PDA

View Full Version : Есе или интерпретативно съчинение - СПЕШНО !



BiboW
04-28-2009, 12:18
Можете ли да ми намерите:

Есе: Любовта като стока
И.С: Дюроа - карикатура на романтичния любовник

До днес..


И.С. (интерпретативно съчинение)

TEARS
04-30-2009, 21:41
Измеренията на Любовта
/есе/

“Любовта не се състои в това
двама души да се вторачат един в друг,
а в това те да гледат в една посока."

Вероятно много хора си задават въпроса дали съществува нещо, способно да накара човек да подчини себе си ,цялата си същност, на друг, да разкаже своето минало, да сподели настоящето, да обещае бъдещето си.Безсъмнено има само едно такова чувство, пленяващо разума и сърцето, чувство, на което са подвластни и смъртни, и богове, приятно и болезнено, носещо радост и мъка, чувство-наречено любов.
Твърденията на философите са, че любовта има три измерения, като само едно от тях те определят, като искрена , чувствена и истинска любов. Останалите две проявления на любовта са взаимно свързани със зависимостта и липсата на душевно обвързване.
Едното е измерението на зависимостта - това е, което се случва с повечето от хората. Зависимостта един от друг; те се експлоатират взаимно, властват един над друг, притежават се взаимно, принизяват се един друг до състояние на стока.Ето защо любовта, която може да отвори портите на рая, отваря само портите на ада.Тогава любовта е равносилна на болка и страдание.Тя се превръща във взаимно разменяща се вещ и е синоним на нуждаещата се любов.
Любовта между две независими личности също не се причислява към чувствената и искрена любов. Тя също се случва понякога. Но и това води до нещастие, защото има непрестанен конфликт. Не е възможно адаптиране – двете личности са толкова независими, че никой не е готов на компромис; да се приспособи към другия.Дълбокото чувство може да се зароди само между двама,способни да забравят и да пренебрегнат себе си, за да виждат всекидневно нечия друга усмивка, способни да забравят себе си в грижата за другия, защото истински щастлив си не когато получаваш,а когато можеш да дадеш обич.
Поети, артисти, мислители, учени хора, които живеят в известна независимост, са такива, с които не е възможно да се живее - твърде са егоцентрични. Те дават свобода на другия, но тази свобода прилича по-скоро на безразличие, отколкото на свобода. Изглежда по-скоро като че ли тях не ги интересува, като че ли няма значение за тях. Те си осигуряват взаимно личното пространство. Взаимоотношението изглежда прекалено повърхностно - те се страхуват да навлязат по-дълбоко един в друг, защото са по-привързани към своята свобода, отколкото към любовта и не искат да правят компромиси.
А третата възможност е взаимозависимостта. Тя се случва много рядко, но всеки път, когато се случи, част от рая слиза на Земята. Двама души, които нито са независими, нито са зависими, но се намират в огромна синхронност, като че ли дишат един за друг, една душа в две тела - когато това се случи любовта се е случила. Само това може да се нарече Любов. Другите две измерения в действителност не са чистата, истинската любов, а са просто някакви комбинации - социални, психологически, биологични, но все пак комбинации. Третата е нещо духовно.
Нуждаене и даване, обичане и имане.
"Нуждаещата се любов" или "дефицитната любов" зависи от друг човек. Тя всъщност не е истинска любов - тя е нужда. Ти използваш другия човек като средство. Експлоатираш го, манипулираш го, властваш над него. Но така другият човек бива принизен, почти унищожен. А и той върши съвсем същото. Той също се опитва да те манипулира, да те управлява, да те притежава, да те използва. Крайно не любящо е да използваш друго човешко същество. Така че това само прилича на любов, но е фалшива монета. Човек съзрява в момента, в който започне по-скоро да обича, отколкото да се нуждае. Когато започне да прелива, да споделя, да дава. Акцентът тук е напълно различен. В първия случай акцентът е как да получиш повече. При втория случай е как да даваш повече и да даваш безусловно. Това е израстване, зрелост, идване в себе си. Зрелият човек дава. Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият има. Тогава любовта не е зависима. Тогава можеш да обичаш независимо от това дали другият човек те обича или не. Тогава любовта вече не е взаимоотношение, а състояние.
Какво се случва, когато едно цвете цъфне в дълбоката гора, където никой не го оценява, никой не усеща ароматът му, никой не минава покрай него, никой не го нарича "прекрасно". никой не вкусва от неговата красота, от неговата радост, където няма с кой да сподели радостта - какво става с това цвете? Умира ли то? Страда ли? Паникьосва ли се? Самоубива ли се? Не ! То продължава да си цъфти, просто продължава да си цъфти. За него няма разлика дали някой минава край него или не, това е без значение. То продължава да пръска своя аромат. Когато съм сам и тогава ще продължавам да съм така любящ както и когато съм с вас.Не сте вие тези, които създавате любовта ми. Ако вие създавахте любовта ми, тогава е естествено и любовта ми да я няма. Не вие изкарвате любовта ми навън, аз ви обсипвам с нея - това е даряваща любов, това е душевна любов.
Първата разновидност, на любовта, не е "любов", тя е нужда. Как може нуждата да бъде любов? Любовта е лукс. Тя е изобилие. Тя е да имаш толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него, поради което го споделяш. Другият човек може да го приеме, може и да го пропусне - но що се отнася до теб, това е поток, това е преливане.
Когато зависиш от другия човек винаги има нещастие. В момента, в който започнеш да зависиш, започваш да се чувстваш нещастен, защото зависимостта е робство. Тогава започваш да си отмъщаваш по разни фини начини, защото човекът, от който трябва да зависиш придобива власт над теб. Никой не харесва някой да има власт над него, никой не обича да бъде зависим, защото зависимостта убива свободата. А любовта не може да разцъфти в зависимост - ЛЮБОВТА Е ЦВЕТЕ НА СВОБОДАТА, тя има нужда от пространство, от абсолютно пространство. Другият човек не трябва да се намесва в него. Това е много деликатно.
Когато зависиш, другият човек непременно ще властва над теб и ти ще се опиташ да властваш над него. Това е борбата, която се води между така наречените влюбени. те са върховни врагове, в непрекъсната битка. Обичането е нещо много рядко - борбата е правило, любовта е изключение. И те във всеки момент се опитват да властват да властват дори и чрез любовта. Първият вид любов не е нещо истинско. Само вторият вид любов е любов.
Любовта се случва само когато си зрял. Ставаш способен да обичаш само когато си израстнал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане. - душевна любов, даряваща любов - тогава даваш без никакви условия.
Първият вид, така наречена любов произтича от дълбоката нужда на човека от другия, докато "даряващата любов" или "душевната любов" прелива от един зрял човек към друг поради изобилие. Тя залива човека. Ти я имаш и тя започва да се движи около теб точно както, когато запалиш една лампа, лъчите започват да се разпръскват в тъмнината. Любовта е страничен продукт от човешката същност. Когато ти "си" , около теб има една аура на любов . Когато ти не си, няма такава аура около теб. А когато нямаш тази аура около себе си, молиш другия човек да ти я даде, тогава ставаш просяк. И другият те моли да я дадеш на него или на нея. И сега двамата просяци простират ръце един към друг, и двамата се надяват другият да я има... И естествено и двамата накрая се чувстват подведени, и двамата се чувстват измамени.
Когато един човек дава любов той се чувства благодарен, че си приел неговата любов, а не обратното. Той не очаква от теб да му благодариш за това - не, изобщо не, той дори няма нужда от твоите благодарности. Той ти благодари, че си приел любовта му. И когато двама зрели хора са влюбени, се случва един от най-големите парадокси на живота, един от най- прекрасните феномени: Те до такава степен са заедно, че са почти едно, но това не унищожава индивидуалността им, а я засилва. Те стават още по-индивидуални. Двама влюбени зрели хора си помагат един друг да стават още по-свободни. В това няма политика, няма дипломация, няма стремеж към доминиране.
Как да властваш над човека, когото обичаш? Само си помисли - доминирането е нещо, като омраза, като гняв, като враждебност. Как можеш да помислиш да доминираш над човек, когото обичаш? Ти ще искаш да го видиш напълно свободен, независим, ще му дадеш индивидуалност. Ето защо това е най-големия парадокс. Техните индивидуалности не са се заличили - те са се засилили. те се обогатяват взаимно що се отнася до тяхната свобода.
Когато незрели хора се влюбят, те един другиму си унищожават свободата, създават обвързване, изграждат затвор. Зрелите хора, когато са влюбени, си помагат един на друг да бъдат свободни, помагат си в унищожаването на всякакви видове обвързване. И когато любовта тече със свобода, в това има красота. Когато любовта тече със зависимост, в това има грозота.
Свободата е по-висша ценност в любовта. Свободата е по-висша ценност от любовта. Така че ако любовта унищожава свободата, тя е без стойност. Можеш да изоставиш любовта, но свободата трябва да се спаси. Без свободата никога няма да си щастлив - невъзможно е. Свободата е вътрешно присъща на всеки мъж, на всяка жена - върховната свобода, абсолютната свобода, затова човек започва да мрази всичко, което разрушава свободата.
Любовта за да бъде наистина любов, трябва да бъде душевна любов, даряваща любов. Душевната любов означава състояние на любов - когато си пристигнал у дома, когато си познал себе си, тогава в душата ти, в твоето същество възниква любов. Тогава ароматът се разпространява и ти можеш да го даваш на други. Как да дадеш нещо, което нямаш? За да го даваш, първото основно изискване е да го имаш.
В света на злото, глупостите, неувереността и съмненията, наричани съществуване, има нещо, за което си струва да живееш, и което несъмнено е силно като смъртта: това е любовта.Великото загива от омразата, а нищожното се възвисява от любовта.И въпреки всичко и всички, просто защото така трябва, имало е, има , и ще има само една истинска ценност и това е връзката на човека с човек....

TEARS
04-30-2009, 21:42
Романът „Бел Ами” отразява много точно обществения живот във Франция през седемдесетте и осемдесетте години на деветнадесети век, когато се ражда идеята за обществена реализация и просперитет посредством любовни похождения. Носител на тези нови, нестандартни възгледи се явява чаровният кариерист – Жорж Дюроа.

Авторът представя умелия господин Дюроа като алчен, подъл и целеустремен човек, който притежава интересна индивидуалност и чар – магнит за жените. Служи си добре с думите и заблуждава с лекота дамите, използвайки ги като инструмент за задоволяване на своите желания и постигане на целите си. Образът му е изтъкан от привидна романтичност и прикрита безскрупулност. Стремежът му към материално благополучие и високопоставеност го превръщат в част от утайката на обществото, в карикатура на романтичния любовник.

Озовал се в Париж Дюроа попада в град с множество изкушения, с красиви жени, богати мъже и фалшиви човешки взаимоотношения. А той е в ролята на неизвестен пътник, който трябва да реши кой път да избере. Дали да се лиши от бирата за сметка на скромната вечеря, или да бъде част от посредственото елитно съсловие на богаташите. Героят не страда от скрупули, не е способен на мъчителни колебания и не познава угризенията на съвестта, затова стремително се отправя към социалния връх, без да подбира средствата, защото в това житейско състезание всичко е позволено, а победител в него излиза егоистът, хитрецът, измамникът.

Пътуването на Мопасановия герой се осъществява във вертикална посока – от мизерията към разкоша, от бедната квартира към луксозния дом, от самотата към красивите и разглезени парижанки. Ето защо Дюроа умело преценява своите ходове и търси сигурни начини за внедряване в аристокрацията. Първият човек, който подава ръка на Жорж и му вдъхва кураж да изпълни поставените цели е неговият стар приятел – господин Форестие. Журналист в не особено популярния, но близък до правителствените среди вестник „La vie fran