СПЕШНООО!!! [Архив]

FeelMe

05-07-2009, 10:53

Пътят към спасението

/ „По жицата” от Йордан Йовков /

Непреходното човешко значение на разказа „По жицата” от Йордан Йовков идва от усещането за реално преживяна среща със страданието и човешкото нещастие. В същото време произведението е и блестящ пример за силата на съчувствието и благородния порив за помощ.
И в най-отчайващата мъка у човека остава надеждата. Пътят на спасението, изразен чрез мина за бялата лястовица, е пътят на човешкото съчувствие и солидарност. Само споделената болка и проявеното състрадание могат да възстановят равновесието в нарушения от нещастието човешки живот. Всичко това Йовков блестящо е защитил чрез срещата на Гунчовото семейство с непознатия овчар Петър Моканина.
В творбата си „По жицата” авторът използва похвата на взаимното опознаване и саморазкриване на героите. Авторът е скрит зад героя Петър Моканина и чрез неговия поглед изгражда представата за останалите действащи лица. Чрез този похват авторът постига обективност и достоверност на изобразяването. Липсва авторски коментар, епитети и метафори, които могат да издадат авторското емоционално присъствие. Затова спомага и композицията „разказ в разказа”.
Още в самото начало на творбата е въведена темата за нещастието. От ключовите думи в първото изречение – „разбра” и „беда” произтичат и двете смислови ядра в разказа за човешкото страдание и за човешката съпричастност. Моканина „претегля” човека пред себе си. По червения елек овчарят разбира, че пред него стои селянин от северния край на България.
Оръфаният пояс, закърпената риза и босите нозе издават социалното положение на непознатия. Моканина веднага разпознава бедността, което личи от външния му вид, но в това, че тя е изначално дадено „като, че ли сиромах се е родил”. Той преценява, че Гунчо е от хората, който на „мравката път струват”. Зад едрата фигура на непознатия прозира душевната доброта и скромност . Овчарят разбира, че нещо страшно се е случило с този човек. Занемареният вид и блуждаещият поглед говорят много на Моканина. Погледът на непознатия опора, спасение, някой, на когото да изплаче мъката си. Моканина става свидетел на нещастието на Гунчовото семейство. Овчарят предразполага Гунчо да говори за своята съдба. Моканина не бърза да задава въпроси, свързани с болката на селянина. Подкрепя го да разкаже за себе си и за начина си на живот. Става ясно, че семейството на Гунчо се е справяло с препитанието си, че не сиромашията е бедата на тези хора.
Гунчо споделя, че голямата му болка е свързана с децата му, които е губил през годините. Единствената оцеляла рожба е Нонка, който семейството успява с много грижи и лишения да опази. Но когато порасналото вече момиче иска да бъда наравно със своите връстници, се случва нещастието. Нонка отива да жъне с другите девойки. Вечерта, когато си лягат да спят, Нонка се приютява до един кръстец на завет. През нощта усетила нещо студено и когато се събудила вижда, че това е змия. Оттогава Нонка се разболява. Никакви лекове и доктори досега не са помогнали. Плаха надежда им е останала в бялата лястовица, за чиято чудодейна сила са разказали завърналите се от „скеля” съселяни. Трудно заговаря Гунчо за чудната лястовичка. В накъсаната му реч се долавя и смущение, и неверие, и безизходица. След като нищо досега не е помогнало, какво му остава на един баща – да търси и други пътища и спасение, дори невъзможни и илюзорни.
Когато Моканина чува историята на Гунчо, сърцето му се изпълва със съжаление и състрадание, но овчарят е изненадан от историята за бялата лястовица. Моканина не е виждал и не е чувал за такава лястовица. Той съжалява, че трябва да каже такава истина на селянина и това се долавя в обръщението „братко”. Овчарят съобразява, че убива искрицата надежда у тези хора, затова изказва предположението, че щом има ”бял бивол, бяла мишка и бяла врана” , защо да няма и бяла лястовица. Моканина започва да убеждава сам себе си в това: „Пък и трябва да има, щом се е чуло”.
Йовков включва в разказа мита за бялата лястовица, според който се изразява вярата в нейната лечебна сила; белият цвят символизира нейната рядкост и изключителност. Затова семейството на Гунчо я търси с надежда, че ще се върне здравето на Нонка. Така бялата лястовица се превръща в символ на вярата в доброто. Реално в разказа тя не присъства, защото е химера. По жиците са наказали само черни лястовички. Черният цвят се натрапва с присъствието си в разказа, като допълва картината с тягостно чувство и усещане за смърт. Черен е чумберът на майката като знак за скръб, черна е чергата, под която лежи момичето, като земята, която ще го погълне.
В смислов контраст с образа на бялата лястовица е пресъздаден образът на змията, символ на злото според християнската митология. Легнала на гърдите на момичето в съня му, тя се възприема със злокобното си значение на неизлечима болест . „Кръстеца”, до който момичето се е приютило на завет, също внася символното си значение, за да се възприеме като кръста на неговото разпятие. Така и чрез митологичните образи авторът цели ярко да подчертае идеята за човешкото страдание.
Моканина съпровожда Гунчо до каруцата. За трагедията на семейството свидетелства и видът на двете жени. Моканина вижда майката „жълта и сломена от тегло жена”. Тя поглежда в очите съпруга си в очакване да научи истината. Болестта е оставила своя незаличим отпечатък и върху снагата на момичето, стопено едва очертаващо се под черната черга. Но в очите на Нонка Моканина вижда огромна вяра, копнеж по живота. И не толкова молба в бащиния поглед , отправен към овчаря, а изпълненият с надежда въпрос и ясните очи на Нонка карат Моканина да изрече неистината за бялата лястовица : „Ще я видите, чедо, ще я видите …”. Многократната употреба на „ще я видите” говори за желанието на добрия човек да убеди Нонка в съществуването на лястовичката. Моканина изпраща семейството със сърдечния български поздрав: „Хайде, със здраве!”. Здраве е необходимо на тези хора, него са тръгнали да дирят. А с думите „Все по теля, все по теля!” , желае да вдъхне вяра и надежда на семейството. Добрият човек, разтърсен от видяното и чутото, се обръща към Бог, със силните думи: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже”. В този момент Моканина изпитва страшна болка, смазващо чувство за безпомощност. Този възглас е кулминацията на отчаянието и усещането за жестокост и несправедливост.
От тук произтича идеята, че има неща, които не зависят от човека, от неговата доброта и почтеност . Разказът налага страшната истина за безкрайната човешка мъка и безпомощност пред неумолимите удари на съдбата. Но има нещо много важно в трудните моменти и това е умението да разбираш болката на другия, да я почувстваш и да я приемеш като своя.