Доклад по история [Архив]

pifiella

05-07-2009, 16:21

Преди всичкоhttp://www.teenproblem.net/forum проблематиката около Източния въпрос представя преплитането на общоевропейската и световна история с тази на Източна и Югоизточна Европа. Самостоятелното разглеждане на този въпрос позволява множество ретроспективни препратки, както и аргументирането на позиции относно днешните исторически реалности. Става въпрос за преплитане интереси на Великите сили, Османската империя и подвластните й народи. Бъдещето на балканските народи е в пълна зависимост от развитието на този международен конфликт и от волята на големите европейски държави. Главните участници в този спор са Австрия, Полша, Венеция, Русия и Османската империя. Този конфликт не е само политически, но и религиозен, Източния въпрос е само една от проявите на съперничество между католическия Запад и православния Изток.
Османската империя е ключовата държава в Източния въпрос , в началото на XVI век тя притежава всички белези да се превърне в една от великите сили на европа. Най-важният от тях е силният централизъм. Той концентрира цялатавласт в ръцете на султана, като е едновремено военачалник и законодател, висш съдя и администратор, а през 1519 година султан Селим I е провъзгласен и за религиозен глава на всички мюсюлмани. Друг факт за утвърждаването на идеята за еднолична власт, е че всичките тридесет и седем султани, управлявали държавата повече от шест века, произлизат от една династия. В европа подобно явление е рядкост, смяната на династиите е по-скоро правило, отколкото изключение за тях.
Османската империя, достига своето могъщество чрез непрестанни завоевания, тя възприема войната като основно средство за решаване на външните и вътрешните си проблеми. Султана подържа многобройната си армия чрез данъчните постъпления. През XVI век османската армия наброява 250 хиляди души, армия каквато никой европейски владетел неможе да си позволи.
Заради големите си територий, Османската империя е принудена да води постояни битки по границите си, на изток предимно с Персия, а на запад срещу европейските страни, предимно Австрия.
Източния въпрос е само една от проявите на съперничеството между католическия Запад и православния Изток. След покоряването на Византия Русия като единствената независима православна държава поема тежеста на този вековен сблъсък. На фона на този конфликт са по лесно обясними недоверието и враждата, съответстващи на отношенията между Русия и страните от Централна и Западна Европа през целия развой на Източния въпрос.
Началото на този конфликт е поставено през XV век, когато Византия заявява че ще продължи настъплението си към Централна Европа, а тя им се противопоставя с идеята за кръстоносен поход, който би завършил с неуспех заради новите политически условия и новата бойна техника. Папата е загубил старото си влияние, а европейските страни са в навечерието на продължителни и кръвопролитни религиозни войни. Поради тази причина най-заплашени са Австрия, Полша и италианските държави. Русия е под власта на татарската Златна орда, а Англия е все още далечна островна държава, затова все още не играят главна роля в Източния въпрос.
Така в втората половина на XVI век Османската империя се простира на три континента и надхвърля по площ и население всяка европейска държава.
До края на XVII век империята става водеща военна сила в Европа и Близкия изток. Тя не допуска нито една територялна загуба. Но през същото хилядолетие се появяват и първите белези за настъпващия упадък. Заради загриженоста си единствено за военната си мощ, османските монарси не полагат грижи за развитието на стопанството. Османската икономика е затворена в рамките на занаятчийството поради липсата на закони, защитаващи собствеността, и ограниченията в сферата на търговията, които водят до икономическо надмощие на Западна Европа над империята.
Османската империя става икономически уязвима и податлива на европейската търговска експанзия. Още през XVI век тя разрешава на западните търговци да търгуват из цялата и територия, срещу минимално мито.
В началото на XVIII век Османската империя не е в състояние да води войни, и затова преминава в състояние на отбрана. Това състояние само подсказва за наближаващия разгром на империята. През 1699 година Османската империя сключва мирен договор, според който губи територии в полза на Австрия, Полша, Венеция и Русия, и така се слага края на „непобедимата” Османска империя.
По времето на упадъка на Османската империя, Русия се превръща в движеща сила на Източния въпрос. Основните цели на бързо разрастващата се руска държава са прогонването на османската империя и да получи достъп до Черно море и Проливите (Босфора и Дарданелите) , за да осъществява чрез тях търговски контакт със страните от Средиземноморския басейн и Атлантическото крайбрежие. За Русия Черно море е единствения път кам Европа, като изключим замръзващото през зимата Балтийско море.
Желаната за Русия цел се превръща в действителност едва през 1774 година, със сключването на договор, в силистренското село Кючук, който бележи края на поредната руско-османска война, и който позволява на руските търговски кораби да плават свободно в Черно море и да преминават през проливите.
След упадъка на Френското влияние на Балканите, се засилва Руското присъствие. Англия и Русия се превръщат във водещи фактори в европейската политика.
След загубата на Северно Американските си колоний в края на XVIII век, Британската империя насочва внимание към владенията си в Близкия изток и Индия, това е и първата фаза на Източния въпрос. Затова Средиземноморския басейн, откъдето минава пътят за нейните задморски територии, придобива изключителна важност. Стремежът на Англия да се превърне в първостепенна сила на изток расте паралелно с устременото спускане на Русия на юг към Средиземно море и към персийския залив, който е вратата към богатствата на Индия. Това води до преплитане на англо-руските интереси и превръща Великобритания в съюзник на Османската империя.
Началото на XIX век води до промяна на политиката на Русия по Източния въпрос. Руския цар съзнава че прякото поделяне на османските владения ще доведе до съседство на Русия с някоя от европейските сили, обстоятелство, което неминуемо ще доведе до нови проблеми.
Виенският конгрес от 1815 година признава Султана на Османската империя за законен владетел редом с другите европейски монарси. Отказала се от завоевателните си амбиции, в средата на XIX век Русия се превръща от враг в покровител на Османската империя. Като се слага края на втората фаза на Източния въпрос. Като се възползва от политическото безсилие на Османската империя, Русия налага почти безконтролно влияние над нея. Това действие на Русия води до недоволство и страх на Европейските държави, че губят позиции. Те й се противопоставят, а Русия уверена в силата си решава да накаже османците, за желанието им да водят самостоятелна политика, като им обявява война. В защита на османците европейските сили създават военна коалиция с участието на Франция, Англия и Сардинското кралство, подържана от Австрия. Тази война влиза в историята под името Кримска, завършваща през 1856 година с Парижкия мирен договор, според които Русия е лишена от правото да държи военен флот в Черно море, отнета й е Бесарабия, осигуряваща и излас на река Дунав. Също така в Париж Османската империя е приета за равноправен член в семейството на европейските държави. Това е и краят на третата фаза на Източния въпрос.
Съхранили националната си енергия балканските народи започват борба за своето освобождение, това е началото на четвъртата фаза на Източния въпрос. Първи започват тази борба сърбите. Въпреки нежеланието си Русия е принудена да се притече на помощ на възстаналия православен славянски народ. След две войни между Петербург 1806-1812 и Истанбул 1828-1829, се достига до Одрински мирен договор, според които Сърбия получава статут на автономно наследствено княжество при пълно вътрешно самоуправление.
През 1821 година възтание вдигат и гърците. Отначало никоя европейска държава не подкрепя възстанието на гърците, но след намесата на Русия, Англия е принудена да изостави Османската империя и да подкрепи гърците, за да не наложи Русия своето пълно влияние над Гърция. В резултат на тази общоевропейска намеса през 1830 година в Лондон, Гърция е обявена за независимо кралство.
През 1859 година дунавските княжества Влашко и Молдова правят решителната крачка към своето обединение. И двете васални области на Османската империя се откъсват от нея и през 1861 година е признато създаването на Румъния. Действията на румънците са последвани от Босна и Херцеговина през 1875 година, и в България през 1876 година. Това принуждава Европа отново да се заеме със съдбата на балканските народи. На берлинския конгрес са признати Румъния, Сърбия и Черна гора и създаването на Княжество България.
През XIX век политиката на Русия по Източния въпрос е противоречива, това е и последната пета фаза на Източния въпрос. Тя признава необходимостта от запазване на Османската империя, но остава взаимното недоверие и стремежа на всяка от великите сили да наложи влиянието си над немощната Османска империя.
Получила веднъж разрешение за свободно плаване на търговските си кораби през Босфора и Дарданелите, Русия си поставя за цел да осигури преминаването на военният си флот през тях. Това плаши западноевропейските страни, те виждат това като стремеж на Русия да наложи пълен контрол над Османската империя. Затова запада налага затварянето на проливите за военни кораби на чужди държави, което разрешава този конфликт в полза на Запада.
Първата световна война води до разпадането на Османската империя и до решаването на Източния въпрос от формална гледна точка, но намесата на великите сили в балканските дела дава своето отражение върху събитията и до днес.
Източния въпрос е не само политическа, но и религиозна борба между европейските държави и Османската империя. В него участва почти цяла европа, и е решена съдбата на всички източни държави.