Temp7a7i0n
04-28-2009, 19:19
Трябват ми 3 литературноинтерпретативн и съчинения на тема:
1. Мотивът за изкушението в "Приказка за стълбата".
2.Лишената от духовност личност в 'Дамата с рентгеновите очи"
3.Конфликтът МАТЕРИАЛНО-ДУХОВНО" в " Песен за човека "
Предварителни благодарности за всички които отделят време за моя проблем.Надявам се да излезе някой който да ми помогне :( :?
1Между многобройните сатирични творби на Христо Смирненски най-силно въздействаща е неговата приказка за стълбата и за изкушенията на дявола. „Приказка за стълбата” е една от най-съдържателните сатири от периода между двете световни войни у нас. Наричат я фейлетон, защото авторът иронизира своя герой, отричайки лекомислието, с което продава душата си на дявола. Тук познатият фолклорно-приказен мотив, претворяван в множество произведения на световната литература: мотива за дявола, който купува човешка душа или човешка сянка срещу някакъв съблазнителен откуп, прераства в мотив за разпадането и унищожаването на човешката личност. В творбата на Смирненски дяволските изкушения побеждават морала и съвестта на героя.
Сюжетният разказ е пределно лаконичен. , Изпълнен е със символични и метафорични образи, които различните възприематели могат различно да възприемат и разтълкуват в зависимост от отношението си към света. Идеите и проблемите в тази сатира са свързани със смисъла на човешката екзистенция, с човешката съвест и памет, с властта и нейните дяволски изкушения, с ренегатството и изневярата към другите и най-вече към себе си.Главният герой на Смирненски тук е революционно настроен пролетарий, който лекомислено погубва собствената си личност, изневерявайки на идеалите си и продавайки душата си на дявола доброволно и окончателно. Твърде лесно са изкушени слуха, зрението, сърцето, паметта му. През всеки три стъпала героят загубва по нещо съществено от себе си и когато се изкачва най-горе на стълбата, той вече е съвършено друг човек. Сменените му сетива, загубването на сърцето и паметта му, естествено го довеждат до пълна загуба на собствената му идентичност.
В „Приказка за стълбата” Христо Смирненски, макар твърде млад и житейски неопитен, много дълбоко и мъдро разбира човешкия живот. Според него смисълът на нашето земно битие се съдържа в усилието ни на уважаващи себе си личности да се усъвършенстваме като интелект и морал, за да достигнем по-високото стъпало, изкачвайки се по стълбата на познанието и на духовното израстване. Да обогатяваме душите си с красиви и благородни емоции в процеса на всеотдайната си служба на своя народ, на близките си и на другите, които имат нужда от нас.
Христо Смирненски измисля съвсем друга стълба, която няма нищо общо с извисяването на човешката личност, с изкачването й нагоре към небесната светлина. Стълбата на Смирненски е дяволската стълба на падането все по - надолу и надолу в пропастта на порока и престъпността. Привидно изкачвайки се по тази стълба, младият герой на поета всъщност върви стремглаво към пропастта, към ада. Заслепен от богатството и властолюбието, което дяволът му предлага, той от беден и честен пролетарий се превръща в опиянен от власт и успехи самонадеян предател на своите идеали, на своите близки и на съмишлениците си. Този герой може да се възприеме като символ на ренегата, изменника, продажника и предателя. Но може да се разтълкува и в по-универсален, общочовешки план: като символ на лекомислено повярвалия в обещания и илюзии младеж, който се саморазрушава, обезличава, самоунищожава в името на една горчива самозаблуда. А тя е, че отмъщава за своите бедни и страдащи братя, която замъглява съзнанието му и неусетно го превръща в егоист и егоцентрик, който мисли само за собствения си интерес. В името на отмъщението той се отказва от всичко свое и вместо нагоре, към висините, пропада в преизподнята на загубената си човешка идентичност.
Всъщност отказалият се от себе си, от стремежа си към усъвършенстване, от всеотдайността си и желанието си за саможертва в името на щастието на своите братя, бившият „плебей по рождение” с фанатизма и лекомислието си доброволно загубва сетивата, паметта и душата си заради една илюзорна цел. Нито една цел в човешкия живот, а най-малко отмъщението, не оправдава средствата, с които се постига. Когато тези средства са дяволски изкушения (алчност за власт и богатство), те неизбежно водят към пропаст и саморазруха. Всъщност младият герой на Смирненски става жертва на дявола главно поради своето лекомислие, поради своята наивност и незрялост. Той не разбира, че целта не може да оправдае средствата (дяволски изкушения). Грешката му е, че не може нищо добро да постигне за себе си, нито за родните си братя, когато приема недостойни, неморални, дяволски средства.
А не възниква ли пред днешните млади читатели на „Приказка за стълбата” и друг един въпрос: „Нима отмъщението е достойна цел за човека?” Отговорът зависи от това, как читателят разбира'целите на човека и смисъла на съществуването му и дали е убеден, че именно човекът е най-висшето същество във Всемира, единственото същество, което превъзхожда себе си и света, защото носи божествена светлина в душата си. Ако така разбираме същността на човека, трудно ще приемем отмъщението като достойна за него цел. А може би точно това е искал да ни внуши подтекстово гениалният юноша Христо Смирненски?
Текстът на неговата сатирична приказка днес можем да разчетем като текст за дяволската стълба на човешкото морално падение.
.
2.Със средствата на сатирата и елементи на фантастика Светослав Минков подлага на осмиване и остра критика нравите и порядките в едно общество, лишено от духовни ценности и истински идеали. Разказът „Дамата с рентгеновите очи поставя проблемите за стойностите в живота, за обезличаването на човешката индивидуалност и липсата на духовност, породени от настъплението на машините и вещите в бита на градския човек. Авторът задава вечно актуални въпроси - за превеса на материалното над духовното, за ролята на техническите открития в живота на човека, за облика на обществото и формирането на личността, за идеалите и представата за пълноценно съществуване.
Елементите на фантастика са само външната форма, даваща възможност да се разкрият нравите и устоите на обществото. В средите на богатите няма място за значими и стойностни неща. Външната красота, повърхностните разговори и материалните интереси напълно характеризират техния живот. Героите на разказа са представени изцяло в отрицателна светлина. Те принадлежат към хайлайфа, а животът им е изпразнен от съдържание, от значимост на мислите и заниманията им. Между самочувствието и претенциите им, от една страна, и истинската им стойност като личности, от друга, има пълно несъответствие. В началото на разказа главната героиня, притежаваща непростим физически дефект - кривогледство, е не само нещастна, но и отхвърлена, пренебрегната от своята среда: „Наистина, тялото й беше съвсем нормално развито, но изпъкналите й кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобилни коли.” След преобразяването й в „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”, същата тази дама става най-популярната личност сред обществото. Не умът или духовните качества се ценят в тези среди, а само външният блясък, физическата красота и богатството. Авторът изобличава духовната пустота - характерен белег на времето, чрез разкриване на обществените нрави и чрез вникване в мислите, чувствата и мечтите на главната героиня, която е пълно олицетворение на тези нрави. Светът за Мими Тромпеева е разделен на две - преди капките „Рентгенол”, когато е била нещастна и отхвърлена, и след това - когато постига своя „идеал” в живота. А идеалът й е свързан с това, да се омъжи за богат и красив съпруг. Разказът е построен от две части -първата се води от присъстващия и коментиращ разказвач, а втората има формата на дневник - интимна изповед на девойката. За героинята, както и за останалите, любовта, духовната връзка, значимите цели не съществуват. Тя придобива изключителната способност да вижда през хората и да открива тяхната истинска същност. Така Мими прави невероятното откритие за липсващ мозък у хората от нейната среда. А именно душата прави хората индивидуални и неповторими личности. Използваната гротеска е начин за разкриване на липсващата чувствителност, интелигентност и стремеж към усъвършенстване сред представителите на аристокрацията. Самата героиня не се различава от средата си, нито пък се стреми към задълбоченост или духовност. Желанието й за брак е подчинено на материалните интереси. Нейният избраник, който неслучайно е чужденец с романтично-сантименталното име Жан, е богат наследник. Той няма никакъв мозък в главата си, но това не притеснява героинята, защото подобно нещо не е от значение за нея: „Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!” С физическото си преобразяване героинята постига и своя идеал, и пълното си щастие. Тя си намира съпруг -основна цел в живота й, и се радва на вниманието на околните. Освободена от самотата и мъката на грозотата, Мими Тромпеева може да не 'се сеща вече за „малкото коварно евангелие”, което трови дните й „със своята свещена скука”. Като всички дами от висшето общество, тя вече чете само илюстрованите списания, в които, иронично подчертава авторът, се крият новини, лишени от всякаква значимост: „съобщения за предстоящи шахматни турнири”, „ Уелският принц минал неотдавна из лондонските улици в червен фрак или че индийският махараджа Хария Трибхубана Юн Бахадур Шумшаре пристигнал благополучно в Ривиерата.” Героинята, както и другите представители на нейната прослойка, е лишена от задълбоченост и истински интерес към проблемите на обществото и света. Безцелните им занимания ги представят като хора нищожни и непотребни. Животът им се състои от соарета, „динета”, празни разговори: „Говори ми за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка.” В разказа няма дори намек за истинска, съзидателна дейност или значими цели или мечти. Неслучайно неколкократно е подчертано, че рентгеновите очи на героинята откриват липсата на мозък във всички околни: „Някои от хората, които срещам, и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си.” или „Но когато дигнах очи към главата му, аз открих, че в нея няма нито капчица мозък.” По-печалното е, че за героинята това не е порок, а приемлива реалност. В свят, в който духовните ценности и интелектът са без значение, а модата диктува ежедневието, не могат да се формират пълноценни личности. Затова и Мими Тромпеева приема духовната непълноценност като непроменима реалност и дори намира достойно обяснение: „Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно от паяжина, та затова не могат да се видят.” Иронията на автора е ясно доловима в представеното желание на героинята да не се различава по нищо от средата си: „ Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!” Иронията и сатирата -основни средства на изображение, стават все по-остри. Пред читателя се разкрива един посредствен свят, формиран от модата на сантименталните романи, от блудкавите филми и бездарните реклами, които заместват истинския живот, насаждат уродлива нравственост и водят към духовна непълноценност.
В този лицемерен и ограничен свят отношенията между хората са сведени до търговски сделки. Целта на Мими Тромпеева е да се омъжи, и то непременно за богат съпруг. Това е основно правило и за останалите. Бащата и бъдещият съпруг сключват изгодна сделка: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.” Не става дума нито за любов, нито за привързаност или общи духовни интереси -стойности, които определят истинските човешки отношения. Едва след сключената сделка избраникът на сърцето уверява героинята „непрестанно в безкрайната си любов”. Авторът изобличава обществото, в което парите и богатството са единствено от значение. Героите не притежават никаква духовност и не са способни да изградят пълноценна връзка. Най-голямата радост и постигнато щастие за Мими Тромпеева е пътуването за купуване на хермелиново палто и бален тоалет. Авторът не просто се присмива на дребнавостта и лъжливите стойности в живота, а ги подлага на пълно изобличение. Героите са подвластни на глупостта и нравствената недоразвитост. Техните характери са следствие на повърхностните модни нрави, на лицемерието и фалша във властващите порядки. Крайната им ограниченост се оглежда в разговорите, свеждащи се до материалните придобивки и новите марки коли, в забавленията с пикантни вицове. Духовната същност на героите поставя острия въпрос за истинските стойности в живота и за деформацията на личността, лишена от такива стойности. В крайното принизяване на героите и порядките, на които са подвластни, се открива авторовото категорично отричане на живота, лишен от смислени цели, от идеали и нравственост.
Особена роля в разказа играе образът на маестро Чезарио Галфоне. Неговата дейност е като катализатор на обществените пороци и на човешката глупост. Образът му на откривател е карикатурно представен. Той няма нищо общо с истинските научни постижения. Неговите открития служат на суетата и нямат реална стойност за развитието на обществото. Поведението и популярността му се вписват точно в света, на който служи - този на хайлайфа. И името, и външният му вид, и речта му са изключително претенциозни и позьорски: „Маестро Чезарио Галфоне сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната издигна знаменателно нагоре и като коленичи неочаквано пред изумената девойка, извика с мекия си глицеринен глас:
- О, джентилисима, беллисима и карисима синьорина...” С таланта си да омайва дамите от висшето общество, той печели не само популярност, но и много пари. Авторът изобличава глупостта, сляпото подчиняване на модните тенденции, ограничеността и суетата - пороци, виреещи сред богатите хора, лишени от смислени цели и интереси в живота. Значимата обществена изява дамите заместват с фалшива и безполезна благотворителност, а това не може да бъде простено от автора: „... маестро Галфоне дойде до заключение, че може да се приготви и серум от патешки мозък за опресняване на умствените способности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност.” Така образът на маестро Галфоне се превръща в карикатурно подобие на онези, които поставят ума, интелекта и знанията си в услуга на развитието и напредъка.
Измамните идеали на героите ги правят част от един също толкова измамен, непостоянен и безсмислен свят. Глупостта, лекомислието, лицемерието и завистта определят нравствената им същност. Парите и вещите запълват техния живот и заместват истински стойностните неща - човешките взаимоотношения, разбирателството, любовта, приятелството. Печалният извод, скрит зад редовете на разказаната история, е, че материалното все по-упорито и трайно измества духовното в човешкия живот, а човекът, устремен към измамните идеали, загубва своята нравственост. Техническите и научните открития не помагат на човека да стане по-добър, а го правят зависим и несамостоятелен. Разказът „Дамата с рентгеновите очи”, писан през 30-те години на XX век от автора, на когото през тази година се чества 100-годишен юбилей, е предчувствие за един бъдещ, силно модернизиран свят, подчинен на техническия напредък; свят, в който стават излишни човешката чувствителност и стремежът към духовна пълноценност. Той е предупреждение за настъпателността на материалното, потискащо духовното. Тази история ни кара да се замислим за мястото на научните достижения в живота ни, за обезличаването на човека, обсебен от парите и вещите, а може би и за това - колко стойностни са мечтите и целите в живота ни.