View Full Version : Смешното в Бай Ганьо у Иречека
Не мога да напиша съчинение-разсъждение, моля ПОМОГНЕТЕ МИ! :oops:
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО У ИРЕЧЕКА" (2)
Интересен, интригуващ и тъжно смешен е хумористичният откъс „Бай Ганьо у Иречека" от творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо". Писателят описва своя герой в ситуация на често срещана форма на общуване - на гости. Непрекъснато налагащата се съпоставка между културната среда и простащината на Бай Ганьо предизвиква искрен смях. Алеко Константинов, нарекъл себе си Щастливец, осъжда грозното в човешките постъпки, които правят героя му отблъскващ и жалък.
Разказът започва с любопитен факт - слязъл на пражката гара, българинът Бай Ганьо отива на гости у Константин Иречек (чешки учен), който преди години е бил министър в България. Наглостта е изумителна. Тя привлича вниманието на читателя и развитието на случката започва да се върти като на кинолента. Сцените са пъстри, колоритни и динамични поради яркото, запомнящо се присъствие на героя. Речта, движенията и мимиките на Бай Ганьо са фрапантни, смешни и жалки. Писателят сам представя своя персонаж. С тънък хумор проследява неговите действия. Воден единствено от мисълта за печалба, героят не се съобразява с никакви морални норми. С питане се озовава пред къщата на Константин Иречек. Още от вратата започва грозното и нелепо поведение на натрапника. В проведения диалог между него и учения се разкрива липсата на елементарна култура у Бай Ганьо. Той се усмихва свойски, фамилиарничи, прави мили очи на съвсем непознат човек. Дискретното недоумение у Иречек не може да засегне или да засрами героя, който има определена практическа цел („защо ще си дава паричките по хотели") и прилага цялото свое „красноречие", за да бъде поканен. Сдържаното снизхождение на учения е оценка за поведението му. А демонстрираната българска принадлежност от Бай Ганьо предизвиква смях и срам:
- Вий нали бяхте министър в София?
- Да.
- Е, и аз съм оттам!- заключава тържествено Бай Ганьо.
Действено подчертава, че не е като другите. Много държи да засвидетелства внимание на Иречек и проси гостоприемство. Морално ограничен, героят няма никакви скрупули и чувство за вина. Самопоканата не е вина за него, виновен е домакинът, който отказва да го настани у дома си, но го кани на обяд.
- Благодаря за вниманието; аз бих ви задържал на драго сърце у дома си, но не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вие сте наш гост и ще обядвате у нас.
- Да обядваме, защо да не обядваме! - съгласява се Бай Ганьо. - И Ваша милост, казва се, ако не от мойта - от българска софра все сте яли.
Простащината е естествено състояние за неговия нрав. Тя изключва възможността за пълноценно общуване. Героят иска да бъде интелигент, но не приема и не осмисля културата и морала на средата, в която е попаднал. Егоистичният му нрав, гоненето единствено на печалбата показва, че общуването за него е чисто битова и социална потребност (да намери подслон, без да плаща и да печели), а не стремеж за духовно обогатяване. Той е истинско парвеню, което вижда себе си като много знаещ и можещ. Отказва да разглежда предложените албуми с репродукции и фотоси от любезната домакиня - майката на Иречек.
- Не ща, благодарим; гледайте вий! Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад!
По косвен път (Бай Ганьо сам се представя) научаваме за неговата възраст. Липсата на елементарна култура и хигиена се проявяват в нрава на героя, който плюе по килима, размазва с крак и тревожно се ослушва - на чуждо място е. Заедно с развитието на случката се обогатява представата за Бай Ганьо. Неговата характеристика става по-емоционално въздействаща и по-пълна.
Младият, самопоканил се парвеню проявява голямо недоверие към домакините. „По немски си нещо продумаха, кой знай! Ама не вярвам! Най сетне министър е бил у нас. А бе то и министрите не са стока, я! Ама за тогоз не ми се Вярва." Мислите на героя илюстрират скъперническата му природа, довела го до изолиране от обществото. Зад парвенюшкото самочувствие се крие бедна душевност и липса на култура. Бай Ганьо седи като на тръни в гостната на домакините, защото е оставил дисагите с мускалите с розово масло в кабинета на Иречек и търси всякакъв повод да влезе вътре, да наблюдава своята стока. „Ама и аз диване, защо не си пренесох дисагите в тая стая."И въпреки това негово вътрешно противоречие не забравя да спечели изгода. Под благовидния предлог, че изучава европейските нрави, той се стреми към лична полза - интересува се кога е обядът в дома на Иречек. Не че е толкова гладен, колкото да се окаже по-бързо при стоката си. Неговото нахалство, смесено с груба фамилиарност, будят изумление.
-Хи, хи, хи, работите ли? Хи, хи, хи! Чакай, рекох, да надникна. Работете си, нищо, аз пак ще затворя.
Иречек гледа зачудено, без да му мене през ума причината на това своеобразно любопитство.
Героят няма нравите на цивилизован човек. По време на обяда се държи вулгарно. Простотията му смайва, отвращава, отблъсква.
Увлечен от желанието да се препоръча за цивилизован човек, Бай Ганьо не може да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката и изля доста от нея Върху масата...Бай Ганьо разлива супата, а после я събира с лъжицата отново в чинията, която закрива с ръце, за да не му бъде сменена. Той мляска, уригва се, яде с настървение. И почна да сърба: ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му... Никаква деликатност и изтънченост в маниерите. Той до такава степен си подлютява супата на обяда, че непривикналият човек би се отровил. И в разговора, и в действията си винаги подчертава националната принадлежност. Но Бай Ганьо се държи не като европеец, а като истински варварин. Присмех и съжаление предизвиква стремежът на героя да покаже, че е надрасъл своята домашна среда. Преди започването на обяда „начева да се кръсти, ама хем се кръсти, хем се усмихва(...) (с дявола сме добре, какво бива и на Господа малко тамян да покадим - за зор заман).
- Ями подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хлеб ядете - учудва се Бай Ганьо. - На Българията дай хляб;...да не се хваля, ами с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изяждам. Бас държа.
Действената, пряка авторова и речева характеристики оживяват героя, насищат го с бликаща жизнена енергия. Цветистият език, комичните ситуации събуждат интереса на читателя към Бай Ганьо, който е лишен от всякакви принципи. Своите политически виждания героят мени според това кои са на власт. За него по-важни са печалбата (келе-пирът) и кариеризмът. Тази откровеност той си позволява само веднъж, пред Иречек. Но дори и тогава изпитва страх и недоверие. Парвенюто се стреми към собствена облага. Липсата на идеали и кариеризмът му са завидни. „Па да ти кажа правичката... (Тука дали няма някой да ни подслушва ?), да ти кажа ли правичката?-И едните и другите са маскари!...Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!.. .Ама какво да сториш ? Не се рита срещу ръжен!... Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може! Не си ли с тях - спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има В тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?Хубаво, ама като не им клатиш шапката - дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам... "Думите на героя разкриват цинизма на неговия морал. Чувствителна и деликатна личност, Щастливецът не остава безразличен към пороците на търговеца-парвеню. Иронията на писателя е силна. Бай Ганьо не може да се развива положително - не възприема нищо от новата за него среда. Той говори иронично за вкуса на българина, а действията му са пълна противоположност на казаното - подлютява супата си така, че би отровила непривикнал човек. Изпитва наслаждение, но... гастрономическо. „Запуши Бай Ганьо и почна с наслаждение да сърба кафето си. Ето кое се казва сърбане!... "Духовно беден, героят не може да оцени заобикалящата го култура - картините, репродукциите, фотосите не предизвикват емоционално вълнение. У Иречека той присъства повече физически, отколкото духовно.
Благородната етичност на Алеко Константинов, с неговата мярка за човешките ценности, можа да изгради с толкова ирония образа на Бай Ганьо. Писателят отрича грозното и вулгарното в човешкото поведение. Чрез отрицанието той насочва към своя идеал - образована, цивилизована личност с високо чувство за морал.
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
“БАЙ ГАНЬО”
НА ГОСТИ У ИРЕЧЕК
Поредното пътешествие на Бай Ганьо го отвежда в чешката столица – Прага. И тук, както и в“Бай Ганьо пътува”, първичният му инстинкт, проявен в най-откровените си прагматични измерения, го кара да търси “келепира” и личната облага във всяка една ситуация. Така нашият герой попада в дома на чешкия професор Иречек, за когото се знае, че е живял в България непосредствено след Освобождението (1879-1884г.) и е бил министър на народната просвета. Но не сантиментални чувства или възторг от делата на този радетел за светско образование е поводът за ненадейното гостуване. Целта на Алековия герой е далеч по-прозаична. Нахалството и сметкаджийството на Бай Ганьо го водят в дома на Иречек, където се надява да получи храна и подслон: “Дал ти бог добро” – и може да го покани в къщата си, защо ще си дава паричките по хотели?”
Безцеремонната поява на Бай Ганьо в професорския дом води до сблъсък на две култури, на два различни начина на поведение. Макар и пътувал из Европа, Бай Ганьо не “попива” чуждите културни навици, не усвоява нормите на общуване, не се интегрира в чуждата страна. Напротив, с балканско самочувствие той демонстрира безкултурие и арогантност, безпардонност и наглост. Така, с типичната за българския възрожденец културна неадекватност, Алековият герой попада в конфликтната точка между европейската маниерност и балканския примитивизъм.
Вежливостта на амбулантния търговец Бай Ганьо към “трегера” в чешката столица е само отработен стратегически ход, чрез който героят се опитва да предотврати каквото и да е съмнение по отношение на финансовото му състояние, т.е. не желае да го сметнат за богат и да го “оскубят”. Единствената отплата за неговия придружител из пражките улици е голото “благодаря”.
Живо и образно Алеко Константинов представя гостуването у чешкия професор, рисува изпълнени с хумор сцени, в които Бай Ганьо разкрива различни страни от своя характер и ориенталски манталитет. Фамилиарното му отношение към професора и майката будят учудване и недоумение у домакините. Най-голямата грижа за героя е опазването на безценните дисаги с мускали. Материалната му обвързаност и мнителност създават постоянно чувство на безпокойство и страх у героя, че стоката му е застрашена.
Желанието на Бай Ганьо е да изглежда образован, умен и цивилизован. Не можем да му отречем обаче способността да се приспособява към всяка ситуация и да черпи лична изгода от нея. Всичко в поведението му е подчинено на личния интерес, на личното облагодетелстване, на “келепира”. Нищо не е в състояние да привлече вниманието му, ако няма полза от това. Затова, когато майката на Иречек му отправя любезна покана да разгледа картините и семейните портрети, гостът отговаря с присъщото му самочувствие: “Колко съм гледал аз такива картини и портрети. Не ме гледайте, че съм млад.” Бай Ганьо действително е млад човек – около тридесетгодишен мъж, но философията му за живота приляга повече на някой стар скъперник, отколкото на млад и предприемчив търговец. Затова ни е трудно да приемем, че Алековият герой не е достигнал дори Христовата възраст (33г.). Освен това и нарицателното име “бай”, превърнало се в собствено, ни кара неволно да увеличим възрастта на героя с някое и друго десетилетие. И така – картините и портретите, се оказват за Бай Ганьо само едно досадно бреме и той умело го отхвърля чрез привидната си образованост.
Алековият герой най-безцеремонно плюе върху скъпия килим, слухти и търси удобен момент да провери състоянието на дисагите си. Мнителността му преминава границите на нормалното. Не е сигурен в честността дори на Иречек. Не го успокоява и фактът, че същият е бил министър на народната просвета, защото, както по-късно се изразява в разговора си с професора: “Всички са маскари”. Така, на фона на културната обстановка у дома на професора по чешка история, Бай Ганьо се откроява още повече с ниската си култура и липсата на добро възпитание.
Най-запомнящ се епизод от разказа е обядът у Иречек. Всяка реплика, всеки жест и мимика на героя са белязани от знаковост, която прибавя различни характеристики към образа му. На вежливостта, деликантостта и гостоприемството на госта са противопоставени нахалството и грубостта. Невъзпитанието на Алековия герой поражда истинско възмущение. Читателят сякаш се чувства неудобно, че става свидетел на тези срамни сцени, в които главният герой се “бие в гърдите” и афишира, че е от България. Всяко споменаване на родината и родното открива възможности за задоволяване на елементарните му страсти, принизени до груба безцеремонност и безпардонност. Непознаването на чуждите културни навици се проявява именно при срещата на Бай Ганьо със семейството на чешкия професор. В контекста на тази част от книгата “софрата” и “трапезата”, “супата” и “чорбата” се явяват като различни проявления на две коренно противоположни в своето развитие култури, а огромното количество хляб, което поглъща гостът – като ярка идентификация на българското. Турските, френските и българските думи, които изпъстрят речта на героя, образуват една невъобразима и смехотворна смесица от “свое” и “чуждо”: „А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата...“
Религиозен ли е Бай Ганьо? Виждаме го да се кръсти преди да започне обядът, преди да скочи в басейна (“Бай Ганьо в банята”), въобще в различни житейски ситуации. Това лицемерно смирение и афиширане на принадлежност към християнската религия е поредният вулгарен акт, който извършва героят. Вярата за него е също инструмент за манипулация и извличане на полза. Ето, вижте ме – аз, смиреният християнин, не мога да допусна нечисти мисли в главата си. Но въпреки отработения жест на кръстенето, в цялото поведение на Бай Ганьо не личи нищо християнско, а по-скоро грубо, неуважително и дори пренебрежително отношение към стопаните на дома. Всеки опит на героя да излезе от собствената си вродена ограниченост води до смут, объркване и серия от недоразумения. Европейците не разбират странностите на своя гост, а той, от своя страна, търси спасение и защита в единственото, което познава – българското: “... нали знаете, “България майка мила” не може без лютичко — казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.” Стремежът на героя към самоизтъкване буди снизходителен смях. Етикетът на поведение е нещо абсолютно непознато за него. Нечленоразделните звуци, които издава – пухти, пъшка, оригва се, мляска, разкриват героя в неговата примитивна същност: “И почна да сърба: ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши...”Домакините дори не успяват да му се разсърдят. Те са шокирани от това, което се случва по време на обяда, и не могат да си обяснят този балкански “феномен”. Разсипвайки супата си на покривката, Бай Ганьо я събира старателно с лъжицата си и не позволява да му сменят чинията с друга, пазейки я с две ръце. Вероятно Иречек, който е живял пет години в България, се е срещал и с други “екземпляри”, с други “екзотични животни”, усвоили до съвършенство байганьовските нрави и поведение, но тук очертанието на образа добива изкривен, гротесков вид. Той сякаш въплъщава всички онези негативни черти, присъщи на българина, от които се срамуваме, но които определят в една или друга степен националната ни принадлежност.
Образът на Бай Ганьо рисува широк спектър от негативни прояви, характерни за онези нашенци, носители на дълбока гражданска простотия, които са настроени скептично към обществено-политическия живот в страната ни. От една страна Бай Ганьо смята, че “всички са маскари”, но от друга – се увлича по политическата партизанщина и няма нищо против да се облагодетелства от нея. Алековият герой твърдо се обявява за либерал при срещата си с Иречек: “– Аз съм леберал, от лебералната партия – пояснява той, – ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме...”, но бързо променя политическите си възгледи, заемайки поза на несигурен, колебаещ се човек, който очаква от събеседника си да чуе убедителни аргументи “за” или “против” едните или другите: “А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра...– И едните, и другите са маскари!... Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!...“ Тези думи разкриват героя в друга светлина. Пред читателя се изправя с цял ръст безскрупулният политикан, който мени своите възгледи с всяка промяна на властта, само и само да “удари келепира”. Без да е наясно с политическите идеи на либералите и консерваторите, героят се препоръчва за вещ човек, “врял и кипял” в тия работи. Но Алеко, като страничен наблюдател, изразява съмнението си, че Иречек наистина вярва на хвалбите му.
Разказът “Бай Ганьо у Иречек” разкрива възгледите на Алеко за мястото на България в европейския свят, които провокират към размисъл и водят до убеждението, че безпардонният прагматизъм, алчността келепирджилъкът и невежеството, битуващи в бездуховната социалната реалност на българския следосвобожденец, прави невъзможен пътя към европейската цивилизация.
Eдин от най-популярните, интригуващи и актуални със своята жизненост образи в българската литература е Бай Ганьо от едноименното произведение на Алеко Константинов. По своето обществено съдържание, както и по степента на художествено обобщение, образът на Бай Ганьо е гениален завършек на цяла галерия литературни герои, създадени от Алекови предшественици. Неговият прародител срещаме още в сатиричната поезия на Петко Славейков, в сатирата на Ботев, във фейлетоните на Каравелов. Творбата се ражда от сблъсъка между Алековата чиста и извисена личност и героите на епохата. В търсене на духовни ценности Щастливеца открива героите на своето време, а те са по думите на Пенчо Славейков „ чеда на новата епоха ". Духовен аристократ, идеалист и демократ, Алеко Константинов заявява целта и идеята, заложени в книгата: " С „ Бай Ганьо,, аз исках да покажа нравствената босота на тоя тип..."
В Алекоковото творчество патосът на новото време е трансформиран от епопеен, героически, какъвто го срещаме при Вазов, в сатиричен. Бай Ганьо е отркровен негатив на епопейния герой от предходните десетилетия. Профанирани са идеалите и целите. Героят изповядва нова, прагматична философия, която се стреми да реализира. Той не остава само на равнището на словото, а го трансформира в дело. Опитва се да пригоди модела на европейската цивилизация към родното, българското.
Образът на Бай Ганьо е събирателен, обобщаващ негативното в живота и той никога няма да загуби своята актуалност, няма да престане да бъде интригуващ, тъй като отрицателното, негативното, порокът никога няма да бъдат окончателно победени. В откъса от книгата са заложени няколко ярки примера на контраста „родно - чуждо”. Един от тях са кулинарните навици на Бай Ганьо. Чрез тях лесно можен да отличим „родното” от „чуждото”. Бай Ганьо утвърждава акта на хранене като максимално прагматизиран. Героят прекрачва всякакви задръжки и конвенции, което превръща поведението му в истинска атракция за чужденците.
„Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек, бай Ганьо не можа да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката, и изля доста от нея върху масата и додето да му попречат, той събра една част с лъжицата и я изсипа в чинията си. Стопанката не искаше да му позволи да яде от тая супа, но той от деликатност загради чинията си с ръце и не искаше да му я меняват.”
Проблема за сблъсъка между две цивилизации с различно културно развитие се среща и в ртазликата на двете култури, заложена в самата храна. Супата, поднесена на трапезата у Иречек, символ на европейската цивилизованост, противостои семантично на традиционната ориенталска кухня – чорбата, подправена с гореща лютива чушка. Така вкусовата „екзотика” на лютивото, соленото и киселото се оказва мощен индитификационен символ на чисто българското, на родното, което помага на героя да съхрани чувството си за национална принадлежност в усоловията на непознатата другост.
„ – Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете – учудва се бай Ганьо – На Българйята дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа.”
Отношението на героя към храната се експлицира в умалителните лексикални форми като „хлебец”, „чушчица”, „винце” и др. – контрапункт на огромния му апетит, изразяващ се звуково в мляскане, грухтене, оригване и други нискокултурни прояви:
„А оригнах се, прощавайте; туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!”
С понятието „човещина" се фиксира естествената връзка на човека с природата, с оная висша първична сила, която не може да се спаси, въпреки цивилизованата среда.
„Бай Ганьо” е творба, уникална с усложнениея статут на разказващата институция. Чрез образа на главния герой авторът изразява болката си от несъвместимостта на българското с евтопейското. По своя замисъл, оригиналност на идеи и стил, това произведение става оригинал - основа за всички последвали го опити, от една страна, да се осмее , бичува, заклейми лошото, низкото, некултурното, което ни съпътствува и ще продължава да съществува векове наред, и, от друга, да се утвърдят човешките добродетели и ценности.