detelina101
05-10-2009, 11:50
“НИАГАРА! ДАЙ БОЖЕ ВСЕКИМУ ДА ИЗПИТА ТАКИВА БЛАЖЕНИ ЧУВСТВА…”
Алеко Константинов е един от продължителите на българския възрожденски пътепис. Но нещо много съществено отличава неговите пътеписи от останалите. Авторът не описва всичко видяно по време на пътуването, а подбира внимателно фактите. Той прави редица коментари и рисува наблюдаваните картини изключително образно.
Тъй като е страстен поклонник на природата, Алеко Константинов посвещава най-хубавите страници от пътеписа “До Чикаго и назад” на величествения Ниагарски водопад. Новият свят е породил много противоречиви чувства в поетичната душа на твореца. Единственото безспорно усещане е дълбокото преклонение пред красотата на Ниагара. Срещата с това “чудо на природата” дълги години е била само един блян. Сега, след като е осъществил детската си мечта, пътеписецът разкрива пред читателите своето неповторимо преживяване. Възхищение и възторг изпълват неговата душа. Думите, с които описва прекрасната гледка, са изключително искрени. Читателят възприема нарисуваната от Алеко Константинов картина като дълбок поклон пред могъществото и великолепието на природата. Разказът за преживяното пред Ниагара е сърдечно пожелание към всички да изпитат онези “блажени чувства”, които изпълват душата на Щастливеца в този момент.
Вълнението на пътеписеца преди срещата си с Ниагара е толкова голямо, че той го сравнява с трепетите, които изпитва един влюбен, когато “отива под венчилото”. Авторът не познава тези чувства, но очакването не може да се сравни с нищо познато. Мигът е толкова съдбовен, че вълнението преминава в “нетърпелива жажда”. Представата за това е засилена чрез сравнението с рая: “… ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: “Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”. Човек преминава така земния си път, че да достигне до бленувания небесен рай. Ниагара обаче е истинският земен рай, божественото творение, което пътеписецът има щастието да види.
Характерно изразно средство за пътеписа като литературен жанр е описанието. За да покаже напрежението, изпитано по време на пътя към Ниагарския водопад, пътешественикът открито изразява и своите чувства. Завистта към онези, които вече са се срещнали с този природен феномен, е откровено споделена: “Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Сред тях е и една осемдесетгодишна бабичка, “която едва пристъпва”, но пък е осъществила последното си желание и сега може спокойно да се “прости с живота”. Тя е една от всички, които вече са изпитали радостта от срещата с това божествено творение.
Преди читателят да се срещне с водопада, авторът създава звукови представи, които да го подготвят за предстоящото преживяване. Чува се глухото “бумтене на падащата грамада вода”, което непрестанно се засилва. След това слуховите възприятия се обогатяват и със зрителни. Между дърветата блестят “запенените къдрици” на отиващата към пропастта вода. После очите я възприемат като “една грива от разбита млечна пяна”. Мярва се и канадският бряг, осеян с живописни вили и хотели. След това пътеписецът описва дъното на водопада и водата, която тече към него. Тя е “мътнозелена”, “уморена, но още запенена”. Лениво отива на почивка, защото е изиграла вече своята роля. Използваните метафорични епитети и изрази показват очарованието, което е изпълнило душата на Щастливеца.
Тътенът все повече заглушава човешките гласове. Но писателят не бърза да ни срещне с великолепието на Ниагара. Тук той използва забавянето като изразно средство, за да събуди още по-голямо любопитство у вече запленения читател. Това натрупване на слухови и зрителни усещания покачва психическото напрежение. Чувството, което е обзело автора, е толкова силно, че намира израз в краткото и задъхано, безглаголно изречение: “Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда…и Ниагарският водопад! Ето го!…”.
Мигът е неповторим, емоциите – неизразими, а човешкото слово – бедно да опише всичко, до което се докосват сетивата. Затова Алеко Константинов прекъсва рисуването на живата картина и пресъздава чувствата на хората, изправени пред Ниагара: “Много минути се изминаха, додето се свестихме!…Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички.” Думата “благоговение” насочва към божественото начало, което единствено е способно да сътвори този свят от багри и звукове: “Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени!…”. Израз на върховното емоционално състояние на пътеписеца в този момент е невъзможността му да пресъздаде прелестите на водопада: “Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога!”. Риторичният отказ не е проява на творческо безсилие. По-скоро той изразява идеята, че човек не е в състояние да повтори словесно природата, да пресъздаде правдиво цялото й многообразие и богатство.
И все пак Алеко Константинов “опровергава” себе си и описва Ниагара от три гледни точки. Каменната ограда разкрива по-малкия ръкав на Американския водопад, от острова на Трите сестри се вижда водопадът на Конската подкова, а канадският бряг открива гледката към целия водопад.
Първата картина събужда преди всичко зрителни представи. “Буйни къдрави снопове разпенена вода” се губят “на стотина метра долу”. Те изхвърлят “воден елмазен прах”, който се превръща в “прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се преломят в нея, образуват полукръгла небесна дъга”. Всеки, който получи възможността да наблюдава този свят от цветове и багри, би бил омагьосан.
Втората картина е опит да се пресъздаде чудото на Ниагара. За да опише тази стихия, авторът използва множество глаголи, олицетворения, метафори и сравнения. “Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност…” Градацията на глаголите засилва още повече емоционалното въздействие. Но видяното не е достатъчно за пътеписеца. Чрез своето въображение той се опитва да си представи величествената гледка и “в светла лунна нощ”.
Прощаването на разказвача с Ниагара не е описано многословно. Раздялата е трудна, защото не е лесно човек да се раздели с такава красота. Алеко Константинов трябва да премине от света на неповторимото в света на всекидневието. Той съзнава, че животът е твърде кратък в сравнение с непреходните чудеса на природата, и се разделя с водопада като с близък човек, когото никога повече не ще види: “Прощавай, Ниагара!”.
Страниците за Ниагара свидетелстват за усета на Алеко Константинов към природата с нейното многообразие в звуци, цветове и форми. Личи и майсторство на твореца да предаде видяното и преживяното, така че читателят да изживее заедно с него възторга и възхищението. Щастливец е не само Алеко Константинов, щастливци сме и ние, защото четивото изгражда жива представа за това неповторимо чудо на природата. Но блажените чувства, изпитани от пътеписеца, може да сподели само онзи, който види със собствените си очи величествения водопад. “Дай боже всекиму…”
detelina101
05-10-2009, 11:54
Ето това намерих. Дано да ти помогна.
Светоста или красотата на родното слово срещу "думи кални"
Одата „Българският език” е пряк отговор на родолюбеца Иван Вазов срещу незаслужените обиди и клевети, отправяни към майчината реч. Годините след Освобождението носят на младата българска държава горчивина и болка. Родни и чужди клеветници оронват достойнството на българския език, отричайки неговото изящество и мелодичност.
Пренебрегнато, словото има нужда от закрила. С тази патриотична задача се заема Вазов. Посегнато е на най-милото му, затова защитата прераства в сражение за отбрана на изконна ценност. Чрез реторични въпроси, звукови внушения, вътрешна антитеза, употреба на прозаизми и множество епитети, поетът припомня прелестта на родните звуци, светостта на родната реч и причината да бъдем горди, че сме българи.
Още в първата строфа личи авторовото възхищение от българското слово. Лирическият говорител доказва неговата стародавност и национална значимост. „Език свещен” – инверсията не е само похват, тя е и акцент – тя, както и цялото първо четиристишие, носи посланията на времето, през което е съществувала България. През най-тежките периоди за отечеството ни езикът ни е „език на мъки, стонове вековни”, в него са отразени болката и страданията на народа ни. В такъв смисъл, щом е устояла на превратностите на съдбата, родната реч е съхранила националната памет.
В многовековното си развитие тя се утвърждава не само като нравствена, но и като естетическа ценност. Ключовата дума „език” се среща многократно чрез богати нюанси от разнообразието на синоними: „реч”, „мелодья”, „тонове”, „звуци”. Епитетите „сладки”, „гъвкава”, „звънлива”, „руйни” участват в изграждането на ореол около свещения образ на така милното слово. Чрез постоянната антитеза поетът дава воля на контрастните си чувства: възторг и гняв, възхищение и болка. Прозаизмите „хуля”, „брътвеж”, „обриша” – на пръв поглед изглеждат груби, но авторът открива в тях особено очарование, чрез което засилва изразителността.
Във втора строфа Вазов категорично застава срещу модното отричане от българското, от родното – метафоричният епитет „звуци сладки” е отговор за тези, които твърдят, че българският език е груб и неизразителен.
Оформена като реторичен въпрос, третата строфа звучи по-особено, защото и фонетично, и лексикално от нея струи силната мелодия на звънливата българска реч. Чрез умело подбраните епитети и алитерацията на твърди съгласни се налага представата за мелодията на езика - буен горски поток или искрящо пенливо вино. Усеща се и разочарованието на поета, че този „някой” не може да се докосне до нея. Читателят естет усеща приликата с уникалната българска природа – нейната красота може да бъде изказана единствено чрез този език.
В следващото четиристишие личи болката на автора от клеветите на разноликия опонент:
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални
и чуждите, и нашите във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Чий позор има предвид автора? Този на чуждите хулители или този на нашите? За патриота е най-лошо, че родният език е обект на клевети от страна на тези, които са откърмени с него.
В пета строфа най-синтезирано е представена тезата на клеветниците – невъзможността на майчините звуци да бъдат изразителни и да въплътят в себе си „създаньята на творческата мисъл”. Лирическият говорител е непримирим и определя недостойните хули като „низка клевета” и „ругателство ужасно, модно”.
Верният син на България заявява своето намерение – да предаде светлите звукове на бъдещите поколения. Този обет е израз на вярата в светло бъдеще и във факта, че идващите няма да забравят корените си, родния си език и да се присъединят към редиците на ругателите.
Метафоричният израз „ще взема черният ти срам” е началото на тържествената клетва. Изобилието на глаголи – „ще взема, ще стане, ще те предам, ще накажа” още повече убеждава читателя в ясната цел на автора – да накаже клеветниците с красотата на руйните български тонове. Сакралността на словото е представена чрез повторно изграждане на ореол – „светли звукове”, „чистий бляск” – художественото послание разкрива именно тях като изконни и естествено присъщи му качества.
Изграждайки многопластов образ на родното слово и редувайки възторжена прослава с остра полемика, Вазов осигурява най-пламенната му защита. Българският език заслужава да живее – затова вярата в „бъдещото бодро поколение” и в бъднините на отечеството поражда оптимистично звучене на финалните стихове на одата.
Вълнението на пътеписеца "пред чудото на природата"
Алеко Константинов е един от продължителите на българския възрожденски пътепис. Но нещо много съществено отличава неговите пътеписи от останалите. Авторът не описва всичко видяно по време на пътуването, а подбира внимателно фактите. Той прави редица коментари и рисува наблюдаваните картини изключително образно.
Тъй като е страстен поклонник на природата, Алеко Константинов посвещава най-хубавите страници от пътеписа “До Чикаго и назад” на величествения Ниагарски водопад. Новият свят е породил много противоречиви чувства в поетичната душа на твореца. Единственото безспорно усещане е дълбокото преклонение пред красотата на Ниагара. Срещата с това “чудо на природата” дълги години е била само един блян. Сега, след като е осъществил детската си мечта, пътеписецът разкрива пред читателите своето неповторимо преживяване. Възхищение и възторг изпълват неговата душа. Думите, с които описва прекрасната гледка, са изключително искрени. Читателят възприема нарисуваната от Алеко Константинов картина като дълбок поклон пред могъществото и великолепието на природата. Разказът за преживяното пред Ниагара е сърдечно пожелание към всички да изпитат онези “блажени чувства”, които изпълват душата на Щастливеца в този момент.
Вълнението на пътеписеца преди срещата си с Ниагара е толкова голямо, че той го сравнява с трепетите, които изпитва един влюбен, когато “отива под венчилото”. Авторът не познава тези чувства, но очакването не може да се сравни с нищо познато. Мигът е толкова съдбовен, че вълнението преминава в “нетърпелива жажда”. Представата за това е засилена чрез сравнението с рая: “… ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: “Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”. Човек преминава така земния си път, че да достигне до бленувания небесен рай. Ниагара обаче е истинският земен рай, божественото творение, което пътеписецът има щастието да види.
Характерно изразно средство за пътеписа като литературен жанр е описанието. За да покаже напрежението, изпитано по време на пътя към Ниагарския водопад, пътешественикът открито изразява и своите чувства. Завистта към онези, които вече са се срещнали с този природен феномен, е откровено споделена: “Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Сред тях е и една осемдесетгодишна бабичка, “която едва пристъпва”, но пък е осъществила последното си желание и сега може спокойно да се “прости с живота”. Тя е една от всички, които вече са изпитали радостта от срещата с това божествено творение.
Преди читателят да се срещне с водопада, авторът създава звукови представи, които да го подготвят за предстоящото преживяване. Чува се глухото “бумтене на падащата грамада вода”, което непрестанно се засилва. След това слуховите възприятия се обогатяват и със зрителни. Между дърветата блестят “запенените къдрици” на отиващата към пропастта вода. После очите я възприемат като “една грива от разбита млечна пяна”. Мярва се и канадският бряг, осеян с живописни вили и хотели. След това пътеписецът описва дъното на водопада и водата, която тече към него. Тя е “мътнозелена”, “уморена, но още запенена”. Лениво отива на почивка, защото е изиграла вече своята роля. Използваните метафорични епитети и изрази показват очарованието, което е изпълнило душата на Щастливеца.
Тътенът все повече заглушава човешките гласове. Но писателят не бърза да ни срещне с великолепието на Ниагара. Тук той използва забавянето като изразно средство, за да събуди още по-голямо любопитство у вече запленения читател. Това натрупване на слухови и зрителни усещания покачва психическото напрежение. Чувството, което е обзело автора, е толкова силно, че намира израз в краткото и задъхано, безглаголно изречение: “Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда…и Ниагарският водопад! Ето го!…”.
Мигът е неповторим, емоциите – неизразими, а човешкото слово – бедно да опише всичко, до което се докосват сетивата. Затова Алеко Константинов прекъсва рисуването на живата картина и пресъздава чувствата на хората, изправени пред Ниагара: “Много минути се изминаха, додето се свестихме!…Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички.” Думата “благоговение” насочва към божественото начало, което единствено е способно да сътвори този свят от багри и звукове: “Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени!…”. Израз на върховното емоционално състояние на пътеписеца в този момент е невъзможността му да пресъздаде прелестите на водопада: “Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога!”. Риторичният отказ не е проява на творческо безсилие. По-скоро той изразява идеята, че човек не е в състояние да повтори словесно природата, да пресъздаде правдиво цялото й многообразие и богатство.
И все пак Алеко Константинов “опровергава” себе си и описва Ниагара от три гледни точки. Каменната ограда разкрива по-малкия ръкав на Американския водопад, от острова на Трите сестри се вижда водопадът на Конската подкова, а канадският бряг открива гледката към целия водопад.
Първата картина събужда преди всичко зрителни представи. “Буйни къдрави снопове разпенена вода” се губят “на стотина метра долу”. Те изхвърлят “воден елмазен прах”, който се превръща в “прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се преломят в нея, образуват полукръгла небесна дъга”. Всеки, който получи възможността да наблюдава този свят от цветове и багри, би бил омагьосан.
Втората картина е опит да се пресъздаде чудото на Ниагара. За да опише тази стихия, авторът използва множество глаголи, олицетворения, метафори и сравнения. “Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност…” Градацията на глаголите засилва още повече емоционалното въздействие. Но видяното не е достатъчно за пътеписеца. Чрез своето въображение той се опитва да си представи величествената гледка и “в светла лунна нощ”.
Прощаването на разказвача с Ниагара не е описано многословно. Раздялата е трудна, защото не е лесно човек да се раздели с такава красота. Алеко Константинов трябва да премине от света на неповторимото в света на всекидневието. Той съзнава, че животът е твърде кратък в сравнение с непреходните чудеса на природата, и се разделя с водопада като с близък човек, когото никога повече не ще види: “Прощавай, Ниагара!”.
Страниците за Ниагара свидетелстват за усета на Алеко Константинов към природата с нейното многообразие в звуци, цветове и форми. Личи и майсторство на твореца да предаде видяното и преживяното, така че читателят да изживее заедно с него възторга и възхищението. Щастливец е не само Алеко Константинов, щастливци сме и ние, защото четивото изгражда жива представа за това неповторимо чудо на природата. Но блажените чувства, изпитани от пътеписеца, може да сподели само онзи, който види със собствените си очи величествения водопад. “Дай боже всекиму…”
Смешното в поведението и речта на Бай Ганьо според "Бай Ганьо у Иречека
Интересен, интригуващ и тъжно смешен е хумористичният откъс „Бай Ганьо у Иречека" от творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо". Писателят описва своя герой в ситуация на често срещана форма на общуване - на гости. Непрекъснато налагащата се съпоставка между културната среда и простащината на Бай Ганьо предизвиква искрен смях. Алеко Константинов, нарекъл себе си Щастливец, осъжда грозното в човешките постъпки, които правят героя му отблъскващ и жалък.
Разказът започва с любопитен факт - слязъл на пражката гара, българинът Бай Ганьо отива на гости у Константин Иречек (чешки учен), който преди години е бил министър в България. Наглостта е изумителна. Тя привлича вниманието на читателя и развитието на случката започва да се върти като на кинолента. Сцените са пъстри, колоритни и динамични поради яркото, запомнящо се присъствие на героя. Речта, движенията и мимиките на Бай Ганьо са фрапантни, смешни и жалки. Писателят сам представя своя персонаж. С тънък хумор проследява неговите действия. Воден единствено от мисълта за печалба, героят не се съобразява с никакви морални норми. С питане се озовава пред къщата на Константин Иречек. Още от вратата започва грозното и нелепо поведение на натрапника. В проведения диалог между него и учения се разкрива липсата на елементарна култура у Бай Ганьо. Той се усмихва свойски, фамилиарничи, прави мили очи на съвсем непознат човек. Дискретното недоумение у Иречек не може да засегне или да засрами героя, който има определена практическа цел („защо ще си дава паричките по хотели") и прилага цялото свое „красноречие", за да бъде поканен. Сдържаното снизхождение на учения е оценка за поведението му. А демонстрираната българска принадлежност от Бай Ганьо предизвиква смях и срам:
- Вий нали бяхте министър в София?
- Да.
- Е, и аз съм оттам!- заключава тържествено Бай Ганьо.
Действено подчертава, че не е като другите. Много държи да засвидетелства внимание на Иречек и проси гостоприемство. Морално ограничен, героят няма никакви скрупули и чувство за вина. Самопоканата не е вина за него, виновен е домакинът, който отказва да го настани у дома си, но го кани на обяд.
- Благодаря за вниманието; аз бих ви задържал на драго сърце у дома си, но не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вие сте наш гост и ще обядвате у нас.
- Да обядваме, защо да не обядваме! - съгласява се Бай Ганьо. - И Ваша милост, казва се, ако не от мойта - от българска софра все сте яли.
Простащината е естествено състояние за неговия нрав. Тя изключва възможността за пълноценно общуване. Героят иска да бъде интелигент, но не приема и не осмисля културата и морала на средата, в която е попаднал. Егоистичният му нрав, гоненето единствено на печалбата показва, че общуването за него е чисто битова и социална потребност (да намери подслон, без да плаща и да печели), а не стремеж за духовно обогатяване. Той е истинско парвеню, което вижда себе си като много знаещ и можещ. Отказва да разглежда предложените албуми с репродукции и фотоси от любезната домакиня - майката на Иречек.
- Не ща, благодарим; гледайте вий! Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад!
По косвен път (Бай Ганьо сам се представя) научаваме за неговата възраст. Липсата на елементарна култура и хигиена се проявяват в нрава на героя, който плюе по килима, размазва с крак и тревожно се ослушва - на чуждо място е. Заедно с развитието на случката се обогатява представата за Бай Ганьо. Неговата характеристика става по-емоционално въздействаща и по-пълна.
Младият, самопоканил се парвеню проявява голямо недоверие към домакините. „По немски си нещо продумаха, кой знай! Ама не вярвам! Най сетне министър е бил у нас. А бе то и министрите не са стока, я! Ама за тогоз не ми се Вярва." Мислите на героя илюстрират скъперническата му природа, довела го до изолиране от обществото. Зад парвенюшкото самочувствие се крие бедна душевност и липса на култура. Бай Ганьо седи като на тръни в гостната на домакините, защото е оставил дисагите с мускалите с розово масло в кабинета на Иречек и търси всякакъв повод да влезе вътре, да наблюдава своята стока. „Ама и аз диване, защо не си пренесох дисагите в тая стая."И въпреки това негово вътрешно противоречие не забравя да спечели изгода. Под благовидния предлог, че изучава европейските нрави, той се стреми към лична полза - интересува се кога е обядът в дома на Иречек. Не че е толкова гладен, колкото да се окаже по-бързо при стоката си. Неговото нахалство, смесено с груба фамилиарност, будят изумление.
-Хи, хи, хи, работите ли? Хи, хи, хи! Чакай, рекох, да надникна. Работете си, нищо, аз пак ще затворя.
Иречек гледа зачудено, без да му мене през ума причината на това своеобразно любопитство.
Героят няма нравите на цивилизован човек. По време на обяда се държи вулгарно. Простотията му смайва, отвращава, отблъсква.
Увлечен от желанието да се препоръча за цивилизован човек, Бай Ганьо не може да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката и изля доста от нея Върху масата...Бай Ганьо разлива супата, а после я събира с лъжицата отново в чинията, която закрива с ръце, за да не му бъде сменена. Той мляска, уригва се, яде с настървение. И почна да сърба: ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му... Никаква деликатност и изтънченост в маниерите. Той до такава степен си подлютява супата на обяда, че непривикналият човек би се отровил. И в разговора, и в действията си винаги подчертава националната принадлежност. Но Бай Ганьо се държи не като европеец, а като истински варварин. Присмех и съжаление предизвиква стремежът на героя да покаже, че е надрасъл своята домашна среда. Преди започването на обяда „начева да се кръсти, ама хем се кръсти, хем се усмихва(...) (с дявола сме добре, какво бива и на Господа малко тамян да покадим - за зор заман).
- Ями подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хлеб ядете - учудва се Бай Ганьо. - На Българията дай хляб;...да не се хваля, ами с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изяждам. Бас държа.
Действената, пряка авторова и речева характеристики оживяват героя, насищат го с бликаща жизнена енергия. Цветистият език, комичните ситуации събуждат интереса на читателя към Бай Ганьо, който е лишен от всякакви принципи. Своите политически виждания героят мени според това кои са на власт. За него по-важни са печалбата (келе-пирът) и кариеризмът. Тази откровеност той си позволява само веднъж, пред Иречек. Но дори и тогава изпитва страх и недоверие. Парвенюто се стреми към собствена облага. Липсата на идеали и кариеризмът му са завидни. „Па да ти кажа правичката... (Тука дали няма някой да ни подслушва ?), да ти кажа ли правичката?-И едните и другите са маскари!...Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!.. .Ама какво да сториш ? Не се рита срещу ръжен!... Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може! Не си ли с тях - спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има В тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?Хубаво, ама като не им клатиш шапката - дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам... "Думите на героя разкриват цинизма на неговия морал. Чувствителна и деликатна личност, Щастливецът не остава безразличен към пороците на търговеца-парвеню. Иронията на писателя е силна. Бай Ганьо не може да се развива положително - не възприема нищо от новата за него среда. Той говори иронично за вкуса на българина, а действията му са пълна противоположност на казаното - подлютява супата си така, че би отровила непривикнал човек. Изпитва наслаждение, но... гастрономическо. „Запуши Бай Ганьо и почна с наслаждение да сърба кафето си. Ето кое се казва сърбане!... "Духовно беден, героят не може да оцени заобикалящата го култура - картините, репродукциите, фотосите не предизвикват емоционално вълнение. У Иречека той присъства повече физически, отколкото духовно.
Благородната етичност на Алеко Константинов, с неговата мярка за човешките ценности, можа да изгради с толкова ирония образа на Бай Ганьо. Писателят отрича грозното и вулгарното в човешкото поведение. Чрез отрицанието той насочва към своя идеал - образована, цивилизована личност с високо чувство за морал.