Ако искаме да разберем предизвикателствата пред съвременния свят, не е възможно да използваме само една система за анализ. Защото проблемите в днешния сложен свят са изключително разнообразни. Днес светът прилича на място, където върху шахматни дъски се разиграват различни партии.
Ако разгледаме сигурността като шахматна дъска най-важното върху нея са военните отношения, мога да кажа още и силовите отношения, но силовите отношения във военен план. Основните играчи на тази шахматна дъска са държавите. Когато разглеждаме глобалните проблеми, свързани със сигурността в света, установяваме, че държавите се разполагат по тази шахматна дъска според военната си мощ. Това, разбира се, означава, че на най-високото място стои военната свръхсила на Съединените щати, която е основната военна сила днес и която, впрочем, е толкова напред във военно отношение, че можем спокойно да твърдим, че ще доминира света във военен план през следващите петдесет години. Няма друга военна сила в света, която да може да бъде сравним противник на Съединените щати във военно отношение: нито Китай, нито Индия, нито Русия, нито Европейският съюз могат да бъдат съперници на САЩ в тази област още десетилетия наред.
Ако разгледаме проблемите, свързани със сигурността, на тази шахматна дъска, можем да установим, че съществува зона, която съсредоточава в себе си всички или почти всички кризи. Разбира се, извън тази зона, към която отново ще се върна, съществуват и други кризи, но те, макар че могат да бъдат потенциално много тежки, не са сравними с нея.
Има например една зона в света, която е потенциално много опасна – това е Източна Азия. Ако разгледаме зоната на Североизточна Азия, виждаме, че в нея съществуват много силни напрежения: между Северна Корея и Япония, между Китай и Тайван, между САЩ и Северна Корея, и можем да кажем, че това е зона, в която има потенциален риск от ядрена война.
Току-що казаното е особено интересно, тъй като ядрената опасност отново се завръща. Ние смятахме, че този тип ядрена заплаха бе типичен само за епохата на Студената война, когато светът бе разделен на два лагера. Тогава между Съединените щати и Съветския съюз имаше конфронтация, макар и най-вече чисто идеологическа. Но днес виждаме, че опасността от ядрена война се завръща, и то вече извън този контекст.
Като изключим тази зона в Североизточна Азия, можем да кажем, че другите кризи по света са доста редки. Всъщност днес светът се отличава с това, че е доста по-умиротворен. Ако сравним сегашния свят с този отпреди трийсет години, установяваме, че днес има много повече мир, независимо от това, което може да ни се струва понякога. Няма война в Азия - оставяме настрана въпроса с Шри Ланка, - вече няма особено тежки войни в Африка, на Американския континент също няма войни, като изключим случая с Колумбия, не се водят войни и в Европа. Тоест, можем да заключим, че по света, глобално погледнато, цари мир.
И така, къде са кризите? Установихме, че кризите са съсредоточени в една зона, вече стана дума за това. Как бихме могли да определим границите на тази зона? От източната граница на Пакистан до Судан и от Чечения на север до Сомалия на юг. В този периметър се случват 80% от кризите по света. Геополитиците наричат една подобна конфигурация, в която кризите са съсредоточени в една територия, „огнище на размирици“. Исторически погледнато, това огнище на размирици се измества и днес е съсредоточено в Близкия изток.
Къде е било например световното огнище на размирици през ХХ век? В Европа. Огнището на размирици е било в Европа, защото през ХХ век в Европа е бушувала Първата световна война, после войната в Испания, Балканските войни, Втората световна война, Гражданската война в Гърция, неотдавнашните войни в Босна. В Европа, защото между Първата и Втората световна война там са загинали най-малко сто милиона души. Това е така, защото в продължение на един век трите големи световни войни – Първата световна, Втората световна и Студената война, която също е световна – са бушували в Европа. Основните армии на света – европейските, американската, съветската – също са били съсредоточени в Европа. След цял век войни обаче днес Европа е в мир, Европа разработва един оригинален политически проект, който ни позволява да се надяваме, че в бъдеще ще има по-малко конфронтации.
Но огнището на размирици се измести в описаната преди малко зона. В нея са кризата в Кашмир, войната в Афганистан, кризата в Иран, войната в Ирак, войната между Израел и Палестина, кризата в Ливан, войната в Чечения и в Кавказ, войната в Сомалия, войната, безредиците и геноцидът в Дарфур. Така че 80% от големите световни кризи, както и големите световни армии – с изключение на китайската – са съсредоточени в тази зона.
И така, почти всички кризи днес се разгарят именно в това огнище на размирици. Има и още нещо. Много от участващите в тях държави са ядрени сили – Пакистан, Индия, САЩ, Великобритания, Франция, Израел, всички ядрени сили по света - дори Русия е ангажирана чрез Чечения; само Китай и Северна Корея не са въвлечени в тези кризи в огнището на размирици.
Ако разгледаме това огнище на размирици и се запитаме коя е основната му характеристика, ще установим, че то е свят на исляма – ислямът е доминиращата религия в повечето от тези страни. И от друга страна, това са страни, в които националният въпрос не е решен - в Кашмир, в Ирак, в Турция с Кюрдистан, в Чечения, в Палестина, така че в тази зона остават неразрешени много национални проблеми, проблеми във връзка със създаването на национална общност.
Третата и може би най-важна характеристика на тези кризи е, че във всички тях няма противопоставяне между две държави. Няма две държави, които воюват помежду си, както при класическата война. Във всички тези случаи една държава се конфронтира с това, което бих нарекъл „недържавно въоръжено образувание“. Например в Индия има конфронтация между индийските държавни сили и националистически недържавни организации от Кашмир; окупационните сили на НАТО в Афганистан се конфронтират с талибаните; в Ирак правителствените сили, силите на САЩ и на коалицията срещат отпора на недържавни въоръжени организации. Израел по същия начин среща отпора на подобни недържавни военни сили, било от Ливан – „Хизбула” – или от Палестина – „Хамас”. И така нататък. Същото важи и за Сомалия. Всеки път се наблюдава сблъсък между държавните сили и недържавни въоръжени организации. И, разбира се, някъде в това огнище на размирици се намира главната квартира на най-прочутата подобна въоръжена неправителствена организация „Ал Кайда”, която се ръководи от прословутия Бен Ладен, враг номер едно на САЩ.
Ако се върнем към нашия образ на шахматната дъска, на нея доминират държавите със своята държавна и военна мощ. Но истината е, че тази военна мощ е неспособна да се противопостави на силата на недържавни въоръжени организации, които всъщност й оказват съпротива наравно с военната мощ на държавите, дори и на ядрените държави.
И може би най-символично натовареният сблъсък в това огнище на размирици е този между САЩ и различни въоръжени групировки в Ирак, които всъщност нанесоха истинско военно поражение на САЩ, защото днес ние знаем, че САЩ не могат да спечелят войната в Ирак. Това не означава, че ще я загубят, а само че не могат да я спечелят. Също както стана миналото лято, когато Израел не успя да победи „Хизбула”. Наистина, не загуби, но и не спечели.
Освен това тези войни водят до своеобразна морална деградация на държавната мощ. Защото демократичните държави и по-специално САЩ, за да водят войната в Ирак или за да водят войната с „Ал Кайда”, трябваше да се откажат от някои свещени принципи на демокрацията. Това доведе например до неспазване на Женевската конвенция за военнопленниците, неспазване на указа за задържане на следствените, погазване на принципите на правосъдието, според които престъпниците трябва да бъдат съдени, а изтезанията са забранени? По този начин се натрупаха редица морални престъпления, които рушат етиката на демокрацията. Всъщност се озоваваме в ситуация, в която разпознаваме, макар и при по-различни условия, същите проблеми, на които са се натъквали колониалните сили по време на войните за деколонизация.
И така, ако се върнем към нашата военна шахматна дъска, можем да кажем на първо място, че в света съществуват сили, които наистина имат голяма военна мощ, но въпреки това са неспособни да печелят малки конфликти. И на второ място, ще отбележа, че ситуацията в огнищата на безредици не се успокоява. Това са неща, които могат да продължат още петдесет години или дори цял век. Тези конфликти могат и да се задълбочат: например, ако Съединените щати бомбардират ядрените центрове в Иран, ако Турция нахлуе в иракски Кюрдистан или ако Израел започне нова война.
И така, ако разгледаме това огнище на размирици, казахме преди малко, че най-важната му характеристика е наличието на исляма като основен религиозен и културен елемент. Съществува обаче и друга важна характеристика. Да си зададем въпроса: каква е причината Съединените щати, Великобритания, Франция, НАТО, въобще великите сили, да проявяват толкова голям интерес към тази зона? Дали той е продиктуван от чист алтруизъм, от желанието да внесат в нея демокрация, също както някога през ХІХ век колониалистите са искали да донесат цивилизацията в Африка?
Разбира се, че не: ако разгледаме нещата в икономически план, веднага си даваме сметка, че това е зоната, в която са съсредоточени основните природни запаси от нефт и природен газ. Такива залежи, разбира се, има и по други места, но в Персийския залив и в Каспийския регион са разположени 80% от световните запаси на нефт и природен газ. Знаем, че запасите от нефт и природен газ вече са много малки. Днес сме наясно, че вероятно след 50 години изобщо няма да имаме нефт. Нашият начин на живот, моделът на функциониране на нашите общества е обвързан с много високо потребление на енергия. Ето защо последните запаси от нефт и природен газ са абсолютно необходими, за да могат великите сили да осигурят едно такова функциониране на своите общества.
Създаването на демокрацията чрез договор почива на два правови документа. В естественото състояние шества социален хаос, който не е подчинен на никакви установени правила. Поради това хората трябва да се обединят в това, че искат да живеят в едно управлявано от закони общество. Трябва да се приеме обединителен договор (pactum unionis), чрез който хората да се обединят в едно политическо тяло. Но това не е достатъчно. Трябва да бъде създадена и държавна власт, която съблюдава спазването на приетите правила или закони, и е в сътояние да ги наложи. Обединителният договор трябва да бъде последван от допълнен договор за подчинение (pactum subiectionis). Трудно е да се обобщи съотношението между двата договора, и в историята на политическата философия на Новото време са развити множество хетерогенни модели на решение, като конструкциите между акцента върху подчинението и съгласието не са твърдо установени, между единия, по-скоро авторитарен и другия, по-скоро демократичен държавен модел.
От времето на античната демократична теория са останали два въпроса, които са определящи участието на демокрацията в съответните промени в политиката и в нейната същност:
• Демокрацията подлежи ли, и ако "да", по какъв начин, на цикличен процес? Тя израз на растящите обществени и политически потребности ли е, за да променя по такъв начин съществено своя характер вследствие на вътрешно изтощение и промяна на формата и съдържанието, че да бъде определяна за предпочитана, или да направи място на други, вероятно олигархически концепции на организацията на политиката и управлението в едно общество?
• От какви обществени предпоставки се определя живота на институциите и процедурите на правово- държавната демокрация? Какъв принос има плуралистичното гражданско общество за запазването на духовно- моралния принципен консенсус, който трябва постоянно да бъде подновяван и активиран, за да не се превърне плурализма в саморазрушаващ релативизъм?
Равната свобода на гражданите е безусловно изискване за демокрацията. Ето защо, днешната валидност на класическите дефиниции на демокрацията може да бъде преценена едва когато се види, доколко съответните конкретни форми на демокрацията, определени от тази дефиниция, зачитат и правят възможна свободата на всички. Дали историческите явления на демокрацията могат да ни бъдат образец, трябва да се реши, след като се види доколко те осъществяват демократичните основни стойности. Демокрацията произтича от една определена човешка представа. Хората трябва да бъдат свободни, т.е. всеки да се развива и разгръща личността си в следствие на собствените си решения. Зад това стои, дали християнско или хуманистично-идеалистично, схващането, че всеки човек притежава собствено достойнство, което го определя като човек и го различава от животните.
На политически език това означава, че цялата власт и господство трябва да не прехвърлят границата на неприкосновеното достойнство на всеки един отделен човек. Властта принципно подлежи на ограничаване и контрол, и трябва да се позовава на съгласието на подчинените й, защото една неограничена възможност за намеса в живота на отделния човек би могла да накърни и унизи достойнството му. Защото всички, особено държавната власт, трябва да са подчинени на целта, да гарантират и увеличават възможността и шансовете за свободен и достоен живот на всички членове на обществото.
Свободата не е нещо абстрактно, а означава конкретно свобода на личното сътворяване на живота, свобода на религията и убежденията. Свобода на професионалния избор, свободна възможност за плануване на личния живот, свободно разполагане с личната собственост, свобода и неприкосновеност на жилището, на писмената и телефонна кореспонденция. Свободата означава в по-общ план сигурност от произволно задържане и гаранция за законно дело пред съд, както и контрол над информацията, която държавата събира за отделните граждани.
Непосредствената демокрация (пряката демокрация) е форма на политическа организация на обществото, при която основните решения се приемат/ прилагат непосредственно от гражданите; пряко осъществяване на властта на народа в общонационален/общонароден и местен мащаб, различни форми за приемане на решения от самото население от обществен и местен характер.
Непосредствената демокрация се отличава от представителната демокрация, защото осъществява властта чрез избраните от народа представителни органи. В политическата история се срещат ситуации за използване институции на непосредственна демокрация в ущърб на представителната и обратно.
Прякото народовластие е крайъгълния камък на либертарната (анархо-комунистическата, анархо-синдикалистката) идеология, изходяща от принципа за самостоятелните решения на хората по своите проблеми, без каквато и да било подкрепа на държавно- представените институции.
Днес, в съвременните страни, обществено- икономическите условия са динамични. Разпадането на социалистическите режими освободи допълнително научен потенциал и подобри условията за развитие и прилагане на пряката демокрация. Пряката демокрация сега се развива най-вече чрез прякото въздействие на гражданите при взимане на общозначими правителствени решение осъществявани от различни граждански обединения (комитети, сдружения, движения и пр.)
Медиите с методите на активната и ангажираната разследваща журналистика, осъществяват пряк, въздействащ и резултатен контрол върху държавни решения и проекти, като определено защищава общонародни интереси. Упражняването на властта вече е открит процес и трудно може да се осъществи в ущърб на общността. Средствата за комуникация като телевизия, интернет със безкрайните му приложения, сателитни и телефонни връзки, индивидуалните средства за комуникация, клетъчни телефони и компютърни системи, дават свободата и възможността за разпространение на сведения, новини и знания безгранично и безцензурно.
Днес, пряката демокрация може безпроблемно и безконфиктно да се прилага и развива, като се осъществява от Гражданското общество.
Съвременните либерални демокрации представляват качествено развитие на политическото участие на гражданите. Основно схващане за свободата на личността, народния суверинитет, разделението на властта, равенство на гражданите, политическия плурализъм и други са основополагащи елементи на съвременните демокрации. Еволюцията на либералната демокрация се изразява най-силно в масовото включване на населението в изборите при определяне състава на парламентите, а това дава отражение и върху останалите основни политически институции. Демократичните режими създават множество възможности за участие на гражданите в политическият процес, като се открояват три основни типа: пасивно, което се изразява предимно в участие в изборите; активно съпричастие към политическия процес с участие в дейностите на политическите партии; апатия – доброволно неучастие в политическия процес. Някои изследвания показват, че политическото участие е свързано с определен социален статус, степен на образование, възраст, политическа социализация, култура, интерес, достъпа до информация, жизнен стандарт, свободно време, комуникативност. Политическият интерес в най-голяма степен се наблюдава сред по-висшите слоеве, защото се счита, че те имат по-големи залози в политическата система.
За стабилността на съвременните демокрации, политическото участие е от изключителна важност. В първоначалните представи на либералните теоритици, избирателното право е целяло ограничаването на присъствието в политическият процес на безпросветното население. За това в изборите са участвали твърде ограничен кръг от хора, но след реформи избирателното право е за всички пълнолетни граждани. Независимо, че изборният процес не може да преодолее някои несъвършенства той е основна форма на политическо участие в либералните демокрации, а общите казуси на конституциите и законите гарантират общото, равно, трайно и пряко гласуване, като всяка държава възприема специфични системи.
Демократичните системи се отличават най-вече с политическото съревнование. Редовни, тайни и свободни избори между партиите с различни целеви програми легитимират носителите на политическото господство и предоставят възможността за смяна на ръководната партия, дори и това на практика да продължава дълго, както например в Япония, където либералната партия е на власт от 1946г. Гарантирането на човешките и граждански права в тези системи ограничава държавната власт и прави възможни на първо място плуралистичните структури, които са необходими, за да може народната воля и нейните различни интереси да намерят място в господстващата система. Демокрацията е не само основана на народния суверенитет система с решения на мнозинството. Към това спадат правовата държава и разделението на властта, които защитават малцинствата, предотвратяват държавния произвол и ограничават властта на отделните носители на господстваща власт.
От значение за способността за оцеляване на демократичните системи е това, успоредно с различните мнения и интереси, да съществува и една общо-приемлива ценностна сфера, която да не бъде поставяна под въпрос от по-големи групи от населението, например основните права или самата демократична форма на управление.
"Волята на мнозинството се приема за воля на цялото общество само там, където съответното неполучило достатъчно гласове малцинство не участва сериозно в общата политическа игра, и където тези, които биват преборвани, не са постоянно едни и същи."
Мнозинството при президентската демокрация във никакъв случай не може да взема решения по свое усмотрение за всичко. Консенсусът изисква разбирането относно това, на кои нива мажоритарният принцип може въобще да бъде приложен, и на кои не. Но преди всичко актуалните мнозинства не могат да си приписват завинаги веднъж постигнатото политическо превъзходство, като сами отменят мажоритарния принцип за бъдещи решения, или чрез манипулации намаляват шансовете на малцинството днес, да се превърне в мнозинство утре.
Как стои въпроса за бъдещето на процесите на демократизация. Неговата ключова точка са от една страна условията и съществуващите връзки в реално съществуващите западни демокрации. От друга страна това са надеждите и страховете, съгласието за промяна и границите на този опит, които намериха израз в мирната революция от 1989г. в съответните страни, които десетилетия наред трябваше да съществуват под тоталитарни и късно-тоталитарни режими.
Но дали тоталитаризмът, който беляза политическото лице на 20 век в неговите леви и десни вариации, веднъж завинаги е заместен от един вечен и универсално признат демократичен консенсус? С поглед върху различните пост-социалистически страни години наред след 1989г. възникват съмнения. В света на стария Запад също в края на 20 век е по-малко ясно, отколкото по времето на тоталитарната заплаха, какво всъщност прави демокрациите стабилни и как те се справят с вътрешните си дефицити, за да се съхранят в бъдещето. Както и преди в западните демократични общества са налице две срещуположни тенденции: От една страна демократичната тенденция: Волята за участие във вземането на политически решения на всички по принципа на равнопоставените граждани; от друга страна е налице една олигархична тенденция. Сложността на политическата и обществена структура изисква експерти, специалисти, които подготвят и вземат решения в тясно ограничени области. Факт е, че малцинствата също задействат и предизвикват политическия процес при демокрация. Критиката е отправена срещу това, че в парламентарно-репрезентативната, характеризираща се с политически партии система шества недоверие на избирателите в избраните. Този факт намира обяснението си в разгръщането на държавната дейност и растящата сложност на обществото. Усещането за незасегнатост и безпомощност спрямо политическите процеси, води до политическа апатия. По този начин на пасивното мнозинство се противопоставят информирани и компетентни експерти, които имат съвсем ограничен контакт с хората. Вследствие на това в определени части от населението се стига до реакции, които започват от неразбиране относно проточването на решенията до открито отхвърляне и прилагане на сила. Несъмнено такова развитие води до опасност за необходимия за демокрацията консенсус. Свободната демокрация, която потвърждава правото на участие на членовете на обществото във вземането на политически решения, се нуждае от правово-държавно оформяне. Демокрацията и правовата държава образуват едно неделимо единство. Под правова държавност трябва да се разбират всички тези принципи и методи, които защитават свободата на отделния човек и гарантират участието му в политическия живот.
Литература:
1. Апостолов, Ал. Либерализъм и власт. – Наука, 1997, № 5.
2. Върбанов, И., Нравствено – философските устои на съвременното общество: www. old.ssu.samara.ru
3. Станчев, Кр., Ролята на конституцията, правата на собственост и институциите, в-к “Капитал”, бр.24-31.10/2003
4. Танчев, Е., Право и политика. Предизвикателствата на прехода.: www.fes.bg
5. http://citizen.citybg.com/N/democraty.php