View Full Version : Трябват ми тези теми много спешно
superboy
05-08-2009, 06:01
1.Трагичният край на една искрена но невъзможна любов според повестта Крадецът на праскови -лис
2.''Лудост е всичко това''-/Възмущението на Елисавета от Крадецът на праскови срещу жестокостите на войната - есе
3. ''Животът ще дойде по хубав от песен по-хубав от пролетен ден'' /Вярата на вапцаров изразена чрез лирическия му герой в обикновения щастлив живот - есе
4.Отношението на лирическия говорител към злодея прероден в човес изразено в поемата Песен за човека -лис
5.Смехът на сатирика Св.Минков срещу един ограничен и самовлюбен свят прсъздаден в дамата с рентгеновите очи - лис
6.''Един милион в аванс и два милиона след сватбата'' -бракът по сметка типичен за хайлайфа -есе
аз някои си ги имам дологоре но ако имате нещо давайте за да мога да си ги подобря ще съм ви благодарен после :) :) :)
1. Повестта “Крадеца на праскови” от Емилиян Станев описва едни красиви взаимоотношения по време на войни и жестокост.А именно магита на любовта между мъж и жена.
Любовта между главните герои Иво и Елисавета е истинска и чиста , породена от реални чувства и свобоно мислене , но и невъзможна поради времето , в което живеят.
Връзката между полковника и Лиза е по-скоро формална отколкото истинска.Причините за тези отношения са дев.Първата се изразява в то , че героинята е от бедно , но видно семейство , което я подтиква да търси брак , отговарящ по-скоро на общественото положение на рода , отколкото на нуждата от любов и близост.
Втората е в самата Елисавета – това , че тя е бездетна , тоест най-важната страна на брака не е реализирана пред нея. И като се добави липсата на истиснски чувства между Лиза и полковника , бракът между тях става все по – формален с времето и Елисавета е особено нещастна.
“В самотните часове , които прекарваме всеки ден , тя изпитваше най-силно това неисказано чувство на отчаяние и малоценност , което измъчва безплодните жени пред прага на старостта. “
И точно това , което Елисавета е отчаяна и нещастна , я връхлита любовта към Иво.Тази любов се разграничава от любовта на полковника , тоест е породена от истински чувства , а не от пари и чин.Свободата и щастието , което испитва Лиза , са две от най-важните човешки ценности в живота.Но в същото време героинята става раздвоена – от една страна се чувста като примирена жена , а от друга – щастлива и свободна:
“...душата и бе разделена на дев същества , едното – примерената, угнетена жена , чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга , и другото – непознато досега , вярващо , любещо и ликуващо същество , което отхвърлямше нейния разум и желание да живее свободно и щастливо. “
Но въпреки тези красиви чувства , любовта между Елисавета и Иво са обособени като три основни аспекта : свързани с патриархалния морал ; свързани с националното и свързани с личните подбуди на героите.
Първата причина за неосъществената любов е патриархалният морал и ценноти.Елисавета е възпитана в духа на тези ценности от майка си.Една от тези ценности е жената да не изневерява на мъжа си и да му е вярна , докато умре.Ето затова главната героиня не може да се среща с пленника , а още повече да живее с него:
“Тя я беше възпитала в духа на тогавашния непреклонен , прост и жесток морал на търновците но те били полуеснафи , запазили балканджийската нравственост на дедите си , с аскетичното себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота.”
Втората причина за невъзможната любов между Лиза и Иво е омразана наоколо.Тази омраза е на чисто националистическа основа , възникнала от непрестанните войни.те променят съдбата на човека и засягат личния му живот.Иво не е нещо по-различно от учителя по музика , той се е превърнал във войн , а по късно в пленник.Точно тази националистическа омраза у хората преминава в лична ненавист:
“Той(полковника) презираше румънците и диво мразеше сърбите, “ коварните и подли съюзници” от Балканската война , които го бяха ранили и провалили военната му кариера.”
Тези две причини не са фатални , ако към тях несе прибави трета – свързана психологическите мисли на хората и техните лични подбуди.Главният виновник в тази група причини е ординарецът , изпълняващ ролята на вярно куче-пазител на вилата на полковника.Именно така той става косвен участник и зрител в срещата на своята стопанка със сърбина.Ординареца става прекият извършител на убийството в повеста.От една страна той убива Иво “поради нареждането на полковника,да стреля по него”.Но личният мотив на ординарецът е много по-дълбок.Героят е описан от Емилян Станев като селянин , който не е останал равнодушен към женската привлекателност на своята господарка.Но ординарецът ясно съзнава , че неможе да я притежава и не е достоен за Елисавета.И поради чиста межка ревност той мисли , че ако той не я притежава , никой неможе да я притежава и обича.И е нужно само един малък мотив , за да пламне “искрата” на ревноста.
Елисавета и Иво са две човешки същества,между които се изградени твърди прегради.Но в крайна сметка невъзможната любов побеждава.
1.Увод: Една от най-хубавите повести на Емилиян Станев е "Крадецът на праскови". Тя е истински шедьовър на българската литература. В тази невероятна творба автора разказва за една възвишена и свята, но невъзможна любов, която преобръща живота на героите.
Теза: Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между красивата българка Елисавета и сръбския пленник Иво Обетенович. Тази любов е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал. Любовта между Елисавета и Иво е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Лиза и от времето, в което живеят - време на закостенели морални традиции.
Микро теза 1:
Началото на повестта „Крадецът на праскови” очертава мястото на действието. Това е време на война, на мъки,бедност, глад и болести, а мястото е град Търново. Читателят разбира, че едно от най-ужасните неща в живота на човека е войната. Обстановката е угнетяваща и неприятна. Дните се повтарят монотонно: „бащи, които гинеха на фронта", „жени, изсушени от недояждане и плач". Войната носи смърт и раз¬руха. Върлуващия коремен тиф вцепенява града „под бледосиньото прашно небе” и той замира. Нарушен е естествения ритъм на човешкия живот – хората престават да се ръкуват и мислят единствено за физическото си оцеляване. Погребалният звън на петте черкви зловещо разсича маранята и сякаш оповестява началото на апокалипсиса. Гладът и мизерията отнемат човешкият облик на плениците и карат „тия полуживи хора”, „прилични на полудели от глад маймуни” да пълзят на четири крака, да се бият за гроздето, което Елисавета им дава. На фона на това опустошителното време на омраза и отчаяние, епидемия и смърт се ражда любовта между Лиза и Иво Обретенович.
Микро теза 2:
Героинята на Емилиян Станев е „красива жена, преминала първата си младост”, която излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващо лято”. Очите й „дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга” подсказват духовната драма на жената. Белязан от войната, животът на Елисавета е нещастен не единствено, защото положението на всичко около нея е печално. Сприхавият и застаряващ полковник е причина за това героинята да помни „само няколко хубави дни” от брака си. Съпругът е онзи, който ограбва младостта на Елисавета, който не й позволява да се почувства свободна. Героинята в повестта приема със смирение живота си, като наказание за тази „глупава сеутност, която не й е позволила да се омъжи за друг човек”, освен за „застарелия капитен, петнадесет години по-възрастен от нея”. За обич и топлота копнее Лиза в дома на полковника, където тези чувства реално не съществуват. Животът на двамата съпрузи е монотонен и скучен. Те просто съжителстват. Радостта и щастието са им чужди.
Животът на Елисавета преминава в четене на книги, редене на карти и безкрайни самотни часове, прекарани на „трема”, до момента в който случайно среща сръбския военнопленник Иво, който от глад инстинктивно влиза в двора й и открадва праскови. Радост и удивление, страх и щастие се редуват в душата на Елисавета. Тя е объркана. Изпитва физическо влечение към този „хубав мъж". Лиза започва да копнее да го види отново: „Минете пак по същото време - не по-късно и не по-рано. 8 същия час, когато съм сама... ". След тази съдбовна среща Елисавета прави своя избор да се отдаде на любовта, съзнавайки че това е едно голямо изпитание. Оказва се, че сърцето е по-силно от разума.
Любовта дава сила на Елисавета и тя загърбва всички християнски и морални норми и се отдава на обичта си. Благодарение на това велико чувство главната героиня, макар и трудно, скъсва с миналото си. Отначало Лиза се чувства виновна затова, че макар и да не обича съпруга си тя му изменя. В душата й се появява раздвоеност, като че ли в нея живеят две същества: от една страна „примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъта”, а от друга – „непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желание да живее свободно и щастливо”. Любовта коренно променя Елисавета. От спокойната и примирена жена вече няма и следа. Тя вече не държи главата си наведена, не върви така отегчено, а се гледа в огледалото със суетността на влюбена жена. Нейната промяна се дължи на освободеността на душата й, защото „човек се подмладява, когато душата му е свободна”. Елисавета толкова много обича сръбския военнопленник, че за нея няма връщане назад. Любовта между двамата е силна, дълбока и всепоглъщаща. Иво знае, че отивайки в лозето на полковника, всеки път рискува живота си. Но любовта му е по-силна от предпазливостта. Затова и той става жертва на убийство.
Разбирайки за смъртта на любимия си, героинята на Емилиян Станев осъзнава, че вече няма за какво да живее. Тогава тя избира единствения изход – да сложи край на живота си. Лиза предпочита да избере смъртта пред живота без любимия човек.
Краят на повестта не изненадва читателя. Любовта на Иво и Елисавета е обречена. Дори заглавието на произведението създава асоциации с библейската идея за забранения плод. „Забранен плод” се оказва и Елисавета за сръбския военнопленник.
Повестта "Крадецът на праскови" е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната. В нея обичта между хората застава над войната, болката и отчуждението. Независимо от трагичния финал на творбата, любовта между двамата е жива.Заради нея Елисавета разцъфтява. Заради любовта сръбският пленника се връща, за да се сбогува със своята любима Лиза и намира смъртта си. За да защити любовта си тя се самоубива. Тази любов е невъзможна, но свята, защото само истинската любов може да надмогне дори смъртта. В крайна сметка любовта побеждава.
2.
І. Въведение:
Едно от най-големите постижения на съвременната българската литература е известната творба на Емилиян Станев "Крадецът на праскови". Повестта разкрива писателя като познавач на човешката душевност. Тя е най-превежданата му в чужбина творба, защото поставя проблеми с общочовешко значение.
ІІ. Теза:
Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта. Авторът разказва за любовта между двама души. Произведението гради художествена представа за емоционалната промяна у Ели¬савета. Всъщност това е история за драмата на една жена, която среща любовта в неподходящо време и място. Главната героиня търси своето щастие, смисъла на своя живот и го достига. Но тази ...любов предизвиква конфликт в душата и ценностната система на Елисавета – между повелите на сърцето срещу здравия разум, между моралните норми и отговорности към обществото и порива към щастие.
ІІІ. Доказателствена част:
1. Животът на Елисавета преди срещата й с пленника:
Първата поява на героинята в повестта “Крадецът на праскови” е в спомените на стария учител по математика.Читателят научава за някаква “история “ на героинята още преди първата й директна поява. Първото впечатление, което си изграждаме, е от спомена на повествователя - някогашното момче: „тайнствено красива” , „облечена в светлосиня рокля, с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели, разголени ръце», с къдрава «златиста и буйна» коса, която лежи «разчесана в скута й». Прилича на «привидение», «същество от неземния и магьоснически свят на приказките». Очите й са «дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга». Според учителя жената на полковника «беше красива жена, преминала първата си младост, и сега излъчваше уморената и презряла хубост на отминаващо лято. В големите й очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа й студен израз».
Елисавета се омъжва за полковника, за да си осигури материална сигурност. Авторът постепенно разкрива образа на главната героиня като потомка на «видно, ала обедняло семейство», което я подтиква към брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждата от човешка близост и любов. Речта й е вежлива, показваща изисканост и култура, присъщи за горните слоеве на обществото. Патриархалният морал, в който е възпитана, налага отказ от удоволствията на живота - един традиционен начин на живот без емоции и любов. Лиза е откъсната от света, ограничена в еднообразието, лишена от всякакви емоции и близост в брака си. Тя е бездетна, което допринася за нейната самота и емоционална бедност. За нея е непознато чувството любов. Животът на двамата съпрузи е монотонен и скучен. Всъщност тя е лишена от свободата си. Няма стимул, който да придава смисъл на живота й. Приема с “търпение” нещастния си съпружески живот, самотата, войната и невъзможността да общува с други хора освен с ординареца и слугинята Марьола: “В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени на прага на старостта".
Нерадостният живот на героинята не я озлобява. Според нея дори по време на война хората трябва да бъдат „по–човечни”. Красноречив е жестът, когато Елисавета дава храна на непознатия и му обещава да му донесе обувки. Това показва нейното добро, състрадателно сърце, но и желанието й да общува с хора. Със съпруга си героинята не се чувства добре, но изпълнява задълженията си и поддържа у другите представата за нормални семейни отношения.
Елисавета не е щастлива. Отказала се от учителската професия, непознала радостта на майчинството, без да обича своя съпруг, за когото е омъжена не по любов, тя се примирява, че животът
2. В повестта "Крадецът на праскови"от Емилиян Станев двамата главни герои(Елисавета и Иво)търсят своето щастие,смисъла на своя живот и го достигат.
Елисавета действително се влюбва в Иво,намразва мъжа си,защото усеща че връзката м/у тях е по-скоро формална,отколкото истинска:"Той беше виновникът за пропиления й живот....да й създаде щастлив и сигурен живот".Младата учителка се е съгласила с този брак,защото е търсила парите(известността),а не любовта:"Когато полковникът я поиска за жена,тя бе........е била привлечена от екселбантите....висшият обществен слой".Елисавета е бездетна и това я прави особено нещастна:"В самотните часове,които прекарваше....,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта".Тогава се появява и любовта към Иво.
Цялото действие на повестта се разгръща по време на войната.Тя засяга личния живот на човека,изкривява и променя съдбата му:"Той (полковникът)презираше румънците и диво мразеше сърбите"коварните и подли съюзници"от Балканската война,които го бяха ранили и провалили военната му кариера."По-късно с напредването на войната.....невероятни размери".Всъщност това е характеристика не само на полковника-"пленниците",са гледани от всички с предразсъдък.Конфликтът е ясен"Защо да не бъдем по човечни?-възрази тя горещо".А полковникът отговаря:"Не виждаш ли,че няма хляб,няма дрехи.....Я остави тия даскалски приказки!"От едната страна са "нашите",а от другата"робите"-не заслужаващи и капкасъчувствие. Иво е наречен в творбата само два пъти по име.Веднъж,когато го питат как се казва и втори път,когато единствено името може да го различи от останалите пленници.Но и тогава е наречен само "Обретенович".Навсякъде другаде в творбата е посочен като "пленника".Главната героиня винаги е наричана по име-Елисавета или Лиза,а нейният любим е и си остава завинаги пленникът.Единствено Елисавета вижда в него истински човек-за другите той си остава само пленник. Ординарецът-прекият извършител на убийството.На пръв поглед като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника(лозето да се охранява строго).Но ако проследим внимателно развитието на сюжета,ще забележим как постепенно намалява напрежението между Елисавета,Иво и ординареца.Ординаререцът вижда все по голямата близост между Лиза и Иво.Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша усмивка.Това презрение и лошата усмивка са не защото ординарецът се проявява в ролята на вярно куче,а защото има личен мотив.Той е описан като наскоро овдовял селянин,който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката.И в същото време осъзнава,че няма никакви шансове пред нея.Той я ревнува от някакъв си "роб"и стига до крайност. Лиза и Иво са от две различни групи,между които съществуват непреодолими прегради.А тези прегради могат да се разрушат само от любовта.Понякога този героичен опит завършва със смърт.В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава. Симона
2.„Крадецът на праскови” е творба за нравствения избор на човека във време на война. Произведението също така е и разказ за онази голяма и истинска любов, която се среща веднъж в живота. Емилиян Станев показва историческите събития през личните си творчески виждания и вечните човешки чувства и ценности.
Любовта между красивата Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенивич е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една световна война, когато не е време за нежност и чувства, въпреки това тя се оказва съдбоносно изживяване което бележи и кулминационната точка в повестта и в човешкия живот.
Войната е неизменният и много важен фон на любовната история между Иво и Елисавета. Авторът ни връща към драматичните времена на Първата световна война. Емилян Станев не описва сцени и преки военни действия, а ужасът на войната е предаден чрез преживяванията на жителите на един мирен град. Едни от неизменните спътници на войната са гладът и мизерията.Армията е окъсана и измършавяла, неумолимо иска своя дял от хранителните припаси. Във Велико Търново храната и водата не достигат, стоките от първа необходимост изчезват от магазините.
Комендантът на града и съпруг на Елисавета, Михаил, постоянно споделя невесели новини за кражби от хранителни складове..Писателя разкрива грозното лице на глада и бедността чрез множество образи на опечален, измъчени от непосилен труд жени. Те са принудени да загърбят характерната си роля на „носителки” на обич, нежност и семеен уют. Погребват красотата си зад измъчената маска на озлоблението.
Невинни жертви за бушуващата воина са и децата. Шумни, гладни, те крадат от храната на конете за да оцелеят. Веселите и безгрижни детски групи са подменени от дружни грабещи деца, които опустошават всичко годно за ядене.
Другия страшен белег на войната, лошата хигиена и мизерията , са болестите. Страшната епидемия която пламва в града е всеобщо бедствие. Умират, млади и стари много по ефективно от куршумите. Именно опасността от зараза и смърт кара Елисавета и нейния съпруг да напуснат като хиляди други хора градът и да потърсят убежище на лозето на полковника.
Не любовта към плодовете, а зловещия признак за убийствения глад кара сърбинът Иво Обретенович на рискува и да прескочи оградата на лозето за да открадне праскови. Такъв мръсен, одрипан го сварва Елисавета при тяхната първа и съдбоносна среща.
Те принадлежат на два различни святата. Тя е жена преминала първата си младост, бивша учителка. Приела е необходимостта от скучния си брак, но не се е примирила окончателно с това. Иво Обретенович е сърбин, тоест „враг” за полковника. Откъснат от родината и близките, самотен и гладен, бившият преподавател по музика ще намери сродна душа много далеч от родния дом.
Елисавета бързо намразва съпруга си , защото между тях няма чувства : ’’той беше виновникът за пропиления й живот ’’. Тогава и пламва любовта между сърбинът Иво и Елисавета. Любовта й към Иво е естествен резултат от много фактори. Тя се влюбва в сръбският военнопленник и изпитва към него истинската любов, която никога преди това не е изпитвала. Магическата любовна сила променя ценностните критерии на Елисавета. Сантименталният й съпруг се превръща в олицетворение на войната, в причина за загубената младост и това я изпълва с гняв, прерастващ в невъзможност да му бъде простено всичко това. Всяка среща между влюбените е празник за душата. Погледът на Обретенович обхваща и замайва Елисавета, подобно раздвижено то вятъра пространство и тя не може да се владее, защото силно е привлечена от младия мъж. Неговото отсъствие я кара да се чувства самотна и тъжна, сякаш липсва част от нея. Радостна светлина струи от очите на Иво. Те са пълни с неизживени чувства. Елисавета осъзнава, че “никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост”. Докосването на ръцете за двамата е като преминаване на електрически ток, а с жадните трепетни устни любовта добива мощ, противопоставяща се на всичко и всички. Всичко, което се случва променя влюбената жена, тя се чувства по-силна, предоставя й се втора възможност за живот, сега светът за нея е по-различен, по-магичен, по-красив. Тя мечтае за бъдеще, с пленника, но не може докрай да заглуши гласа на съвестта си, свързана с миналото и съпруга й.
Любовта между Елисавета и Иво, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето.
Повестта „Крадецът на праскови’’ разказва една вълнуваща история за война, любов и смърт. Във време на изпитание Емилиян Станев ни кара да съпреживеем и преосмислим стойността на едно велико чувство.
3.Тази малка поема, както обикновено я наричат литературоведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една чо6ешка трагедия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на творбата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, моралните стойности и социалната онеправданост - водещи мотиви във Вапцаровата поезия. Композицията е усложнена. Диалогизираните встъпление и епилог рамкират основния сюжет. Може да се предаде с няколко думи: синът, посегнал на баща си за пари, е осъден на смърт. Но в духовната еволюция на убиеца се засичат сложни обществено-психологически дилеми, а осъзнаването на случилото се е път към действителните етични ценности.
Лирическите персонажи са трима: лирическият субект в ролята на „повествовател – съдник” (ако приемем подобна формулировка), епическият герой, извършил престъплението, и дамата. Репликите им се изместват, засичат и редуват, което раздвижва и ритмично разнообразява стихотворението. За много от Вапцаровите произведения е характерен своеобразният задъхан монологичен „диалог” с въображаем или присъстващ събеседник. Поетическият слог е накъсан от въпроси, обръщения, често близки до разговорно ежедневните интонации и словесност, например: „И тук започва развръзката, значи. / Как мислиш, приятелю, ти?” Така едва на финала се оказва, че има и четвърто лице, което не участва в поетичното действие и на което авторът разказва цялата история.
Естествено лирическият субект, изцяло идентифициран с автора, винаги остава водеща фигура - и в идейния двубой с дамата, и в погледа към концептуалните ядра - живота, смъртта, бъдещето. На ненавистта: „Аз мразя човека”, Вапцаров противопоставя своята пристрастна защита и възхищение от неподозираните възможности на отделния индивид, способен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът е нервно напрегнат; стихът - ярко метафоричен: „Залива ме с кални потоци/ от ропот/ и град от словесна атака.” Но още в първите стихове, въпреки че дамата говори изобщо, авторът уточнява: „Ние спориме/ двама със дама/ на тема:/ „Човекът във новото време”. Тълкуванията биха могли да бъдат твърде свободни, въпросите - също. Доколко духовната същност при необхватната неповторимост на характери и личности се е променила във времето? Изобщо променила ли се е? И защо поетът налага това ограничение? Отговорът ще потърсим в цялото произведение, особено в централната му част, композиционно разгърната като разказ в разказа.
Както в класическия тип поема, и тук двата потока, епическият и лирическият, са неотделими. Лирическият субект предава разказно историята, на която той не е бил свидетел, но думите му съвсем не са безучастна хроника, а пристрастна оценка на заблудите и възраждането на една объркала се душа. При това смяната на темпоралните пластове, изразена чрез различните глаголни времена, е твърде динамична. В доминиращото преизказно наклонение се вмества сегашната изява на глаголното действие - разговорът с дамата, авторските размисли, утвърждения и отрицания, репликите на отделните персонажи: „Не зная с каква е/закваска заквасен... ”/„Брей как се обърках,... ”
Поетът мотивира престъплението социално, но търси не толкова оправдание за героя, колкото предпоставка за възможна еволюция. Етапите й са отбелязани дори словесно в последователните определения: „злодея злосторен” става „субект”, а после „човек” и „брат”.
Паралелно се разгръщат две стилови насоки: едната - битова, пределно конкретна, подсилена от разговорна, често огрубена лексика: „Ала в съдът / не потупват по рамото”, ,,като скот в скотобойна”; другата - подчертано романтична, не само разведрява трагичността на случилото се, но излъчва ведро, облагородяващо, оптимистично внушение. Поезията на Вапцаров, строго индивидуална, много специфична по вътрешен нрав, драматичност, интонация се фокусира върху сблъска: човек - живот. Както цялата стихосбирка „Моторни песни”, така и в „Песен за човека” действителността-обкръжение присъства предимно визуално; дори няколкото щриха са достатъчни да очертаят битието на героя: „Бащата бил скътал / пари. Синът ги подушил, / вземал ги насила/ и после баща си затрил”; „Не стига ти хляба,/ залитнеш/ ... и стъпиш в погрешност на гнило"; „сивите влажни стени”. Но животът в поезията на Вапцаров е разнолико понятие: в настоящето - груб, жесток, безправен; в бъдещето - съвършено друг, примамливо красив. Докато в картините на живота-враг откриваме познати конкретни детайли, то животът-мечта, мираж, бликаща нежност е най-вече абстрактно романтично обобщение, отнесено изцяло в бъдещето:
Живота ще дойде по-хубав от песен,
по- хубав от пролетен ден... Пред него живота
изплаввал чудесен
Емоционално наелектризирани, алегоричните образи „песен” и „пролет” често се повтарят във Вапцаровата поезия с близка, почти идентична символност. Трезво погледнато, картината на бъдещето по-скоро би могла да се приеме като представа какъв трябва да бъде животът, но в такива поривни мигове поетът прерязва нишките на реалността и бъдещето глаголно време („Животът ще дойде”) звучи с цялата си категоричност, изключва всяко колебание, съмнение, условност.
Романтичният полъх струи не само от абстрактното видение на истинския живот. Той е в емоционалната нагласа на лирическия субект, в оценката на нравствените норми, в усещането за единството на битието и общността на света, в контраста между метафоричната алегоричност на пейзажа и трагичната участ на героя: „Човекът погледнал/ зората,/в която/ се къпела с блясък звезда, / и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока съдба. ” В четиричленната възходяща градация се откроява ориги-налната многозначност на последния епитет „безока съдба” - безпросветна сляпа или може би нагла, безочлива...В поредицата: песен, зора, небе, звезди, човек, понятията запазват и конкретното си значение, но точно символният им смисъл изразява етичната позиция на поета, акцентира върху психологическата способност на човека да се върне в лоното на нравствеността, дори когато сам жестоко я е погазил. Преходите между грубо действителното и романтично красивото се редуват на приливи и отливи, чести, очаквани и неочаквани, и създават особения разнопосочен емоционален ритъм на поемата. В сурово пестеливия рисунък контрастно се прокрадва условна баладичност, органично вписана в силната романтична линия като още една оценка на човешките морални възможности: „Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията,/после-/смъртта. /Но там, в разкривените, / в сините устни/напирала пак песента. ”
Понятието „песен" има изключително важна художествена функция във Вапцаровата поезия. Не става въпрос за честите повторения, а преди всичко за разнообразните смислово емоционални внушения. Самото заглавие „Песен за човека” събужда асоциации не точно за балада, но за акценти, близки до баладата или легендата, дори за своеобразна митологизирана идеализация на човешкия дух в пътя „престъпление-просветление”. Понятието „песен” от конкретност преминава в символ и в нравствен импулс: „...но своята участ/ от книга по-ясна/му станала с някаква песен.” Многобройните и многостранни преливания между конкретното и символното значение на тази дума са специфичен белег за поетиката на Вапцаров, неотделим от цялостния му творчески профил.
Минутите непосредствено преди смъртта са разкрити детайлно, разностранно, в пси-хологически план. Това е централният момент в поемата - една широко разгърната сцена с много участници - от лирическия субект, който пристрастно разказва случилото се, до зо-рата и звездите. Конкретно предметното изображение и при осъдения: „...скочил, избърсал потта от челото/ и гледал с див поглед/ на бик. ”, и при войниците: „След него/ те тръгнали също/и чувствали някакъв хлад. ”, е изместено постепенно от метафорично ро-мантичното одухотворяване на пейзажния декор и затвора: „ Усмихнати чули звездите отгоре/и викнали: / „Браво, човек!”; „Дори и затвора/ треперел позорно, / и мрака ударил на бег. ” Приобщаването на природата придава мащабно внушение на етичните оценки, на трансформацията от престъпление към нравствена победа.
Промените в реакциите на литературния персонаж следват контрастно противопо-ложни насоки. При войниците - първоначалният смут прераства в страх: „Онези го гледали/ с поглед безумен, / онези го гледали с страх. ” При осъдения е точно обратното -ужасът е превъзмогнат, мисълта за вечността на живота създава духовно равновесие: „ Но белким се свършва/ със мен; ”, и поведението на героя приема подчертана романтичност: „ В очите му пламък цъфтял. / Усмихнал се топло, широко и/ светло, / отдръпнал се, после запял. ”
Подобна морална еволюция е напълно възможна. Сам поетът казва пред съпругата си Бойка Вапцарова: „Човекът, когото описвам, не е закоравял престъпник-рецидивист, а обикновен човек... Той се подхлъзва изведнъж и „сбърква пътя”. Аз смятам, че такъв човек подлежи на превъзпитание.” От друга страна, просветлението на героя ще изглежда на ня-кого малко прибързано. Но да не забравяме, че поезията е поле на хиперболизации. Авторът пределно лаконично заобикаля обясненията: „Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек.” Естествено е да запитаме какви са тия хора. Нравствено силни личности, случайно осъдени, които помагат на убиеца да преосмисли извършеното? Житейско творческият път на Вапацаров ни насочва към романтичната утопия на революцията. Но проблемното ядро на поемата е много по-широко, фокусирано е изобщо върху духовното прераждане на личността чрез романтичното видение на бъдещето.
Това е един от вечните въпроси на съзнателното човешко съществуване. Залегнал е в основата и на религиите, и на революциите. Това е опит да се намери път-утеха за човека, играчка на случайността и неправдата. Всяко време, всяко обществено движение издига своите илюзии, надежди, обещания за бъдещето. Просто човек съществува чрез илюзиите, наречени бъдеще. Цялата история на човечеството е раждане и крушение на подобни илюзии. Всичко се върши в името на бъдещето. То е утеха-мечта, но щастието остава все напред, очаквано и недостижимо. Самата формулировка на Вапцаров: „Животът ще дойде по-хубав/ от песен, / по-хубав от пролетен ден... ”, звучи романтично красиво, крайно утопично, илюзорно.
Наистина романтичната мечта не подлежи на логично разнищване. Но тук контрастът между абсолютизацията и социално битовото ситуиране на драмата поставя ред въпроси. За едни животът може и да стане песен, но задруги винаги е крах, дори нелепо фатален. Затова и религиите, и революциите обещават щастие в бъдещето. Проблемът за бъдещето, въпреки че в „Песен за човека” тази дума изобщо не се споменава, става общочовешки значим и е важно звено в обществено психологическата проблематика на Вапацаровата поезия.
Читателите ще тълкуват различно и житейския финал на героя. Наистина има силни хора, които биха посрещнали смъртта с песен. Има и просто фанатици. Точно фанатизмът е допирната точка между религиите и революциите. И все пак, у всяко живо същество на нашата земя се таи жажда за живот! Точно пред неизвестността, която за мнозина е страх, отчаяние, съжаление, и религиите, и революциите посочват като спасение бъдещето - подкрепа, вяра, примирение - човек е временен гост на земята.
Вапацаровата поезия често се тълкува определено праволинейно - всички големи общочовешки проблеми, заложени в нея, изцяло се подчиняват на конкретно истори-ческото, настаналите клишета изрази: Вапцаровата вяра в човека, щастливото бъдеще, революционната романтика. А много от художествените му творби, както и „Песен за човека”, са определено дискусионни. Това не е техен минус, а техен плюс. Точно личните поетически решения на Вапцаров ни провокират да потърсим своя истина, ако не строго наша, индивидуална, то да изберем от всички истини, които ни се предлагат, тази, която за нас е най-приемлива. Поемата категорично налага едно - присъда над насилието, престъплението, жестокостта, присъда — основен принцип на човешката общност. Случаят, разказан в „Песен за човека”, е от тези личностни взаимоотношения, които нормалната психика решително отхвърля. Поетът е избрал един от пътищата, по които героят може да преодолее своето драстично морално отклонение. Това е творба за етичното начало у човека, за правото да се даде на всеки възможност да преосмисли грешката си. Оттук и абсолютизациите в силно романтичните струи. Те са елемент от светоусещането на лирическия субект, респективно автора, от характера и темперамента му. Те са визия към действителността, към нравствено обществените проблеми, към основни понятия като живот, смърт, бъдеще
Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап¬царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ¬дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”.
Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека:
-Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст¬вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано.
На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли¬рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността:
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен.
Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после
заспивал
усмихнат...
Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот
Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите:
„...Животът ще дойде по-хубав
от песен, по-хубав от пролетен ден... ”
Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж¬да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек.
Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно.
Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”)
В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми¬ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из¬разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора:
Как мисли ш, читателю, ти?
Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата.
Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”.
Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.
superboy
05-10-2009, 16:19
TEARS blagodarq ti mnogo nqmam dumi .....