pifiella
05-07-2009, 16:37
Романът в стихове "Евгений Онегин" на Александър Пушкин е първият реалистичен роман в руската литература. С пълно основание великият руски литературен критик Белински го нарича "енциклопедия на руския живот". В него е възпроизведена с голяма пълнота картината на руското общество през един от най-драматичните моменти от неговото развитие - Началото на ХIХ век. Това е времето, когато се пробужда националното самосъзнание на русите под влияние на войната от 1812година, когато се засилва недоволството на прогресивната дворянска интелигенция против самодържавно крепостническия строй.
Липсата на духовни интереси, на труд и сериозни занимания поражда незначителността на мислите и студенината в сърцата на аристократите. Доминиращо чувство на младите руски аристократи е разочарованието. Във висшето общество цари скуката, клеветата, завистта, богатите и знатни дворяни изразходват духовните си сили за сплетни и злоба. Остро сатирично поетът изобразява типичните представители на висшето общество в Петербург. Това са "необходимите глупци", "сърдещите се на всичко господа", "диктаторите на баловете", "дами със злобен вид" и "неусмихващите се девици.
Московското дворянство е представено с неговата консервативност, ограниченост и пошлост. Широко е представена и третата група от дворянството - провинциалните помещичици. Рисувайки това общество в кръга на Татяна в образите на разни чудовища, Пушкин безпощадно сатирично характеризира дивия свят на провинциалното дворянство като въплъщение на изостаналост, невежество, умствена тъпота и сляпа привързаност към старото.При цялата широта на тематиката си романът "Евгений Онегин" е преди всичко роман за умствения живот и търсенията на руската дворянска интелигенция. Негова основна тема е духовното противоречие на личността и разочарованието й от обществената система.
Пушкин изяснява тази тема в образите на Онегин, Ленски и Татяна. Онегин е столичен аристократ, млад светски човек. Той получава типично за аристократичната младеж от онова време домашно образование и възпитание,откъснато от руската народна култура. Прекрасните интелектуални и нравствени качества на Онегин са потиснати от социалните условия и средата,в която е израснал и в която живее.Мрачно настроение и скука завладяват Онегин. Героят е разочарован от действителността, която го окръжава. Той не може да намери своето жизнено поприще, не може да изяви личността си, защото, както пише Белински, "бездействието и пошлостта на живота"
задушават Онегин, той даже не знае какво му трябва, какво иска. Знае само какво не иска. Пушкин отрича пътя на Онегин, защото това е път на индивидуалиста, откъснат от обществото и народа и затова е обществено безполезен, "излишен човек", умна ненужност. Той осъжда не толкова героя, отколкото средата, която го е формирала като личност.Мечтател и романтик Ленски няма реална представа за действителността. Той също като Онегин е откъснат от народния живот. Пушкин убедително показва и неговата безперспективност Татяна е по-дълбока натура и от Онегин и от Ленски. У нея има мъчителни противоречия. Метежното й въображение се насочва от воля и разум. Тятяна има още едно огромно предимство пред Онегин и Ленски - тя е близко до руския народен живот. Тя е рускиня по душа, обича руската природа, народната поезия и народните обичаи. И когато става княгиня, светска дама, тя си остава същата. Отегчава я пошлостта на светското общество и неговия безсмислен живот. Татяна иска да устрои живота си не според обичаите, приети в средата на помешчиците. Тя се стреми сама да реши своята съдба, сама да определи своя жизнен път. Мечтите й за щастие рухват. Любовта й донася само страдания. Трагедията на Татяна е в това, че тя среща човек, който е един егоист, макар и "страдащ", един "печален чудак", който не може да разбере чувствата й и да внесе в нейния живот това, за което тя мечтае. Разочарованието завладява нейното съзнание.В сцената на последната среща с Онегин още по-пълно се разкриват високите нравствени черти на Татяна - чистота, правдивост, вярност към дълга, решителност. Тя не може да приеме любовта на Онегин, защото чувството за дълг и отговорност пред другия човек, с когото вече е свързана, стои на първо място в нейния живот. Любовта им е невъзможна заради различията в техните възгледи и характери. В същото време ние усещаме , че съществува дълбока духовна връзка между тях. Затова няма читател, който да не изпитва силна тъга от това, че Онегин и Татяна са се разминали в живота, две обаятелни личности, които са много различни и в същото време много си приличат.
Олга Ларина е пълна противоположност на Татяна. Олга е много жизнерадостна, весела, привлекателна, приема живота си с лекота и наслаждение. Но външната й красота и привлекателността не могат да скрият бедността на нейния вътрешен свят. Тя не притежава онази дълбочина и самобитност, които характеризират Татяна. Олга живее без да мисли самостоятелно, тя следва общоприетите дворянски правила, които формират навиците и възгледите й. Тя не може да проникне в дълбочината на преживяванията на своята сестра Татяна. Не улавя промяна в настроението и поведението на Ленски преди дуела. Смъртта на годеника й Ленски я притеснява съвсем за кратко. Тя бързо се омъжва за друг, ставайки "второ издание на своята мамичка", която е типичен образ на провинциална помешчица в крепостническата Русия. Тя също носи разочарование - за самия читател. В "Евгений Онегин" Пушкин изразява най-съкровените си мисли - и радостни, и тъжни - за своето поколение, за жаждата по неизвестното, за търсенето на истината, щастието и любовта. Темата за разочарованието е разкрита като израз на нереализираните блогородни пориви на най-напредничавите умове в Русия, задушени от консервативната и бездуховна среда.
Романът в стихове "Евгений Онегин" има за руските хора огромно историческо и обществено значение. Пушкин е създал първото национално-художествено произведение, сътворил е истинско народно произведение, в което е отразена цялостната картина на руския живот от началото на 19 век.
Татяна от Пушкиновия роман „Евгений Онегин” като въплъщение на руския идеал за истинска жена
Народността в творчеството на Пушкин е художествен белег,цел и средство на поетичните послания и лиричните внушения. Поетът прави широка картина на живота на провинциалното и столичното дворянство.
Татяна е цялостна натура.Целият й живот е пропит от онази цялостност и единство,които в света на изкуството са най-високо достойнство на художественото произведение. Страстно влюбена, обикновена селска девойка, след това светска дама Татяна във всяко положение на живота си е една и съща. Нейните нравствени правила са твърди и постоянни. По природа тя е надарена с въображение, воля, жив разум, скромен и красив характер, с нежна и пламенна душа. Мечтателна, обича природата, притежава романтична вяра в предчувствия и в предопределения.Притежава душевна простота, искреност. Тя желае сама да реши съдбата си, сама да определи жизнения си път, сама да избере спътника в живота си. Тя мечтае за човек, който да внесе в живота й високо съдържание, да прилича на героите от любимите й романи. Всичко това я прави истинско въплъщение на руския идеал за истинска жена.
Самотна се чувства и на село, и във висшия свят. Тя вижда и разбира всичката простащина и празнота не само на помешчичеството, но и на московското, и на петербургското дворянско общество.Тя е нравсвено безупречна, вярна на дълга, търсеща дълбок и съдържателен живот.Романтичните пориви на детски непорочната й душа очароват Онегин, който е привлечен от цялостната й човешка същност.
Традиционното обвинение към Онегин е, че той не разбира Татяна, че се отнася към нея бездушно и високомерно, поради което е наказан и от живота, и от самата Татяна. Отношенията между Евгений и Татяна действително представляват сюжетната ос на романа, чрез тях най-пълно се изявяват характерите им, изявява се и авторовата позиция.
Писмото на татяна
Чувствата и мислите, които бушуват в писмото й,дават съвесм далечен и блед отзвук в душата му. Тя е решила да пожертва честта, дори живота си за любовта, той е само “живо трогнат”! Отказът на Онегин на чувствата на Татяна е открит и честен, Поетът пише, че Онегин не е искал да се възползва от опита си на покорител на женските сърца и да измами наивна девойка. Последната среща между двамата става в Петербург, където тя вече е омъжена. Татяна блести сред аристократичните кръгове на висшето общество. И любовта грабва сърцето на Евгений. Това е неговото наказание.Светският придворен живот не е докоснал душата й. Това е същата Таня. Тя не е похабена, напротив, тя е угнетена от тоя разкошен петербургски живот;тя мрази положението си на светска дама.Заявява без свян, че ще бъде вярна на Онегин,но тя “на друг е дадена и вярна ще му е жена”.Вярна на тоя генерал, на мъжа си, който я обича, уважава я и се гордее с нея. Татяна остава сред простора на дворянската провинциална глухота – искрена и неподправена в изповедта на своите настроения и чувства.Онегин пише писмо до любимата жена, повтарящо почти в същия ред изказаните някога в нейното писмо чувства и мисли. Това е трезва и горчива преценка на преживяното,опит за пробуждане на заспала и неизползвана духовна енергия.
Писмата на Татяна и Онегин изпълняват ролята на вътрешни монолози, чрез които те без остатък разкриват своите измъчени от терзанията на любовта души. Емоционални са епитетите, с които авторът рисува образа на Татяна :“тъмнеещи очи”, “прелестно рамо”, “млада гръд”, “изнежени пръсти” и т.н.
Посредством образа на Татяна Ларина Пушкин разгадава тайната на народната душа, на истинската жена. Тя е взета от живота, каквато е, жена с необикновена прелест,задушевност,чувств о, ум, острота.
Детство и учение
2. Дипломатическа служба
3. Южно заточение
4. В Михайловское
5. Творчеството на Пушкин след 1825 г.
6. „Евгений Онегин”
6.1. Тематика и проблематика в романа
6.2. Развитие на действието в романа
6.3. Образът на Евгений Онегин
6.4. Татяна Ларина
6.5. Владимир Ленски
6.6. Значение на романа „Евгений Онегин”
7. Пушкин в България
1. Детство и учение
Александър Сергеевич Пушкин е потомък на старинни дворянски родове. Някои от дедите на поета по бащина линия са участвали, както той сам бележи, в редица големи исторически събития в живота на Русия. Негов прадядо по майчина линия е знаменитият ,,Арап на Петър Велики” – Ибрахим Ханибал.
Пушкин е роден в Москва на 6 юни 1977 г. Семейната среда е изиграла дълбоко положителна роля за формирането и израстването му, тъй като имала сериозни литературни интереси. Чичо му Василий Пушкин бил един от известните по онова време поети – сантименталисти. Баща му пишел светски стихове на френски език и имал една от най-големите лични библиотеки, съставена почти изцяло от френски автори – Волтер, Молиер, Бомарше и др. писатели от ХVІІ и ХVІІІ век. Той имал също много книги от преведени на френски език автори. Сред тях малкият Пушкин особено много четял древногръцкия писател Плутарх. Още в най-ранна детска възраст Пушкин имал възможност да вижда у дома си видни писатели и поети, като Н. М. Карамзин, В. А. Жуковски, К. Н. Батюшков, да се заслушва в разговори на литературни и общокултурни теми. Семейството, както и почти всички руски аристократически семейства тогава, се прекланяло пред всичко френско. И Пушкин бил обучаван отначало на френски език. Това се смятало за неотменим белег на доброто възпитание на децата от висшите аристократически кръгове. Родния руски език малкият Пушкин учел от непретенциозни, но забележителни учители, оставили следа по-късно в творчеството му. Това са баба му по майка Мария Алексеевна, бавачката му Арина Родионовна и слугата Никита Козлов. Те владеели блестящо руската говорима реч и били незаменими изпълнители на приказки и песни. Години по-късно, когато се намира на заточение в с. Михайловское, Пушкин пише на брат си, че слуша народни песни и приказки по такъв начин преодолява недостатъците на „проклетото” си възпитание.
Нов етап в развитието на поета е шестгодишното му обучение в лицея на Царское село (сега гр. Пушкин), недалеч от Петербург (1811 – 1817). Лицеят, който според един от Пушкиновите съученици представлявал „нещо средно между начално и висше учебно заведение”, бил основан от император Александър І с цел да се подготвят ограничен брой младежи от видни дворянски семейства за висши административни, дипломатически и военни служби. Пушкин постъпил в него в годината на откриването му, когато там още царял прогресивен дух. С напредничави възгледи се отличавали някои преподаватели, като преподавателят по юридически науки Куницин и преподавателят по класическа и руска литература Галич, които се споменават по-късно в творчеството на поета. В лицея Пушкин се отърсва от франкоманските настроения на семейната среда, сродява се още повече с руския дух, език, култура. За това съдейства не само приятелското обкръжение, от което излизат трима декабристи, но и едно голямо събитие, разтърсило из основи страната и народа – Отечествена война срещу Наполеоновото нашествие през 1812 г.
Лицейският период е първият от творческите периоди на Пушкин. От него са се запазили около 120 творби, предимно лирически стихотворения. Между тях са първото му дошло до нас стихотворение „Към Наталия” (1813), първото му напечатано стихотворение „Към приятеля стихотворец”, „Възпоминания в Царское село”, редица стихотворни послания до приятели, творби на пейзажната лирика, малките поеми „Градчето” и „Сянката на Фонвизин” и др. Творчеството на Пушкин от лицейският период не е само ученически етап. То показва бързия растеж на един голям талант, разкрива как той се докосва до редица големи проблеми на съвременността и човешката психология и започва творчески да ги пресъздава. Още като лицеист Пушкин участва твърде активно в работата на литературния кръжок „Арзамас”, обединил в себе си противниците на отживялата поезия на класицизма, привържениците на търсенето на нови пътища за развитие на руската литература. По това време у него се раждат редица замисли, намерили творческото си въплъщение по-късно.
2. Дипломатическа служба
След завършването на лицея Пушкин не се връща в Москва, а остава в Петербург в продължение на три години (1817 – 1820) работи в Министерството на външните работи. Там са неговият съученик – поетът В. Кюхелбекер, и писателят А. С. Грибоедов. По време на работата си в дипломатическото ведомство Пушкин се запознава с братята Тургеневи, с Лунин, Якушкин и други членове на тайната организация на декабристите, оказали благотворно влияние върху него като личност и поет. Именно през този период възникват стихотворенията, известни под обединителното название „ранна свободолюбива поезия”. Те са изпълнени с граждански патос, със сводолюбив антикрепостнически дух и са политическо въплъщение на сериозни и дълбоки размисли на поета върху философки, етически и естетически проблеми. В ранната свободолюбива лирика намират в една или друга степен отражение идеите на декабристите. Това най-много личи в творби като „Свобода”, „Село”, „Приказки”, в посланието „На Чаадаев”, в острите епиграми срещу Александър І, срещу военния министър Аракчеев и др. Стихотворението „На Чаадаев” представлява нов етап в развитието на Пушкин като поет, показва за пръв път най-ярко собственото му поетическо лице. Свободолюбивите стихове на Пушкин се разнасят десетки години в ръкопис. За тях обаче императорът узнава веднага след написването им и това послужва като пряк повод за решението авторът им да бъде изпратен в Сибир.Царят бива „омилостивен” и изпраща поета в принудителна служба в наскоро присъединената в империята Бесарабия.
3. Южно заточение
Южното заточение на Пушкин трае от 1820 до 1824 г. През първите три години той е в центъра на Бесарабия – гр. Кишинев, а през последната – в Одеса. Целта на царя била да откъсне поета от прогресивните среди в столицата, да го пречупи духовно и да го превърне във верен свой поданик. В действителност Пушкин попада точно там, където му е било необходимо На юг действа силна тайна декабристка организация, с чиито членове Пушкин се сприятелява. Там кипи многонационална, разноезична, обхваната то бунтовни пориви народна маса. Пушкин влиза в пряк допир с нея и това е фактически първото му истинско сближаване с народа. Кръгозорът му се разширява, въображението преживява нов полет, никнат и се осъществяват редица нови творчески замисли. Наред с такива забележителни стихотворения, като „Загасна дневното светило”, „Кинжал”, „Затворник”, „Към морето”, поетът създава своите южни поеми – „Кавказки пленник”, „Бахчисарайски фонтан”, „Братя – разбойници” и „Цигани”. В Кишинев през пролетта на 1823 г. той започва своята най-голяма поетична творба „Евгени Онегин”.
4. В Михайловское
Непокорното и самостоятелното държание на Пушкин в Одеса става причина официалните власти да го изпратят през лятото на 1824 г. на ново заточение в семейното имение на Пушкин в с. Михайловское, Псковска област. Двете години, прекарани в принудителна пълна изолация от света, пак не успяват да сломят духа на поета. Усамотен в селската тишина, той изучава отблизо бита на народа, навлиза в дълбините на историческите събития, мисли по много и големи въпроси на човешкия и народния живот. Неосъщественото на юг се осъществява в Михайловское. Тук Пушкин довършва поемата „Цигани”, след която скъсва вече с романтизма и написва поемата „Граф Нулин” и голям брой лирически стихотворения. Интересува се и от материали из живота на народния водач Степан Разин. През годините, прекарани в Михайловское, се появява трагедията „Борис Годунов”, с която Пушкин прави крачка напред в сравнение с декабристите в руското социално – политическо мислене, като вече изтъква ролята на народа в историческите събития. Възходът и трагедията на монарха зависят от народното отношение към него. В трагедията е поставен въпросът за отношението между личността и колектива, за моралната отговорност на човека, нагърбил се с решаване съдбините на цялото общество. Това са едни от най-важните проблеми в творчеството на великите руски писатели от втората половина на века.
5. Творчеството на Пушкин след
1825 г.
Провалът на декабристкото въстание се отразява тежко върху моралното състояние на поета, но не го отклонява от пътя, избран през юношеските години. Пушкин остава верен на идеалите на най-добрите представители на своето поколение, на идеалите, които вдъхновяват най-хубавите му произведения. Той обаче търси по-други пътища за тяхното претворяване. Пряко насочената гражданска поезия с философска и историческа тематика, свързана с ролята на изкуството в духовния живот на човека и обществото. За това свидетелстват стихотворения като „Пророк”, „Анчар”, „Поетът и тълпата”, „На поета” и др., а също и поемите „Полтава” и „Медният конник”. Интересен момент в развитието на Пушкин са песните за Степан Разин, стихотворните приказки и романите „Капитанската дъщеря” и „Дубровски”, засягащи теми из народния живот и из бунтовната история на руското селячество. Изобщо следдекабрсткия период Пушкин се насочва към „грубата проза” на живота и поради това става още по-поетичен, с най-голяма сила проличава човечността и мъдростта му. Стихотворения като „Зимен път”, „В степта човешка, тъжна и безбрежна”, „Предчувствие”, „Моето родословие”, „Есен” са съвсем различни помежду си и едновременно с това са много близки по дълбоката си и проста човешка мъдрост.
Опитите на руския дворец да привлече поета на своя страна остават безуспешни. Личната цензура на царя над творбите му също не го сломява, макар че го гнети. Пушкин остава верен на себе си и на напредничавите идеали на своята епоха. Само три – четири месеца преди смъртта си той написва стихотворението „Паметник” – прекрасна равносметка на изминатия творчески път, каквато малцина поети са оставяли. В него Пушкин подчертава народностния характер, интернационалното значение на делото си, обявява се отново за свобода от всякакви предрасъдици, за дълбок хуманизъм и защита на падналите в достойна борба.
И паметта за мен в народа ще е свята –
че с лирата си светли чувства будех аз,
че в моя век жесток възславих свободата
за падналите вдигнах глас.
Накрая на стихотворението поетът издига отново мисълта за свобода на твореца от реакционните среди и за ролята на поетическия талант.
Пушкин загива на дуел от ръката реакционния френски емигрант Дантес на 10 февруари 1837 г., очевидно не без знанието на двореца.
6. „Евгений Онегин”
Романът в стихове „Евгений Онегин” е писан от Пушкин продължително – от ранните години на южното заточение до зрелите години късния петербургски период. Началото му се отнася към пролетта на 1823 г. (Кишинев), а в краят – към 1831 г. (Петербург). Сам поетът пише в стихотворното посвещение в началото, че романът е:
плод на забавни часове,
безсъници и вдъхновения
на минали незрели дни,
на разум хладни наблюдения
и от сърце горчивини.
,,Евгений Онегин” е истински шедьовър на Пушкин. В него е синтезирано и изведено на по-висока степен всичко постигнато от поета дотогава в областта на тематиката, на съдържанието, на стиха, на поетическата образност. Всичко направено дотогава от Пушкин в областта на лириката, поемата и драмата получава своята окончателна поетическа шлифовка. Разнообразните и сложни мисли, които го вълнуват, намират най-сложното и разностранното си въплъщение. Преди това в руската литература още не е имало произведение, написано с такъв размах, сила, дълбочина и обхватност. В. Г. Белински нарича „Евгений Онегин” „енциклопедия на руския живот от 20-те години” и първо най-пълно художествено отражение на този свят в най-широкия смисъл на думата. Бележитият критик има пред вид многообразието на поставените въпроси и на изобразените страни на действителността. Също така Белински още отбелязва, че „Евгений Онегин” и комедията „От ума си тегли” от А. С. Грибоедов стоят в началото на новата руска художествена литература. Чрез романа в стихове и чрез историческата трагедия „Борис Годунов” Пушкин поставя началото на руския реализъм. От Пушкин започва и истинската народностна линия в развитието на руската литература, изразена в търсенето на дълбоко характерни черти и процеси в народния живот и на тяхното тънко художествено пресъздаване. Реализмът и народността на „Евгений Онегин” са в забележителното изображение на социалната действителност, на духовния живот на човека изобщо и на човека от онази епоха конкретно.
6.1. Тематика и проблематика
в романа
Проблемите, засегнати в романа, са извънредно много.Отнасят се до най-различни страни на личното и общественото битие на човека от Пушкиновата епоха. Тук има и пряко изображение, и намеци за обществени определени обществени събития или участници в тях, и поетично въплъщение на най-интимни изживявания.
В основата на романа е засегнала тема, която не е нова за творчеството на Пушкин – отношението на прогресивно мислещата дворянска интелигенция към проблемите на съвременността. Тази тема е застъпена още в „Кавказки пленник” и „Цигани”. Тримата главни герои – Онегин, Татяна и Ленски, показват трите главни разновидности на отношението, което е можел да има тогавашният прогресивен човек към средата, мирогледа и порядките на своето време. Изникват проблемите за ново разбиране на съдбата на човека изобщо и на личната му съдба специално. Личните съдби на тримата главни герои са съвсем различни помежду си. Едновременно с това по общата си социална обусловеност те са твърде близки. Различните лица търсят по различни пътища разрешението на вълнуващите ги въпроси, преживяват различни по причините си терзания, нещастия и провали, но съдбата им в края на краищата е твърде близка – те не осъществяват стремежите и мечтите си. Крепостническата действителност, пряко или косвено, препречва пътя на развитието им.
6.2. Развитие на действието
в романа
Сюжетът е изграден върху отношенията между Онегин и Татяна, които са много сложни и противоречиви. Отначало Татяна обича силно Евгений и прави необичайно смела за времето постъпка, като му изповядва чувствата си. Онегин, душевно вече охладнял и „остарял”, не и отговаря с взаимност. По-късно, когато още по-уморен и разочарован среща Татяна в столицата, той на свой ред се влюбва в нея. Но сега ролите се разменят. Татяна, вълнувана от сложни чувства и мисли и съобразявайки се с някои твърдо определени за времето си норми за поведение, не отговаря на чувствата му. И двамата в края на романа са нещастни.
Втората и по-маловажна сюжетна линия е любовта на Ленски към Татянината сестра Олга. Развитието и завършекът и са значително по-кратки и прости. След като Ленски пада убит в дуела с Онегин, Олга се омъжва за каварелийски офицер.
Би било погрешно да се смята, че с това се изчерпва съдържанието и дълбокия художествен и социален смисъл на романа. Рисувайки личните отношения и изживявания на героите си, Пушкин навлиза дълбоко в душевния им свят, разкрива светоусещането и световъзприемането им, рисува техните сложни и противоречиви връзки със заобикалящия ги свят и хора. Пушкин успява да въвлече в произведението си огромен материал, да го осветли по свой начин и да създаде „енциклопедията на руския живот от 20-те години”. От блестящите столични балове до тяхната жалка провинциална пародия и до живота на бедните селски хора, от столичните контета и почитателки на модите до девойките, които пеят, за да не ядат събираните от тях плодове, и до кочияшите, мръзнещи с часове в очакване на пируващите си господари, от столичните драматични и балетни театри до приказките на Татянината бавачка и до простите и суеверни забавления и обреди, изпълнявани от селските девойки – такъв е приблизително житейският обхват на това изключително кратко по размера си и огромно по съдържанието си произведение. Разбира се, животът на дворянството и неговата интелигенция заема несравнено по-голямо място от живота на народа. Но това съвсем не пречи, както още Белински отбелязва, произведението да бъде истински народностно. Народностното е в позицията на автора, в смисъла на събитията и в поведението на автора, в смисъла на събитията и в поведението на изобразяваните характери. Романът показва непреодолим стремеж да се живее по нов начин.
Пушкин рисува сложния духовен свят на героите си. при това той се съобразява с логиката и законите му, взема пред вид ролята и влиянието на средата. И най-острите обрати в мислите и постъпките на лицата са много добре обосновани. Читателят вярва на героите, вярва и на автора. Пушкин е първият руски писател и поет, в чието творчество човешката личност се изправя в целия си ръст.
Романът завършва сякаш неочаквано, дори Пушкин „обяснява” защо е постъпил така, „убеждава” читателя да се задоволи с прочетеното, без да търси края му.
Блажен е, който много рано не дочете докрай романа,
прости се със живота мил а с него се прости завчас,
и пълна чаша недопил, тъй както със Онегин – аз.
Всъщност това е творчески похват. Романът логически и художествено е завършил. Онова, което героите му биха или не биха могли до този момент да извършат, е вече показано. Какъв смисъл би имало да се пише за по-нататъшни събития или взаимоотношения, ако по същество ще се повтаря казаното дотогава? Всичко това би имало смисъл само в случай, че мислите и действията на героите се пренесат на друга почва и придобият друго съдържание и смисъл. Незавършеното продължение на „Евгений Онегин”, известно под условното название „десета глава”, е трябвало да покаже това преминаване по-нататък. Там е обрисувана обстановката, в която възниква декабристкото движение, и вероятно Онегин е трябвало да се появи и да започне да действа в нея. Пушкин вярва, че възможностите на неговия герой не са изчерпани и не желае да го остави по средата на пътя му. Замисълът обаче остава нереализиран.
6.3. Образът на Евгений Онегин
Главно действащо лице в романа е Евгений Онегин. Показателно е, че неговото име е взето и за заглавие на произведението. Действително в образа на Онегин са съсредоточени най-много от проблемите на младото дворянско поколение, така вълнуващи автора. Онегин е родствен с героите на „Кавказки пленник” и „Цигани”, но е много по-разностранен, много по-пълно разгърнат, по-убедително обрисуван. Това е вече не романтически герой, а характерен герой на реалистичното произведение, пълно, цялостно и мотивирано изобразен.
Евгений Онегин като своите предходници е дворянски интелигент. Върху възпитанието и изграждането му като личност дават отражение характерните особености на неговата среда. Онегин е умен и надарен, но не е получил системно образование, не е възпитан в дух на самодисциплина и труд, на уважение към народа и родината, в чувство на солидарност с колектива. Животът през детските, юношеските години и младостта му преминава в пълно бездействие, без жажда за знания, без творчески устреми и подеми.
Ний учили сме малко – много
по нещичко в далечен час,
възпитани сме, слава богу,
та лесно се блести у нас.
Лек, весел, свободен, но лишен от смисъл живот – идеал за основната маса от дворянската младеж – богата или бедна. Много блясък, много празнота, много подражание на чужди образци има в него, много фалшив и външен „европеизъм”. Защото тази основна маса от дворянската младеж възприема само някои страни от материалната култура, бита, облеклото, забавленията на по-напредналите западноевропейски народи, но не възприема духовните им постижения. Известна част от дворянската младеж, преди всичко от средните и разоряващите се слоеве, започва все повече да се замисля върху смисъла на собствения си живот, а оттам постепенно се замисля и върху съдбините на народа и страната си. Към тази младеж именно принадлежи Онегин. Пушкин го въвежда в романа не от детските му години, а от момента, когато се е отвратил от бездействието, празнотата, от шумния и безсмислен светски живот, от фалша във взаимните отношения. Такъв смисъл имат думите му в самото начало на романа:
Какво невиждано коварство - в тъга да го поиш с лекарство полумъртвеца да тешиш. и да въздишаш, поглед свел:
възглавките му да държиш. кога ли дявол би те взел!
Миналото е показано ретроспективно (чрез връщане назад в живота на героя). Чрез обрисовката и обяснението на миналото поетът изяснява психологическото състояние, настроенията и постъпките му в момента, когато се развива действието. Онегин, когото читателят среща в романа, е силно и дълбоко разочарован от заобикалящата го действителност. Опротивял му е животът на дворянската креда, в която се движи, опротивял му е театърът, където вече ходи сам по навик или за да покаже външно интересите си към него. Пушкин подчертава, че независимо от несистемното си образование Онегин се е насочил към някои съвременни за онази епоха проблеми и към тяхното теоретическо и практическо решаване. Отношението на Онегин към дворянската среда и порядки поетът рисува чрез редица картини от столичния и провинциално – помешчическия му живот. Привързаността му към модерните методи на мислене и прилагането им той показва чрез реформата, която Онегин се опитва да направи в наследеното от вуйчо си имение.
И младият мъдрец пустинен там пестеливият съсед,
ярема тежък и старинен видял вреда във тоя ред:
с по-леки данъци смени, а друг усмихна се лукаво,
видя и робът светли дни. решиха всичките все пак,
Но с гняв намръщи се тогава че е опасен – и чудак.
Замяната на баршчината (ангарията) с оброк (данък в натура) е прогресивно явление. Подобна реформа в онова време са правели само братята декабристи Тургеневи. Реформата на Онегин е представена от автора привидно като приумица. Тя наистина не е доведена докрай, но отношението на провинциалните помешчици – съседи към нея е показателно – те обявяват Онегин за „твърде опасен чудак” и се настройват рязко враждебно към него и към всичките му прояви.
За прогресивната настроеност на Онегин говорят и други моменти в обрисовката му, а също и авторовото отношение към него. Поетът, още когато го представя на читателската публика, го нарича свой добър приятел, подчертава скептицизма, „озлоблението” му срещу съществуващия живот, желанието му да се изтръгне от задушната отечествена атмосфера и да види далечни страни. Но Пушкин има твърде сложно отношение към героя си. Като споделя всички тези негови мисли и настроения, той на много други места се отнася към него не само иронично, но и остро критично.
Изобщо у Онегин е подчертан духът на „ранното остаряване” на тогавашната руска младеж от дворянските среди – ранно опознаване на много страни от живота, ранно претоварване на съзнанието с много впечатления, мъчително осъзнаване на несъстоятелния начин на живот. Оттук идва и неверието в установените то векове истини, стремежът да бъдат преодолени. Размислите на Онегин на село, разговорите му с Ленски, четените книги както в селската му библиотека, така и в Петербург след влюбването му в Татяна показват, че той мъчително търси истината за човешкия живот извън нормите на онова, на което го е учила средата му. Бедата на Онегин е в това, че живее без перспектива. Не му са известни пътищата, по които би могъл да излезе омагьосания кръг на традицията и консерватизма. Липсва му закалка на характера и морална сила, за да отстоява достигнатата веднъж истина. Например Онегин разбира, преди да се яви на дуел с Ленски, че това е остаряло и варварско средство за разрешаване на споровете между хората, разбира също, че действителен повод за скарване между него и Ленски няма. Това е един от моментите на най-голямо морално извисяване на Онегин. Веднага след това обаче идва едно то най-големите му падения. Само от опасение да не бъде обявен за страхливец и подлец от обществото, с което е в разрив, той отива на дуела и убива единствения си искрен и честен приятел. Съжалението и разкаянието не успяват да заличат в душата му следата от извършеното злодеяние. Цялото поведение на Онегин е едно непоследователно, мъчително и безрезултатно противопоставяне на старото. Съдбоносно е обстоятелството, че липсва новото, което трябва да замени старото. Онегин не знае кое и какво е то. В това е и трагедията му. Той до края остава между отреченото известно и желаното неизвестно.
Оста, около която се развива действието на романа, са личните отношения на Онегин и Татяна. Евгений Онегин в началото на романа не отговаря на Татяна поради ранната духовна „остарялост”. Той е духовно уморен, с изхабени чувства. Но Онегин постъпва честно с Татяна. За него, като на опитен светски човек, не би било трудно да злоупотреби с доверието на младата провинциална девойка. Онегин обаче съвсем откровено заявява, че няма към нея други чувства освен чувство на уважение и „братска любов”. Дълбокото разочарования и скептицизмът не му позволяват да вярва, че семейството ще му донесе спокойствие и щастие.
Не съм създаден за блаженство, съвсем не заслужавам аз.
неосенен с висока страст, Повярвайте (по съвет съдя)
чудесното ви съвършенство семейството товар ще бъде...
Онегин е човек неспокоен и душевно раздвоен, разпокъсан. Вниманието му не може да се спре продължително и трайно върху един предмет или едно лице. Той се бои да поеме отговорност за съдбата на другиго. В края на романа Онегин искрено и дълбоко обиква Татяна, което показва, че духовните му сили не са изчерпани, но тогава пък Татяна не отговаря на чувствата му.
Евгений Онегин принадлежи към онова поколение руски дворянски интелигенти, из чиято среда излязоха първите руски революционери – декабристи. У него се виждат чертите на онова мислене и постъпки, които постепенно водят декабристите до крайните им политически изводи. Онегин обаче, тъй като е обрисуван, не е революционер – декабрист. Приемливо е предположението, че Пушкин би искал да го изобрази такъв по-нататък и затова е започнал споменатата десета глава на романа.
6.4. Татяна Ларина
Наред с образа на Онегин в романа е обрисуван образът на Татяна Ларина, един от най-пленителните, най-очарователните женски образи в руската литература. Чрез нея е показан друг път за развитие на дворянския интелигент. Детството и ранната младост на Татяна, сравнени с тези на Онегин, са протекли по противоположен начин. Малкото момиченце, а по-късно младата господарка е била заобиколена от тишината на селския патриархален живот, от величието и спокойствието на руската природа. Вместо средата на висшето общество тази действителност предлага на Татяна компанията на бавачката, обикновена селянка, която има необикновената способност да прониква в човешката душа и да я завладява, а също така и необикновен дар слово. Чисто руската народна и природна среда формират характера и душевния мир на Татяна.
Замислена Татяна беше -
от свойто ранно детство тя
с мечти живота си красеше
всред тая селска самота.
Има обаче и една втора струя – западноевропейските сантиментални романи. Тяхното четене развива нейното въображение и я отнася далече от грубостта на сцените на ежедневния живот. Докато Онегин се оформя като личност с изключително трезва, скептическа мисъл, Татяна е човек на спонтанното мислене, обагрено от силна емоционална струя. До запознаването си със столичния живот Татяна има поради извънредно малкия си житейски опит твърде ограничени познания за хората. Тя е недоволна от живота и средата, но това у нея намира израз повече в чувствата, отколкото в мислите. Татяна например не разсъждава върху големите социални, философски и икономически проблеми както Онегин, а се стреми към пълнокръвен живот и човешко щастие по пътя на сърцето, по свободен от територията път. Този неин стремеж е естествена проява на една здрава и непокварена човешка душа. Татяна се влюбва дълбоко и завинаги (както накрая става ясно) в Онегин, защото в негово лице вижда въплътени чертите на идеалния герой, създаден от въображението и. Тя е и права, и неправа. Онегин наистина се отличава с ума и благородството си от заобикалящите я, но съвсем не е такава мощна и монолитна фигура, нито пък изключителен герой, както тя го възприема. И именно отказът на Онегин да отговори на чувствата и предизвиква у Татяна интерес към ония въпроси, които тревожат хората от неговия свят, и към въпросите за духовния му облик. Татяна признава на Онегин любовта си искрено и смело. Искрено и отговаря и той, но това и нанася неизлечима душевна рана. Трудно е за честната и пряма девойка да понесе удара, още по-трудно и е да си обясни причините му. Желанието да разбере това я води в библиотеката на Онегин, след като той е отпътувал. Книгите подсказват някои неща, а столичния живот по-късно ги доизяснява. Страниците от библиотеката разкриват на Татяна съществуването на друг свят, на други хора и въпроси освен тези, която тя познава от селската действителност и от сантименталните романи.
Така след тягостна тревога осъдена от жребий властен:
Татяна малко подразбра чудак печален и опасен,
Онегина – и слава богу - роден от ад или небе -
нали за него тя горя. той ангел или демон бе?
Поставя се началото на допира и със света на хората от големите градове, от светските салони, света на разочарованите или скучаещите, на обхванатите от постоянни и безплодни разсъждения. Така започва нов момент в духовното развитие на Татяна. Когато Онегин я вижда в Петербург като дама от висшето общество, тя е и старата Татяна от глухото селце, и едновременно с това е съвсем друга. Добре и е познат облика на Онегин и на хората от неговия тип. Самата тя е преживяла дълбоко раздвоение. От една страна, живее със спомените за далечното и усамотено кътче, от друга, е свързана здраво със столичното общество, което не може да напусне. Нейният брак с генерала не е по собствено желание, а по волята и настояването на майка и. Татяна признава на Онегин, че старите и чувства към него са се запазили. Въпреки това решава да остане вярна на нелюбимия си съпруг.
Омъжих се. От тоя ден
ме оставете вие.
Изпълва ви сърцето днес
и гордост, и достойна чест.
Обичам ви (защо да крия).
Но друг над мене има власт
и вярна ще му бъда аз.
Светът, който здраво е оплел в мрежите си Онегин, оплита и нея.
Но духовното разминаване на Татяна и Онегин в края на романа има и значително по-сложни психологически причини. Тук се събират и действат заедно много неща. Дълбоката рана в душата на Татяна не е зараснала. Освен това тя вече познава Онегин напълно. Уверена е, че неговото чувство е искрено, но няма да бъде трайно. Освен това тя не желае да постигне евентуално щастието си за сметка на нещастието на своя мъж, когото не обича, но уважава.
У Татяна в много по-голяма степен, отколкото у Онегин, се вижда здравата връзка с реалното, с живота. У нея има много по-голямо родство и близост с народния руски характер. Образът и е обявен от много прелест и благородство. Пушкин подчертава душевната красота на героинята си не само чрез обективното описание, а и чрез личното си отношение, изразено в многобройните лирически отстъпления. Това е любимата му героиня, запазила в душата си онази духовна сила и цялост, които са нужни на човека, за да постигне щастливия, пълноценен и осмислен живот. И ако Татяна накрая не постига това и остава нещастна, то е поради обстоятелствата. Пушкин не е можел да покаже победата на героинята си над препятствията. За това няма още социално – исторически условия, а и душевна подготовка у самата Татяна.
6.5. Владимир Ленски
Трети път за развитието на дворянския интелигент от своята епоха Пушкин доказва чрез образа на младия поет Владимир Ленски. Пушкин допуска две възможности за развитието му като личност. Едната е да стане декабрист и да бъде обесен като поета Рилеев, да се превърне в затлъстял и изгубил човешкия си образ помешчик, който ще умре накрая, заобиколен от лекарства, плачещи жени и деца. В окончателния вид на романа и останало второто предположение. В това се проявява великото умение на Пушкин – психолога да разбира законите на човешката душа. Ленски не заема голямо място в произведението, защото мястото и ролята на този тип хора от поколението са били по-малки.
Ленски през цялото време е в неизгодна позиция, понеже е сантиментално и романтично настроен, не познава живота, не разбира характерите на хората и не може да се ориентира сред тях. Пушкин дава израз на ироничното си отношение към романтизма, вече надживян от него етап.
А недоволство, съжаление, Той с лира бродил бе в живота;
любов към чиста доброта, с жарта на Шилера и Гьоте
на слава сладкото мъчение - душата му горяла бе
вълнуваха му тъй кръвта! далеч под тяхното небе.
Поради сантименталността си Ленски идеализира семейството на Ларини и старата Ларина, а там цари невежество и груб крепостнически произвол. Всичко това остава скрито за погледа му. Любовта му към Олга е свързана със също такава безпочвена сантиментална идеализация на характера и. Ленски смята Олга за изключително същество, а тя го забравя веднага след смъртта му и се омъжва за един кавалерийски офицер. От същите безпочвени сантиментални подбуди той обявява дуел на Онегин. Когато Онегин танцува с Олга на бала у Ларини, Ленски смята, че това е най-черна измяна и предателство, обявява дуел на Онегин и загива безсмислено. Смъртта му всъщност е най-строгата присъда над неговата безпочвеност. През целия си кратък живот той е смятал, че приятелите му са готови да носят вериги и да гният в тъмницата подобно на Шилеровите герои. В действителност единствения човек, с когото се сприятелява, вдига ръка и най-спокойно го застрелва, за да угоди на „общественото мнение”. Като характер и индивидуалност Ленски е съвсем различен от Онегин. Това се вижда то цялостното им поведение и особено от ония места в романа, където са пряко съпоставени. Например за оценките им за семейството на Ларини и особено на Татяна и Олга – лишеният от сантименталност Онегин още след първото гостуване дава отрицателна оценка на старата Ларина и Олга и високо положителна на Татяна. За различията е намекнато и когато се разказва за разговорите и споровете между двамата. Характерен е също начинът, по който двамата приятели, вече противници, очакват дуела. Докато Онегин го посреща със спокоен и трезв анализ, Ленски цяла нощ пише сантиментални стихове и накрая заспива над модната дума „идеал”.
Преди да заблести зората,
в умора той бе свел главата
над думичката идеал,
бе Ленски малко позаспал.
Безпочвеността на характера на Ленски се обяснява не само с младостта му. Преди всичко тук играе роля възпитанието му, получено в Гьотингенския университет в духа на немската идеалистическа философия и в духа на сантиментализма. То задълбочава особеностите на характера му, прави го безпомощен, довежда го до гибел. Тя е логическият край на един човек, който не може да влезе в крак със суровите изисквания на борбата за отстояване на определени принципи, за отстояване и на собствената личност. Ленски като тип е най-непригоден за условията на епохата, когато се формират декабристката идеология и декабристите – идеите и хората, насочени изцяло към бъдещето. Пушкин искрено съчувства на своя герой и едновременно с това го иронизира. Той го е дарил с много юношески чар и чистота, с поетическа възвишеност, но следвайки желязната логика на живота, му присъжда трагичен край. Това е неизбежно. Пушкин разбира, че са нужни не отвлечени мечтатели и безпочвено мятащи се личности, а хора трезви, с ясен поглед към бъдещето.
6.6. Значение на романа
„Евгений Онегин”
Разкривайки цялостната картина на руския живот през двадесетте години на ХІХ в., Пушкин отделя извънредно много внимание на героите си. Чрез тях и техните съдби той постига истински художественото пресъздаване, избягва плоското и външно описателство. Събитията се показват през погледа на живи лица и с оглед на човешкият живот. Така романът се превръща в истинско „човекознание”, както М. Горки нарича художествената литература.
Пушкин рисува събитията, като се съобразява с обективната истина. Той обаче не остава вън от потока на изобразяваното, а непрекъснато подчертава личното си отношение към събитията и лицата. Това особено ясно се вижда в лирическите отстъпления, които са важен момент в спояването на отделните части и елементи на произведението. Лирическите отстъпления засилват живостта на изображението, придават му много по-голяма непосредственост, топлота и убедителност. Чрез тях поетът се превръща в известна степен в герой на произведението си. Но Пушкин не натрапва своето отношение и оценки за лицата и събитията в романа, а оставя читателите сами да възприемат и да търсят решението на поставените проблеми.
Чрез своята четиринадесетстихова „онегинска строфа” Пушкин поставя някои основни въпроси и на руското стихосложение.
След „Евгений Онегин” друг забележителен роман в стихове не е написан. Но той си остава първият забележителен роман в руската класическа литература и нейно основополагащо произведение. В „Евгений Онегин” Пушкин дава първите блестящи образци за всестранно и дълбоко реалистично изображение на живота и човешките характери. Главно чрез него той утвърди и нормите на съвременния руски литературен език.
7. Пушкин в България
Пушкин е станал отдавна любим поет на нашия читател. Чели са го с вдъхновение още нашите писатели от възрожденската епоха като Йоаким Груев, Найден Геров и Добри Чинтулов. Един от първите му популяризатори на български език е П. Р. Славейков. Любим поет е бил на Ботев и на Вазов. След освобождението го превеждат и популяризират Алеко Константинов, П. П. Славейков, а по-късно и в наше време Л. Стоянов, преводач и издател на цялото му творчество, Ел. Багряна, Мл. Исаев, Н. Фурнаджиев и редица по-млади поети.
Свободолюбивият патос, дълбоката човечност и непостижимото поетично майсторство на Пушкин са били оръжията, с които е покорявал и покорява сърцата на българите.