tanyastef
05-05-2009, 20:02
Искам да срещна човек без око,
драпащ и зъзнеш в тъмата.
Искам да срещна човек без ръка,
молещ и търсещ пощада.
Искам с човек без достойнство и власт
сутрин да пия кафето,
нека с човек без наглост и свян
привечер да чуя звънчето.
Искам с човек съшит и без глас
аз да споделям дъгата.
Ако човек без наметка и ризница аз
срещна един път в тъмата,
с него ще искам в този скъп час
да чуя ромоленето на листата.
Може човек без стъпало и трон
да изкачи дори небесата,
може човек без ни най-малък наклон
да се търкулне и падне в мъглата.
Ако е този човек без капчица гордост и лик,
ако той без молба надава гръмовен вик,
то искам да бъда със него сега,
когато ще дойде пощада,
и двамата с него сами на света
ще устроим такава забава,
че всички сакати, съшити, разбити
ще чуват гласовете на наште мечти неразмити.
SmiLeHappyEnjoyMyPaiN
05-05-2009, 23:10
Хах ... странно е ... трудно ми е да го преценя ... интересно ми беше да го прочета.
ANTIHUMAN
05-06-2009, 05:58
Хах ... странно е ... трудно ми е да го преценя ... интересно ми беше да го прочета.
Напълно съгласен. Мога да кажа, че е различно, мисля, че това е достатъчно! :) Успех!
Странно е прилича ми на песен на Милена ( абе харесва ми )
Хехе, еми точно защото е доста интересно и различно му прощавам някои места, които на мен не ми допаднаха. 8-)
Мда, оставя интересно усещане след прочит.
tanyastef
05-06-2009, 17:11
Много ме зарадвахте. Ако може да ми опишете какво точно е това странно чувство... Ще ви покажа още едно мое. Малко е дълго...
На Летището с куфар
Здрасти, Малечка
кажи, где така отиваш ти?
На летището не виждам
няма хора да прииждат.
Този куфар е голям,
скъсан отсрани е знам.
Ти ми каза, помниш ли,
че когато ти тежи,
сещаш се за чичо ти Иля,
който с него те връхлетя.
Бил човека на война,
мислел си за своята жена.
Виждал я красива, нежна.
Ефирно било, но безнадежно.
Прост човек и неграмотен,
мръсен, тъп и безработен.
Той с едничка мисъл само
вечер бомбите изтрелвал прямо.
Че момиче ще го чака
там на перона, дето от влака,
слязал той с ей тоя куфар,
с който ти сега лекуваш,
раните отворени и болките разпорени.
Тя, онази русата, не била там.
Само един старец в зелено, пък и ням
там го пресрещнал на перона
и му рекъл, че е вип персона.
Чичо ти Иля понеже
почнал да се тревожи вече,
път му сторил и отминал...
Ти сега недей така,
Малечка, помни това,
че дори да не те чакат,
може пък да те оплакват.
Но ти вземи на тоз старчок
думите, с които той зове се ВИСОК,
защото той едничък, мъдър,
свойта болка в земния пъкъл
е заровил тъй дълбоко,
че не сеща се прошлякът
що е това злоба или самота.
Кат онази тъпа равнина,
дето ти сега се криеш.
Но помни, защото е свободен,
защото за него има полет..
Не кат твоя – със самолет,
не със пушка или арбалет,
а със свободата и със волността
точно като в детска приказка,
лети, лети високо той,
не взема никакъв завой.
И рее се над ширината,
високо гледа ни от висотата
и чуди се старчето защо
сме се свили на гъсто кълбо
и не помръдваме, и не потръпваме,
когато вятър в косите ни блъскаше,
когато сняг по прозорците чукаше
или пък облакът място правеше
на слънцето, на което
онзи старец си е продал сърцето
и нарича се негов събрат,
юнак със мъхест калпак,
великан с храброст устремена
и сбръчкана младост, но озарена!
ти да не си загубената дащеря на Милена 8-) мно ми напомня за неините текстове
Харесва ми стила ти странен ама носи послание поне за мен :P
ANTIHUMAN
05-06-2009, 19:19
Искам още! Много ми харесват! :-P :grin:
tanyastef
05-06-2009, 20:08
Всъщност вдъхновение за мен е Джим Морисън, въпреки че въобще не мога да се доближа до неговата гениалност.
Първа рожба
Странен и зловещ гласа
В тъмницата извиква жално.
“Момиче, къде си ти сега,
Кажи ми, моля, дай ми светлина.”
Защо реката все тъй плавно
Тече, тече и влива се,
Във вените ти – разпорени гладно?
“Момиче скъпо и малко,”
Проклетника отново се нададе,
“Аз знам за твоя зла беда,
Че утре ти не ще си вече малко.
Ще бъдеш хвърлена на зверове,
Които ден след ден ще те разкъсват.
И очите мраморни ти за векове
Ще чупиш от парчета що се пръсват.”
Зелени зъби се усмихват,
В устата слюнчена на тоз нещастник,
Но аз не знам защо така,
Той вижда в моята разпъната душа,
че съм човече малко,
Което тича без наметка,
че съм разбулена в нощта,
че моята обувка е гумена и без подметка.
Не съм аз хвърлена във пепелта,
Защото огньовете са ми събратя,
Не съм и счупена на стъкалца,
Защото скрежовете в моя дом отсядат.
Тъй дълго ми говори тоя странник,
Разпорен, погрознял, прегърбен.
Не ще дочакаме тоз прескъп заник,
Защото розите са вечно пъпки.
А капките роса не са дори и водни.
Подай ми захарницата, любими,
Да сипя тез солени сълзи,
Във чашата на твоята победа,
Във чашата на нашия съюз.
Ти знаеш по-добре от мене,
Ти знаеш премного, драги, мили,
Че щом момиче ти говори
Ти трябва да я слушаш и зачиташ,
Че щом тя иска да я слушаш,
Ти две очи ще си отвориш.
И розовите пъпки неразтворени,
В градината на таз година ще разлистиш.
Той каза ми:
“Остави тез листа,
Които розово, сияйно-чисти,
Разтварят само свойта грозота,
За този който безразлично ги разлиства.
Остави и капките роса,
Да паднат на земята, тежко-крехки,
И да се счупят с тишина,
Единствена за лястовиците умрели…”
Но аз затворих тази тежка книга,
Почистих и най-малкия прашец,
Повдигнах плавните реки на стана
И вземайки парче от плат,
Тъках в тъмницата омайна,
Докле онзи пак нададе глас.
Млъкни, не виждаш ли че върша,
Премного работа дори сега,
Когато казваш ми, че съм прекрасно нежна,
Дори и с таз прекършена глава!
“Главата ти, момиче малко,
Не знае що е то това,
Което хората засмяно-жалки,
Наричат просто самота.”
Нима ти казваш ми, прескъпи татко,
Че аз не знам какво е самота?
“Туй дъще аз изричам тук пред тебе,
Че ти не знаеш що е самота.”
Но как тогава тъй плачевно
Ридае моето сърце?
“Защото, дъще моя, ти усещащ,
Само плясъка на малкото врабче.”
Тогава тази чаша,
Пълна със угрижени сълзи,
И таз премяна изтъкана
От яростни прехвалени лъжи,
Пред теб остявам, тате,
Недокосната от мен и теб,
Ти знаеш по-добре от твойто чедо,
Какво да сториш в таз тъмница от камък и лед.
“Аз знам, детето ми,
Но искам,
да оставя тук на тебе всичко,
Защото нищичко на таз земя
Не ти е дадено на теб, дете мое едничко!”
Това е последното ми, получи се някак по-ведро от предишните.
Безоблачно
Хайде да спим върху облак
пухкав, розов, въздушен,
твойте пантофи крилати
в мойте коси да се сгушат.
Хайде да дръпнем дъгата
близо, по-близо в душата,
целуни с небесната страст
нашта мечта хвърковата.
Сияние виждам зад тебе,
Сияние, по-синьо от мрака,
по-нежно от бебешка кожа,
но с тъмна, разкошна позлата.
Не позволявай на бога Нептун
да преобърне нашия рай,
не позволявай на бойния щурм
да развали таз магия докрай.
Отвори свойте бели очи,
отвори ги със сините длани,
помогни ми да скоча оттам,
помогни да изгоня тез врани.
Оставете ни топъл покой,
оставете ни там да заспиме
и забравете думата кой
щом свободата си ревностно браниме.
Той е съгласен със мене
да се пазим от вашето варварско племе,
аз съм съгласна със него,
не ни пука, дори за вас да сме бреме!