето") е ангел - пратеник на рая, на небесата, и
обитава светлината, „тя" (или „то", или „детето") е самата надежда.
Срещата с „нея" се оказва възможна - въпреки че е от вселе-
на, „обратна" спрямо дадената на мъжа. Срещата с „нея" (действи-
телна или поне толкова силно желана, че започва да се въплъщава
в реалност, предстояща, сънувана или сбъдваща се) променя гене-
рално битието на човека в текста. Скептикът, съмняващият се се
усъмнява в самото съмнение; невярващият пожелава вярата, живе-
ещият в тъмнина е готов да види съществуващото „при ярък ден".
Боязънта пред ужаса на битието, боязънта пред гледките на един
свършен, мъртъв свят е надмогната: И нека съсипии се той окаже!/
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)/
Аз бих намерил и тогава даже/ обломки, от които да създам/ нов свят
за двама ни, и свят, и храм.
Мъжът в текста, вече виждащ себе си като единия от „двама
ни", е способен да сътвори - из руините на изгубеното - нова вселе-
на в името на любовта си. Тя събужда в него творческа мощ и воля
за живот, усет за самия себе си като за можещ и могъщ. Последният
стих на творбата позволява на мисълта да обгледа омонимията меж-
ду съществителното „свят" и прилагателното „свят", да се поколебае
дали поетът е изписвал на два пъти само едната дума, или е въвлякъл
в стиха и двете. Така или иначе припомнената семантическа двойст-
веност на „свят" всъщност припомня етимологически общото между
„свят" — „светлина" - „свят(ост)". Точно тази асоциативна серия,
разгръщаща се с напредването на текста към финала му, кулминира
в последната дума, която затваря произведението. „Храм" като по-
нятие и набор от конотации побира в себе си и крайно синтетично
изразява преживяването на аза от творбата - то е отворено към мо-
литвеното притихване, към религиозния в природата си възторг пред
чудото на възкресението, което обичта е предизвикала.
(4.) „Ще бъдеш в бяло" (стихотворение физиономично за
Яворовата интимна лирика) представя срещата между човека и
обичта, между човека и собствената му влюбеност. Тази среща е
способна да помири индивида с него самия и със света, да извика
невярващия, нощния, скептика във вярата, светлината и уповани-
ето. Понякога възприемащ интериорното си пространство като те-
ритория на нестихваща битка между доброто и злото, азът в тези
стихове вижда в любовта небесен пратеник, носещ мир на изтерза-
ния дух, обещаващ тишина на уморения от ураганите вътре в себе
си индивид. Жаждата за спасение, потребността от надежда, че то е
постижимо — универсални човешки преживявания, диктуващи думи
през всички времена и във всички земи, - говорят и в Яворовата
творба „Ще бъдеш в бяло".