Без заглавие

[Lip4y]

Слънцето огрява и най-тъмните страни
Душата, лицето, огряти са дори ,
Когато срещнеш слънце, далеч по-сияйно от бремето ти,
се чудиш огрява ли те или те руши.
Във клетка неизбежна попадаш и тъжиш.
Лъчите те изгарят , мъката стои,
Заседнала в душата , тя с лек плач ехти.
Проронваш сълзи , небето тъжи,
но слънцето не вижда твоят залязващ ден
които води до мрак неразрушим. :) :)

[ANTIHUMAN]

но слънцето не вижда твоят залязващ ден
които води до мрак неразрушим. :) :)

Това тук не се връзва нещо с другата част и не ми харесва. Като изключим тези редчета ми харесва.

[jghgh]

Почти нищо не ми се връзва, ето какво обаче още на 1во четене ми залови погледа.



Когато срещнеш слънце, далеч по-сияйно от бремето ти,
се чудиш огрява ли те или те руши.

[Lip4y]

Всъщност и на мен не ми гарисват последните два реда , но края ми беше труден осномно. Всъщност самото стихотворение е мн смислено , но може да се разжлежда като много неща ... :) :)