Съчинение РАЗСЪЖДЕНИЕ

[bonbon_]

Трябва ми съчинение РАЗСЪЖДЕНИЕ върху `Смешното и комичното в поведението на Бай Ганьо`

моля ви :(

[pifiella]

Изобличението на негативното не само в характера и поведението на човека, но и в обществено-политическия социален живот става характерна черта на нашата литература още през Възраждането (Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Славейков). С особена сила това се проявява след Освобождението, като достига до върхови моменти през 90-те години на XIX и началото на ХХ век. Иван Вазов и Алеко Константинов, Стоян Михай-ловски и Пейо Яворов и др. създават творби, в които се оглеждат печални и отвратителни черти на това време. Литературната критика обаче е еди-нодушна, че правото да бъде наречен художник съдник на епохата в най-висока степен принадлежи на знаменития автор на най-популярната бъл-гарска книга "Бай Ганьо".
Великият син на Свищов не е търсил уродливите прояви на действи-телността. Те сами му се натрапват. Още в първата си книга "До Чикаго и назад", заедно с почудата и възхищението си от постигнатото в САЩ, той дава воля на недоволството си от нарушената хармония между човека и природата, човека и обществото, човека и техническия прогрес. Тук среща и своя бъдещ герой Бай Ганьо в лицето на двама амбулантни търговци: по-българилия се арменец Айвазян и Ганьо Сомов, като долавя и изобразява байганьовското у тях. Наблюдателен и проницателен, към края на пътеписа си Алеко Константинов заявява: "такива са всички първеню (полудели от злато!)…". Всичко това разкрива, че замисълът както на книгата "Бай Га-ньо", така и на образа на нейния главен герой стъпва върху широка жизне-на основа.
Изследователите на най-известната Алекова творба сочат и още един прототип на Бай Ганьо - известния тогава прокурор Ганьо Чолаков, който дръзва да обвини в предателство своя благодетел митрополит Климент (мо-нашеското име на известния възрожденски писател Васил Друмев).
"Бай Ганьо" е оригинална и неповторима книга, оригинален и непов-торим е и нейният герой. Още с появяването си творбата привлича внима-нието както на читателите, чиято литературна култура е останала в област-та на фолклора, така и на интелигенцията и литературната критика. Затова не е случайно, че тя получава не само различни, но и коренно противопо-ложни мнения и оценки, а нейният герой - колоритният Бай Ганьо - е обя-вяван ту като типичен, ту като индвидуален образ, като някои виждат в не-го националното, втори - и социалното, трети - и балканското, а четвърти - и общочовешкото (Боян Пенев, д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Иван Мешеков, Петър Пондев и много други). Разногласията се простират и върху жанровото определение на отделните късове в творбата. Едни, ръко-водейки се от подзаглавието на книгата, ги наричат разкази, други откри-ват в тях жанрови характеристики на фейлетона, очерка, анекдота, вица. Различни са мненията и за книгата като цяло. Тя се определя като цикъл, като сборник, като цикличен роман. Известно е обаче, че значението на ед-но художествено произведение завси не от типизацията и индивидуализа-цията, не от неговия персонаж, нито от белезите на един или друг литерату-рен жанр, а от онава неуловимо и неподатливо на определение творческо присъствие на автора. И действително без Алеко Констнантинов вицовете и анекдотите за различните байганьовци, разказвани в компанията "Весела България", са щели да останат еднодневки, както всички подобни тво-рения, инспирирани от конкретната обществено-политическа действител-ност. Авторът е филтрирал и обогатил суровия жизнен материал чрез соб-ствената си творческа инвенция, превърнал е реалното в художествен син-тез между индивидуалното и типичното, социалното, националното и общо-човешкото. Бай Ганьо безспорно е събирателен литературен образ, обхва-щащ една определена историческа епоха, но и герой, който възкръсва ви-наги, когато се създават предпоставки за нравствена и политическа поква-ра на обществото. У него се наблюдава не само традиционното движение на героя от реалността към историческото превъплъщение, но и обратното, фе-номеналното - движението от литературното произведение към живота, ко-ято прави името на Бай Ганьо нарицателно.
Алеко Константинов не е гледал на книгата си като на нещо случай-но, той е имал ясно съзнание за значимостта на това, което създава. В "Мо-ята изповед", в която е и интервюиращ, и интервюиран, споделя, че най-ху-бавият момент от живота му, наред с пътуването до Ниагара, е бил, когато му е хрумнала идеята да напише "Бай Ганьо".
Докато образът на амбулантния търговец на розово масло Бай Ганьо се оформя от впечатлението, което прави героят при пътуванията си в чуж-бина, то образът на Бай Ганьо се ражда на национална почва. Не случайно въз основа на изборния фарс Алеко заявява: "Ето епоха, която ми дава не-изчерпаем материал за Бай Ганя" ("По изборите в Свищов").
Голямо значение за вписване в образа на героя има основния кон-траст в книгата - отношението между автора и героя. В нея Алеко Констан-тинов присъства в образа на всеки един от разказвачите, тъй като гледната му точка е сходна с техните. Писателя откриваме и в персонаж и с неговата биография, характер и идеали, какъвто е Иваница Граматиков, както и в публицистично звучащия му глас. Това присъствие допринася не само за контрастирането и създаване на равновесия в книгата, то ражда и комич-ното, и драматичното в нея ("Бай Ганьо прави избори").
Като пряк антипод на Бай Ганьо Алеко се откроява посредством об-раза на Иваница Граматиков - "млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в бъдещето". Още Алековия съвременик и родственик проф. Иван Шишманов казва, че за да получим Алеко, трябва да вземем опакото на Бай Ганьо.
За сатирата винаги има значение дистанцията между гледната точка на автора, включваща както идейно-политическите му възгледи, така и не-говата съвест и личния му живот, както и гледните точки на политическите му и идейни противници като герои на творбата. В началото на книгата, в първите срещи на Бай Ганьо, пътуващ из Европа, тази дистанция е много голяма. Затова е съпътствано и с безобиден хумор. Комичните ситуации тук са повече външни, предизвикани от просташкото поведение на героя, от прояви, неадекватни с обстановката, от грубата му просташка реч, от про-тиворечието между високата му самооценка и истинската му същност. Пос-тепенно обаче дистанцията расте, хуморът се заменя с ирония, за да пре-растне в някои от фейлетоните му в сарказъм. В сложното и разнопосочно отдалечаване между автор и герой можем да проследим социално-нравстве-ното развитие на Бай Ганьо, превръщането му в "търговец с голям капитал" и хищен политик.
Алеко Константинов си е поставил за творческа задача да изобрази процеса на социалното формиране на своя герой, но чрез думите на бай Михал ("Бай Ганьо се върна от Европа") става ясно, че маята на богатството му е нечиста, че той се е отдалечил от народа още по времето на Руско-тур-ската война. Докато едни са проливали кръвта си за освобождението на България, той е заграбил турски воденици. Така че авторът тръгва из Евро-па с герой, формирал вече психиката и нравствеността си. Като се проявя-ва в различни ситуации, той неизменно става различен от европейския кул-турен модел. Всичките му негативни качества се запазват и когато се за-връща в България. Промяна настъпва само в неговата социална и полити-ческа характеристика, в самочувствието му на човек с капитал, но нацио-налните му качества все повече се деформират.
В образа на Бай Ганьо е въплътена сложната динамика и на една бързо развиваща се действителност, в която се срещат и сблъскват две ко-ренно различни цивилизации: от една страна - славянската и балканска па-триархалност, а от друга - европейския начин на живот. В този сблъсък се извършва метаморфоза на духовните ценности, при което националните добродетели се превръщат в социални и нравствени пороци. Така например у Бай Ганьо българската пестеливост се трансформира в скъперничество и келепирджилък, житейската практичност - в грубо сметкаджииство, патри-архалната фамилиарност - в просташко поведение, чистият патриотизам - в патриотарство, трудолюбието - в службогонство и кариеразъм. Всички те-зи нравствени превръщания на героя откриваме още в първата част от книгата, но там те са изобразени с добродушен и лек хумор, докато във вто-рата част надмощие взима сатирата.
Към промяна на героя, но вече в един друг план - преобличането и преобръщането - авторът насочва вниманието на читателя още в първите редове на книгата: "Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си ага-рянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец." Този кратък текст е силно съдържателен. Като използва смяната на глаголното лице и число, авторът визира две важ-ни събития в живота на нацията ни - освобождението ни от турско робство с помощта на Русия и изработването на Търновската конституция въз осно-ва на белгийската. Контрастът между метафоричните словосъчетания "ага-рянски ямурлук" и "белгийска мантия" разкрива стремежа на героя към дистанциране от ориенталската изостаналост и желанието му за самостоя-телен, нов и демократичен път на развитие. Но заедно с това посредством иронията писателят акцентира на абсурдността да се отъждествява вън-шното (дрехата, словото) със същностното (интелекта, културата, нравстве-ността, душевността, делото). В цитираните думи собственото име Бай Га-ньо напълно се припокрива с нарицателното име "българин" (в събирателен смисъл), докато по-нататък в книгата то се дава като име на конкретни хо-ра, но все българи с близка социокултура, нравствена и характерологична същност. Макар че вече е тръгнал да покорява европейските пазари, амбу-лантният търговец Бай Ганьо е все още с типичните си "бозави, шаечни дрешки", които на фона на една напреднала цивилизация сочат културна изостаналост. Но и когато върху червения си пояс и недотам бялата си ри-за, е облякъл редингот, а после, върнал се вече в България, е сложил и вра-товръзка, новото в облеклото не може да скрие простащината на героя. В европейските си търговски прояви Бай Ганьо превръща неизменния широк червен пояс в своеобразен склад на мускалите с розово масло, а собствено-ръчно зашитите вътрешни джобове в антерийката си - в сейфове за припе-челените пари (Валери Стефанов).
На българска почва се проявява една нова тактика на героя за себе-съхранение и себеналагане; способността за бърза мимикрия, посредством и преобръщания на словото (коренните промени, които Алековият герой прави в адреса до княза). На кръст е готов да разпъне Бай Ганьо родното слово и в журналистическата си метаморфоза с цел личното облагодетел-стване ("Бай Ганьо журналист").
Заедно с простащината си героят неизменно носи в себе си и нена-ситната си жажда за ядене и пиене. Тя се проявява в комичен план, когато, обърнал гръб на другите, Бай Ганьо издува с големи залъци сухоежбина ту едната, ту другата страна на лицето си и в отвратителен план, когато има възможност да седне на чужда трапеза. Две комични кулминации на Бай-Ганьовското просташко насищане на един забележителен апетит има в кни-гата: епизодът с обеда у Иречек в първата част, а във втората - епизодът с разговяването в двореца.
В новата за героя културна и предметна среда в Европа ярко се от-кроява националния му колорит. Неслучайно Алеко Константинов само спо-менава, че героят му е пътувал до Едрене, Плоещ, Гюргево, Браила, Буку-рещ, без да ги изобрази в подробности. Всички тези градове малко са се от-личавали от българските, в тях Бай Ганьо е в свои води, в своя "културна среда", там той не би бил нито смешен, нито странен, докато в Западна Европа при непрекъснато налагащия се паралел между него и чуждата кул-тура и нрави, както и между него и разказвачите, в които е включен и ав-тора, ярко изпъкват простотията и деформираните му национални черти. Отвратителното и страшното в социалната характеристка на героя се изя-вява във втората част, в която авторът следи и изобразява героя си по-пресните следи на неговото жизнено поведение в родината.
Образът на Бай Ганьо оживявя, добива релефност и плът и благода-рение на разнообразната косвена характеристика. Основно място в нея за-емат действията, мимиките и жестовете на героя, а също така оценки за лични и чужди постъпки, осъществени с монологична и диалогична реч, в която се реализира нравствения му облик и политическото му верую. В очи-те на смаяните и учудени чужденци и в наведените от срам глави на съоте-чествениците му откриваме отражението на цялата байганьовска прос-тащина и изостаналост. Езикът му е колоритен, изпълнен с турцизми, гър-цизми, диалектни думи, възклицания, народни поговорки, фразеологизми. Тази езикова амалгама свидетелства за ниската му култура, която някол-кото френски думи не могат да прикрият, още повече, че са изречени не-точно. Те само засилват комичния ефект и доказват колко е невъзприемчив героя към етиката и духовните ценности, създадени от културата.
Алеко поставя героя си в различни комични ситуации, в които обсто-ятелствата застават срещу Бай Ганьо. В упорития си стремеж да ги пре-одолее той предизвиква смях и съчувствие, но в собствените си очи винаги се изживява като победител, запазва спокойствие, невъзмутимост, самочув-ствие и съзнание за превъзходство над останалите.
Особено комичен и самоизобличаващ се е героят, когато обявява дру-гите за изостанали и прости. При гостуването си в квартирата на Боков той с няколко знака и въпросително възклицателни изречения изразява недо-волството си от музиката на Сметана, но веднага след това става ясно кол-ко пошъл е неговият музикален вкус и колко ограничени са познанията му.
Бай Ганьо живее в затворена и нискокултурна среда и не иска да разбере, че именно извън нея започва истинският живот. Плодовете на ев-ропейското развитие не обременяват неговото внимание. Скъперничество-то и тесните интереси не просто определят поведението му, а и го отделят от него. Пътувайки из Европа по собствени търговски дела, Бай Ганьо не се стреми да се обогати интелектуално и културно. За него Виена е "град като град: хора, къщи, салтанати". Той не желае да разглежда илюстрации, в операта му е скучно. Алековият герой не съзнава своята простащина (една от причините за комичното в текстовете), защото се ръководи от удобния, но водещ към закостеняване принцип "Чумким баща ми все опери е слу-шал". В неговите представи видяното се изравнява с опознатото. Оттам ид-ва високомерието му към всички, които не са били в Европа.
Отношението към жените у Бай Ганьо се проявява брутално и вул-гарно. Със самочувствието, че разбира от "сърдечни" работи и с философи-ята, че парите са всесилни, той посяга на това, което смята, че е достъпно за него. Жените дели на "госпожи" и "слугини" и съобразявайки се с кесията си налита на слугините, като често се оказва в комични ситуации. Симпа-тията си изразява по балкански маниер - чрез изтъкване на мъжките си достойнства: засуква мустаци, потупва се по косматите гърди, намигва с око.
Особено комични са проявите на Бай-Ганьовия патриотизам. В баня-та героят се тупа по гърдите и вика победоносно: "Булгар! Булгар! Булга-а-р!", без да може да прочете недоумението и съжалението в очите на нем-ците, срама и неудобството на българския студент. Байганьовият патри-отизъм се изявява и в използване на патриотизма на другите българи, често пъти с дребнава цел; да хапне и пийне от чуждото. За него и това е келепи-рец ("Другарите му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с най-перещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда"). Родолюбието на Бай Ганьо е външно, парадно, то не е плът от плътта му, а фраза, с която печели. Във втората част на книгата родолюбието му се изявява в груба до бруталност форма, в грандоманство и себичност, но и в раболепие. Така чрез образа на Бай Ганьо Алеко Константинов е разкрил подобно на Иван Вазов, че в съ-времеността му следоствобожденска действителност националното е стана-ло многозначително.
Изобразявайки героя си в първата част, Алеко Константинов все още храни надежди, че Бай Ганьо може да се поправи, все още търси причина-та за простотията, изостаналостта и нравствените му пороци извън него, като се позовава на петстотингодишния застой в националното ни истори-ческо развитие. Писателят го наблюдава отстрани в сцената, когато героят му се стреми да пробуди патриотизма на българския студент в Русия Васил ("Бай Ганьо в Русия"). Със сърце на идеалист и хуманист той търси осно-вание да го защити. Съзнава, че постъпката на Бай Ганьо е "безобразна", че той е "отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоата-тор, грубиянин и простак до мозъка на костите си", но обяснява поведе-нието му с влиянието на околната среда. В първата час на книгата си в об-раза на Бай Ганьо Алеко визира българина изобщо, този необразован, не-културен и невъзпитан българин, който обаче въпреки робството не е изгу-бил своята предприемчивост, затова вярва, че таи в себе си голям запас от духовни сили. В тези редове на пряка авторова характеристика усещаме демократа Алеко, който, след като се е посмял на недостатъците, проявени от сънародниците му в чужбина, може не само да ги съжали, но и да оцени търговската им смелост. Поставяйки обаче своя герой в политическата ат-мосфера на следосвобожденска България, авторът не храни повече илюзии. В пряката си характеристика сега вижда в него "есенцията на печалната действителност" у нас. Тук героят сам се противопоставя на народа, а Але-ко, както е известно, е благоговеел пред своя народ. Затова не е случайно добавеното по-нататък в текста "Твоите братя, вярвам, не са такива, ка-къвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план, те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си на-лице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпе-чатък и на политика, и на партия, и на печат.".
Завърналият се в България Бай Ганьо не е вече смешен простак, нито дребен амбулантен търговец, а нагъл политик и богат търговец, надушил каква плячка може да отмъкне от държавата чрез участие в обществения живот, по-точно в политиката. С високото самочувствие на човек "изръш-кал половината Европа", с презрение към по-ниско стоящите от него в материално и обществено положение, със съзнание за значение на властта като сигурно средство за икономическо издигане той не е вече смешен и жалък, а опасен и страшен. Като преследва превъплъщенията на героя си, Алеко се стреми да открои единството между психологическата и социална-та му същност.
В изображението на Бай Ганьо на българска почва основното про-тиворечие вече не е между самомнение и същност. Тук личните интереси на героя се сблъскват с интересите на държавата и народа. Алековият герой поставя себе си над народните маси - нещо повече - за него народът е ста-до, "като му завъртиш сопата…" ("Писмо на Бай Ганя до Константина Ве-личкова"). Той враждува с националните добродетели, налага своя морал, отричащ човешките критерии за нравственост, представя пороците си за достойнства. От този ракурс той нагажда и изопачава мъдрости, съхранили народа ни през вековете.
В България Бай Ганьо властва над всичко, като проявява гъвкавост и находчивост. Той не е случил с адреса в защитата на Стамболов, но бързо успява да се измъкне от създалото се неудобно положение. За безочливия и безпринципен герой не представлява никаква трудност да замени хвалеб-ствените определения за Стамболов "най-гениален вожд, този Цицерон, то-зи Нютон на българския небосклон" с имена символи на тирания "този Ка-лигула, Тамерланд". И в България героят се проявява като смешен, Алеко все още разсмива с описанието и на комични сцени. Така например тана-никането на едно 5-годишно момченце: "Долу-лу Стамболов" и ръкопляска-нето, което предизвиква, до такава степен обърква Бай Ганьо и другарите му, че те остават "като вкаменени, с отворени уста, с облещени неподвижно очи" (една "жива картина", която напомня за творческия талант на Гогол). Героят бързо сменя позициите си, безцеремонно се стреми да се докосне до благоговението на новия властелин, независимо от коя партия е. Още в раз-каза от първата част "Бай Ганьо на гости у Иречек" с присъщата си безочливост натрапилият се гост обявява за маскари и либералите, и кон-серавторите, но не забравя "Не си ли с тях, спукана ти е работата". Бли-зостта с властта му е необходима, за да прикрива своите тъмни дела. Той превръща в политическа платформа преуспяването не на България, а на собствените си "търговийка, предприятиица", спечелването на свои про-цеси в съдилищата.
Способността си на преобръщане героят пряко проявява и в "Бай Га-ньо журналист". И в него героят доказва способностите си да се справя с всяка ситуация. Новоизлюпеният журналист дава нагледен пример как бър-зо може да се сменят политически убеждения на страниците на вестника, който е замислил да издава. Авторът умело контрастира заглавието му "На-родно величие" със същността на статията, която ще бъде поместена в него като уводна. За нея и за целия вестник говорят думите на "всезнаещия", са-моуверен и безскрупулен Бай Ганьо: "тури си едно перде на очите (пък и не трябва), па псувай наляво и надясно.".
Авторът е проявил способност да внесе нови харктеристики за Бай Ганьо чрез собствената му реч. Едни от тях - жестокостта и невежеството му - откриваме в обясненията му защо в статията трябва да има непре-менно "фатален": "…много ми харесва тази дума "фаталния"! Като кажа така фф…ф…фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата…".
Алеко се ужасява от безскрупулността и престъпното нехайство на ге-роя си и - дистанцирал се напълно от него - го отрича посредством гневен и изобличителен сарказъм. В безочловия си монолог пред Иречек Бай Ганьо нагло разкрива политическата си амбиция и "ориентация". "Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи!". Смешното и невероятното дори като пожелание в тази реплика всъщност се оказва възможно и дори реално, но едновременно с това и трагично ("Бай Ганьо прави избори"). Героят доказва, че с пари и физическа сила може да се постигне всичко. Като прави читателя свидетел на опорочаването на из-борите посредством насилия и жестокост, Алеко внушава, че хвалбата на героя му: "…тури ме, в която искаш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера…" не е просто една хиперболизирана метафора, а оригинална художествена услов-ност, зад която стоят долнопробни изборни машинации. По време на избо-рите героят действа открито, жестоко и …безнаказано!, защото е сигурен, че с него е "околийският управител, командващ гарнизона".
Бай Ганьо е осъзнал ролята на страха и го използва. Писателят е опе-чален, че управниците на Нова България се стремят да го възкресят в сър-цето на народа. Изобличителната и драматична картина на разпръскването на избирателите е изобразена посредством динамиката на действията. В нея присъства и оценъчната позиция на читателя: "Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогант-ност, колко свирепост в тези изпъкнали, кървясали очи…". Героят действа по принципа на всяко тиранично общество. Пълна с болка и в хармония със създалата се драматична ситуация е отронената авторова въздишка "Гор-кият дядо Добри!", напомняща за финала на повестта "Немили - недраги" от Иван Вазов "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…". Тук обаче ситуацията е по-драматична, защото се отнася не до поругаването на отделния човек, а на народа, наивно вярващ в законността на своята дър-жава. Писателят асоциативно се пренася във времето на Априлското въста-ние и си спомня за кръвожадния Фазлъ паша. Алюзията е явна и страшна. В атмосферата на байганьовци чистата вяра в закона се превръща в наив-ност и слабост, а раболепието пред силните на деня - в достойнство. Худо-жествено убедително Алеко внушава, че нищо не е в състояние да спре Бай Ганьо или да му попречи да се изкачи на върха на държавната йерархия и по социалната стълба, както и че е трудно да бъде спрян в пътя му към нравственото нанадолнище.
С учудване Алеко наблюдава своя "порасъл герой", с когото не може да се мери, защото не предугажда обстоятелствата, не знае кога да вика "Да живей!" и кога да мълчи, защото не може да търпи безпринципността ("Бай Ганьо в опозиция, ама де-де"). Със своя заплашителен глас Бай Ганьо заглушава призива на своя създател за един хуманен и справедлив свят.
Постепенно и неотклонно Бай Ганьо става все по-циничен, особено що се отнася до патриотичното чувство. Пред себеподобните си Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина и Данко Харсъзина той не се свени да парадира своята максима: "Туку тъй на сухо патриотизъм - бош лаф".
Че Алеко не е изопачил, а само е хиперболизирал в книгата си "Бай Ганьо" някои страни от своята съвременост, говори дневникът на Констан-тин Иречек, в който се оглежда същата епоха: "Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм. Отпаднал съм. Отчаяна борба с глупост-та… човекът става мизантроп". Същият дух на времето битува с конкрет-ните си характеристики и в написаното от д-р Кръстев по повод погребе-нието на Алеко: "Щастливец!… Твоето име ще носи младост и ведрина вред, дето прозучи, и твоята смърт ще напомня на България дни на кървави без-редици, на ненаказани злодеяния, на тържествуваща подлост и мрачна ти-рания".
Според литературната ни критика книгата на Алеко Константинов "Бай Ганьо" успешно изпълнява в нашата литература ролята на "комичен български епос", свидетелстващ за една епоха, напълно противоположна на възрожденската. Своеобразната композиционна схема на творбата "тема с вариации", която циклично повтаря и разширява образа на главния герой, без да го изчерпва сюжетно (подобно на приказките за Хитър Петър), създа-ва впечатление за незавършеност, но по същата причина дава възможност за нови превъплъщения на героя, с което предоставя на читателя възмож-ността да му стане съавтор. От друга страна тя му помага да го демаскира навсякъде, където го забележи. Затова бихме могли да кажем, че изобра-зеното в "Бай Ганьо" по времето на Алеко е имало стойност на изобличение на една констатация, а във всяко време на разместване на социалните и политическите планове, след него играе роля на предупреждение и успешно служи за профилактика на обществото.

[pifiella]

Изобличението на негативното не само в характера и поведението на човека, но и в обществено-политическия социален живот става характерна черта на нашата литература още през Възраждането (Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Славейков). С особена сила това се проявява след Освобождението, като достига до върхови моменти през 90-те години на XIX и началото на ХХ век. Иван Вазов и Алеко Константинов, Стоян Михай-ловски и Пейо Яворов и др. създават творби, в които се оглеждат печални и отвратителни черти на това време. Литературната критика обаче е еди-нодушна, че правото да бъде наречен художник съдник на епохата в най-висока степен принадлежи на знаменития автор на най-популярната бъл-гарска книга "Бай Ганьо".
Великият син на Свищов не е търсил уродливите прояви на действи-телността. Те сами му се натрапват. Още в първата си книга "До Чикаго и назад", заедно с почудата и възхищението си от постигнатото в САЩ, той дава воля на недоволството си от нарушената хармония между човека и природата, човека и обществото, човека и техническия прогрес. Тук среща и своя бъдещ герой Бай Ганьо в лицето на двама амбулантни търговци: по-българилия се арменец Айвазян и Ганьо Сомов, като долавя и изобразява байганьовското у тях. Наблюдателен и проницателен, към края на пътеписа си Алеко Константинов заявява: "такива са всички първеню (полудели от злато!)…". Всичко това разкрива, че замисълът както на книгата "Бай Га-ньо", така и на образа на нейния главен герой стъпва върху широка жизне-на основа.
Изследователите на най-известната Алекова творба сочат и още един прототип на Бай Ганьо - известния тогава прокурор Ганьо Чолаков, който дръзва да обвини в предателство своя благодетел митрополит Климент (мо-нашеското име на известния възрожденски писател Васил Друмев).
"Бай Ганьо" е оригинална и неповторима книга, оригинален и непов-торим е и нейният герой. Още с появяването си творбата привлича внима-нието както на читателите, чиято литературна култура е останала в област-та на фолклора, така и на интелигенцията и литературната критика. Затова не е случайно, че тя получава не само различни, но и коренно противопо-ложни мнения и оценки, а нейният герой - колоритният Бай Ганьо - е обя-вяван ту като типичен, ту като индвидуален образ, като някои виждат в не-го националното, втори - и социалното, трети - и балканското, а четвърти - и общочовешкото (Боян Пенев, д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Иван Мешеков, Петър Пондев и много други). Разногласията се простират и върху жанровото определение на отделните късове в творбата. Едни, ръко-водейки се от подзаглавието на книгата, ги наричат разкази, други откри-ват в тях жанрови характеристики на фейлетона, очерка, анекдота, вица. Различни са мненията и за книгата като цяло. Тя се определя като цикъл, като сборник, като цикличен роман. Известно е обаче, че значението на ед-но художествено произведение завси не от типизацията и индивидуализа-цията, не от неговия персонаж, нито от белезите на един или друг литерату-рен жанр, а от онава неуловимо и неподатливо на определение творческо присъствие на автора. И действително без Алеко Констнантинов вицовете и анекдотите за различните байганьовци, разказвани в компанията "Весела България", са щели да останат еднодневки, както всички подобни тво-рения, инспирирани от конкретната обществено-политическа действител-ност. Авторът е филтрирал и обогатил суровия жизнен материал чрез соб-ствената си творческа инвенция, превърнал е реалното в художествен син-тез между индивидуалното и типичното, социалното, националното и общо-човешкото. Бай Ганьо безспорно е събирателен литературен образ, обхва-щащ една определена историческа епоха, но и герой, който възкръсва ви-наги, когато се създават предпоставки за нравствена и политическа поква-ра на обществото. У него се наблюдава не само традиционното движение на героя от реалността към историческото превъплъщение, но и обратното, фе-номеналното - движението от литературното произведение към живота, ко-ято прави името на Бай Ганьо нарицателно.
Алеко Константинов не е гледал на книгата си като на нещо случай-но, той е имал ясно съзнание за значимостта на това, което създава. В "Мо-ята изповед", в която е и интервюиращ, и интервюиран, споделя, че най-ху-бавият момент от живота му, наред с пътуването до Ниагара, е бил, когато му е хрумнала идеята да напише "Бай Ганьо".
Докато образът на амбулантния търговец на розово масло Бай Ганьо се оформя от впечатлението, което прави героят при пътуванията си в чуж-бина, то образът на Бай Ганьо се ражда на национална почва. Не случайно въз основа на изборния фарс Алеко заявява: "Ето епоха, която ми дава не-изчерпаем материал за Бай Ганя" ("По изборите в Свищов").
Голямо значение за вписване в образа на героя има основния кон-траст в книгата - отношението между автора и героя. В нея Алеко Констан-тинов присъства в образа на всеки един от разказвачите, тъй като гледната му точка е сходна с техните. Писателя откриваме и в персонаж и с неговата биография, характер и идеали, какъвто е Иваница Граматиков, както и в публицистично звучащия му глас. Това присъствие допринася не само за контрастирането и създаване на равновесия в книгата, то ражда и комич-ното, и драматичното в нея ("Бай Ганьо прави избори").
Като пряк антипод на Бай Ганьо Алеко се откроява посредством об-раза на Иваница Граматиков - "млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в бъдещето". Още Алековия съвременик и родственик проф. Иван Шишманов казва, че за да получим Алеко, трябва да вземем опакото на Бай Ганьо.
За сатирата винаги има значение дистанцията между гледната точка на автора, включваща както идейно-политическите му възгледи, така и не-говата съвест и личния му живот, както и гледните точки на политическите му и идейни противници като герои на творбата. В началото на книгата, в първите срещи на Бай Ганьо, пътуващ из Европа, тази дистанция е много голяма. Затова е съпътствано и с безобиден хумор. Комичните ситуации тук са повече външни, предизвикани от просташкото поведение на героя, от прояви, неадекватни с обстановката, от грубата му просташка реч, от про-тиворечието между високата му самооценка и истинската му същност. Пос-тепенно обаче дистанцията расте, хуморът се заменя с ирония, за да пре-растне в някои от фейлетоните му в сарказъм. В сложното и разнопосочно отдалечаване между автор и герой можем да проследим социално-нравстве-ното развитие на Бай Ганьо, превръщането му в "търговец с голям капитал" и хищен политик.
Алеко Константинов си е поставил за творческа задача да изобрази процеса на социалното формиране на своя герой, но чрез думите на бай Михал ("Бай Ганьо се върна от Европа") става ясно, че маята на богатството му е нечиста, че той се е отдалечил от народа още по времето на Руско-тур-ската война. Докато едни са проливали кръвта си за освобождението на България, той е заграбил турски воденици. Така че авторът тръгва из Евро-па с герой, формирал вече психиката и нравствеността си. Като се проявя-ва в различни ситуации, той неизменно става различен от европейския кул-турен модел. Всичките му негативни качества се запазват и когато се за-връща в България. Промяна настъпва само в неговата социална и полити-ческа характеристика, в самочувствието му на човек с капитал, но нацио-налните му качества все повече се деформират.
В образа на Бай Ганьо е въплътена сложната динамика и на една бързо развиваща се действителност, в която се срещат и сблъскват две ко-ренно различни цивилизации: от една страна - славянската и балканска па-триархалност, а от друга - европейския начин на живот. В този сблъсък се извършва метаморфоза на духовните ценности, при което националните добродетели се превръщат в социални и нравствени пороци. Така например у Бай Ганьо българската пестеливост се трансформира в скъперничество и келепирджилък, житейската практичност - в грубо сметкаджииство, патри-архалната фамилиарност - в просташко поведение, чистият патриотизам - в патриотарство, трудолюбието - в службогонство и кариеразъм. Всички те-зи нравствени превръщания на героя откриваме още в първата част от книгата, но там те са изобразени с добродушен и лек хумор, докато във вто-рата част надмощие взима сатирата.
Към промяна на героя, но вече в един друг план - преобличането и преобръщането - авторът насочва вниманието на читателя още в първите редове на книгата: "Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си ага-рянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец." Този кратък текст е силно съдържателен. Като използва смяната на глаголното лице и число, авторът визира две важ-ни събития в живота на нацията ни - освобождението ни от турско робство с помощта на Русия и изработването на Търновската конституция въз осно-ва на белгийската. Контрастът между метафоричните словосъчетания "ага-рянски ямурлук" и "белгийска мантия" разкрива стремежа на героя към дистанциране от ориенталската изостаналост и желанието му за самостоя-телен, нов и демократичен път на развитие. Но заедно с това посредством иронията писателят акцентира на абсурдността да се отъждествява вън-шното (дрехата, словото) със същностното (интелекта, културата, нравстве-ността, душевността, делото). В цитираните думи собственото име Бай Га-ньо напълно се припокрива с нарицателното име "българин" (в събирателен смисъл), докато по-нататък в книгата то се дава като име на конкретни хо-ра, но все българи с близка социокултура, нравствена и характерологична същност. Макар че вече е тръгнал да покорява европейските пазари, амбу-лантният търговец Бай Ганьо е все още с типичните си "бозави, шаечни дрешки", които на фона на една напреднала цивилизация сочат културна изостаналост. Но и когато върху червения си пояс и недотам бялата си ри-за, е облякъл редингот, а после, върнал се вече в България, е сложил и вра-товръзка, новото в облеклото не може да скрие простащината на героя. В европейските си търговски прояви Бай Ганьо превръща неизменния широк червен пояс в своеобразен склад на мускалите с розово масло, а собствено-ръчно зашитите вътрешни джобове в антерийката си - в сейфове за припе-челените пари (Валери Стефанов).
На българска почва се проявява една нова тактика на героя за себе-съхранение и себеналагане; способността за бърза мимикрия, посредством и преобръщания на словото (коренните промени, които Алековият герой прави в адреса до княза). На кръст е готов да разпъне Бай Ганьо родното слово и в журналистическата си метаморфоза с цел личното облагодетел-стване ("Бай Ганьо журналист").
Заедно с простащината си героят неизменно носи в себе си и нена-ситната си жажда за ядене и пиене. Тя се проявява в комичен план, когато, обърнал гръб на другите, Бай Ганьо издува с големи залъци сухоежбина ту едната, ту другата страна на лицето си и в отвратителен план, когато има възможност да седне на чужда трапеза. Две комични кулминации на Бай-Ганьовското просташко насищане на един забележителен апетит има в кни-гата: епизодът с обеда у Иречек в първата част, а във втората - епизодът с разговяването в двореца.
В новата за героя културна и предметна среда в Европа ярко се от-кроява националния му колорит. Неслучайно Алеко Константинов само спо-менава, че героят му е пътувал до Едрене, Плоещ, Гюргево, Браила, Буку-рещ, без да ги изобрази в подробности. Всички тези градове малко са се от-личавали от българските, в тях Бай Ганьо е в свои води, в своя "културна среда", там той не би бил нито смешен, нито странен, докато в Западна Европа при непрекъснато налагащия се паралел между него и чуждата кул-тура и нрави, както и между него и разказвачите, в които е включен и ав-тора, ярко изпъкват простотията и деформираните му национални черти. Отвратителното и страшното в социалната характеристка на героя се изя-вява във втората част, в която авторът следи и изобразява героя си по-пресните следи на неговото жизнено поведение в родината.
Образът на Бай Ганьо оживявя, добива релефност и плът и благода-рение на разнообразната косвена характеристика. Основно място в нея за-емат действията, мимиките и жестовете на героя, а също така оценки за лични и чужди постъпки, осъществени с монологична и диалогична реч, в която се реализира нравствения му облик и политическото му верую. В очи-те на смаяните и учудени чужденци и в наведените от срам глави на съоте-чествениците му откриваме отражението на цялата байганьовска прос-тащина и изостаналост. Езикът му е колоритен, изпълнен с турцизми, гър-цизми, диалектни думи, възклицания, народни поговорки, фразеологизми. Тази езикова амалгама свидетелства за ниската му култура, която някол-кото френски думи не могат да прикрият, още повече, че са изречени не-точно. Те само засилват комичния ефект и доказват колко е невъзприемчив героя към етиката и духовните ценности, създадени от културата.
Алеко поставя героя си в различни комични ситуации, в които обсто-ятелствата застават срещу Бай Ганьо. В упорития си стремеж да ги пре-одолее той предизвиква смях и съчувствие, но в собствените си очи винаги се изживява като победител, запазва спокойствие, невъзмутимост, самочув-ствие и съзнание за превъзходство над останалите.
Особено комичен и самоизобличаващ се е героят, когато обявява дру-гите за изостанали и прости. При гостуването си в квартирата на Боков той с няколко знака и въпросително възклицателни изречения изразява недо-волството си от музиката на Сметана, но веднага след това става ясно кол-ко пошъл е неговият музикален вкус и колко ограничени са познанията му.
Бай Ганьо живее в затворена и нискокултурна среда и не иска да разбере, че именно извън нея започва истинският живот. Плодовете на ев-ропейското развитие не обременяват неговото внимание. Скъперничество-то и тесните интереси не просто определят поведението му, а и го отделят от него. Пътувайки из Европа по собствени търговски дела, Бай Ганьо не се стреми да се обогати интелектуално и културно. За него Виена е "град като град: хора, къщи, салтанати". Той не желае да разглежда илюстрации, в операта му е скучно. Алековият герой не съзнава своята простащина (една от причините за комичното в текстовете), защото се ръководи от удобния, но водещ към закостеняване принцип "Чумким баща ми все опери е слу-шал". В неговите представи видяното се изравнява с опознатото. Оттам ид-ва високомерието му към всички, които не са били в Европа.
Отношението към жените у Бай Ганьо се проявява брутално и вул-гарно. Със самочувствието, че разбира от "сърдечни" работи и с философи-ята, че парите са всесилни, той посяга на това, което смята, че е достъпно за него. Жените дели на "госпожи" и "слугини" и съобразявайки се с кесията си налита на слугините, като често се оказва в комични ситуации. Симпа-тията си изразява по балкански маниер - чрез изтъкване на мъжките си достойнства: засуква мустаци, потупва се по косматите гърди, намигва с око.
Особено комични са проявите на Бай-Ганьовия патриотизам. В баня-та героят се тупа по гърдите и вика победоносно: "Булгар! Булгар! Булга-а-р!", без да може да прочете недоумението и съжалението в очите на нем-ците, срама и неудобството на българския студент. Байганьовият патри-отизъм се изявява и в използване на патриотизма на другите българи, често пъти с дребнава цел; да хапне и пийне от чуждото. За него и това е келепи-рец ("Другарите му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с най-перещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда"). Родолюбието на Бай Ганьо е външно, парадно, то не е плът от плътта му, а фраза, с която печели. Във втората част на книгата родолюбието му се изявява в груба до бруталност форма, в грандоманство и себичност, но и в раболепие. Така чрез образа на Бай Ганьо Алеко Константинов е разкрил подобно на Иван Вазов, че в съ-времеността му следоствобожденска действителност националното е стана-ло многозначително.
Изобразявайки героя си в първата част, Алеко Константинов все още храни надежди, че Бай Ганьо може да се поправи, все още търси причина-та за простотията, изостаналостта и нравствените му пороци извън него, като се позовава на петстотингодишния застой в националното ни истори-ческо развитие. Писателят го наблюдава отстрани в сцената, когато героят му се стреми да пробуди патриотизма на българския студент в Русия Васил ("Бай Ганьо в Русия"). Със сърце на идеалист и хуманист той търси осно-вание да го защити. Съзнава, че постъпката на Бай Ганьо е "безобразна", че той е "отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоата-тор, грубиянин и простак до мозъка на костите си", но обяснява поведе-нието му с влиянието на околната среда. В първата час на книгата си в об-раза на Бай Ганьо Алеко визира българина изобщо, този необразован, не-културен и невъзпитан българин, който обаче въпреки робството не е изгу-бил своята предприемчивост, затова вярва, че таи в себе си голям запас от духовни сили. В тези редове на пряка авторова характеристика усещаме демократа Алеко, който, след като се е посмял на недостатъците, проявени от сънародниците му в чужбина, може не само да ги съжали, но и да оцени търговската им смелост. Поставяйки обаче своя герой в политическата ат-мосфера на следосвобожденска България, авторът не храни повече илюзии. В пряката си характеристика сега вижда в него "есенцията на печалната действителност" у нас. Тук героят сам се противопоставя на народа, а Але-ко, както е известно, е благоговеел пред своя народ. Затова не е случайно добавеното по-нататък в текста "Твоите братя, вярвам, не са такива, ка-къвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план, те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си на-лице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпе-чатък и на политика, и на партия, и на печат.".
Завърналият се в България Бай Ганьо не е вече смешен простак, нито дребен амбулантен търговец, а нагъл политик и богат търговец, надушил каква плячка може да отмъкне от държавата чрез участие в обществения живот, по-точно в политиката. С високото самочувствие на човек "изръш-кал половината Европа", с презрение към по-ниско стоящите от него в материално и обществено положение, със съзнание за значение на властта като сигурно средство за икономическо издигане той не е вече смешен и жалък, а опасен и страшен. Като преследва превъплъщенията на героя си, Алеко се стреми да открои единството между психологическата и социална-та му същност.
В изображението на Бай Ганьо на българска почва основното про-тиворечие вече не е между самомнение и същност. Тук личните интереси на героя се сблъскват с интересите на държавата и народа. Алековият герой поставя себе си над народните маси - нещо повече - за него народът е ста-до, "като му завъртиш сопата…" ("Писмо на Бай Ганя до Константина Ве-личкова"). Той враждува с националните добродетели, налага своя морал, отричащ човешките критерии за нравственост, представя пороците си за достойнства. От този ракурс той нагажда и изопачава мъдрости, съхранили народа ни през вековете.
В България Бай Ганьо властва над всичко, като проявява гъвкавост и находчивост. Той не е случил с адреса в защитата на Стамболов, но бързо успява да се измъкне от създалото се неудобно положение. За безочливия и безпринципен герой не представлява никаква трудност да замени хвалеб-ствените определения за Стамболов "най-гениален вожд, този Цицерон, то-зи Нютон на българския небосклон" с имена символи на тирания "този Ка-лигула, Тамерланд". И в България героят се проявява като смешен, Алеко все още разсмива с описанието и на комични сцени. Така например тана-никането на едно 5-годишно момченце: "Долу-лу Стамболов" и ръкопляска-нето, което предизвиква, до такава степен обърква Бай Ганьо и другарите му, че те остават "като вкаменени, с отворени уста, с облещени неподвижно очи" (една "жива картина", която напомня за творческия талант на Гогол). Героят бързо сменя позициите си, безцеремонно се стреми да се докосне до благоговението на новия властелин, независимо от коя партия е. Още в раз-каза от първата част "Бай Ганьо на гости у Иречек" с присъщата си безочливост натрапилият се гост обявява за маскари и либералите, и кон-серавторите, но не забравя "Не си ли с тях, спукана ти е работата". Бли-зостта с властта му е необходима, за да прикрива своите тъмни дела. Той превръща в политическа платформа преуспяването не на България, а на собствените си "търговийка, предприятиица", спечелването на свои про-цеси в съдилищата.
Способността си на преобръщане героят пряко проявява и в "Бай Га-ньо журналист". И в него героят доказва способностите си да се справя с всяка ситуация. Новоизлюпеният журналист дава нагледен пример как бър-зо може да се сменят политически убеждения на страниците на вестника, който е замислил да издава. Авторът умело контрастира заглавието му "На-родно величие" със същността на статията, която ще бъде поместена в него като уводна. За нея и за целия вестник говорят думите на "всезнаещия", са-моуверен и безскрупулен Бай Ганьо: "тури си едно перде на очите (пък и не трябва), па псувай наляво и надясно.".
Авторът е проявил способност да внесе нови харктеристики за Бай Ганьо чрез собствената му реч. Едни от тях - жестокостта и невежеството му - откриваме в обясненията му защо в статията трябва да има непре-менно "фатален": "…много ми харесва тази дума "фаталния"! Като кажа така фф…ф…фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата…".
Алеко се ужасява от безскрупулността и престъпното нехайство на ге-роя си и - дистанцирал се напълно от него - го отрича посредством гневен и изобличителен сарказъм. В безочловия си монолог пред Иречек Бай Ганьо нагло разкрива политическата си амбиция и "ориентация". "Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи!". Смешното и невероятното дори като пожелание в тази реплика всъщност се оказва възможно и дори реално, но едновременно с това и трагично ("Бай Ганьо прави избори"). Героят доказва, че с пари и физическа сила може да се постигне всичко. Като прави читателя свидетел на опорочаването на из-борите посредством насилия и жестокост, Алеко внушава, че хвалбата на героя му: "…тури ме, в която искаш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера…" не е просто една хиперболизирана метафора, а оригинална художествена услов-ност, зад която стоят долнопробни изборни машинации. По време на избо-рите героят действа открито, жестоко и …безнаказано!, защото е сигурен, че с него е "околийският управител, командващ гарнизона".
Бай Ганьо е осъзнал ролята на страха и го използва. Писателят е опе-чален, че управниците на Нова България се стремят да го възкресят в сър-цето на народа. Изобличителната и драматична картина на разпръскването на избирателите е изобразена посредством динамиката на действията. В нея присъства и оценъчната позиция на читателя: "Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогант-ност, колко свирепост в тези изпъкнали, кървясали очи…". Героят действа по принципа на всяко тиранично общество. Пълна с болка и в хармония със създалата се драматична ситуация е отронената авторова въздишка "Гор-кият дядо Добри!", напомняща за финала на повестта "Немили - недраги" от Иван Вазов "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…". Тук обаче ситуацията е по-драматична, защото се отнася не до поругаването на отделния човек, а на народа, наивно вярващ в законността на своята дър-жава. Писателят асоциативно се пренася във времето на Априлското въста-ние и си спомня за кръвожадния Фазлъ паша. Алюзията е явна и страшна. В атмосферата на байганьовци чистата вяра в закона се превръща в наив-ност и слабост, а раболепието пред силните на деня - в достойнство. Худо-жествено убедително Алеко внушава, че нищо не е в състояние да спре Бай Ганьо или да му попречи да се изкачи на върха на държавната йерархия и по социалната стълба, както и че е трудно да бъде спрян в пътя му към нравственото нанадолнище.
С учудване Алеко наблюдава своя "порасъл герой", с когото не може да се мери, защото не предугажда обстоятелствата, не знае кога да вика "Да живей!" и кога да мълчи, защото не може да търпи безпринципността ("Бай Ганьо в опозиция, ама де-де"). Със своя заплашителен глас Бай Ганьо заглушава призива на своя създател за един хуманен и справедлив свят.
Постепенно и неотклонно Бай Ганьо става все по-циничен, особено що се отнася до патриотичното чувство. Пред себеподобните си Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина и Данко Харсъзина той не се свени да парадира своята максима: "Туку тъй на сухо патриотизъм - бош лаф".
Че Алеко не е изопачил, а само е хиперболизирал в книгата си "Бай Ганьо" някои страни от своята съвременост, говори дневникът на Констан-тин Иречек, в който се оглежда същата епоха: "Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм. Отпаднал съм. Отчаяна борба с глупост-та… човекът става мизантроп". Същият дух на времето битува с конкрет-ните си характеристики и в написаното от д-р Кръстев по повод погребе-нието на Алеко: "Щастливец!… Твоето име ще носи младост и ведрина вред, дето прозучи, и твоята смърт ще напомня на България дни на кървави без-редици, на ненаказани злодеяния, на тържествуваща подлост и мрачна ти-рания".
Според литературната ни критика книгата на Алеко Константинов "Бай Ганьо" успешно изпълнява в нашата литература ролята на "комичен български епос", свидетелстващ за една епоха, напълно противоположна на възрожденската. Своеобразната композиционна схема на творбата "тема с вариации", която циклично повтаря и разширява образа на главния герой, без да го изчерпва сюжетно (подобно на приказките за Хитър Петър), създа-ва впечатление за незавършеност, но по същата причина дава възможност за нови превъплъщения на героя, с което предоставя на читателя възмож-ността да му стане съавтор. От друга страна тя му помага да го демаскира навсякъде, където го забележи. Затова бихме могли да кажем, че изобра-зеното в "Бай Ганьо" по времето на Алеко е имало стойност на изобличение на една констатация, а във всяко време на разместване на социалните и политическите планове, след него играе роля на предупреждение и успешно служи за профилактика на обществото.